Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘молитва’

След това моавците и амонците, а с тях и някои от маонците тръгнаха на война против Йосафат. Тогава дойдоха хора и известиха на Йосафат: „Против тебе идва голямо множество от другата страна на Мъртво море, от Сирия, и вече са в Хацацон-Тамар, наричан още Ен-Геди.“ А Йосафат се уплаши, обърна се към Господа и обяви пост по цяла Юдея. И юдеите се събраха, за да молят за помощ Господа; дойдоха да Го молят от всички юдейски градове.

Йосафат застана сред насъбралите се юдеи и йерусалимци в дома на Господа, пред двора, 6и каза: „Господи, Боже на предците ни! Не си ли Ти Бог на небето? Не си ли Ти владетел на всички царства на народите? В Твоята ръка са силата и могъществото и никой не може да Ти се противи! Нали Ти, Боже наш, изгони жителите на тази страна пред Своя народ Израил и я даде завинаги на потомците на Своя възлюбен Авраам! И те се заселиха в нея и Ти построиха светилище в Свое име, и казаха: Ако ни сполети нещастие – меч, наводнение, мор или глад, ще застанем пред този дом и пред Тебе, защото тук се почита името Ти. И в нещастието си ще извикаме към Тебе и Ти ще ни чуеш и избавиш.“ И сега ето амонците, моавците и жителите на планината Сеир, през чиито земи Ти не позволи на израилтяните да преминат, когато идваха от египетската страна, и така те ги отминаха и не ги изтребиха, ето как ни се отплащат, като идват да ни прогонят от Твоето владение, което си ни дал за наследство. Боже наш! Нима няма да ги съдиш? Защото нямаме сила да противостоим на това голямо множество, което идва против нас, и ние не знаем какво да правим. Нашият взор е отправен към Тебе.“

 2Летопис 20:1-12

 

Книгата на Летописите е история за водачите на Израел и Юдея и това как те реагират на сложните казуси в живота на народа и своя собствен. И тези, от вас, които са повече запознати с историята на Летописите, знаят, че различните царе имат различен подход към трудностите и предизвикателствата, особено в лицето на военните заплахи. И в зависимост от начините, по които те посрещат тези национални бедствия се определя и качеството на тяхното водачество и характер.

Защото в крайна сметка, именно в момент на трудност и беда най-добре се изпитва същността и характера на човека. Когато нещата вървят добре, много е лесно да бъдеш добър и разумен. Соломон казва, че дори глупецът изглежда мъдър, когато мълчи (Пр 17:28). Истината идва тогава, когато поставиш някой под напрежение, стрес, страх, затруднение – и видиш какво говори, как се чувства, как действа – тогава проличава истинското лице на човека, неговата вяра и характер, ценности и разбиране.

И именно в това виждаме силата на Летописите, която ни представя всичките царе на Израел и Юдея, един по един, в различни военни, житейски и религиозни ситуации и това как те реагират, което впоследствие определя – дали е бил добър водач, или не, дали е вървял в пътищата на Бога или не.

И днешният текст ни запознава с един от тези царе, чието решение е показателно за всички нас, как трябва да реагираме тогава, когато нещо се обърква и заплашва мира и благополучието на живота ни. Човекът, който спечели цяла война, без нито една битка. Юдейският цар Йосафат, срещу който от изток тръгна огромна коалиция от три нации – моавци, амонци и маонци, заплаха от наистина голям размер, с която в крайна сметка, Йосафат се справя без да изцапа нито един меч, и без да хвърли нито една стрела.

И интересно е да видим, как историята на Йосафат е поставена между тези на Аса и Йоарам. Единия в сходна ситуация решава да изнесе сребро и злато от съкровищницата на Господния храм и сключва съюз с врага, и това безразсъдство му коства много, другия – Йорам – който действа изцяло бунтарски срещу Бога и идват арабите и филистимците, които заграбват всичко в царския дом, включително децата и жените му, а самият той умира в тежки страдания без да го оплаче никой.

И между тях откриваме Йосафат, който реагира по съвсем различен начин. И решението му носи мир и благословение за него и народа. В ситуация на криза, когато повечето гледат как да не загубят много и да се отърват с възможно по-малки щети и поражения, Йосафат, напротив, не само, че не губи нищо, но печели и то такава плячка, която 3 дни не може да събере, и то без да извади меча дори от ножницата си.

И Библията ни разкрива кое е решението, което му донесе това невероятно преживяване – молитвата и доверието на Бога. И искам да видим няколко ключови момента от неговият молитвен опит, които съдържат вечни истини, на които и ние днес можем да се облегнем.

Първо, да започнем оттам, че да си вярващ не означава, че никога няма да имаш проблеми. Много често вярата се възприема нещо като ваксина срещу проблемите в живота. Щом повярваш всичко ще е наред. И мнозина идват на църква за да нямат проблеми. А после като дойдат проблемите, отпадат, защото се чувстват излъгани и разочаровани, защото са повярвали на една лъжа, в която всъщност дяволът ги е хванал.

Когато Божието Слово казва обратното, че в този свят на зло, и вярващи и невярващи ще имаме проблеми и страдания. Да, от някои проблеми, със сигурност вярата ни спасява и съхранява. Когато си покорен на Божието Слово и мъдрост, ще бъдеш предпазен от много проблеми. Но това не означава, че изобщо няма да имаш проблеми.

Затова Бог казва: „Призови ме в ден на напаст и ще те избавя“ (Пс 50:16). Забележете „в напаст…“ Бог знае, че ще преминаваме през такива независимо колко вярваме. Затова вярата не е ваксина срещу проблемите, а по-скоро лекарство, което ни помага да се справим с тях без тежки последствия и вреди.

За Йосафат четем в 17 глава, че е бил верен и благочестив цар. И Сам Господ утвърждаваше царската му власт. И забогатя и се прослави защото следваше със сърцето си Господните пътища. Това, обаче не премахна неприятностите от живота на Йосафат. В случая – огромна армия от 3 нации се сговарят и тръгват срещу Юдея да я сринат.

И тук откриваме вторият любопитен и поучителен момент – четем, че Йосафат се уплаши…(3). Винаги съм казвал, че осъзнатия страх е полезна емоция, която ни предпазва в много отношения. Това е нашата защитна реакция. Без страх, живота ни щеше да е в сериозна опасност.

Да се страхуваш не е нехристиянско. Въпросът е как реагираме на страха. Затова прословутата мисъл на Марк Твен има много мъдрост: „Смелостта не е липса на страх, а контрол над страха”. И тук е момента, в който проличава вярата ни в Бога – как реагираш в ситуация на страх, когато си уплашен – реагираш с паника или доверие на Бога.

Йосафат имаше всички основание да се паникьоса. Да свика незабавно генералите и мобилизира армията. Можеше също да се разсърди на Бога, който така му се „отблагодарява“ за всичките му духовни реформи. Но изкушението да се паникьосва и гневи на Бога е преодоляно с мъдростта на молитвата. Преди да направи каквото и да е, царят решава да се помоли и довери на Божията сила. Без капка гняв и обида срещу Него, а наистина пълно доверие!

Не мислете, че му е било лесно да направи това. Защото в очите на някои да се молиш в критичен момент, особено като цар, изглежда доста унизително и безпомощно пред врага. Това със сигурност не бихме нарекли добра политика. Лидерът трябва да вдъхва доверие в себе си и своето ръководство в трудни времена. Но Йосафат направи точно обратното. Той призна страха си пред всички, призна и, това, че се чувства слаб и не знае какво да прави, освен да се помоли – „не знаем какво да правим“.

И тук е момента да кажем, че молитвата никога не прави човека слаб и безсилен. Може политически това да не изглежда добър ход, напротив – изглежда слабо решение, но в крайна сметка за Йосафат е важен резултатът, а не опазването на някакъв политически имидж. И тук виждаме превъзходството на съкрушеното сърце, за което и Давид говори в Псалм 51, сърце което се съкрушава не пред страха и опасностите, а пред своя Бог, на Който се надява. И Бог ни обещава, че такова сърце, Той няма да отхвърли, но ще погледне благосклонно и подкрепи (Пс 51:19, Ис 57:15, 66:2). Затова без да мисли за своят си политически образ, Йосафат отива при Бога в нуждата си и завежда целият народ при Него в молитва, която царят повежда.

И това е следващият поучителен момент тук – как се моли Йосафат и това как и ние трябва да търсим Бога в молитва.

Първо, в нашите молитви не трябва да търсим само решението на нашите проблеми, а Самият Бог. Обърнете внимание на първите 4 стиха – 6-9, които се съсредоточават върху Самият Бог и чак накрая, в последните три, Йосафат споменава проблема си. Но дори и тогава, акцентът е върху Бога и похвалата.

Такава богоцентрична молитва е рядко да чуем днес, особено в криза, когато повечето хора се молят на Бога, просто да ги измъкне и им помогне в проблема им. И в повечето случаи изобщо нямаме време да Му кажем какво означава Самият Той за нас, да изразим любовта си към Него и да Му дадем славата, която заслужава. А Той наистина иска и очаква от нас, не само да търсим ръцете, но и лицето Му – Самият Него, иска любовта ни, сърцето ни…иска да види колко сме щастливи с Него, че Го познаваме такъв какъвто е, а не само, да искаме от Него. Невероятно е, колко много Йосафат говори за Бога в молитвата си, преди да каже на Бога за проблема си.

Второ, виждаме как цялата молитва на Йосафат е потопена в Писанието. Царят не просто се фокусира върху Бога, а се фокусира върху Бога, така както Бог се е явил в Словото Си и историята на Божият народ. Той поставя специален акцент и върху Божиите обещания.

Трето, Йосафат не се моли Бог да унищожи враговете, Той просто моли Бог да се намеси и действа съобразно Своя характер и воля. Това не е лесно, но в крайна сметка, това също е важна част от нашето доверие на Бога – да предаваме делото си на Бога, Той да го разреши според както Той вижда нещата.

Следващият момент, Бог отговаря, но когато Той говори трябва наистина да Го чуем.

Още докато Йосафат и народът стоеше на молитва, Бог проговори към тях чрез пророк Йозиил – 15-17 ст. На пръв поглед всичко е толкова невероятно, но това също е не малък тест за царя и народа, както и за нас. Когато Бог те призовава да не правиш нищо, но да чакаш Него, нека си признаем, това не винаги е най-разумното нещо в нашите очи. Особено, когато Бог ти каже да отидеш и се изправиш пред това огромно множество войска – с нищо! Абсолютно нищо! Да излезеш срещу врага с голи ръце! Без никакво презастраховане! Йосафат е трябвало да има наистина дълбоко доверие на Бога, за да Му се покори и поведе народа си в битка без оръжия.

Не знам кое е предизвикало думите на Йосафат в 20 стих, но най-вероятно за някои от народа, Божият отговор и решението на Йосафат е било твърде наивно, и може би започнали да мърморят. Затова, четем, в 20 стих – царят ги успокоява и уверява да вярват в Бога и пророците за да се утвърдят и успеят.

И те излизат само с хваление срещу вражеската коалиция. Която пък, като чува хвалението, враговете се объркват и започнаха да се самоизбиват помежду си. Така, че когато юдеите стигнаха до мястото видяха само трупове! И долината на труповете се превърна за тях в долина на благословението – Бераха.

Какъв коренен обрат на една история, която започна със сериозна заплаха и опасност, и завършва с огромна радост и мир? Това може да се случи само когато някой в нуждата си погледне и потърси Бога като Йосафат – в смирение, доверие и покорност. Когато врагът е силен, а ресурсите ти са слаби и ти погледнеш на Онзи, Който има силата и ресурса да се справи с всяко предизвикателство.

 

Реклами

Read Full Post »

    „Жената Му каза: Господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи на този хълм са се покланяли; а вие казвате, че в Йерусалим е мястото, където трябва да се покланяме. Исус й каза: Жено, вярвай Ми, че идва час, когато нито на този хълм, нито в Йерусалим ще се покланяте на Отца. Вие се покланяте на онова, което не знаете; ние се покланяме на онова, което знаем; защото спасението е от юдеите. Но иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му.“ Йоан  4:19-23

  

Отдавна и в почти всички религии, битува мнението, че молитвата си има своите „святи” места, където може да бъде изречена и молещия се трябва да се моли само на определени места.

В исляма даже има конкретно споменати места, където е забранено вярващите да се молят. Според един от техните хадиси (устно предание за Мохамед), се забранява, например да се молиш в обор, посред пътя, в банята или на гробище.

В нашия православен контекст, обикновено се счита за правилно да се молиш пред светите образи – иконите, било вкъщи или в църква. Тези места се смятат за молитвени.

Сигурен съм, че всеки от нас рано или късно, си задавал въпроси относно мястото за молитва и сме се питали: „Къде да се молим?, или къде е правилно да се молим?

Какво казва Библията по този въпрос? Има ли посочени определени места, където молитвата е възможна, където съзерцанието, преживяването на Божието присъствие и разговор с него, е възможен, или невъзможен?

Първо, предвид истината, че Божието присъствие е навсякъде, Библията не регламентира твърдо някакво място за молитва. Защото Бог е навсякъде!

Спомнете си известния 139 Псалм, където Давид казва „къде да отида от Твоя Дух? Или от  присъствието Ти къде да побегна?” – 8-12 ст. Именно предвид това всеобхватно Божие присъствие във всяко ъгълче на света, молитвата стига до Бога независимо от това, къде я изричаме, дали в къщи или в църква, в колата или на улицата.

Според Божието Слово ефикасността на молитвата не зависи от мястото, където се изрича, а от духовното и сърдечното състояние на молещия се – доколко сърцето, духът и душата са въвлечени в молитвата. Значението не е в географските или някакви други характеристики, а в параметрите на вярата и искреността, с които се молим.

Спомнете си фарисея и бирника в притчата на Исус. Имаше ли значението мястото за молитва? Ако държим на мястото, фарисеят се помоли на най-доброто и свято място – в храма, и въпреки това, молитвата му остана празна, тя не беше чута. Ударението в молитвата не е религиозната ценност на мястото, а сърцето и вярата на молещия се!

Някой си мислят, че ако отидат в Израел, посетят историческите места на Исус и се помолят на някое от тях, това ще им даде изключително преживяване, молитвата им ще бъде много по-ценна и ефективна. Но това е заблуда!

Вижте на този интересен дебат относно мястото за молитва и поклонение, между Исус и самарянката …

Исус разговаря със самарянката. Посочва й греха, а тя сменя темата със спора между юдеите и самаряните относно мястото на поклонение. В отговора Си Исус дава прекрасно обобщение относно богопоклонението. Той казва на самарянката, че не мястото е важно – на този или онзи хълм, но това – как се покланяш – 23-24 стихове:

Първо, поклонение в центъра на което е Бог – „истинските поклонници ще се поклонят на Отца…

Второ, ако искаме да угодим на Бога и Той действително да бъде впечатлен от нашата молитва и поклонение, те трябва да са с дух и истина. Не мястото, а състоянието на сърцето е важно.

Тоест преди всичко, когато идваме да се покланяме на Бога, ние трябва да се приближим до Бога с нашия дух, с нашата духовна, нематериална същност, често представена още в Библията като сърце и душа. Молитвата трябва да идва отвътре нас, от нашия дух В Пс.51 се казва: „жертви на Бога са дух съкрушен, сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш”. Второ, Христос посочва истината. Тук трябва да посочим две проявления на истината – истината като познание, и истината като живот. Христос изобличава самарянката „вие се покланяте на онова, което не знаете”. Павел казва за юдеите, че имат ревност за Бога, но не според съвършеното знание.

Истината, като правилно знание е важна в поклонението. Когато идваме при Бога, трябва да знаем при Кого идваме. Правилното знание и разбиране за Бога, получено чрез Неговото откровение в Библията, не само обогатява нашето поклонение, но го прави достойно за Него. Без истината за Бога, няма да имаме и истинско, достойно за Него поклонение.

Но трябва да помним и другото проявление на истината – като искрен живот. Дали сме автентични, искрени, когато се молим, в противен случай ще чуем същите думи, които бяха казани в адрес на юдеите – „тези хора се приближават до Мене с устата си и Ме почитат с устните си, но сърцето им далеч от Мен” – Матей 15:8.

Ето такова трябва да е нашето поклонение и молитва!

И все пак, нека да кажем няколко думи за мястото. Вече разбрахме, че то не е най-важното в молитвата, нека обаче все пак разгледаме нещо.

В Старият Завет, като специално място за молитва е бил посочен Божият храм. Виждаме това в молитвата на освещението на храма, от Соломон (3Царе 8), както и чрез пророк Исая, Самия Бог казва: “защото Моят дом ще се нарече молитвен дом за всички народи” (56:7).

Оттук следва, че храмът, бе осветен и предназначен за молитва – място където израилтяните можеха да се молят както с обществени, така и с индивидуални молитви.

Но означаваше ли това единственост, уникалност? Това, че Бог отдели едно място, където да пребъдва името Му, и където да се открива на народа Си, не отменя вечната истина за Вездесъщия Бог. Той присъства навсякъде, също чрез пророк Исая, Бог казва – Исая 66:1-2

Така ние виждаме, как още в Старият Завет, при наличие на храма, който си оставаше свято и специално място за молитва, Самия Бог насочва вниманието на вярващите към сърцето и духа им, защото те са по-важни отколкото мястото.

Нека практически видим, как това се реализира от старозаветните вярващи. Внимателното изучаване на текста, открива, че те се молят на различни места, не само в храма; и техните молитви, въпреки, че са били изричани на други места освен храма, били не по-малко чувани и ефективни, от молитвите им в храма: Елизер, слугата на Авраам се моли извън града, до кладенеца и Бог чува молитвата му и му отговаря, като му посочи Ревека за жена на Исаак; Моисей се моли в пустинята, и то неведнъж; Исус Навиев призовава Бога на бойното поле;   Давид споделя, че се моли дори когато е на легло в Псалм 63; Пророк Илия се моли на върха на планината; Неемия се моли в присъствието на езическия цар Артаксеркс; Азария (Авденаго) сред огъня в пещта; Даниил се моли в своят дом; Йона в корема на рибата.

Както виждате местата за молитва за разнообразни, надминават даже нашето въображение. И всички тези молитви са били не по-малко ефективни от казаните в храма.

В Новият Завет срещаме също различни от храма и синагогата места, където вярващите се молят. Даже Исус се молеше в пустинни места, на планината, пред гроба на Лазар, в Гетсиманската градина. Първите християни: Петър на покрива на къщата; вярващите във Филипи, покрай реката; Павел и Сила в затвора; Павел на кораба със затворниците.

Има и много други примери, които ни уверяват и потвърждават думите на Павел към Тимотей на всяко място” (1Тим.2:8). Това означава буквално всички места на този свят, както казваше Тертулиан “където ще ни се представи случай, или ще има необходимост” да се помолим, тъй като Бог е навсякъде.

Read Full Post »