Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘цветница’

1133099_p

Лука 19:29-44

 

Откривайки Евангелието на Лука ние попадаме в един удивителен свят на съпоставки и противоположности.

Лука е майстор на контрастите. Може би е вярно преданието, според което евангелистът е бил изкусен художник. А може би, е имал просто нужната проникновеност и честност за реалиите на живота, който е изпълнен с контрасти. И така е пожелал да запечата, макар и на литературно платно, земния живот и служение на Исус Христос, в който също е имало място на разнообразни контрасти. А може би, Лука е имал конкретна литературно-историческа цел и намерение – с помощта на контрасти да доведе своите читатели до по-ясно и по-дълбоко разбиране на същността на различните библейски събития, личности и реакции.

Както, когато, например, поставим бял лист на черен фон, контрастът прави черното по-черно и бялото по-бяло. Или пък, включиш фенер в тъмното, и виждаш хиляди прашинки, които танцуват във въздуха и разбираш, че макар и да си почиствал днес с прахосмукачка, прах има навсякъде.

Лука, очевидно, използва контрастът повече от другите евангелисти. Например, единствено той включва контрастът между реакциите на Захария и Мария на ангелското благовестие. Единствено при него срещаме контраста в Рождествената нощ – Царски Младенец и скромни оборски ясли. По-късно, изтъкнатите храмови богослови и едно 12-годишно момче, което буквално ги сразява с познанията си, духовниците и един обикновен самарянин, Марта и Мария, богаташът и бедния Лазар, 10-те изцелени прокажени и само един благодарен, бирникът и фарисеинът в храма и т.н.

Лука очевидно е майстор на контрастите. Той запомня, търси и композира своя разказ, така че да покаже максимално повече контрасти от времето на Христовото служение на земята, и така, чрез тях да отвори очите на своите читатели на истини, които не се забелязват лесно на повърхността.

Например, кой от всички евангелисти споменава, че Исус е заплакал, и то на Цветница, когато по-голямата част от народа в Йерусалим се радвал и ликувал за Него?

Какъв само контраст?! Радост и сълзи… Народът се радва, а Христос плаче. А Лука, между впрочем, единствен езически автор в Новия Завет, бърза да запише поредната противоположност в своята повест към Теофил. И отново, не без причина и умисъл. А защото знае, че този контраст ще продължи да говори през вековете и разкрива какво точно се случи тогава, или се случваше в града Йерусалим, и сърцата на неговите жители.

Нека си представим, за момент, че втората част от разказа липсва, просто го няма, няма сълзи, само радост, както впрочем е у Матей и Марк. Какво виждаме? Какво е усещането и разбирането ни за случващото се тогава в Йерусалим?

Първо, Христос влиза в град, препълнен с религиозно настроени хора. Които като виждат Христос възседнал на осле, си спомнят за старозаветни пророчества, и правят асоциации с това на Захария, където се говори за Цар, Който ще влезе в Йерусалим възседнал на осле…

Виждаме също бързата им реакция – да почетат героя от това пророчество. Всеки избира своя начин на поклонение, действията им са толкова различни – едни секат клони от дърветата и постилат пред Исус, други събличат горните си дрехи и ги слагат пред Христос, трети, по-надарените с глас, започват да пеят и славословят. Четвърти просто се усмихват и радват – разнообразни действия на хвала и поклонение.

Въодушевлението и възторга били толкова големи, мащабни и завладяващи, че Лука използва думата „мега“(в грцк. текст), нещо наистина значително и велико, което напомня на славословието на ангелите и овчарите в деня на Рождество.

Забележете също и посланието на тази масова хвала – те високо оценят и хвалят Божиите чудеса на които преди това са били свидетели (37). Йоан посочва, например, чудото с възкресението на Лазар. Те се съгласяват също, че Исус е Царят и Този, Който идва от и в името на Господа. Те признават, че Бог е изворът на мир и спасение. Такова, например, е посланието на възклицанието „Мир на небето и слава във висините“.

Картината изглежда толкова завършена и недвусмислена… И си казваме: колко е чудесно, ех да се случеше това в моя град, в моето село…така да посрещнат Бога, така да приемат и почитат Христос или най-малкото да се радват, когато отивам да им кажа нещо за Него.

Има, разбира се, и съпротива. Фарисеите са гневни, не могат да преглътнат гледката която виждат – как тяхната слава е застрашена и отива към Исус… Но противодействието на фарисеите още повече заостря вниманието ни върху масовото поклонение на Исус. Значи наистина е имало такова, значи хората наистина са отдавали извънредна слава на Спасителя и с това са предизвикали гнева на честолюбивите си първенци…

Забележете, как всичко изглежда толкова ясно и чисто, искрено и неподправено…Ех, да беше се случило всичко това сега!

Но…почакайте, не избързваме ли с изводите си? Всичко ли бе, наистина, толкова възхитително и съвършено?

Да, но… само докато Лука не вмъква контраст, докато не вмъква плачещия Исус, и изведнъж реалността се променя, разбираме как, всъщност, е изглеждало всичко това през очите на Онзи, пред Когото всичко се вижда… Ето защо Лука въвежда контраста, ето защо Лука представя плачещия Исус на фона на повсеместната радост и еуфория, защото Бог може би има различна гледна точка от нашата, може би нещата не са изобщо такива, каквито изглеждат…

Ако наистина тази масова хвала на йерусалимски жители, смесени с учениците, била впечатляваща за Него, тогава нямаше ли Той също да се радва?

Или може би Бог не може да се радва? Напротив, Бог се радва (виж Втор 28:63, Иер 32:41), и дори може да ръкопляска (Йез 21:17). Не се ли зарадва Исус, когато видя, въодушевените Си ученици, да се връщат от мисията си впечатлени от действието на Божията сила в тях и чрез тях.

Бог се радва! Но тук, плаче! И това не бяха сълзи от радост, а мъка!

Имаше нещо, което тревожеше сърцето на Спасителя в онази първа Цветница. Той видя нещо, което другите не успяха, защото е Бог, Който вижда отвъд онова, което ние можем.

Той нямаше нужда от скрита камера, за да види, например, Натанаил (Ин 1) да релаксира под смокинята, нито таен агент, който да Му подскаже това, защото пред Него всичко е голо е разкрито, пише Павел в Евреи (4:13). Така вижда и теб, дори в най-закътаното кътче на къщата, и това, което правиш там.

Дори сърцата на хората пред Него са като на длан. Христос четеше мислите на книжниците и фарисеите като книга. Хората винаги са мечтали да могат да четат чуждите мисли, за да разпознават безпогрешно какъв човек стои пред тях. Но уви до днес, няма нито едно научно доказателство за човешка телепатия. Защото има неща, които са прерогатив само на Бога.

И Лука ни представя една от тези ситуации, когато Христос вижда и забелязва нещо, което не се вижда на повърхността. И затова, вместо да се радва, Той плаче!

И плачът Му говори много. Тази Негова емоционална реакция съдържа ценно послание. Тя разкрива нещо важно, а именно как от Негова гледна точка поклонението на народа не е било така съвършено, както изглеждало. Имало пропуск и то такъв, който да предизвика сълзи у Него. Нека погледнем 41-42, 44б стихове…

Оказва се, че можеш да почетеш Исус, без да видиш в Него своя мир и спасение. Можеш да посрещнеш с възторг идващия в името на Господа, и да не забележиш, че това е самият Бог, Който те посещава. Именно такава е била задкулисната реалност на събитието в Йерусалим тогава, която предизвика тъга у Христос.

Тук не става дума задължително за фалш и лицемерие… Много е лесно да прикачим етиката на двуличник, и да кажем за някой, че пред мен е добър, а зад мен гроб копае, или – на лице светец, а на сърце крадец. Едва ли можем да кажем това за общата народна хвала към Исус тогава.

Ако е било така, Исус нямаше да ги защити пред фарисеите. Нямаше изобщо да им приеме поклонението, защото знаем, че за Бога е отвратително, когато някой се приближава към Него с устни, а със сърце стои далеч от Него. Така, че тук не става дума изобщо за лицемерие и демагогия.

А за нещо по-различно, нещо, което изглежда по-безобидно, но не и по-безопасно, и това е искрената вяра, но плитка, искрено, но плитко поклонение, искрено, но плитко ученичество и християнство. С други думи, повърхностно, което засяга само част от нас, ума и чувствата, например, но не и по-дълбоко – сърцето и волята, които са средоточието на истинското преобразяване на цялостната ни същност.

Соломон пише в Пр 4:12 „от всичко, което трябва да пазиш, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“. Ето защо Бог държи вярата и поклонението да стигнат до тази дълбочина, защото стигнат ли дотам, животът се преобразява от корен. Стигнат ли дотам, трудно може някой или нещо да ги изведе обратно.

Вижте притчата за сеяча и доброто семе… Приемане има у всички, с изключение на падналото край пътя. И на камъка, и в тръните, и в добрата почва, семето падаше и се приемаше. Хората слушаха и приемаха. Но на различна дълбочина…

Вземете, например, падналото на камъка – семето бе посято, Божието слово бе прието, дори с радост – има емоция, има ентусиазъм, има интелектуална оценка и емоционална реакция, но дотам! И ние четем, че доброто семе не успя да пусне корен…Защо? Защото почвата е малка, има само няколко сантиметра отгоре, а после камък… Приложено в реалния човешки опит, това означава, за кратко време, хората тръгват, вярват, разпалват се, и дори славословят Бога, а после всичко пресъхва и угасва…

Това е трагедията на плиткото християнство…вяра, която не стига до дълбочина, до сърцето, до центъра на нашата същност, а само донякъде.

Ето защо Христос плачеше… Не защото поклонението е било лицемерно и фалшиво, но защото всичко е било толкова плитко, че те дори не проумяха и не разбраха, че ги посещава Самият Бог, а не просто някой, който идва в Неговото име.

Интересно допълване намираме у Матей и Йоан. Матей подчертава, че множеството приемаше Исус, като пророкът от Назарет, а Йоан разкрива славословието като плод на емоционална възбуда около възкресението на Лазар. В 12:18 четем „затова народът Го посрещна така, защото беше чул, че Той е извършил …чудо“.

Както и днес… Има чудо – има хора, няма чудо – няма хора, а и там, където дори има чудо нещата са временни, затова и народът е казал: всяко чудо за три дни

Такава е същността и трагедията на плиткото християнство, което стига само до ума и чувствата. Докато има нещо да впечатлява и възбужда, всичко е ок, но идва ли време на изпитание, казва Исус, те отстъпват от вярата (Лука 8:13). Забележете, вяра има, но плитка, и затова няма трайност и стабилност.

Вглеждайки се в случая с множеството тук, виждаме също, че имаше отворени ръце, но затворени очи, дарове, но не и доверие, постлани дрехи, но не и сърце…

Ето защо Исус плаче! Не защото хората не дават, а защото дават, без да разбират на Кого точно дават. Хвалят, но без да Го приемат! Жертват различни неща от себе си, без обаче да Му предоставят самите себе си! Как е възможно това?

Ами, достатъчно е да погледнем около себе си, а може би и вътре в себе си и ще видите как това е напълно възможно да се случи дори днес.

Случва се всеки път, когато някой живее в духа на: „Благодаря Ти, Господи, но стой настрана от моя живот. Слава на Тебе, Боже, Ти наистина Си велик, правиш уникални чудеса, но не искам да ми налагаш Своите ценности, не искам да ми натрапваш Своите разбирания и воля. Дръж ги при Себе Си! Иначе си страхотен!“ Синдромът на първата Цветница… Хем хвалят и приемат, и хем са далеч от Неговия мир и господство.

А в крайна сметка идват и последствията… Онова, което не стои здраво, рано или късно пада. Онова, което няма корен, рано или късно умира… Такава е съдбата за жалост и на плитката вяра и плиткото ученичество, рано или късно то просто приключва.

Такава е била съдбата и на Йерусалим, който е бил изключително развълнуван от Идващият в Господнето име, но дотам! Понеже нямаше истинско посвещение, бурните чувства бързо приключиха и Марк с тъга отбелязва: „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте” (11:11).

Къде бе множеството? Къде бяха всички онези, които току що викаха „Благословен е Царят!”? Уви…те си останаха там, където бяха и преди това. Надявам се, да е имало поне някой от тях сред онези 3000 повярвали в Деня на Петдесятница!

А иначе, това, което каза Исус за физическите последствия, също се изпълни. Не изминаха и 40-т години, когато целия град легна в руини. Случи се по време на Веспасиян и неговият син Тит. А историческото и археологическото свидетелство за това е Стената на Плача в днешния Израил, където до днес евреите оплакват загубата на своя знаменит храм.

Радост и сълзи…

Цветница е празник на дълбоките контрасти чийто главен извод е да не изпуснеш Месия, докато Той е близо до теб. И ако искаш да го впечатлиш, дай Му сърцето, всичко друго е недостатъчно!

Как стоят нещата с нас днес?

Ето, точно, като в Йерусалим, пеем: „Осанна във висините…Благословен е Царят! Който идва в Господното име…“, дори сме донесли върбови клонки тук…

Дали, обаче, Исус също се радва с нас, с теб, като гледа на сърцето ти, приоритетите и начина ти на живот, или има нещо, което Го кара да плаче за теб, дори днес…точно като в Йерусалим тогава?

Нека преосмислим вярата си, нека преосмислим поклонението си, нека преосмислим цялостното си отношение към Бога и нашата ангажираност с Христос, така че да бъдем винаги радост за Него!

Advertisements

Read Full Post »

 „И когато се приближиха до Йерусалим и дойдоха във Витфагия при Елеонския хълм, Исус изпрати двама ученици и им каза: Идете в селото, което е отсреща; и веднага ще намерите вързана ослица и осле с нея; отвържете ги и Ми ги докарайте. И ако някой ви каже нещо, отговорете: На Господа трябват; и веднага ще ги изпрати. А това стана, за да се сбъдне изреченото от пророка, който казва: „Кажете на Сионовата дъщеря: Ето, твоят Цар иде при тебе, кротък и възседнал на осел и на осле, рожба на ослица.“ И така, учениците отидоха и направиха, както им нареди Исус; докараха ослицата и ослето и намятаха на тях дрехите си; и Той седна върху тях. А по-голямата част от множеството разстлаха дрехите си по пътя; други пък сечаха клони от дърветата и ги постилаха по пътя. А множествата, които вървяха пред Него и които идваха след Него, викаха: Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините! И когато влезе в Йерусалим, целият град се раздвижи; и казваха: Кой е Този? А народът казваше: Той е пророкът Исус, Който е от Назарет в Галилея.“  Матей 21:1-11

 Оставаха броени дни до Пасха – най-великият и най-значителният празник в Израел. По това време към Йерусалим тръгва огромен поток поклонници за да успеят да се настанят в препълнения град, който по това време е събирал близо 2.5 млн. души.

Към Йерусалим се насочват и Исус със своите 12 ученика. Те излизат от Йерихон, където беше станало чудото с прогледналите слепци, и предприемат тежко изкачване нагоре към заветния град.

Километър, след километър, все по-нагоре в планината, групата на Исус стига до Витфагия, разположена на Маслинения хълм, известен още и като Елеонски. В това село, според думите на Исус, учениците намират вързана ослица с младо осле. Екипират ги със своите собствени дрехи, върху които Христос възсяда и отново тръгват на път.

Броени минути, след като напускат Витфагия пред погледа им се показва самия град, величествения Йерусалим, в очакване на пасхалните тържества. Навсякъде по пътя са разположени възторжени посрещачи, които според юдейската традиция всяка година по това време излизат да посрещат богомолците, които се стичат от цяла Палестина за празника Пасха.

Този път обаче вниманието е насочено изцяло върху седналия на ослето, Исус. Събра се огромно множество, които вървяха пред Него и след Него, казва Матей.

Нещо повече, голяма част от множеството съзират в създалата се процесия, нейния месиански, царствен характер и техните действия бързо преминават в своеобразно спонтанно честване на Царя.

Те свалиха дрехите си, и ги постлаха на пътя, както направиха предците им, по време на възцаряването на Ииуй. У повечето хора, срещнали Христос при входа на Йерусалим, тази дреха е била единствената връхна дреха, и въпреки това, те са я хвърлели пред Неговите нозе в знак на уважение и признание на Царя.

Други пък сечаха палмови клонки и ги постилаха по пътя пред Исус, в знак на това, че искаха и величаеха Христос като Цар. Историята говори, че когато Юда Макавей след победата над езичниците се върнал в града, хората са го посрещнали по абсолютно същия начин, с палмови клонки, хвърлени под краката му.

Христос обаче бе посрещнат освен всичко и с царски химни. Хората пееха в Негова чест и Го приветстваха като Давидовия Син, Благословения Цар. Близо 500 години, народът се молеше и очакваше цар от дома на Давид, който да възстанови честта на Израел и святия град. И ето, по всичко личи, че това време се изпълнява пред очите им. Когато народа вижда Христос възседнал осле, в онези времена, царско животно, хората започват да викат думи от 118 Псалм. Възгласа „осанна” е еврейски израз, който се превежда буквално като „спаси ни, Господи”, взет от 118:25 ст.

И така, с тържествено отношение, с тържествени химни и възгласи, Христос влезе в Йерусалим, действително като обещания още в Стария Завет, Цар. Цар обаче, чийто престол щеше да стане кръста, Чиято корона, щеше да бъде трънения венец. Защото Исус бе Царят, Който дойде да спаси и освободи хората от греховете им, и да въдвори мир между тях и Бога.

Но уви…тази Негова мисия не беше добре разбрана, нито от духовните водачи на онова време, нито от множествата, които викаха „осанна”.

Именно тук можем да видим трагическото разминаване между мнението на тълпата и Христовия отговор на техните очаквания.

Хората очакваха от Христа земна власт, политическа, социална, която да ги освободи от римската окупация, от експлоатацията на богатите, а Христос дойде да ги спаси от истинското зло – в пълния смисъл на думата, греха, спасението от който бе възможно единствено чрез изкупителната смърт на кръста. Както казва по-късно, един от Неговите ученици, ап. Петър в 1Петр.3:18 „…Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух.”

Скъпи мои, когато размишляваме върху днешното събитие, върху цялата тържественост на действията и отношенията на хората към Христос преди 2000 години, неволно се задава въпроса, а какво бихме направили ние на тяхно място. И какво е нашето отношение и действия спрямо Христос, близо 20 века по-късно?

В днешната история бихме могли да различим най-малко 3 човешки групи, със своите специфични реакции и отношения към Христос, в които бихме могли да намерим отражение на нашите собствени.

Първата и основната формация в днешната история със сигурност е тази на множеството. За тях четем в 8-9 ст.

Без съмнение, в реакцията на множеството можем да съзрем много положителни уроци.

Първо, когато виждат Христа, те си спомнят за пророчествата и в техните умове възникват множества асоциации между Христос и старозаветните месиански обещания. Това са хора, които познаваха поне онези части от закона и пророците, които говореха за Месия, и даже ги знаеха наизуст, така че познатите текстове да се излеят в песен.

Нещо повече, това бяха хора, които очакваха Месия. В тях все още беше жива надеждата за избавлението, което ще им донесе Месия. Годините на пророческо мълчание и римския гнет от друга страна не са успели да угасят техните месиански надежди. От малък до голям, множеството очакваше с трепет да дойде Царя. И ето, по всичко личи, че това време настъпва. Точно според месианското пророчество от Захария, Царят влиза в Йерусалим, кротък и възседнал на осел.

При вида на такава сцена, народът се раздвижи, започна да се радва, да постилат дрехи и клонки и да пеят „Благословен Царят, Който иде в Господнето име”.

Всичко това разкрива тяхното горещо, искрено, сърдечно желание и мотив да прославят Христа и да Го обявят за Цар, Месия от Давидовия дом…

Но уви…в тези  правилни мотиви и искрени реакции, има огромно недоразумение. Цялото тържество и ликувания, всичките им надежди са изградени върху дълбоко неразбиране на мисията на Христос.

Какво се случи всъщност? Народът очакваше от Христос, че встъпвайки в Йерусалим, ще вземе в Своите ръце всяка земна власт и ще стане Месията, Който ще освободи Израел от земните му врагове, че ще свърши окупацията, ще бъдат победени всички противници и отмъстено на всички. А вместо това, Христос встъпва в свещения град, тихо, възлизайки към Своята смърт…

Оказва се, че Той не е Този, Когото са чакали, не е Този, на Когото се надявали… Колко жалко! Голямото очарование на множеството, се смени с още по-голямо разочарование. Няколко дни по-късно, същата тълпа отново викаше, но този път вече срещу Христос „разпни Го”.

Каква ужасна трагедия, могат да причинят неправилно построените надежди и лъжливите очаквания?

Не, причината не е у Христос, Той никога не би се позволил, да създаде съзнателно лъжливи образи за Себе Си, нито лъжливи обещания, нито да дава лъжливи надежди. Напротив, Той явява и открива Своя истински образ, обещания и мисия, достатъчно ясно и недвусмислено, но няма кой да слуша, или човек чува, това, което му се иска да чуе.

Още преди да се роди Бог, чрез Ангела, извести, че Христос ще спаси народа от греховете му.

Второ, вече като порасна, Самия Той в Назарет публично заяви за това каква ще бъде Неговата мисия, нейния духовен характер. Цитирайки пророчеството от Исая относно Своята мисия, Той съзнателно го прекъсва в мястото,  касаещо отмъщението, защото съзнаваше, че това ще се случи не сега, а в бъдещ етап. Но кой Го чу? Както впрочем се случва и днес?

Скъпи мои, нека се замислим, да не би и ние да имаме лъжливи очаквания, да подхранваме лъжливи надежди по отношение към Бога и делото на Христос в живота ни.

Нещо друго, можем да кажем още за множествата. У тях имаше екзалтираност, имаше бурни чувства на възхвала и почит към Христос, но нямаше посвещение.

Ефективното ученичество обаче изисква ефективно посвещение на Христос. Това обаче е липсвало у множеството, което викало „Осанна”. Те били съгласни с устата си, Христос да ги спаси, но сърцата им не били готови да приемат Неговия мир и Царство и да станат истински Негови ученици.

Ев. Марк с тъга отбелязва, „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте”. Къде беше множеството? Къде бяха онези, които току що викаха „Благословен е Царят”? Уви…нито един от тях не се реши да последва Исус, като че ли се страхуваха да направят последната стъпка към едно ефективно ученичество – посвещението.

В множеството, Исус прозря раздвояване, липса на посвещение и това Го накара да плачи за тях и за целия град Йерусалим. Те били толкова близо до онова, което щяло да послужи за мира им, Самият Цар бе дошъл да им предложи мир, но уви…те продължили да упорстват в нежеланието си да се покаят и посветят на Христос.

Втората група човешки реакции днес принадлежи на фарисеите, главните свещеници и книжници.

Тоест духовните водачи на Израел по онова време, които не само познаваха добре закона и пророците, но и учеха на тях другите. Те бяха просветените, учителите, вещи във всички духовни знания.

Когато видяха Исус да влиза в Йерусалим на младо осле, със сигурност си спомниха много добре пророчеството на Захария, но вместо да повярват на това, което виждат и чуват, те се противопоставят и негодуват срещу Исус и хората, които Го прославяха. Те не пожелаха да приемат Божията воля в Исус Христос.

Матей ни разкрива тяхната реакция в храма, когато даже децата започнали да викат „Осанна на Давидовия Син!”

Лука ни разкрива реакцията им по време на самата процесия на тържественото влизане. Четем в 19:39 „А някои фарисеи от множеството Му казаха: Учителю, смъмри учениците Си“.

Самите те не искаха да приемат Христос като Месия, но и не желаеха реакцията на множеството, радостта и хвалението на народа, и те се дразнеха, изяждаха се отвътре, като виждаха каква почит се отдава на Христос, и искаха всички да млъкнат. Какво обаче им отговори Исус? „казвам ви, ако тези млъкнат, то камъните ще извикат”.

Скъпи мои, да ни опази Бог от отношението и реакциите на тези първенци. Но не се ли получава все пак да срещаме днес подобно негодувание срещу явно разкритата Божия воля по някой въпрос?

Може би даже в нашия собствен живот това да се случва. Знаем какво трябва да правим, но не искаме да приемем това, което Бог ни открива.

Вместо да желаем и се радваме Божията воля да се изпълнява, ние роптаем и негодуваме срещу нея подобно на фарисеите, които не искаха да се примирят, че Христос е обещания Месия.

Вместо да се радваме, че Божията воля се изпълнява поне при другите, ние негодуваме и срещу това подобно на фарисеите, които се възмущаваха от възторжените реакции на народа.

Негодуваме даже срещу радостта на другия и онова, което преживяват другите с Бога?

Библията ни съветва обаче в Римляни 12:15 „Радвайте се с онези, които се радват, и плачете с онези, които плачат”.

Скъпи мои, нека изпитаме себе си на днешния ден, не сме ли изцапани и ние с греха на фарисеите, свещениците и книжниците? Ако забележете, че нещо от тях има и по вас, побързайте да се покаете и да започнете нов живот.

Последната формация в днешната история е тази на самите 12 ученици.

Първото впечатление, което ни прави тяхното поведение, е че те са с Христос преди тържеството и след него.

Те са с Христос по прашния път към Йерусалим, с Него са в тържеството, но най-вече те са с Него и след като цялата еуфория в Йерусалим приключи.

Такъв е образа на искрените християни, които са Христови ученици не само когато всичко е възторжено, празнично и радостно, но и тогава, когато прахта скърца в зъбите им, когато трябва да се плаща цена и то не малка да ходиш с Христос, когато останалите Го изоставят и забравят делата Му, истинските ученици са верни и постоянни.

Вече видяхме тъжната констатация на Ев. Марк, който отбелязва в 11 ст, „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте”. Свърши празника, свърши и множеството, но верните ученици останаха да придружават Христос.

Ситуацията преди 2000 години на днешния ден, много добре ни напомнят, колко лесно е да бъдеш с Христос, когато Той е възвеличаван, когато общественото мнение е за Христос, когато всичко около теб пее и се радва, но колко по-трудно е да останеш Христов ученик, когато светът около теб става враждебен към Христос, когато песента приключва и идва времето на сълзите.

Множествата много добре пееха и възклицаваха в онзи тържествен ден, но после, когато всичко се обърна срещу Христос, и те се обърнаха срещу Него. 12-те ученика, обаче продължиха да бъдат с Христос до последно.

Нещо  повече, научаваме за 12-те от днешния пасаж. В 6 стих четем „…учениците отидоха и направиха, както им нареди Исус„. Учениците безрезервно слушаха и изпълняваха волята на Христос. Те знаеха Кого следват, и че само чрез послушание на Него могат да израстват в ученичество.

Учениците едва ли разбираха какво точно се случваше тогава. Всичко изглеждаше невъзможно и малко вероятно. Точно преди Пасха, когато магаретата са били най-широко използвания добитък за пренасяне на провизии и жертви за храма, точно тогава някой да има свободно магаре и да го отстъпи без никакви пазарлъци и т.н.? Имаше толкова много неясни, но учениците, четем „отидоха и направиха, както им нареди Исус”.

Как стоят нещата с нашето послушание? Готови ли сме да слушаме даже тогава, когато не всичко разбираме?

Скъпи мои, на кого ще уподобим нашето собствено отношение към Христос, днес, 2000 г., по-късно?

Какви са нашите мотиви да следваме Христос? Да не би да сме тръгнали след Него с надежда, че Исус ще осъществи някой наши егоистични очаквания и желания? Или нашите надежди и очаквания са вкоренени здраво в Божията воля, вместо в нашия егоизъм и въображение?

И последно, готови ли сме не само да постиламе дрехи и клонки пред Него, в тържествени и радостни моменти, но да Го последваме и по-нататък – в Неговите беди, противостояния, мъки и страдания, и даже смърт?

В Евреи 3:14 се казва: „Защото ние участваме в Христа, ако удържим твърдо до край първоначалната си увереност”.

Read Full Post »