Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘Исус плаче’

1133099_p

Лука 19:29-44

 

Откривайки Евангелието на Лука ние попадаме в един удивителен свят на съпоставки и противоположности.

Лука е майстор на контрастите. Може би е вярно преданието, според което евангелистът е бил изкусен художник. А може би, е имал просто нужната проникновеност и честност за реалиите на живота, който е изпълнен с контрасти. И така е пожелал да запечата, макар и на литературно платно, земния живот и служение на Исус Христос, в който също е имало място на разнообразни контрасти. А може би, Лука е имал конкретна литературно-историческа цел и намерение – с помощта на контрасти да доведе своите читатели до по-ясно и по-дълбоко разбиране на същността на различните библейски събития, личности и реакции.

Както, когато, например, поставим бял лист на черен фон, контрастът прави черното по-черно и бялото по-бяло. Или пък, включиш фенер в тъмното, и виждаш хиляди прашинки, които танцуват във въздуха и разбираш, че макар и да си почиствал днес с прахосмукачка, прах има навсякъде.

Лука, очевидно, използва контрастът повече от другите евангелисти. Например, единствено той включва контрастът между реакциите на Захария и Мария на ангелското благовестие. Единствено при него срещаме контраста в Рождествената нощ – Царски Младенец и скромни оборски ясли. По-късно, изтъкнатите храмови богослови и едно 12-годишно момче, което буквално ги сразява с познанията си, духовниците и един обикновен самарянин, Марта и Мария, богаташът и бедния Лазар, 10-те изцелени прокажени и само един благодарен, бирникът и фарисеинът в храма и т.н.

Лука очевидно е майстор на контрастите. Той запомня, търси и композира своя разказ, така че да покаже максимално повече контрасти от времето на Христовото служение на земята, и така, чрез тях да отвори очите на своите читатели на истини, които не се забелязват лесно на повърхността.

Например, кой от всички евангелисти споменава, че Исус е заплакал, и то на Цветница, когато по-голямата част от народа в Йерусалим се радвал и ликувал за Него?

Какъв само контраст?! Радост и сълзи… Народът се радва, а Христос плаче. А Лука, между впрочем, единствен езически автор в Новия Завет, бърза да запише поредната противоположност в своята повест към Теофил. И отново, не без причина и умисъл. А защото знае, че този контраст ще продължи да говори през вековете и разкрива какво точно се случи тогава, или се случваше в града Йерусалим, и сърцата на неговите жители.

Нека си представим, за момент, че втората част от разказа липсва, просто го няма, няма сълзи, само радост, както впрочем е у Матей и Марк. Какво виждаме? Какво е усещането и разбирането ни за случващото се тогава в Йерусалим?

Първо, Христос влиза в град, препълнен с религиозно настроени хора. Които като виждат Христос възседнал на осле, си спомнят за старозаветни пророчества, и правят асоциации с това на Захария, където се говори за Цар, Който ще влезе в Йерусалим възседнал на осле…

Виждаме също бързата им реакция – да почетат героя от това пророчество. Всеки избира своя начин на поклонение, действията им са толкова различни – едни секат клони от дърветата и постилат пред Исус, други събличат горните си дрехи и ги слагат пред Христос, трети, по-надарените с глас, започват да пеят и славословят. Четвърти просто се усмихват и радват – разнообразни действия на хвала и поклонение.

Въодушевлението и възторга били толкова големи, мащабни и завладяващи, че Лука използва думата „мега“(в грцк. текст), нещо наистина значително и велико, което напомня на славословието на ангелите и овчарите в деня на Рождество.

Забележете също и посланието на тази масова хвала – те високо оценят и хвалят Божиите чудеса на които преди това са били свидетели (37). Йоан посочва, например, чудото с възкресението на Лазар. Те се съгласяват също, че Исус е Царят и Този, Който идва от и в името на Господа. Те признават, че Бог е изворът на мир и спасение. Такова, например, е посланието на възклицанието „Мир на небето и слава във висините“.

Картината изглежда толкова завършена и недвусмислена… И си казваме: колко е чудесно, ех да се случеше това в моя град, в моето село…така да посрещнат Бога, така да приемат и почитат Христос или най-малкото да се радват, когато отивам да им кажа нещо за Него.

Има, разбира се, и съпротива. Фарисеите са гневни, не могат да преглътнат гледката която виждат – как тяхната слава е застрашена и отива към Исус… Но противодействието на фарисеите още повече заостря вниманието ни върху масовото поклонение на Исус. Значи наистина е имало такова, значи хората наистина са отдавали извънредна слава на Спасителя и с това са предизвикали гнева на честолюбивите си първенци…

Забележете, как всичко изглежда толкова ясно и чисто, искрено и неподправено…Ех, да беше се случило всичко това сега!

Но…почакайте, не избързваме ли с изводите си? Всичко ли бе, наистина, толкова възхитително и съвършено?

Да, но… само докато Лука не вмъква контраст, докато не вмъква плачещия Исус, и изведнъж реалността се променя, разбираме как, всъщност, е изглеждало всичко това през очите на Онзи, пред Когото всичко се вижда… Ето защо Лука въвежда контраста, ето защо Лука представя плачещия Исус на фона на повсеместната радост и еуфория, защото Бог може би има различна гледна точка от нашата, може би нещата не са изобщо такива, каквито изглеждат…

Ако наистина тази масова хвала на йерусалимски жители, смесени с учениците, била впечатляваща за Него, тогава нямаше ли Той също да се радва?

Или може би Бог не може да се радва? Напротив, Бог се радва (виж Втор 28:63, Иер 32:41), и дори може да ръкопляска (Йез 21:17). Не се ли зарадва Исус, когато видя, въодушевените Си ученици, да се връщат от мисията си впечатлени от действието на Божията сила в тях и чрез тях.

Бог се радва! Но тук, плаче! И това не бяха сълзи от радост, а мъка!

Имаше нещо, което тревожеше сърцето на Спасителя в онази първа Цветница. Той видя нещо, което другите не успяха, защото е Бог, Който вижда отвъд онова, което ние можем.

Той нямаше нужда от скрита камера, за да види, например, Натанаил (Ин 1) да релаксира под смокинята, нито таен агент, който да Му подскаже това, защото пред Него всичко е голо е разкрито, пише Павел в Евреи (4:13). Така вижда и теб, дори в най-закътаното кътче на къщата, и това, което правиш там.

Дори сърцата на хората пред Него са като на длан. Христос четеше мислите на книжниците и фарисеите като книга. Хората винаги са мечтали да могат да четат чуждите мисли, за да разпознават безпогрешно какъв човек стои пред тях. Но уви до днес, няма нито едно научно доказателство за човешка телепатия. Защото има неща, които са прерогатив само на Бога.

И Лука ни представя една от тези ситуации, когато Христос вижда и забелязва нещо, което не се вижда на повърхността. И затова, вместо да се радва, Той плаче!

И плачът Му говори много. Тази Негова емоционална реакция съдържа ценно послание. Тя разкрива нещо важно, а именно как от Негова гледна точка поклонението на народа не е било така съвършено, както изглеждало. Имало пропуск и то такъв, който да предизвика сълзи у Него. Нека погледнем 41-42, 44б стихове…

Оказва се, че можеш да почетеш Исус, без да видиш в Него своя мир и спасение. Можеш да посрещнеш с възторг идващия в името на Господа, и да не забележиш, че това е самият Бог, Който те посещава. Именно такава е била задкулисната реалност на събитието в Йерусалим тогава, която предизвика тъга у Христос.

Тук не става дума задължително за фалш и лицемерие… Много е лесно да прикачим етиката на двуличник, и да кажем за някой, че пред мен е добър, а зад мен гроб копае, или – на лице светец, а на сърце крадец. Едва ли можем да кажем това за общата народна хвала към Исус тогава.

Ако е било така, Исус нямаше да ги защити пред фарисеите. Нямаше изобщо да им приеме поклонението, защото знаем, че за Бога е отвратително, когато някой се приближава към Него с устни, а със сърце стои далеч от Него. Така, че тук не става дума изобщо за лицемерие и демагогия.

А за нещо по-различно, нещо, което изглежда по-безобидно, но не и по-безопасно, и това е искрената вяра, но плитка, искрено, но плитко поклонение, искрено, но плитко ученичество и християнство. С други думи, повърхностно, което засяга само част от нас, ума и чувствата, например, но не и по-дълбоко – сърцето и волята, които са средоточието на истинското преобразяване на цялостната ни същност.

Соломон пише в Пр 4:12 „от всичко, което трябва да пазиш, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“. Ето защо Бог държи вярата и поклонението да стигнат до тази дълбочина, защото стигнат ли дотам, животът се преобразява от корен. Стигнат ли дотам, трудно може някой или нещо да ги изведе обратно.

Вижте притчата за сеяча и доброто семе… Приемане има у всички, с изключение на падналото край пътя. И на камъка, и в тръните, и в добрата почва, семето падаше и се приемаше. Хората слушаха и приемаха. Но на различна дълбочина…

Вземете, например, падналото на камъка – семето бе посято, Божието слово бе прието, дори с радост – има емоция, има ентусиазъм, има интелектуална оценка и емоционална реакция, но дотам! И ние четем, че доброто семе не успя да пусне корен…Защо? Защото почвата е малка, има само няколко сантиметра отгоре, а после камък… Приложено в реалния човешки опит, това означава, за кратко време, хората тръгват, вярват, разпалват се, и дори славословят Бога, а после всичко пресъхва и угасва…

Това е трагедията на плиткото християнство…вяра, която не стига до дълбочина, до сърцето, до центъра на нашата същност, а само донякъде.

Ето защо Христос плачеше… Не защото поклонението е било лицемерно и фалшиво, но защото всичко е било толкова плитко, че те дори не проумяха и не разбраха, че ги посещава Самият Бог, а не просто някой, който идва в Неговото име.

Интересно допълване намираме у Матей и Йоан. Матей подчертава, че множеството приемаше Исус, като пророкът от Назарет, а Йоан разкрива славословието като плод на емоционална възбуда около възкресението на Лазар. В 12:18 четем „затова народът Го посрещна така, защото беше чул, че Той е извършил …чудо“.

Както и днес… Има чудо – има хора, няма чудо – няма хора, а и там, където дори има чудо нещата са временни, затова и народът е казал: всяко чудо за три дни

Такава е същността и трагедията на плиткото християнство, което стига само до ума и чувствата. Докато има нещо да впечатлява и възбужда, всичко е ок, но идва ли време на изпитание, казва Исус, те отстъпват от вярата (Лука 8:13). Забележете, вяра има, но плитка, и затова няма трайност и стабилност.

Вглеждайки се в случая с множеството тук, виждаме също, че имаше отворени ръце, но затворени очи, дарове, но не и доверие, постлани дрехи, но не и сърце…

Ето защо Исус плаче! Не защото хората не дават, а защото дават, без да разбират на Кого точно дават. Хвалят, но без да Го приемат! Жертват различни неща от себе си, без обаче да Му предоставят самите себе си! Как е възможно това?

Ами, достатъчно е да погледнем около себе си, а може би и вътре в себе си и ще видите как това е напълно възможно да се случи дори днес.

Случва се всеки път, когато някой живее в духа на: „Благодаря Ти, Господи, но стой настрана от моя живот. Слава на Тебе, Боже, Ти наистина Си велик, правиш уникални чудеса, но не искам да ми налагаш Своите ценности, не искам да ми натрапваш Своите разбирания и воля. Дръж ги при Себе Си! Иначе си страхотен!“ Синдромът на първата Цветница… Хем хвалят и приемат, и хем са далеч от Неговия мир и господство.

А в крайна сметка идват и последствията… Онова, което не стои здраво, рано или късно пада. Онова, което няма корен, рано или късно умира… Такава е съдбата за жалост и на плитката вяра и плиткото ученичество, рано или късно то просто приключва.

Такава е била съдбата и на Йерусалим, който е бил изключително развълнуван от Идващият в Господнето име, но дотам! Понеже нямаше истинско посвещение, бурните чувства бързо приключиха и Марк с тъга отбелязва: „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте” (11:11).

Къде бе множеството? Къде бяха всички онези, които току що викаха „Благословен е Царят!”? Уви…те си останаха там, където бяха и преди това. Надявам се, да е имало поне някой от тях сред онези 3000 повярвали в Деня на Петдесятница!

А иначе, това, което каза Исус за физическите последствия, също се изпълни. Не изминаха и 40-т години, когато целия град легна в руини. Случи се по време на Веспасиян и неговият син Тит. А историческото и археологическото свидетелство за това е Стената на Плача в днешния Израил, където до днес евреите оплакват загубата на своя знаменит храм.

Радост и сълзи…

Цветница е празник на дълбоките контрасти чийто главен извод е да не изпуснеш Месия, докато Той е близо до теб. И ако искаш да го впечатлиш, дай Му сърцето, всичко друго е недостатъчно!

Как стоят нещата с нас днес?

Ето, точно, като в Йерусалим, пеем: „Осанна във висините…Благословен е Царят! Който идва в Господното име…“, дори сме донесли върбови клонки тук…

Дали, обаче, Исус също се радва с нас, с теб, като гледа на сърцето ти, приоритетите и начина ти на живот, или има нещо, което Го кара да плаче за теб, дори днес…точно като в Йерусалим тогава?

Нека преосмислим вярата си, нека преосмислим поклонението си, нека преосмислим цялостното си отношение към Бога и нашата ангажираност с Христос, така че да бъдем винаги радост за Него!

Read Full Post »