Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Христос’

„И понеже се събра голямо множество, и дохождаха при Него от всеки град, каза им притча: Сеячът излезе да сее семето си; и когато сееше, едно падна край пътя; и беше стъпкано, и небесните птици го изкълваха. А друго падна на канарата; и щом поникна изсъхна, защото нямаше влага. Друго пък падна сред тръните; и заедно с него пораснаха тръните и го заглушиха. А друго падна на добра земя и като порасна, даде плод стократно А ето, значението на притчата. Семето е Божието слово. А посятото край пътя са тия, които са слушали; тогава дохожда дяволът и отнема словото от сърцата им, да не би да повярват и да се спасят. Падналото на канарата са тия, които когато чуят приемат словото с радост; но те, като нямат корен, временно вярват, а когато настане изпитание, отстъпват.  Падналото сред тръните са ония, които са слушали и като си отиват, задушават се от грижи, богатства и житейски удоволствия и не дават узрял плод. А посятото на добра земя са тези, които като чуят словото, държат го в честно и добро сърце, и дават плод с търпение…Затова внимавайте как слушате”. (Лука 8:4-15, 18б)

Античния гръцки историк и писател, Плутарх в своите съчинения пише: „Научи се да слушаш и ще извлечеш полза дори от онзи, който не умее да говори”.

Слушането е много важен духовно-физиологически процес в нашия живот. От това, кого слушаме, какво слушаме и как слушаме зависят много други процеси в жизнения ни път и дейност.

Но в същото време, се оказва, че умението да слушаме е едно от най-трудните и редки. Специалистите в областта на психологията твърдят, че близо 8 от 10 човека, не умеят да слушат. Ако това важи за злото, по отношение на покварното, слава Богу! Но ако неумението да слушаме важи за доброто, градивното, вечното, то съгласете се, това е много тъжна статистика.

В посочения пасаж, Христос отбелязва, че що се касае до Божието Слово, умеещите да слушат са още по-малко. От цялата нива, разделена на четири части, в която се сее доброто семе, единствено една част го приема, слуша и запазва, така че семето на Божието Слово да даде плод.

С това Христос ни казва, че не бива да се учудваме защо са малко истинските Негови ученици. Причината е ясна – малко са хората, които умеят да слушат истински и ефективно Неговото Вечно Слово. А без това слушане не може човек да има действителна и спасителна вяра. В Римляни 10:17 четем, че „Вярата е от слушането, а слушането – от Христовото Слово”. Докато не се научим да слушаме Бога, да приемем Неговото добро семе в сърцето си, в нас няма да има нито вяра, нито живот. Защото духовния и вечния живот идват отново от Божиите думи. Божието Слово е онова семе, което носи в себе си зародиша на духовния и вечен живот. Както семето на едно растение носи в себе си зародиша на неговия живот и развитие, така и Божието Слово носи в себе си зачатъка на Духа и на вечния живот. В тази връзка, Христос казва на учениците в Йоан 6:63 „думите, които Съм ви говорил, са дух и живот”.

Но семето само по себе си не може да направи нищо, ако не влезе в съприкосновение с подходяща почва. Потенциала на семето да покълне и роди плод не зависи само от него, а от почвата, от това как слушаме и приемаме доброто Божие семе.

И в този ред на мислите, Христос ни предупреждава: „внимавайте как слушате…” (18а)

Начинът, по който слушаме и приемаме Божието Слово е от изключително значение, значение за нашия живот тук на земята и там във вечността. „Затова, – казва Христос, внимавайте как слушате…” А малко по-рано, Лука пише, че Исус буквално извика: „Който има уши да слуша, нека слуша”.

И както винаги в Своите важни и дълбоки поучения, така и този път, Христос използва притча, за да ни обясни различните начини, по които хората слушат Словото Му и също така, да ни посочи онзи, който носи траен плод.

И така, семето е Божието Слово, сеячът е Христос, а почвата, в която се сее са човешките сърца.

Нека разгледаме различните видове почви, различните начини по които хората слушат и приемат Божието Слово и в смирение, искреност изпитаме себе си, коя почва сме ние?

Както казахме вече от отговора на този въпрос зависи дали Божието семе ще покълне в нас и ще даде плод, или ще се случи нещо друго с доброто семе.

И така, първата група слушатели са определени, като „посятото край пътя”. Или както още бих ги нарекъл аз – крайпътни християнски слушатели.

Преди да започнем обаче тяхното определение, искам да направя една важна бележка. И четирите групи хора можем да кажем, че се самоопределят като християни. Тук не става дума, както казва Мартин Лутер, за онези, които преследват Словото или онези, които не се прислушват до Него. И във всички тези почви виждаме хора, които слушат, които са разположени към Словото, но в различна степен.

И така, „посятото край пътя”, какво представляват тези хора? За тях се казва, че са слушали, но не така, че да повярват. Това са повърхностните, лекомислените слушатели на Божието Слово, които слушат, но не придават нужното значение на чутото, не се стараят да го разбират. Или както казваме ние, „от едното ухо влиза, от другото излиза”.

Това са хора, на които им се иска да бъдат християни, но не приемат Словото навътре в сърцето, а донякъде…”покрай пътя”, където то може лесно да бъде стъпкано и изкълвано. Христос казва: „тогава идва дяволът и отнема словото от сърцата им, да не би да повярват и да се спасят”.

От тези думи, можем да заключим нещо важно за тези хора. Макар и близки до спасение, те остават вън от него. Макар и слушащи Словото, което дава живот, те остават вън от този живот, тъй като семето не успява изобщо да покълне. Понеже се намира „край пътя” то бива бързо ограбвано и потъпквано.

Равнодушието, плътските мисли, човешките учения, различни суеверия и обичаи са неща, които могат да ограбят и потъпчат бързо и лесно откритото семе покрай пътя. В случая, Христос ни разкрива, както влиянието на хората – да тъпчат не заровеното семе, така и влиянието на дявола – да отнема, да изкълвава.

Ето защо, Словото трябва да се слуша не разсеяно и равнодушно, но внимателно и да се пази в сърцето, в противен случай, то може да бъде бързо стъпкано и ограбено, от всеки, който мине. А без Словото, няма спасение. Никакви дела и свят живот, не могат да заместят влиянието на Словото в нас, само то, казва Павел „е Божия сила за спасение на всеки, който вярва…” (Римляни 1:16)

Втората група слушатели на Словото, са оприличени на „падналото на канарата”. Тук също, възможностите на Словото да поникне са нищожни, но все пак са повече, отколкото край пътя. Особено, като се има предвид обстоятелството, че тук под думата „канара” се има предвид не чиста скала, а тънък слой почва върху камък.

 В древна Палестина това било често срещано явление на нивите. Много почви са представлявали огромни пластове варовик, покрити с тънък слой земя. Поради малкото почва, земята бързо се стопляла и семето скоро пониквало. Но, уви, също толкова бързо и увяхвало. Липсата на достатъчно влага и хранителни вещества, се отразявало върху порасналото растение и то изсъхвало.

Това са чувствителните хора, хора на първите впечатления, които казва Христос – като чуят Словото, бързо го приемат (дори как го приемат!) – с радост, с възторжени чувства, с голям ентусиазъм. Но дълбочината, в което влиза Словото в тях не е достатъчна, за да се изгради корен и да устои на горещите изпитания.

Колко много са около нас такива слушатели, които бързо пламват, но и бързо угасват? Които тръгват след Христос, но при първата трудност Го изоставят!? Защото сърцата им са все още каменисти, съвсем малко разорани, съвсем малко е рохкавата почва в тях.

Това са „плитките християни”, с плитка почва за Словото у себе си. При тях семето се прибира много повърхностно, опазва се от тъпчене и ограбване, но умира от придошлите жеги. Тъй като тяхното разбиране и посвещение на Бога и Божиите неща са твърде повърхностни, недостатъчни да ги удържат в зноя на изпитанието. Христос описва тези слушатели, като хора, които „временно вярват”. Докато е свежо и влажно, докато всичко е наред, те са жарки и пламенни вярващи, но при първите знойни ветрове, те клюмват и изсъхват. Защото „нямат корен”.

От биологията знаем, че коренът на едно растение има ключово значение, точно тогава, когато повърхностна е суха и гореща. Колкото по-дълбок и изразен корен има дадено растение, толкова по-голям е шансът то да устои на агресивните прояви на времето.

Същото е и с вярващите, колкото по-задълбочено е приемането на Словото, не само с чувства, но сърце и воля, колкото по-задълбочено е познаването ни за Бога, толкова повече твърди ще бъдем в различните агресивни обстоятелства на живота. И обратно, ако се окаже така, че само чувствата ни са подпалени, но сърцето си е все така твърдо, не съкрушено – последствията ще са трагични.

Спомнете си множествата, които отстъпиха от Христос. Кой имаше вина в това масово отстъпление? Христос или хората, които подобно на падналото семе на канарата, бързо Го последваха, но понеже нямаха корен, вярата им бързо увехна и те отстъпиха.

Спомнете си Димас, пламенния ученик на Павел, който обаче скоро го изостави, понеже Словото в сърцето му не беше в нужната дълбочина.

Днес се случва същото – сърцето на мнозина прилича на камък, покрит с тънък слой почва. Няма достатъчно почва, която да изхрани семето…и то, макар и да покълне, бързо загива.

Ето защо, ап. Павел ни призовава да бъдем „вкоренени и утвърдени в Него и укрепени във вярата.., преуспявайки в нея с благодарност” (Колосяни 2:7).

Третата група слушатели на Божието Слово, Христос оприличава на „падналото сред тръни”.

Тези хора са различни от предните. При тях проблемът не е в плиткото и повърхностното приемане на Словото, а в плевелите или тръните, които задушават поникналото добро семе. Тук няма камък. Напротив, почвата е дълбока, добре разорана , достатъчно влажна и хранителна, с една дума – прекрасна, ако не са обаче бурените – „и заедно с него (семето) пораснаха тръните и го заглушиха”.

Проблемът на този вид почва е в това, че е замърсена, тя не е чиста. Този вид хора слушат, приемат Словото при сърце, заражда се вяра, която започва да расте, пуска корени надолу, но по-бавно от неоплевените бурени, които в края на краищата задушават добрите стъбла и те спират да растат, а в по-късен етап дори увяхват.

Това са колебливите слушатели – които хем приемат Словото, хем приемат и плевелите, като „светски грижи, примамката на богатството и житейски удоволствия”  Забележете, че при тези слушатели, Словото расте и дори може да формира плод, който обаче не успява да узрее, поради избуялите тръни.

Колко жалка е съдбата на тези слушатели? Те са най-жалките от всички. Имат ресурс, имат потенциала не само да приемат и изхранят семето, но и да го развият и то да даде плод. Но понеже са приели и плевелите – на земните грижи, богатство и удоволствие, те умират от задушаване.  Забележете, не от липса на вяра, не от липса на корен, не от липса на влага, но от липса на сила и светлина. Тръните са засенчили духовния поглед към небето, изсмукали са част от живителната им сила и те загиват от задушаване.

Скъпи приятели, ако в първите два вида почви трудно забелязваме себе си, то тук много от нас могат да видят себе си. Опасността от „буренясване” постоянно дебне много от нас. И за жалост това става прекалено лесно, неусетно.  Отворим ли сърцето си за плевелите, те бързо превземат ума ни и сърцето, така че да не остане място за Словото.

Със земните грижи шега не бива. Не само явния грях може да разруши духовния живот, но и грижите, земните дела, които заемат по-предно място от Словото. И започват да пречат, изсмукват духовно, така че да не остане сили и време за Словото, за вечните неща. Библията ни предупреждава, че не можем да служим на Бога и на мамона (богатството, по-висок стандарт на живот). Или едното или другото!

Във всеки от нас, споменатите от Христос плевели са заложени още от раждането ни. Затова приемането на Словото винаги трябва да е съпроводено с оплевяване, както и след това да не даваме място на плевелите в сърцето си.

Неоплевената почва лесно може да бъде превърната в добра, както и обратно – ако бъдем немарливи в приоритетите си и дадем място на плевелите да посеят в нас своето.

Последния отбор в днешната класация на слушатели, Исус оприличава на „посятото на добра земя”. Това са хората, казва Той, „които като чуят словото, държат го в честно и добро сърце и дават плод с търпение”.

Какво отличава тези Христови слушатели от останалите? Преди всичко в това, че, като чуят Словото, те не само го приемат, но усърдно го задържат в себе си. Същата дума е употребена в Лука 4:42, когато народът искаше да задържи Исус да не си отива от тях.

Добрите слушатели не само приемат, но и с голямо усърдие задържат Словото у себе си, с особена внимателност пазят Словото в сърцето си. Така, като е казано за Мария. Когато чу вестта на овчарите тя „пазеше всички тези думи и размишляваше за тях в сърцето си”.

Добрите слушатели размишляват върху словото, изучават и „разбират” (Матей 13:23). А, като разберат, го претворяват в живота си. За тях Словото е духовен хляб, който трябва да се яде, а не само да се гледа и изучава. Само като започнем да се храним, хлябът дава живот и сила.

Но освен че задържат словото у себе си, добрите слушатели, постоянно обработват сърцата си, така че словото да расте безпрепятствено.

Забележете, тяхното сърце е „честно и добро”, буквално гръцката дума употребена тук означава „благоприятно”. Тоест сърцето им е една благоприятна среда за Словото, свободна от плевелите на грижите, примамката на богатството и житейските удоволствия.

Как е възможно това? – Като възлюбим Бога с цялото си сърце и с цялата си душа, така че да не остане място за друго нещо, и във всичко, което вършим да бъде водени от интересите на Божието Царство? Сами при такива условия може да узрее съвършения плод на вярата и на Духа – „честно и добро сърце”, без плевели.  Плевели се появяват тогава, когато отслабне позицията на духовните приоритети, на онова, което е честно и добро пред Бога.

Забележете още, добрите слушатели „дават плод с търпение” – може да се преведе и като „с постоянство”.

И така, какви слушатели сме ние?

Слушаме ли и приемаме ли така, Божието Слово, че то да расте свободно в нас и да дава зрял плод? Или нашето сърце все още не е добрата почва.

Притчата за сеяча е може би най-главната от всички притчи. За нея Исус каза, че ако не я разберем, едва ли ще разберем останалите притчи (Марк 4:13) Това ще рече също, че ако не се научим да слушаме подобаващо Божието Слово трудно ще напредваме като християни – във вяра, познание и духовен живот. Защото всичко това идва само тогава, когато Словото в нас оживява, расте и дава плод.

И така нека бъдем слушатели с добра „сърдечна почва” – искрени и открити за Словото, свободни от плевелите на земните грижи, богатството и житейските удоволствия.

Тези слушатели, забележете, получават правото да се наричат Христови, защото „Моя майка и мои братя са тези, които слушат Божието слово и го изпълняват” (21)

И още, добрия слушател има силата да противостои на греха. Псалмопевецът споделя: „В сърцето си опазих Твоето слово, за да не ти съгрешавам”. (Псалм 119:11)

Ще завърша с призива на ап. Павел отправен към Колосяните (3:16) „И нека…Христовото слово да се вселява във вас богато…

Advertisements

Read Full Post »

„И когато Исус дойде в къщата на Петър, видя, че тъща му лежеше болна от треска. И се допря до ръката й и треската я остави; и тя стана да Му прислужва.”  Матей 8:14-15

в служба на БогаИсторията, която току-що прочетохме е единствената в Новия Завет, в която се говори за тъща. А и в Стария Завет, думата «тъща» се среща само веднъж. За разлика от световната литература, в която тъщата често присъства като персонаж, в Библията за нея се споменава твърде малко, и дори това малкото няма нищо общо със семейна драма.

Днес, няма да говорим за тъщата в такъв аспект. Историята с тъщата на Петър е в съвсем друга плоскост. Тя е обект на Христовото чудо – обект на Божията сила и милост.

Малко предистория… Исус влиза в Капернаум, град в Галилия, разположен на северно-западния бряг на Генисаретското, или известно още като Галилейско езеро. Градът е пристанищен, с добри икономически показатели. Имало митница, в града са били разквартирувани части от римската армия. Не случайно, Христос говори по-късно за Капернаум, който до небе се е въздигнал.

Но въпреки това, Исус извършва в града няколко важни неща – призовава Петър, Андрей и Заведеевите синове, изгонва нечист дух, изцелява паралитик, изцелява човек с изсъхнала ръка, извършва чудо и в дома на военния стотник, и много други чудеса. Нещо повече, Исус бил възприел Капернаум като Свой втори дом, след Назарет.

И ето сега, Спасителят е дошъл на гости при Петър, вероятно да си отдъхне. Но вместо това Той заварва тъщата на Петър сериозно болна.

Ако хвърлим един поглед в древната история, ще открием че местността около Капернаум е била много влажна и блатиста, събирала купища маларийни комари. И по тази причина в Капернаум и Тивериада е била силно разпространена маларията. А един от първите симптоми на тази болест е внезапна треска с физически тресения и висока температура. Лука, който е бил в същото време лекар по професия, описва болестта на Петровата тъща, като „силна треска”. По всяка вероятност, става дума наистина за малария.

И ето, Исус докосва ръката на тъщата и в един миг я изцелява. „треската я остави”.

Това чудо е поредното потвърждение, че за Бога няма нищо невъзможно. Нещо повече, чудото, който извърши Исус в дома на Петър, говори колко велика е Неговата милост, и с каква охота, дори тогава, когато е изморен, Спасителят посреща нуждите на хората.

Неговата добрина е искрена, далеч от всякаква показност. Той не търси публика, не чака овации. Той извършва чудо, отдава силата и любовта Си на всеки, както сред тълпа, така и в тази стара, бедна къща, където една горка жена се мятала на леглото си от треска.

Можем още много да говорим и да се възхищаваме от Христос и Неговото отношение към хората. Но няма да ни е от кой-знае каква полза, да говорим само за Него, и нищо за себе си, за нашето отношение към Него и делата Му в живота ни.

Една от грешките на много християни, е, именно, в това, че, разглеждайки Христос, забравят да разгледат себе си и своето собствено отношение към Него.

В днешната история, освен чудодействената проява на Божия Син, се споменава и за реакцията на изцелената жена – „и тя стана да Му прислужва”. Още щом треската остави тъщата на Петър още щом Исус я изцели от страшната болест, тя се изправи и започна да Му служи. Каква достойна и уместна реакция?

Съзнанието на тази жена може да се изрази в няколко думи „спасена, за да служи”. Осъзнавайки от какво Христос я спаси, тя в същото време, осъзнала и това, заради какво е била изцелена. Това е много важен поучителен момент! Да осъзнаеш не само от какво си избавен, но и това заради какво си избавен.

Нека отнесем тази поука към нашето спасение. Чрез вяра в Христос, Бог ни спасява от ужаса на греха и Неговия гняв, в същото време обаче, това спасение не е безцелно, то е не само от, но и заради нещо…Ние сме спасени от греха, за да живеем в правда и в служение на Бога.

Павел пише в Римляни 6:22 „но сега, като се освободихте от греха…станахте слуги на Бога”. 1Солунци 1:9 „сте се обърнали от идолите към Бога, за да служите на жив и истинен Бог”.

Това е един естествен процес, който протича в живота на искрения християнин, осъзнал от какво е изцелен и спасен, и в същото време, заради какво…за да принадлежи на Бога, и да употребява новия си живот в прослава и служение на Него.

В 1Коринтяни 6:19 четем следното: „Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, който е във вас, когото имате от Бога? И вие не сте свои си”.

Спасението, духовното изцеление трябва да ни води към служението на Този, Който ни е дарил с тази благодат. В противен случай ние просто се поругаваме над Божието милосърдие.

Същото се отнася и до всеки друг дар от Бога в живота ни.

Жената получила изцеление, посветила възстановеното си здраве на Христос. Какво правим ние с даровете на Бога в живота си?

Английският писател Оскар Уайлд, има разказ, в който се говори как Христос влязъл веднъж в един град. И като минавал по първата улица, чул гласове и видял пиян младеж, да се провисва от прозореца. „Защо прахосваш душата си в пиянство?” – попитал Той. „Господи, казал младежът, аз бях прокажен, и Ти ме изцели, какво друго да правя?” Малко по-нагоре, Исус видял млад човек да следва жена с леко поведение и му казал: „Защо отдаваш душата си на блудство?” Младежът отговорил: „Господи, аз бях сляп, и Ти ме изцели, какво друго да правя”? Накрая, в центъра на града, Исус видял стар човек, който пълзи и плачи. Когато Христос го попитал, защо плаче, старецът отговорил: „Господи, аз бях мъртъв, и Ти ме възкреси за живот, какво друго да правя, освен да плача?

Това е наистина ужасна притча, за това как хората се отнасят към Божиите дарове и Неговото милосърдие. Какво трагично нехайство към скъпата благодат на Бога?

Как стоят нещата с теб, приятелю? Как и за какво използваш същия живот, който всекидневно получаваш като дар от Бога?

Спомни си думите на Божието Слово в Римляни 12:1 „поради Божиите милости…представете телата (живота) си…на Бога, като ваше духовно служение”.

Кога човек реагира като изцелената жена? Когато е благодарен, първо, и второ, когато осъзнава, че това, което е получил, не е неговото, а Божие, следователно трябва да бъде отдадено в служение на Него. Божието на Бога!

Римляни 11:36 „Защото всичко е от Него, чрез Него и за Него. Нему да бъде слава до векове. Амин”.

Read Full Post »

…Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Мат.27:38-46)

Едно от най-тежките и разрушителни чувства в човешката личност е това на самотата. Трудно може да се намери аналог на онова усещане, на онази духовна и физическа тежест, която изпитва човек, когато е самотен.

Майка Тереза, виден борец с нищетата, обичала да казва: “Самотата и усещането, че си никому ненужен – е най-ужасния вид нищета”.

Писателят, Виктор Гюго, пък пише за самотата следното: “Самота – колко отрова има в тази дума”.

И действително, колко отровна и убийствена е самотата, усещането, че си сам, че си никому ненужен…

Но защо Христос? Защо на Него?

Разбираемо е да бъде наказан със самота някой, който заслужава – Ирод, Пилат, Варава или онези груби разбойници отляво и отдясно на Христос. От Библията знаем, че самотата е вид наказание, с което Бог наказваше понякога Своя народ Израел, когато същия отстъпваше от Него.  Така, например четем, Неговите думи към Израел чрез пророк Исая в 54 гл. „оставих те…в изобилието на гнева Си скрих лицето Си от теб…”

Но защо Христос? Защо на Него е било отказано Лицето на Отца? Какво е посланието на Неговата самота и какво значение има за нас, тази ужасяваща оставеност на кръста?

 Надявам се отговорът на тези въпроси да ни смири, да ни изпълни със специална благодарност и благоговение в този свят възпоменателен ден.

И така, какво е посланието и значението на Христовата самота?

Преди всичко, Христовата самота ни открива колко ужасен е човешкия грях.

Божието Слово чрез пророк Исая в 53:5 стих, ни казва, че Христос беше наранен поради нашите престъпления. Римл.4:25 „Който бе предаден за нашите прегрешения” Нашия грях бе причината Христос да страда. Нашия грях бе причината Той да изпита онази тежка самота и оставеност.

Второ, Христовата самота ни открива колко тежък е Божия гняв върху грешниците.

Никога не бихме могли да разберем колко много е разгневен Бог на грешника, ако Христос не беше оставен. Това беше едно ужасяващо оставяне, оставяне на Син, на Син Който понесе грехът и престъпленията на целия свят върху Себе Си. В кн.Авакум 1:13, се казва, че „очите на Господа са твърде чисти за да гледа злото“.  Когато Бог Отец видя нашия грях върху Неговия възлюбен Син, Той се разгневи. Независимо, че това беше Неговия Възлюбен Син, Бог се разгневи дотолкова на греха, който Той беше понесъл, че в гнева си Го изостави.  А това беше най-страшното, което можеше да се изпита от Христос.

Исус твърдо издържа бичуването, презрението и хулите, без да промълви и дума. Изтърпя разбягването на учениците, предателството на Юда, отричането на Петър, подигравките около кръста.

Но нищо не можеше да Го разстрои, да Му причини толкова голяма мъка и страдание, колкото самотата, която изпита Той на кръста в онзи съдбовен 9 час, когато Бог Отец Го остави.

Неговият единствен стон в този момент, бе стонът за Своят Отец. Той не пита, защо Го разпъват, защо Петър се отрече, защо Юда Го предаде! Единствената мъка и болка, която Исус изрази в своя вик бе болката и мъката за Своя Бог, за Своя Отец. Всичко друго, Той понесе търпеливо и мълчаливо, но самотата, оставянето Си от Отца, Го накара не само да говори, но да вика, буквално, със силен глас – “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” Възгласът на Исус всъщност означава, че е много тежък гневът на Бога върху грешника. Ако не беше Христос това щяхме да изпитаме ние.

страшно е да падне човек в ръцете на живия Бог” – Евреи 10:31

Трето, Христовата оставеност разкрива колко голяма е Божията любов към грешника.

Ако не бе кръста, ако не бе онази вледеняваща самота, която порази Христос, ние никога не бихме разбрали колко много ни обича Бог, колко ценни сме в Неговите очи. Но както казва Самия Исус „…Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот”.

Бог осироти Своя Собствен Син, заради нас. Обикновено величината на една любов се измерва с величината на жертвата, на която е готова. Бог ни обича с безкрайна, неописуема любов. Той ни възлюби толкова много, че пожертва Своя единороден Син за нас.  Лиши собствения Си Син от животодаряващия Си поглед, лице и помощ. Защото докато Бог се усмихваше над Исус, нашето място все още оставаше незаето. За да бъде обаче извършена заместителната жертва, върху Исус трябваше да падне разгневения поглед на Бога и да бъде наказан.

Римл. 5:8 Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас.

А какво да кажем за любовта на Самия Христос към нас? Ако може изобщо да се измери дълбочината на Христовата любов то със сигурност тя се измерва с дълбочината на претърпените страдания.

По време на атеистичната репресия, съществуваше степенна практика в обработването на вярващите, т.е. ако едно не помага, второ, трето и така се стигаше до най-ужасните и нетърпими страдания – мерилото на любовта към Бога и верността на вярващите.

Какво претърпя Исус? – предателство, хули, злословия, бичувания, трънен венец, кръст, но те не бяха сякаш толкова ужасни и тежки, защото нито веднъж тогава Исус не произнесе нито дума на оплакване и жалба, но тук, тук сякаш всички беше удвоено и утроено – Бог, Отец Го остави… Самия Емануил за миг осиротя. И Той извика…

Каква любов, каква саможертва заради нашето спасение?

Пр. Спомням си един трагичен случай в семейството на английски офицер. Един ден, когато бащата е бил с децата си в градината, чува странен шум, обръща се и вижда, как върху едното му дете лети цял рояк от оси.

«Хвърляй се на земята» – извикал бащата. Детето веднага е паднало, а бащата е снел якето си, и започнал да го размахва да привлече вниманието на осите върху себе си. След секунди, роякът е променил курса си, и се е нахвърлил върху бащата, нахапвайки го до смърт. Така бащата е спасил детето си.

Тази история ни помага да разберем целта и смисъла на Христовата любов – да поеме жилото на греха и на самотата върху Себе Си и да даде свобода, близост и присъствие на Бога в живота ни. Там на кръста, в момента на оставянето, Бог лиши Христа, от Божествената Му природа и на кръста увисна тялото на праведен човек, бе извършена наистина една заместваща жертва, чрез която имаме правото да викаме “авва, отче!” Да, това право, да се обръщаме към Бога, като към Баща, да се обръщаме към Бога, като Приятел, ни е дадено единствено благодарение на Христовата самота, която Той изпита на кръста.

Христовата самота трябва да се разглежда също като разрешаване на нашата, човешка самота и оставеност от Бога.

Бог е категоричен – вашите беззакония са ви отлъчили от вашия Бог” – Исая 59:2

Грехът е този, който раздели човека с Бога. И продължава да разделя Твореца с творението Си. Отделен от Бога човекът е обречен на самота. Може да удовлетворим всички свои материални и социални нужди но вътре отново ще срещаме леденото лице на самотата. Колко много хора задоволени отвсякъде, вътре обаче носят бремето на самотата? Това е доказателство, че нищо и никой не може да удовлетвори човешката нужда от общение, от обич и разбиране, освен Бога. Отделен от Него, човек винаги се чувства самотен, и тази самота е най-страшна!

Не скривай от мене лицето Си; не отблъсквай в гняв Твоя раб» – се моли псалмопевецът, осъзнавайки какво нещастие е да бъдеш оставен от Бога. Така сме устроени от Създателя. Ние сме създадени за общение с Него. Но грехът разделя, нарушава близостта ни с Бога. Държи ни далеч, отлъчва ни от Бога и ние оставаме сами.

Оставен от Отца, обаче Исус умря за нашия грях. Неговата смърт бе изкупителната цена на близостта ни с Бога.

Ап. Павел, отбелязва: “(Бог) за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога”. 2Кор.5

Парафразирайки думите на апостола, можем да кажем, “Бог направи самотен, Онзи, Който не познаваше самотата, за да не бъдем ние самотни”.

С вяра оправдан пред Бога, чрез жертвата на Исус, човек отново възстановява близостта си с Твореца и заживява в хармонични отношения и общение. Затова всеки вярващ, колкото и самотен да се чувства, той не е самотен на фона на едно такова общение с Бога.

Нашата самота бе прикована на кръста. Вярващия в Христос повече не е самотен!

Затова Бог дава специално име на Исус – Емануил – Бог с нас! Този, Който вярва и познал Исус, като Свой Личен Спасител пребъдва в мир и общение с Бога. Може да разчита на Божието присъствие винаги и навсякъде. И подобно на Давид да хвали Бога с думите: “Дори, и в долината на мрачната сянка ако ходя Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.”

Христос беше оставен сам на кръстта, за да можем ние да бъдем с Неговият Отец и да не бъдем сираци, а синове, да не бъдем самотни, а в постоянно общение и присъствие на Бога. За мен това е най-яркия пример на жертва, да пожертваш Сина си за да спечелиш хиляди и милиони други – Гал.4:5-6

Нека направим няколко извода:

–                           да се поклоним пред Спасителя за Неговата жертвена любов. Помнете и благодарете. Една от основните цели на днешният ден, споменът за Голгота е да ни накара да благодарим и хвалим Спасителя.

–                           да намразим греха, който причини тези ужасни болки и оставеност на Божият Син. Скъпи мои, не нещо друго но нашите грехове оплетоха тръновия венец, вкараха ръждивите пирони в Неговите длани, и проляха невинна кръв. Не нещо друго, но нашия грях причини на Христос онзи сирачески вопъл на кръста.

–                           Нека намразим греха. Нека се отнасяме към греха като към убийца на Нашия скъп Спасител!И се прилепим към правдата, която радва Спасителя.

Нека по-често размишляваме върху думите на Христа «…защо си Ме оставил…», за да придобиваме все повече увереност в това, че Бог е с нас.

Не сме сами! Оставеният Христос е нашия Емануил, чрез Когото Бог е с нас.

Защото «когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си…за да изкупи онези, които бяха под закона, за да получим осиновението» – Гал.4

Нашата самота беше прикована на кръста заедно с нашия грях. В Христос Бог ни заръчва: «никак няма да те оставя и никак няма да те забравя». А това е толкова необходимо в това духовно разрушително време

Read Full Post »