Feeds:
Публикации
Коментари

Posts Tagged ‘възпитание’

discipline

  „А Господ, Бог на бащите им, ги предупреждаваше чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалееше народа Си и обиталището Си. Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гневът Му се издигна против народа Му така, че нямаше изцеление“. 2Летопис 36:15-16

 

Веднъж английският поет и философ, Самуел Колридж разговарял с човек, който открито му е казал, че не вярва в нуждата да се дават каквито и да е религиозни наставления на малки деца. Неговата теория била, че детския ум не бива да се ограничава в никакво направление, но когато детето порасне и стигне до зрялост тогава то само ще избере своите религиозни убеждения за себе си.

Колридж изслушал теорията на своя събеседник, но не казал нищо. Малко след това обаче, той попитал своя посетител дали не иска да види неговата градина. Човекът се съгласил, и Колридж го отвел към градината, където растели обаче само плевели. Гостът погледнал на Колридж с учудване и казал: „Та това изобщо не е градина! Тук няма нищо освен плевели!“. „Така е“ – отговорил Колридж, „Аз просто не искам да нарушавам свободата на градината в никое направление, просто й давам шанс тя сама да изрази себе си и да избере своята собствена продукция“.

1)       Нуждата от дисциплина

От времето на грехопадението, от момента в който проклятието на греха завладя земята и човечеството, от напътствие и дисциплина се нуждае цялата природа в съвкупност с човешкия род, за да бъдат същите позитивно продуктивни. Ако оставим една земя да изразява сама себе си, без да я култивираме, без да я обработваме, без да правим нищо по нея, предоставяйки й пълна свобода, тя не става по-добра, но напротив се превръща в тръни и бодили, според проклятието на греха, описано в Битие 3 глава.

Същото важи и за човешката личност. Нуждата от възпитание и дисциплина са жизнено важни за доброто й състояние и продуктивност.

За разлика от еволюционната теория, която гледа твърде оптимистично на човека, Библията ни казва точно обратното, че ние дори се раждаме в грях. Нашето естествено състояние след грехопадението не е да вършим добро и правда, а напротив зло и нечестие. Още в Битие 6 глава се казва, че даже в мислите и наклонностите си, човек е подчинен на злото. Още в съвсем малките деца виждаме как далеч преди да се развие у тях способност да различават, у тях вече се проявява склонността към злото. Именно това и налага нуждата от възпитание и дисциплина още от ранна детска възраст, защото оставени на произвол децата не стават по-добри, но по-лоши.

Всички сме учели по физика, втория закон на термодинамиката, който казва, че всички неща постепенно и неизменно се разпадат, а не се подобряват. Стрелата е насочена винаги надолу, не на горе. И този принцип важи, както за звездите, растенията и животните, така и хората било във физическото им измерение на живота, или моралното и духовното. Така ентропията или разпада изисква постоянни и дълготрайни усилия от страна на човека, за да се справим с нейните последствия. Ние поддържаме къщите си, ние работим градините си, ние възпитаваме децата си и т.н., за да овладеем разрушителния процес и да поправяме постоянно неговите последствия.

Когато говорим за отношенията на човека и Бога, ние виждаме също как през цялата Библия преминава като червена нишка желанието на Бога да поправи, изкупи и освободи човеците от разрушителния процес на греха и злото. Още в дните на Ной Той влиза в човешката история, за да дисциплинира човечеството и да го върне към истинската вяра и начин на живот. По-късно в историята на Израел, виждаме още по-ясно как Бог се изобразява в образа на Баща, Който наставлява децата Си да постъпват правилно като използва даже физическо наказание.

2)       Божията любов в дисциплинирането

Бог не е безразличен към съдбата на творението Си. Бог не е равнодушен нито безучастен към това, което се случва с нас човеците, а именно разрушителния процес на греха в живота ни. И причината за това е Неговата любов към нас (Притчи 3:11-12). Прекалено много ни обича Той, за да ни остави на произвола на моралния регрес и разпад.

Затова още в древността Той взема инициативата да се открие на нас, човеците, да изрази волята Си за нас, да ни даде определени инструкции за живот, както и да протегне при нужда ръцете Си за наказание – с една единствена цел – да ни обучи в характер и живот, които да бъдат достойни за нашето първоначално предназначение, които да да бъдат способни да противостоят на разрухата на греха в този свят, и чрез които да бъдем участници в Неговата святост.

Бог е Бог на дисциплината и това е изцяло в наш интерес! Някои хора, дори християни виждат в дисциплината стряскащо понятие и действие на Бога. Може би защото проектират своето собствено разбиране за дисциплина върху Бога. И понеже човешката дисциплина и наказание често е безчувствена и безсърдечна си мислим, че същото е и при Бога. Библията обаче ясно ни казва, че Божието дисциплиниране е отговор на Неговата любов към нас. Вече видяхме Притчи 3:12, където ясно се казва, че Бог дисциплинира онзи, когото обича. Когато дори ни наказва, Той прави това понеже ни обича и желае нашето добро.

Както видяхме, без Неговата дисциплина ние сме изложени на упадък и разруха, но благодарение на нея, ние можем да се избавим от моралната и физическа разруха.

Защо точно текста от Летописи?

Летописите са написани след вавилонския плен, когато Израел отново е свободен дори да се върне в родината си и да възстанови храма и града Йерусалим. Много вярващи приемат Летописите като чисто исторически документ. Но нека не забравяме, че историята не е просто изброяване на факти, но има определена повествувателна и поучителна цел. Когато внимателно четем Летописите, ние откриваме няколко цели, които е преследвал автора в написването на тези книги.

Първо, привеждайки генеалогичните данни в началото на 1Летопис, явно авторът е искал да напомни на завръщащите се от плена юдеи тяхната родословна връзка, особено за свещениците и левитите, да се установи тяхното законно право да служат отново във възстановения храм и поклонение като потомци на Левий и Аарон.

И второ, съдейки по богословския характер на Летописите, авторът е искал да донесе до своите читатели, а именно възстановеното израелско общество след плена проповедта за техните задължения пред Бога и Неговите очаквания. В Летописите често се говори за отношението на Бога към тези, които Го търсят от цяло сърце и обратно към тези, които Го изоставят.

Привеждайки основно историята на юдейските царе, авторът показва, как дори при законните царе на Божият народ, потомците на Давид, може да се случи така, че същите да изоставят Бога и да тръгнат надолу към духовна и морална разруха, както и това, каква дисциплина упражнява Бог върху всички тях, за да ги връща отново при Себе Си.

Именно на този исторически фон, авторът развива богословската идея за Бога, Който е Бог на дисциплината. За разлика от книгите на Царете, Летописите разкриват този образ на Бога много ярко, с ясни примери и учение. Така, например, във 2Летопис 36:15-16 завършвайки, авторът отбелязва дебело „А Господ, Бог на бащите им, ги предупреждаваше чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалееше народа Си и обиталището Си. Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гневът Му се издигна против народа Му така, че нямаше изцеление.

В тези стихове особено ярко е изразена библейската концепция за Божият начин на дисциплиниране.

3)        Бог дисциплинира преди всичко чрез Словото Си и това е позитивната страна на Неговото обучение.

В 15 стих четем: „А Господ, Бог на бащите им, ги предупреждаваше …“ Думата „дисциплина“ идва от латински и означава буквално „обучение, възпитание“. В евр. език тази идея е представена най-вече в термина „moo-sawr’“, който се използва и за наказание, но също и за наставление, изобличение и предупреждение, какъвто е случаят с пророците, които Бог изпращаше към народа Си. Наказанието в този стих, със сигурност няма място, защото това не влизаше в ролята на пророците, но наставлението, изобличението и предупреждението със сигурност бе основната функция на пророческото служение.

Бог избираше пророците с цел да възвестяват Божието Слово чрез което народът да се възпитава и коригира.

Понякога формата на Словото е информиращо и обучително, сиреч разкрива определени знания за Бога, Неговата воля или знание относно бъдещите неща, с които човек трябва да се съобрази. Дисциплиниращия фактор в този случай е превенцията, да знаем какво да правим и как да постъпим правилно. Например, чрез пророк Михей (2Лет.18), Бог разкрива на Йосафат и Ахав, че няма да имат успех ако отидат да се бият със сирийците. Тази информация би трябвало да подскаже какво не трябва да правят. За жалост тогава и юдейския и израелския цар не послушаха и загубиха битката, като служат за пример на всички, които подценяват превантивния и обучителен характер на Божието Слово. Дано всеки от нас бъде достатъчно разумен, за да приеме Божието дисциплиниращо Слово още като превенция.

Дисциплиниращото Слово на Бога, обаче понякога има и изобличителен характер, с цел да ни доведе до осъзнаване на вече извършения грях и покаяние за него. Такова например, беше Словото от Бога към Давид чрез пророк Натан, когато Давид съгреши с Ветсавея (2Цар.12). Божият начин да дисциплинира Давид бе също чрез Слово, но този път вече изобличително. Същия характер имаше и словото на Бога чрез пророците към юдейския цар Йоас и началниците в Йерусалим  (2Лет.24:17-19). В Иов 36:10 четем още: „…отваря и ухото им за поука и заповядва да се отвърнат от беззаконието“.

Дисциплиниращото Слово на Бога обаче често преминава и във формата на предупреждение. Предупреждението е крайната стъпка на Бога да ни говори преди да накаже – то е съобщение, че ако даден човек не се покае и не се смири, ще го очаква наказание.

Можем да видим в това определена градация на Божието дисциплиниращо Слово. Първо ни информира и учи как да живеем, второ, когато съгрешим ни изобличава, за да се покаем и върнем, и трето, ако не се вслушаме в изобличението, той ни съобщава за последствията, предупреждава ни за опасността, която ни очаква. Книгата на Летописите ни дава няколко примера за това.

Единия от тях е юдейския цар Аса. В 2Летопис 15:2 Бог го предупреждава „…Слушайте ме, Аса и цяла Юда и Вениамине: Господ е с вас, докато вие сте с Него; и ако Го търсите, ще бъде намерен от вас, но ако Го изоставите, и Той ще ви изостави“. В началото Аса се насърчава в думите на пророка и започва сериозни духовни реформи в Юдея. Какво се случва обаче след това? В 36-та година от царуването си, вместо да потърси Бога, Аса разчита на богатството си и сключва договор със сирийците си срещу Израелския цар. И тогава дойде второто предупреждение от Ананий (16:7-9). Този път обаче Аса вместо да се смири се разгневява на пророка и умира в тежка болест (16:10-12).

Другият пример е цар Амасия. Още в началото на неговото царуване, събирайки си войска, той наема от северното царство 100 000 храбри и силни мъже. Това обаче не бе угодно на Бога и Той праща Свой пророк към царя със слово на предупреждение (2Лет.25:7-8). Амасия приема предупреждението и променя решението въпреки икономическата загуба, за което Бог го благославя с победа над едомците. За съжаление обаче, по-късно, при едно друго предупреждение от Бога, по случай идоло­поклонството с едомските богове той не слуша и беше убит, според както беше предупреден (същата 25-та глава).

Очевидно е, че Бог много държи на предупреждението с цел, макар и със заплаха да ни доведе до разкаяние и правилен живот. Вижте какво се казва за тези Негови усилия – „ставаше рано и ги пращаше“ (36:15)

Какво обаче се случва тогава, когато хората не приемат дисциплинирането със слово, не приемат позитивната страна на на Неговото обучение?

Следващия стих (2Лет.36:16) казва: „Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гневът Му се издигна против народа Му така, че нямаше изцеление.

4)       Когато хората презират Словото на Бога, отказват да се подчинят на позитивната Му дисциплина чрез спазване на Неговото Слово, тогава те ще изпитат негативната Му дисциплина чрез наказание.

Целта на дисциплината с наказание обаче също е вразумление (Иов 33:16-19). Приложението на това намираме отново в примерите на самите Летописи.

Един от тях е цар Ровоам, синът на Соломон. След като се укрепва и става силен, четем, че той изостави Господния закон и заедно с него целия Израел (2Лет.12). Тогава Бог, казва Писанието, го наказа, за да го вразуми чрез египетския цар Сисак, който излезе против Йерусалим с огромна войска. Заедно с наказанието, Бог изпрати и пророк Семая при Ровоам и му казва защо е наказан – „…вие изоставихте Мене; затова и Аз изоставих вас в ръката на Сисак“ (12:5).  Примерът с Ровоам обаче показва също, колко милостив е Бог дори когато наказва (Пл.Йер.3:31-33). Ако се смирим Той спира наказанието (2Лет.12:6-7).

Нещо подобно се случва и с Манасия, един твърде нечестив юдейски цар, който стига дори дотам да принесе децата си в жертва в Еномовата долина. Вижте какво се казва още за него в 2Лет.33:9. Бог се обърна към Манасия да го изобличи и предупреди  (9 ст). Царят обаче не послуша и Бог го дисциплинира чрез тежко наказание (33:11). Тогава Манасия се смирява и се моли на Господа (12 ст). Примерът с този юдейски цар показва, как наказанието може да смири и вразуми дори най-нечестивия и закоравелия в грехове човек. И отново пред нас е милостта на Бога (13 ст).

И така, Бог в Летописите, както и в цялото Писание, разбира се, е Бог на дисциплината.

Той не обича да наказва, но определено обича онези, които наказва. Именно любовта Му към нас човеците Го прави неравнодушен към духовното ни състояние и положение и търси начин да ни дисциплинира, първо със Слово, а после и чрез наказание. Това, че Бог не обича и не бърза да наказва, казват не само примерите, които видяхме тази сутрин, но и Самия Той няколко пъти в Йезекиил 18:23 и 33:11.

Желанието на Бога е да живеем, да вървим напред и да принасяме добрия плод на правда. Това е Неговата изначална цел – Бит.1:26 „да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие…“

Законът на греха обаче донесе на земята и физически и морален разпад. Оставен на собствен произвол човекът винаги върви надолу, и дори по лошо върви срещу Бога.

Затова Той избира да използва различни видове дисциплина, за да ни доведе обратно към онова състояние, в което сме били преди греха, а именно, близост с Него, святост и вечен живот (Псалм 94:10-12; Евреи 12:5-11).

Вместо да негодуваме като деца срещу Божието дисциплиниране, нека проявим зрялост и Му благодарим за това, както и да се покаем и върнем при Него (Откр.3:19).

Advertisements

Read Full Post »

AbrahamIsaac

„Защото съм го избрал, за да заповяда на синовете си и на дома си след себе си да пазят Господния път…“. Битие 18:19

 „Възпитавай детето отрано в подходящия за него път и то няма да се отклони от него, дори когато остарее“. Притчи 22:6

 

Някой беше казал, че „да станеш баща е лесно, да бъдеш баща, напротив е много трудно“. Аз бих добавил, че същото важи и за двамата родители. Възпитанието на децата е едно от най-важните неща в тяхното отглеждане и голяма отговорност за родителите. Да бъдеш добър родител не означава само да снабдяваш своето потомство с храна, облекло, дом и защита, но и да бъдеш добър наставник и възпитател.

В прочетения стих, Библията подчертава „възпитавай детето отрано“. Евр. дума, която се използва тук за възпитанието е „chanak“, която преди всичко означава „ да сложиш нещо в устата, да му дадеш да вкуси“, както например, когато се захранва едно дете, ние му даваме по-малко да дъвчи, с цел да се научи впоследствие само да се храни.

Целта на родителското възпитание е да предоставим на децата си да вкусят от вярата ни, морала ни, истините на Божието Слово, които впоследствие да продължат у тях самите. Библията ни обещава, че ако ние вложим у децата си добро възпитание, то ще се отрази върху него до края на живота му „дори когато остарее“. Каква огромна роля и въздействие може да има детското възпитание?

За много от нас, обаче това ни се струва твърде нереалистично. Примерът са хилядите деца по света, които са израснали в християнски семейства, но са далеч от Бога. Разбира се, израстването в християнско семейство, не означава автоматично, че детето е получило нужното добро възпитание от своите родители. Много християнски родители просто не се справят с възпитанието на децата. Но дори и да се справят перфектно, децата не са роботи, които, както ги програмираш, това да правят. Те са личности със свободна воля и често избират противоположното на онова, което ние бихме искали да бъдат.

Означава ли обаче това, че всички усилия да възпитаваме децата в пътя на  Бога са напразни? Означава ли, че Библията греши, когато казва, че ефекта на възпитанието трае цял живот на детето? Отговорът и на двата въпроса е – съвсем не! И аз бих желал се насърчим заедно от един библейски пример за това, как ролята на родителите във възпитанието на детето се отразява дори поколения наред.

Тези седмици се занимавам с историята на Авраам и неговото потомство. И бих желал да споделя с вас удивителни неща за това как дори при трудни деца, деца, които тръгват по своя път в живота, съзнателно или не, носят върху себе си поколения наред положителния ефект на родителското възпитание.

И така, библейската история ни открива, че Авраам не е само баща, но и родоначалник на различни племена. Началото обаче на неговото родителство е положено едва на 86 годишна възраст. След дълго време на очакване, първо му се ражда Исмаил от слугинята Агар, впоследствие Исаак, от жена му Сарра, а когато умира Сарра, Авраам се жени за Хетура и от нея се раждат още 6-ма сина. Всичко това разкрива невероятното изпълнение на Божието обещание към Авраам още докато беше бездетен, а именно, че Бог ще направи от него голям народ, и той дори ще стане баща на множество народи.

Заедно обаче с тази физическа награда от Бога, да има толкова много деца, Бог му възложи сериозна духовна отговорност, а именно, да ги възпита в Господния път (Битие 18:18-19). Мисията на Авраам беше не само да бъде родител, но и да предаде опита си с Бога на своето потомство.

Не зная дали знаете, но Авраам е призован от Бога от езическа среда. В Месопотамия царяло повсеместно многобожие, а Ур е известен с култа си към луната. Има данни, че същото е било и в Харан. Когато Исус Навин припомня историята на Израелския народ, той казва: „В старо време оттатък реката живееха предците ви, Тара, Авраамовият баща и служеха на други богове” (24:2). Изхождайки от тези факти, призванието от Бога за Авраам да напусне отечеството имаше дълбок богословски резултат в живота му. На Авраам за първи път след много столетия се явява Единния Всемогъщи Творец и Бог на цялата вселена. Тази среща с Бога е един огромен поврат в живота на Авраам. Авраам е призован от една идолопоклоническа среда, за да стане носител и пазител на истинската вяра в Бога.

Предвид родителската отговорност, върху Аврам лежеше огромния дълг да възпита потомството си във вярата в Бога и Неговия път. Този човек и неговите потомци от самото начало е трябвало да станат мисионери и проводници на божествената истина, където и да отидат. Съгласете се, една твърде тежка задача.

Как Авраам се справя с нея и какво се случва с неговото потомство? Без съмнение, самото раждане на децата в семейството на Авраам е вече важен фактор, те стават част от семейство, което се покланя и служи на истинския Бог. Децата стават свидетели на жертвите, които принася Авраам, на разговорите на патриарха с Бога. Да растеш близо до един такъв човек на вярата, какъвто е Аврам без съмнение носи силно изразен и богословски и нравствен обучителен характер. Един от най-успешните начини на възпитание на децата, и просто да им позволим да се приближат до нас, да бъдат с нас, когато се молим, когато четем Библията, когато ходим на църква и т.н.

Разбира се, това не е всичко, което прави Авраам. Бог му каза директно, че е избран да заповяда Господния път на синовете си, сиреч, активно да ги учи на вярата в Бога. Преди всичко, това означаваше да им предаде откровението за Бога, като един Бог, Всемогъщия Творец на небето и земята. Сред многобожието, което е заобикаляло това свято семейство, Аврам е трябвало да поучава децата си във вяра в един Бог.

 Второ, Авраам е трябвало да предаде на децата си и да ги насърчи към практическо приложение на вярата в Бога. Изразът „Господния път“ в Писанието има не само богословско, но и нравствено значение, в смисъла на определен начин на живот, подчинен на Божието откровение (Пс.81:13, 128:1). Така ролята на Авраам във възпитанието на потомството придобива още по-широк обхват, нравствен, сиреч, да предаде пример на истинско благочестие и святост пред Бога на децата си.

Трето, в контекста на Божието обещание и благословение върху потомството на Авраам, Бог беше заповядал обрязването като видим физически знак на принадлежност към заветните отношения на Бога с потомството на Авраам. Историята ни открива, че Авраам прилага обрязването към своите деца. Прилагайки обрязването Авраам приобщава децата си към Божият народ. Дали те ще изпълнят условията на завета, а именно, да ходят пред Бога и да бъдат непорочни, е друг въпрос. Но с обрязването те са приобщени от родителите си към Божият народ, аналогично с благословението, което ние извършваме върху децата в църква, въвеждайки ги под Божията протекция и благословение.

Четвърто, Аврам беше родител, който се молеше не само за странични хора, но и за децата си. Тук изпъква най-вече застъпничеството на Авраам за Исмаил в Битие 18:18. След потресаващата серия от изявления на Бога за Авраам, един естествен бащински импулс подтиква стогодишния патриарх да се помоли за сина си: „Исмаил да бъде благословен от Тебе“. В това ходатайство можем да видим как е вложена цялата обич и привързаност на Авраам към сина си, съчетани с оптимално използване на привилегията да се моли. Както ще се види по-късно това ходатайство се оказа епохално за потомството на Исмаил.

И така, пред нас е един колоритен родителски образ. В лицето на Авраам виждаме как един родител прави всичко възможно да насочи и възпита децата си в Господния път.

Какви са резултатите? Без съмнение, всеки ще потвърди, че най-добри резултати на Авраамовото бащинско възпитание се проследяват в живота на Исаак. Исаак е синът, който тръгва по пътя на баща си изцяло посветен в преживяването на неговия опит с Бога. Исаак съхрани напълно вярата на баща си, с него се утвърди завета на Бога с Авраам, и е изброен заедно с баща си сред героите на вярата в Евреи 11. Нещо повече, Исаак стана прародител на Исус (Мат.1:2). Едва ли има някой от нас, който да не желае неговите деца да бъдат като Исаак, сина на Авраам, попил у себе си в пълнота от възпитанието на баща си и вярата в Бога. Дано всички наши деца бъдат като Исаак!

Чрез семейството на Авраам обаче Библията ни казва, че не всички наши деца могат да бъдат като Исаак. И в най-добрите семейства има деца, които тръгват по собствен, различен от родителите си, път. И Библията и историята изобилстват с такива примери. Означава ли обаче, че възпитанието ни изобщо ще остане безплодно в живота им? Означава ли, че всички усилия, които сме положили да ги водим в Господния път, няма да донесат поне малък плод в живота на децата ни? Библията ни уверява, че това трудно може да се случи. Грижите, възпитанието и молитвите ни за децата ще оставят траен белег в живота им и дори тяхното потомство! Доброто духовно възпитание, което те получават от нас, докато са малки ще си запази ефекта върху тях. Дори да решат да потушат пламъка на вярата, който родителите са вдъхновили в детските им сърца, те няма да успеят да го направят – винаги ще остава една искра, която да им напомня и да ги подсеща за Бога. Има толкова много примери в тази връзка. Но ще се ограничим с тези в семейството на Авраам.

Да започнем с Исмаил. Писанието не ни дава подробна информация за духовното формиране на Исмаил, но с оглед на свидетелството в Бит.21:20 „Бог беше с момчето“, можем да кажем, че в определена степен и до определено време, примера на Авраам е бил запазен в Исмаил и той имаше Божието благоволение върху себе си, докато растеше.

Ходатайствената молитва на баща му за него също бе чута, и той получи огромно благословение от Бога, стана баща на етническо семейство с 12 колена (Бит.25:12-18), като своя племенник Яков.

Нещо повече, историята на развитието на неговото потомство показва, че искрата на истинската вяра наследена от Авраам не е угаснала поколения наред. Въз основа на местата им на заселване, а именно от Евил до Сур (и „източната земя“ в 25:6), както и начина им на живот (виж терминологията в 16 ст) става ясно, че Исмаил и неговите потомци са заселили Северна Арабия. Четири поколения по-късно, искрата на живата вяра продължава да гори сред потомците на Исмаил в лицето на праведния Йов. Зная, че много от вас не очакваха да чуят това име, но все повече библейски учени смятат, че Йов произлиза от Арабия, и е потомък на Исав, от Васемата, дъщерята на Исмаил (Бит.36:33 –  Йовав). В описанието за Йов се казва, че е бил най-знатният от всичките жители на изток. Когато Авраам изпраща синовете си от Агар и Хетура, той ги изпраща да населят, именно, източната земя. Народите, населявали изтока, са известни още като араби.

В историята на Йов четем още за тримата му приятели, теманецът Елифаз, шуахецът Валдад и наамецът Софар (2:11). Елифаз е бил от теманската земя – Теман е бил един от внуците на Исав, Валдад е бил от шуахската земя (Шуах пък е син на Аврам от Хетура). Всички тези свидетелства са много силни в полза на това, че земята Уц е била разположена в района, където са се били заселили потомците на Исмаил и Исав. И в образа на Йов, както и неговите приятели можем да видим, как се е запазила предадената от Авраам вяра в Истинския Бог поколения наред в потомството на Исмаил.

Маса (седмия син на Исмаил) е по-малко известен в Библията, както и мястото му на обитаване. Това, обаче което знаем е, че Маса е царски град. За Маса се споменава в аналите на Теглат-Феласар (асирийски цар).  В Притчи 31:1 се говори за Лемуил, като Массовия цар. Някои изследователи предполагат, че Лемуил е всъщност Соломон, но повечето днешни учени не са съгласни с това. Въз основа на поученията на Лемуил, както и Агур от Маса (Пр.30) можем, макар и условно, да заключим, че у потомците на Исмаиловия син, Маса, е било съхранено знанието за Всевишния, библейската мъдрост и нравственост.

Какво се случва със синовете на Авраам от Хетура? За тях знаем много малко, но дори от това малкото можем да заключим, че и у тях възпитанието получено в дома на баща си Авраам не е било безплодно. Те всички станаха също подобно на Исмаил родоначалници на различни племена и земи, населяващи Арабия и арабската пустиня. Казахме вече за Шуах и неговата земя, откъдето е Валдад, приятеля на Йов, който очевидно носеше у себе си вяра и познание за Всемогъщия, Бога на Авраам (8:3).

Другия син на Аврам от Хетура, всъщност може би най-известния от всички е Медиам. Сигурно си спомняте за мадиамските търговци, които отведоха Йосиф в Египет. Но мадиамската земя е най-вече известна с това, че там се скри Мойсей, когато бягаше от фараон. Там в мадиамската земя Мойсей срещна семейството на Йотор, един богобоязлив и дълбоко вярващ потомък на Авраам от Хетура, свещеник, за чиято дъщеря, Сепфора, Мойсей по-късно се жени. В Изход 18:11-12 четем, че когато Йотор чу за великите победи на Бога извършени сред Израел, той принесе жертви и всеизгаряния на Него. Така отново виждаме в лицето на Йотор, потомци на Авраам, които носеха у себе си предадената от патриарха вяра. Макар и синовете на Агар и Хетура да не са последвали изцяло пътя на Авраам, у тях се съхранило свидетелството за Бога поколения наред.

Обрязването е другото потвърждение за това. Макар и да не са схванали и преживели истинското значение на обрязването като приобщаване към Божият народ, потомците на Исмаил в лицето на арабите до днес носят Божият печат върху себе си и белега на завета с Авраам. Както дъгата е знак, който напомня за завета на Бога с Ной, така и обрязването им напомня за завета с Авраам.

А какво да кажем за последствията на благословението, което родителите измолват от Бога за децата си? Семейството на Авраам отново е живо свидетелство за това, как дори децата могат да останат извън завета и все пак да бъдат благословени. Макар Исмаил да не наследява „вечния завет“, понятно е, че заветът не е единственото средство за благословение. Бог го благослови премного. Молитвата на Авраам бе чута!

В Исая 42:11-12, потомците на Кидар са първи споменати сред езичниците в Божият план на спасение, а в 60:7 се предвижда времето, когато потомците на Исмаил – Кидар и Навайот ще се върнат при Бога и ще Му служат с благосъстоянието си. Има сериозни доказателства в полза на това, че това пророчество е алюзия към мъдреците от изток, които дойдоха да се покланят на Исус с даровете си (Мат.2:1-12), а именно че те са араби от потеклото на Исмаил.

Идентифицирането на Навайот (първенеца на Исмаил) с арабската Набатея води до още по-интересни заключения относно потомството на Исмаил. Според някои учени, Павел, оттегляйки се в Арабия, всъщност отива в Набатея, където е напълно възможно да е било началото на неговата мисионерска работа.  Така потомците на Исмаил може да са едни от първите, които чуват благовестието от Павел (Гал.1:15-17).

Извода, който можем да направим от всичко това е следния: доброто възпитание не гарантира, че децата ще последват нашата вяра и пример, това, което обаче е сигурно, че то ще остави траен отпечатък върху тях. Примерът с родителството на Авраам и неговата роля в развитието на потомството му е насърчение за всеки родител, който ходатайства пред Бога за децата си и ги възпитава в Господния път.

Ще завърша с изказването на Даниел Уебстър, виден американски сенатор от 19 век, който същевременно е бил и вярващ: „Ако работим върху мрамор, той ще изчезне; върху месинг, времето ще го заличи; ако издигаме храмове, те ще рухнат в прахта; но ако работим върху безсмъртните умове, и ги наситим с принципи, с праведен страх от Бога и обич към ближния, ние гравираме върху тези плочи нещо, което ще сияе за цяла вечност“.

Read Full Post »