Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘тематични’ Category

Resurrection

Матей 28:1-15

 

Надпис на надгробна плоча: „Тук лежи атеист. Облечен е красиво, но няма къде да отиде…“

„Идиот“, един забележителен роман, от петте най-велики произведения на Достоевски. Който го е чел, сигурно се сеща за репликата на главния герой, княз Мишкин, който възкликва: „те не стават просто атеисти, а непременно ще повярват в атеизма, сякаш това е нова вяра, без дори да забележат, че са повярвали в нищото“.

Ето защо днешния ден е толкова значим за нас. Ето защо Великден е Велик, защото това е денят на добри новини за нашата вяра. Това е денят, в който разбираме, че вярата ни не е в нищото. Това е денят, в който нашия живот се осмисля, така че да не бъдем красиво облечени, но без цел и посока…

Затова Павел пише, с основание, към вярващите в Коринт, ако Христос не е възкръснал, щеше да е напразна нашата проповед, напразна дори щеше да е нашата и вашата вяра, но ето Христос възкръсна от мъртвите… (15). И това променя всичко!

Днешния ден е ден на изключително значими вести. Това го виждаме и в онази възкресенска утрин, преди 2000 години. Вижте акцента в разказа на Матей. Осем пъти се използват глаголите „казвам“ и „съобщавам„. Очевидно е, че онова, което се случило тогава, съдържа мощно послание, което не търпи мълчание и дори отлагане.

Първо, Възкресението е триумфално послание!

Библейския текст, открива как няколко жени се отправят към гроба на Исус, с нагласа и чувства на поражение, но се натъкват на триумф. Отиват с надежда да оплачат Христос в тишина и ако е възможно да помажат тялото Му с благовония, съгласно еврейската традиция. Но до гробницата, пред погледа им се случват изумителни неща – земетресение, стражи вцепенени от страх и небесен посланик, който им съобщава, че Исус е жив и се запътил към Галилея.

Няма Го тук, Той възкръсна…“ – е вестта на ангела. Кратка, но изключително съдържателна и ценна вест. Защото тук не става дума просто за чудо и демонстрация на свръхестествена сила, но пълен триумф на Бога в историята.

Откъдето и да погледнем, възкресението е триумф на Бога. Триумф на сила и божественост. Триумф на живота. Триумф над силите на злото, които не успяха да Го надвият. Триумф на любовта, защото, както е написано, Исус умря и възкръсна за нашето оправдание (Римл 4). Триумф на Божието Царство. Възкресението е събитие, което завинаги промени света в който живеем. Защото означава, че Божието Царство наистина дойде между нас, а на Човешкият Син Му е въздадено за всички Негови изкупителни страдания.

Настъпи не просто един нов ден в историята, но едно съвсем ново, различно време в което Божията изкупителна сила напълно влезе да действа в историята ни. Чрез Възкресението и Петдесятница, оскверненият човек получи шанс да възстанови своята близост с Твореца и това ще продължи докато тази Божия изкупителна сила не освободи от робството на тлението, цялото творение – и нашето тяло, и небето и земята в които живеем.

В Христовото възкресение наистина всичко придобива смисъл и тържество. Ето защо, още щом чуха, виждаме реакцията на жените – „излязоха бързо от гроба… с голяма радост…“ Преди гроба те са изпълнени със страх, несигурност, болка и разочарование, но след като напускат гробницата – в сърцата им има надежда и радост. Това може да даде и направи единствено и само възкресението на Исус!

Но не и докато се занимаваме и разчитаме на зайчета, козунаци и яйца… – глезотии, които временно могат да погалят сетивата ни, но като дойдат проблемите, болката и смъртта, те са абсолютно безпомощни и ненужни.

Бях чел за един баща, чийто малка дъщеря е била починала. Било ужасна трагедия в семейството. И в смъртта на своето дете, бащата изведнъж открил какво означава наистина Възкресението. Той казва: Докато не срещнах смъртта, очи в очи, Великден беше само една дума, приятен ден с бъни зайчета и яйца…но когато някой толкова скъп за теб умира, Великден става всичко…абсолютно всичко…котва в свирепа буря…скала, на която да стъпиш…надежда, която те издига над отчаянието и ти вдъхва кураж да продължиш…Разбираш, как всичко зависи от Възкресението“.

Това е триумфалното послание на този ден. В какъвто и житейски лабиринт да попаднеш, във Възкресението можеш да откриеш винаги изход и надежда. Защото щом Исус е възкръснал, значи е Бог, Който може да отмести камъка и в твоя живот.

И може би дори днес, в живота ти има такива камъни, които пречат да живееш пълноценно, пречат ти да вървиш напред и бъдеш свободен и щастлив. Тогава, Възкресението има добра новина за теб, защото за Бога няма нищо невъзможно.

Ако искаш да видиш най-голямото доказателство за Божията любов? Отиди на кръста! Искаш ли обаче да видиш най-голямото доказателство за Неговите възможности и способности? Отиди в гроба!

И днес, Той все още може да мести камъни, колкото и да са тежки те, само се обърни към Него с вяра и ще вкусиш от Неговата сила и победа. А като вкусиш, ще видиш – казва Писанието, колко благ е Господ! Блажен е човекът, който се уповава на Него! (Пс 34)

Ето защо, Възкресението е още радостно послание!

Вижте как Самият Исус пресреща жените – „Радвайте се!“. Той ги поздравява с призив за радост, защото Възкресението обръща всичко в радост. Далеч, преди Фридрих Шилер да напише „Одата на радостта“, а Бетовен своята 9-та симфония, Самият Исус постави Възкресението в центъра на християнската радост.

И с това християнството е уникално, защото е религия на радостта. В нито една съществуваща религиозна система няма да намерите толкова радост, като в християнството. Ислям, будизъм, хиндуизъм, шинтоизъм и други, във всички тях има страх, терзание и угриженост. Когато в християнството, въпреки, че в центъра му стои страданието на Бога и кръста на Исус, в него има радост. И причината е във Възкресението!

Същите страдания и смърт на Христос в светлината на Неговото възкресение, стават основание за радост. В Посланието към Коринтяните, Павел пише и за страданието в живота на вярващите, и това как на фона на възкресението и бъдещата слава – в тях също няма място за отчаяние. Защото там където има възкресение, болката и смъртта накрая винаги се събират и обръщат в радост, отчаянието в надежда, а телесната смърт в радостта на вечния живот с Бога.

Затова реакцията на жените нека ни послужи за пример на нашия собствен отклик на Възкресението – да се приближим още повече към Христос и Му се поклоним с още по-голям ентусиазъм, дори в болката и страданието си, защото в крайна сметка Възкресението ще погълне всичко това.

Христовото възкресение е мощно послание към онези, които са потънали в разочарование, и мислят, че никога няма да видят Бога в живота си!

Всяка религия е имала и си има критична точка в своето съществуване. И това е, когато водачът изоставя своите адепти, и се прибира при предците си, защото е подвластен на смъртта като тях. Казват, че когато умирал Буда дори животните ридаели като хората. Особено слонът, чийто сълзи били най-големи. И днес, в будизма, слонът е свято животно.

Загубата винаги хвърля в скръб и отчаяние дори най-близките ученици. Същото се случи и с учениците на Исус, които видяха в кръста край на своите надежди и мечти. Някои се отправиха дори към родните си места. 

Но Христос възкръсва и отива при тях! Оказа се, че умиращият Исус не е изчезващ Бог, Който изоставя Своите хора, и зарязва онези, които са възложили упованието си на Него. Напротив, Той умира за да възкръсне и предостави още по-силно и трайно присъствие и близост между тях.

Вижте посланието, което им отправя Самият Исус чрез жените 10б. Сигурно забелязвате елементът на близостта тук, за която говорихме -„братята Ми“. Сега наистина те са братя, а не просто ученици. Кръстът промени всичко, кръвта осигури братска връзка между тях. А възкресението сложи край на всякакви недоразумения помежду им. И всички знаем какво изпитаха тогава онези, които си мислеха, че никога няма да видят Исус, които в страх си бяха дори заключили вратата на къщата, а Той застана пред тях. Разбира се, радост! Йоан пише, че всички се зарадваха, като видяха Господа.

Такъв е резултатът на Възкресението в живота на Христовите ученици, тогава и сега. Страхът и отчаянието нямат повече пагубно влияние върху тях, като преди, защото Онзи, на Когото се уповават, макар и да умря, възкръсна за да бъде с тях завинаги (20 ст.).

И последно, Възкресението е послание, което не оставя никого равнодушен, дори враговете!

Четем в 11 стих, как изплашените стражи се съвземат и тръгват да известят на първосвещениците. Те пък на свой ред, събират спешно съвета на старейшините и търсят решение в създалата се обстановка, и скоро излизат със своята безумна идея – да подкупят войниците за да излъжат, че Христос е откраднат.

Възкресението никога не оставя никого спокоен и равнодушен. Ако не го приемеш, то просто става за теб неудобно, дразнещо, трън в очите, но не и неутрално, защото е невъзможно да видиш живот, там където очакваш смърт и да останеш равнодушен.

Един мой колега (пастир на църква) в Щатите пътувал по малките селски местности, където нямало кой да извършва погребения. И при нужда той ходел редовно с колата на една погребална агенция. Един ден се връщали от поредното погребение, и той се почувствал изморен. Решил да си подремне. Тъй като били в катафалка, той си помислил, че няма да е зле направо да се протегне отзад и да си почине. По пътя, обаче, шофьорът е решил да спре на една бензиностанция и да зареди колата.

Служителят дошъл, сложил да се пълни резервоара, погледнал тялото вътре…катафалка, какво може да има друго… Докато резервоарът се пълнел, обаче, проповедникът се събудил, отворил очи, почукал на прозореца и помахал на служителя. И казва, че никога през живота си не е виждал човек да бяга толкова бързо…

Възкресението винаги разтърсва, събужда реакции, не оставя никого безразличен. Едни се радват, че се случи, други се ядосват, че се случи. Едните бързат да се поклонят, другите бързат да отхвърлят и потулят нещата.

Неутралност нямаше тогава, няма и днес! Защото, ако кръстът може да е просто една история за добър човек, който умрял за другите, то Възкресението променя всичко – добрият човек е Самият Божий Син, Живият, Който бе мъртъв, но сега е жив завинаги и държи ключовете на смъртта и ада. И това не може да остане без отговор! Или приемаш или отхвърляш!

Ще бъдеш ли като жените, които се поклониха на Исус, или като религиозните водачи, които отказаха да Го приемат? В единия случай ще имаш мир и надежда, в другия тревога и безцелност.

Кое е по-доброто? Мисля, че и ти го знаеш! Остава само да вземеш решение…

Read Full Post »

Picture1  „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито каквото и да е притежание на ближния ти“

Изход 20:17

Бърнърд Шоу, британски драматург и писател, преди време е направил достатъчно проницателно наблюдение в областта на човешките желания. Той пише: „В живота ни има две трагедии. Едната е да не постигнеш изпълнението на своето най-съкровено желание, а втората е да го постигнеш“.

Сферата на човешките желания е изпълнена с много противоречия и парадокси.

От една страна да желаеш е нещо толкова естествено и нормално за човешката личност. Желанието е движеща сила, без която живота ни би бил немислим, да не говорим пък за човешката дейност. Както навремето бе отбелязал Толстой: „ако човек не желае, няма да има и човек. Причината за всяка деятелност е желанието“.

В същото време обаче, в различни етапи от човешката история, е имало будни хора, които са сигнализирали, че в желанията не всичко е безобидно. Така, например, през 18 век, Пиер Бауст, предвидливо маркира, че „ако всички човешки желания се изпълнят, земята ще се превърне в ад“.

Може би някой от нас, трябва сериозно да се замисли следващият път, когато ще поздравява някого за рожден ден с пожелание всичките му желания да се сбъднат. Защото никой от нас не знае какво е вътре в човека, и какви желания изпълват сърцето му. Ами ако те са низки, непочтени и престъпни?

Именно за това още в далечната древност към човешките желания някой са били дори доста крайни. Например, стоиците в древна Гърция, са считали, че истинското удовлетворение се крие в отказа на човека от своите желания. Будизмът, чийто основи са положени още в далечния 6 век преди Христа, отива дори по-далеч. Съгласно това религиозно-философско учение причините за страданието (дукха) се крият в желанията (тришна), които са зли, затова най-голямото съвършенство е да убиеш желанията, всякакви.

Когато отваряме Библията обаче, ние откриваме един откровен, но в същото време балансиран подход към човешките желания. Тук няма крайности, нито в едната, където всичко е позволено, нито в другата, където всичко е забранено.

Писанието ни открива, че желанията са естествена част от нашата човешка личност, създадена според Божият образ и подобие. Ако Бог желае, това означава, че и онези, които създава, също ще пожелават. Бог не е убиец на желания, а Творец, Който е вложил във всеки от нас способност да желаем.

В същото време, обаче, още в Стария Завет, Бог дава ясно да се разбере, че за пълноценния живот на земята, човекът трябва да се съобразява с определени рамки в сферата на желанията. Дори след грехопадението, Бог никога не е искал от своето творение да се откаже от всичките си желания, защото те са изключително важна съставляваща нашата личност и дейност. Но за наше добро, Той ни предупреждава да внимаваме с пожеланията на сърцето си.

Защо?

Защото има желания, които водят към добро, но има и желания, които водят към зло и вреди както на нашата собствена душа, така и на хората около нас. Желанията поначало са неутрални, така както и слуха и зрението и всеки друг дар от Бога, но се поляризират в зависимост от това, какво слушаме, какво гледаме или какво желаем…

Нека видим употребата на дума „желание“ в Стария и Новия Завет.

Стар Завет (חמד – хамад – желая, страстно пожелавам нещо):

  •    „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито каквото и да е притежание на ближния ти“ (Изход 20:17)
  •  „Да не пожелаеш хубостта й в сърцето си; да не те улови с клепачите си“ (Притчи 6:25)
  • „Страхът от Господа е чист, пребъдва до века; отсъжданията Господни са истинни и без изключение справедливи. Желателни са повече от злато, и по-сладки от мед и от капките на медена пита“ (Псалм 19:9-10)
  •   „Защо завиждате, високи, островърхи планини, на хълма, в който Бог благоволи да обитава?“ (Псалм 68:16)

Нов Завет (ἐπιΘυμέω (гл), ἐπιΘυμία (същ) – епитумео, епитумия – желание, влечение, страст):

  •    „Възлюбени, умолявам ви, като пришелци и чужденци на света, да се въздържате от плътски страсти, които воюват против душата“ (1Петр.2:11)
  •  „и светът преминава, и неговите похоти; но който върши Божията воля, пребъдва до века“ (1Ин 2:17)
  •  „И им каза: Твърде много съм желал да ям тази Пасха с вас, преди да пострадам“ (Лука 22:15)
  •    „…ако поиска някой епископство, добро дело желае“ (1Тим 3:1)

Както виждате, само по себе си желанието или пожелаването е неутрално, прави го добро или лошо онова, което желаем, сиреч обекта на желанието. С други думи, някои от желанията могат да се окажат пленени от греха, за да ни докарат до престъпление.

Ето защо Бог казва: „Не пожелавай…“ Като Творец на човека, Бог знае каква сила притежава човешкото желание. Стига някой да пожелае нещо, трудно може да бъде спрян. Желанието е като дете, което непрекъснато нещо иска и докато не му дадеш, не отстъпва.

И това важи не само за добрите каузи и действия, но, за съжаление, и греховните. Великолепен пример за това е самата Ева в Едемската градина. Всичко започна с пожелаването. Ева само пожела, без да пипне, без да направи още нищо, само пожела плода и това се оказа отключващо за греха в нейния живот. Никой не е гарантиран, че няма да се подаде на изкушението, когато вече е пожелал!

Ето защо още в Мойсеевия закон, освен с външните действия на човека, Бог директно се занимава с вътрешните му желания – „не пожелавай…“ Защото пожеланието е най-важното, всичко останало е процес… Затова Писанието казва в Яков 1 „всеки се изкушава, като се завлича и подлъгва от собствената си страст, и тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът като се развие напълно ражда смърт” (Яков 1:14).

Ние хората, обикновено разглеждаме престъпленията, като външно поведение, извършен акт. Било убийство, прелюбодейство или клевета, обвиняваме виновните единствено тогава, когато се докаже, че са го извършили де факто. По дефиниция, това е идеята на всеки закон или морален кодекс в света – да контролира и регулира външното поведение на човека. Никой няма да ви съди за грешни желания. Причината е ясна, защото никой от нас не знае какво е вътре в човека.

Но Бог знае, както нашите желания, така и това до което те могат да ни доведат. Затова в Божият морален кодекс намираме уникален прецедент – той регулира не само нашите действия, но и желания.

Дори нещо повече от това, Той разглежда някои греховни желания директно като извършено престъпление, грях. Достатъчно е да си спомним само, това, което Исус каза в Проповедта на Планината: „…всеки, който погледне жена и я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Мат 5).

Бог също знае, че в основата на нашите грешни действия стоят винаги грешни желания, които като гориво ни разпалват и водят напред към извършване на грях. Нека разгледаме няколко библейски примери…

Първият е записан в Исус Навин 7 глава… Това може би е един от най-трагичните епизоди в историята на Израел, когато след славното превземане на Йерихон, израилтяните претърпяха безславно поражение в Гай – много по-малко ханаанско градче и с по-малко хора.

Знаете, тогава Исус Навин застана пред Бога, раздра дрехите си, падна по лице на земята и се молеше питайки Бога защо стана това? Божият отговор не закъсня – „Израел е съгрешил…взели са от обреченото…“ – 11 ст. Тогава започна разследване – и виновникът се оказа един млад войник от Юдовото племе, на име Ахан. Исус Навин се обърна към младежа, и нежно като баща го пита: сине мой какво си направил, кажи ми, не скривай от мен?

И Ахан му разказа всичко, нека прочетем неговия отговор – 20-21 ст. „Ахан отговори на Исус: Наистина аз съгреших пред Господа Израилевия Бог, като направих следното: Когато видях между плячката една хубава вавилонска дреха, двеста сикъла сребро и една златна плочка, тежка петдесет сикъла, харесах (пожелах) ги и ги взех. Сега са скрити под земята в шатъра ми, а среброто е най-отдолу“.

Забележете схемата на престъплението – видях, пожелах (хамад – същата дума, като при Ева и в Изход 20) и взех!

Знаете ли, ние не можем да ограничим напълно това, което гледат очите ни. Идеята на посинените фарисеи не е решението (става дума за някои фарисеи в древността, които толкова силно са искали да се опазят от греха и изкушенията, че са ходили със затворени очи, и като следствие целите били в синини от падане и удари в препятствия). На ниво сетива – било, зрение, слух, обоняние и т.н. просто нямаме възможност…Колкото и да се пазиш, без да искаш все ще се натъкне на нещо, чуваш, виждаш някои неща… Въпросът е – какво следва – пожелаваш или не? Това е от решаващо значение за греха в живота ни. Точно като Ева – видя и пожела, а след това въпрос на време да се развие всичко в осъществена постъпка. Такава е закономерността – било в преките грехове, или косвени, като компромис, например, с посещението на църква, даване на десятъка и др. Всичко започва с пожелаването – видя, пожела, направи!

Дали все пак е възможно, обаче, да видиш и да не пожелаеш? За целта бих ви предложил един друг библейски пример, този път с Даниил във Вавилон.

Ако Ахан видя и пожела една вавилонска дреха и заради обичта към нея наруши Божията заповед, то Даниил години по-късно попадна, така да се каже, в самото сърце на вавилонския търговски център, където освен хубави дрехи е имало и първокласни ресторанти. Дори повече от това, като юноша, Даниил е избран за достоен да живее в царския палат и да яде от царските изрядни ястия и от виното, което той пиеше.

Ако Ахан трябваше скришом да действа за да задоволи страстта си по вавилонското богатство, то Даниил, напротив, имаше пълната подкрепа дори на царя, само да пожелае и то не само дрехи, но и всякакви разнообразни царски ястия и питиета за цели 3 години.

Как обаче реагира Даниил? Четем в Дан 1:8: „Но Даниил реши в сърцето си да не се оскверни от изрядните ястия на царя, нито от виното, което той пиеше; затова помоли началника на евнусите да не се оскверни“. Той просто не пожела!

Ахан не устоя пред една вавилонска дреха, а Даниил устоя на много повече – тригодишен престой в царския дворец, пълна програма за умствено и телесно подновяване, чест която са имали единици. Защо? Защото не пожела! Пожеланието… всичко опира до пожеланието! Даниил просто не пожела нищо Вавилонско, и затова нямаше проблем да устои и остане чист пред Бога…

Как да се справим с желанията и да кажем „не“ на онези, които ни водят към грях?

  1. Дисциплинирай ги според Божието Слово. Претегляй всичко на везните на Писанието. Задавай си постоянно следния въпрос – съответстват ли моите мисли и желания на нравствената норма, която Бог я определил в Писанието. Добър съвет ни дава Библията в Новия Завет във връзка с желанията, които очевидно противоречат на Божията воля – просто да не се съобразяваме с тях изобщо – 1Петр.4:2 „за да живеете през останалото време не вече по човешки страсти, а по Божията воля“.
  2. Бъди господар на желанията, а не техен слуга. „А плодът на Духа …себеобуздание“ (Гал 5:23). Това означава да не се отдаваме на всички желания и мисли, но напротив да ги контролираме и обуздаваме – „а които са Исус Христови, разпънали са плътта заедно със страстите и похотите й” (Гал. 5:24).
  3.  Живей духовно – „ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти“ (Гал.5:16).
  4. Бъди търпелив. Някои неща, които си пожелаваме, по принцип могат да бъдат напълно правилни, но да се появяват в неправилно време. И тук е необходимо да се научим да чакаме за да избегнем греха – не пожелавай преди време, научи се да чакаш, за да избегнеш греха. Например, сексуалните желания в неподходящо време, когато сме далеч от вкъщи или все още не сме сключили брак.
    • Понеже това е Божията воля – вашето освещение: да се въздържате от блудство; да знае всеки от вас как да държи своя съсъд със святост и почест, не в страстна похот, както езичниците, които не познават Бога“ (1Сол 4:3-5)
  5.  Бъди доволен от това, което имаш. Недоволството често опъва мрежите на греховните пожелания пред нас. Всъщност, в светлината дори на същата 10-та заповед, можем да кажем, че пожелаването е недоволство от това, което Бог ти е дал – недоволство от жената, къщата, заплатата и т.н. Ето защо Библията ни предупреждава: „А които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много глупави и вредни страсти, които потопяват човеците в разорение и погибел“ (1Тим 6:9)
  6. Изпълвай се с добри желания. Тук действа принципът: „Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“ (Матей 12:34). Ако сърцето ти е препълнено с желания за Бога, за онова, което добро, почтено и полезно, то ще бъдеш вече достатъчно защитен от лоши, суетни и вредни желания.
    • Защо грехът не успя при Христос, защото Той бе изпълнен с желание да върши волята на Отца! В Евр.4:15 се казва за Исус, че „…е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях..” Тайната на Неговата победа е в това, че Неговите желания са били пленени, подчинени изцяло на волята на Своя Отец. Спомнете си какво казва Той на учениците в Ин 4 „Моята храна е да изпълня волята на Онзи, Който Ме е пратил.
    • Интересна молитва срещаме у Павел за солунците: „затова и винаги се молим за вас, дано нашият Бог ви има за достойни за призванието ви и усъвършенства мощно във вас всяко добро желание…“ (2 Солунци 1:11-12). По същия начин можем да се молим и ние за себе си, Бог да ни изпълва с качествено добри желания, които да ни движат напред в християнския живот и служение на Бога.

И така, правилното отношение към желанията, както видяхме вече, не е да бъдат убивани, а контролирани и подчинявани на Божията воля. Нека Бог ни помогне в този процес и даде мъдрост и воля да управляваме така своите желания, че нашия християнски живот и служение на Него да бъде едно живо и непрекъснато поклонение на Бога, а не на собствените ни прищевки.

Read Full Post »

исцеление

„Тогава Исус ходеше по цяла Галилея и поучаваше в синагогите им, и проповядваше благовестието на царството, като изцеляваше всякаква болест и всякаква немощ сред народа. И се разнесе слух за Него по цяла Сирия; и довеждаха при Него всички болни, измъчвани от разни болести и страдания, обладани от бесове, епилептици и парализирани; и ги изцели“.

Матей 4:23-24

 

Една огромна част от евангелския разказ за живота и служението на Исус на земята е свързана с болестите и тяхното изцеление. Почти няма епизод от историята на Спасителя, описана от Матей, Марк, Лука и Йоан, в който да не се случва директна или индиректна среща на Исус с човешката болест и страдание, в резултат на която болния получава чудесно изцеление.

Понякога тези чудеса се случват в отговор на вяра, друг път за да се внуши такава. Понякога изцеленията извършени от Исус демонстрират Неговото състрадание към хората, понякога с цел да се разрушат социалните бариери и да се предизвикат еврейските разбирания и закон относно съботата (Dictionary of Jesus and the Gospels, 1992). Достатъчно е да си спомним тук случая с човека, който имаше изсъхнала ръка и изцелението му в събота пред лицето на възмутените фарисеи.

Главният обаче акцент на всички тези знамения бе в това, че с идването на Исус дойде Божието Царство на земята.

Когато Христос идва на земята, Той идва с изключително важното послание, че Божието Царство е вече тук. С Него и в Негово лице Бог се намесва в хода на човешката история за да върне предишната перспектива за човеците да живеят под Негово управление, каквото е било в самото начало.

Когато грехът влезе в историята, всичко на земята се промени коренно. Божието Царство бе прекъснато от царството на сатана и на бунта – свят на зло и разруха. Грехът изврати всичко – човешки взаимоотношения, отношение към Бога, природата, брака, а също и физическото благополучие на хората, появиха се болести и страдания. Всичко се оказа под властта на греха и злото!

Когато обаче Исус идва на земята, Той дойде да възвести едно ново начало, нова епоха на мир и възстановяване, епохата на Божието Царство и свързаните с него последствия за човеците (Марк 1:15).

Не след дълго тези заявления на Исус относно дошлото Божие Царство на земята, намериха своите практически приложения. Пред очите на всички започнаха да се случват невиждани неща – тежко болни напълно се изцеляваха, обладани от демони също, усмиряваха се природни сили, дори смъртта отстъпваше пред Исус, и мъртви хора възкръсваха само с дума.

Така чрез тези удивителни събития бе засвидетелствана изкупителната и изцелителната сила на Божието Царство, което наистина слезе и започна да действа на земята, показвайки способността на Бога да изкупи и обнови творението, което носи върху себе си печата на греха.

Когато фарисеите подложиха под съмнение месианството на Исус, Същия им отвърна, че дори само изгонването на демони, осъществявано от Него вече доказва, че до тях е дошло Божието Царство (Мат.12:28), където няма място за сатана и неговите демони. В отговора пък на въпроса на учениците на Йоан Кръстител, дали Той наистина е Месията, Исус посочва като доказателство за това още по-широк периметър на действащата изкупителна сила на Божието Царство върху човеците (Лука 7:20-23).

С оглед на последното, виждаме как в мисията на Исус физическите изцеления заемаха наистина важно място. Те показваха, че Бог е способен и заинтересован не само да освободи човека от духовните последствия на греха, но и физическите, в лицето на различните болести на нашето тяло.

В Откровение четем за времето, когато Божието Царство напълно ще се осъществи в новата Вселена, и как това ще бъде време не само на духовно изцеление и вечен живот, но също и време на абсолютно физическо здраве, когато от болестите няма да остане и следа. Такава е Божия цел и намерение, която обаче още сега можем да предвкусим, ако чрез вяра в Исус допуснем Божието Царство да дойде в живота ни. Ако това се случи, ние ще станем свидетели на Божията изцеляваща и животворна сила в нашия собствен живот – и душа, и тяло.

Днес, обаче, 20 века по-късно, наблюдаваме две очевидни крайности в тълкуването на Божията изкупителна сила.

В единия случай въпросът с физическото изцеление заема феноменален дял в представите за Божиите действия и наблюдаваме в някои църковни кръгове буквално изцелителна епидемия (термин използван от Peter Masters, The Healing Epidemic, 1988). Особено, това се вижда в така наречените харизматични общества, където почти всеки е съсредоточен единствено върху знаменията и чудесата на „божественото“ изцеление.

В резултат на това, се появиха не малко популярни целители, които за да удържат такава публика и привлекат други, започнаха да съединяват хитри трикове на театралната хипноза с древни окултни техники. Други използват вярата под вида на свято въображение и внушение, в което молещия се, мислено си представя било себе си или други хора вече изцелени и освободени (Peter Masters, The Healing Epidemic, 1988). Какви ли не глупости и мошеничества се случват тогава, когато се нарушава разумното библейско равновесие, и когато човешката угода се поставя над волята на суверенния Бог.

Но също така днес можем да срещнем и друга крайност в представите за Божията изкупителна сила, а именно, да се подценява божественото изцеление на тялото. В единия случай това е игнорирането на нашите физически нужди в полза на духовните. Молитвата за изцеление се измества настрана, просто като излишна. В другия, това е скептицизма спрямо волята на Бога да изцелява днес. Изцеленията са въпрос на миналия примитивен свят на древността.

Нима обаче, Бог е престанал да върши и днес чудеса? Нима Онзи, Който е казал, че е същият вчера, днес и до века се е променил и силата Му за 20 века се изчерпала и не може да изцелява и върши чудеса? Нима е отслабнало изкупителното въздействие на Божието Царство върху човеците днес? Нито едно от тези неща не е възможно да се случи! Библията казва, че по-скоро, небето и земята ще преминат, отколкото Божиите думи.

А Бог е обещал още чрез Исая, че във и със Исус Христос ще дойде за нас не само духовно изцеление, но и физическо (Ис.53:4-5). Някои вярващи визират тук изключително духовното изцеление на душата от последствията на греха. Донякъде това е повлияло и върху не малко преводи на старозаветното пророчество. Еврейските думи обаче, които се използват в него ни разкриват по-пълна картина. Например, в 4 стих, „печалта“ и „скърбите“ на еврейски (mak-obe и khol-ee) са думи, които се използват в Стария Завет както за скръб, така и физически болести. С други думи, бъдещия Месия ще понесе върху Себе Си всички наши страдания, физически и духовни, и в Него вярващите ще могат да открият изцеление както на душата, така и тялото. Когато Исус дойде на земята и започна да изцелява физически болни хора, тези изцеления бяха веднага свързани именно с Божието обещание чрез пророк Исая (Матей 8:16-17, в цитата на грцк. се използва „νόσος“ – болест, заболяване).

Физическите изцеления обаче продължиха и след Исус, в мисията на учениците и първите християни. Чрез Яков Бог дава ясни напътствия дори към вярващите във всички времена, да се молят един за друг за да оздравеят.

Скъпи мои, божественото изцеление е напълно възможно и днес. Ако Божието Царство е дошло чрез Исус на земята за всеки вярващ, то това означава, че и неговите възможности и привилегии също. Въпросът е дали нашия поглед върху божественото изцеление е библейски ориентиран или примесен с човешки хипотези и хрумвания.

Тази сутрин ви предлагам да разгледаме този въпрос от гледната точка на Исус и Неговите изцеления. Убеден съм, че те могат да ни дадат нужните прозрения и изводи относно изцелението.

  • Болестите могат да имат нравствени и духовни причини, и затова тяхното изцеление е свързано с изповядване на греха и промяна на живота.
    • Още в Стария Завет Бог каза, че ако народът върши зло и не се бои от Господа, ще дойдат болести – Втор.28:58-59.
      1. Давид и неговия грях – физическа немощ („няма здраве в тялото ми“ – Пс.38)
      2. Мариам, сестрата на Мойсей и нейните критики срещу Мойсей – проказа (Числа 12).
      3. Анания и Сапфира (НЗ) – заради това, че скриха от стойността на нивата, не дадоха дължимото от парите си на Бога, бяха наказани дори със смърт (Деян.5).
    • Тази истина е потвърдена и в служението на Исус.
      1. Не сте ли се замислили защо понякога Исус първо прощава греховете, а после изцелява (напр. Мат.9:2)?
      2. Случая в къпалнята Витезда (Ин.5:14) – също очевиден намек на това, че болния е бил болен поради грях в живота си.

Не съгрешавай вече“ – елементарните познания на граматиката и синтаксиса ни показват, че тук става дума за прекратяване на действие, което се намира в процес на осъществяване. Тоест, формата на глагола с повелително наклонение в настояще време има смисъла „не продължавай да грешиш“. Тези думи явно предполагат, че паралитикът бил наказан за грях в живота си или грехове. Макар и не всяка болест да е следствие на грях, грехът очевидно може да ни доведе до заболяване, и даже сериозно такова. И пътят към изцелението върви през изповедта (Яков 5:16).

  • Служението на Исус обаче в същото време ни пояснява, че не всяка болест има нравствена причина.
    • Днес много се спекулира с темата грях. Има ревностни учители, които учат, че в основата на бедността и болестите задължително стои грях и неверие
      • Един истински случай: Дякон в църква отишъл да посети болна сестра. Поседял, послушал нейните оплаквания, кимнал с главата и рекъл със скръбен глас: „Колко ли трябва да грешиш, за да се разболееш така?“.
    • Явно учениците на Исус са мислели по същия начин, в същата логика. Когато видяха един слепороден човек, попитаха Исус: „Учителю, поради чии грях, негов ли или на родителите му, той се е родил сляп?”
    • Реакцията на Исус е забележителна: “Нито поради негов грях, нито на родителите му, но за да се явят в него Божиите дела“.
    • Отговорът на Спасителя пояснява, че не всяка болест има нравствена причина. Би било твърде неразумно, ако кажем, че всички трудности се дължат на грях, и че само онези, които съгрешават страдат.
  • Болестите могат да бъдат вследствие на обладаване от бяс (нечист дух)
    • Ням човек – обладан от бяс (Мат.9:32-33). След като бесът е изгонен, забележете болестта изчезва!
    • Сгърбената жена – дух (Лука 13:11)
    • Момчето епилептик – зъл дух (Мат.17:15-18)
  • Служението на Исус показва, че Бог е способен да изцели всякаква болест
    • Глухота и свързаната с нея нарушение в речта (Марк 7:31:35)
    • Слепота (Мат.20:29-34)
    • Сакати или недъгави (Мат.15:30-31).

недъгави“ (на грцк. „κυλλός“) означава не просто хилав или болен, а човек, на когото може да му липсват части от тялото. Христос използва същата дума в Матей 18:8, описвайки човек, който няма ръце или крака. И когато Библията казва, че такива са оздравявали, знаете ли какво означава това? Означава, че те са получавали крака или ръце отново. За Бога няма нищо невъзможно!

    • Парализа (Марк 2:1-12).

Парализата е много коварна болест. Запазваш съзнанието си, но не можеш да се движиш, а често губиш изобщо чувствителност в парализираната част от тялото. С оглед на съвременните медицински открития, причините могат да бъдат инсулт, множествена склероза, или увреждане на гръбначния стълб. Обикновено такова състояние е неизлечимо, особено за тогавашното време. Но за Бога отново няма нищо невъзможно!

    • Проказа (Лука 17:12) – една от най-тежките болести в древността. Няма друга болест, която толкова силно да обезобразява човека като проказата – поразява буквално цялото тяло на човека – кожата, крайниците, очите, периферната нервна система и дори вътрешни органи.
    • Патологично кръвотечение (болната жена от 12 години, Марк 5)
    • Епилепсия и лунатизъм (Мат.4:24)
    • Треска (Матей 8:14-15, тъщата на Петър)
    • Бесноватост или обладаване от демони – духовна болест при която възниква пълен демоничен контрол и обсебване. Понякога е съпроводено с физическа болест, понякога обаче е изцяло душевна, като разстройство на съзнанието, лудост, свръхсила, като този в Гадаринската земя (Мат.8:28, Марк 5, Мат.15:28)

Колкото и да е „щедър“ целия този списък, той не е пълен. Затова Евангелието често казва просто „разни болести“. Всичко това обаче потвърждава, че за Бога няма нищо невъзможно, Той може да даде изцеление дори на най безнадеждно болните.

  • Начините по които Исус изцеляваше (важно е за оформяне на правилни изводи относно божественото изцеление по принцип)
    • Изцеление чрез лична молба (Мат.8 – прокажения, който дойде при Исус, поклони се и се помоли за изцеление)
    • Изцеление по молба на посредници (приятелите или роднините на паралитика, майката за страдащото от бяс момиче, юдейските старейшини за слугата на стотника и др. (Марк 2, Матей 15, Лука 7)
      • молете се един за друг, за да оздравеете“ (Яков 5)
      • Бог приема и насърчава ходатайството!
    • Изцеление без никаква молба, а изцяло по Божия суверенна воля (човекът с изсъхналата ръка просто си беше в синагогата, никой не молеше Исус за изцеление, напротив, четем, наблюдаваха Го отстрани, дали ще Го изцели – Лука 6:6-8)
      • вашият Отец знае от какво се нуждаете, преди вие да Му поискате…“ (Мат.6:8)
    • Внезапно изцеление, на мига (почти във всички споменати случаи на изцеление четем „начаса“, „веднага“).
    • Изцеление като процес – това е важно да се знае особено от нетърпеливите вярващи.
      • 10-те прокажени – „и като отиваха се очистиха“ (Лука 17).
      • Слепеца от Витсаида – поетапно, постепенно изцеление (Марк 8:22-25).

Ние не знаем защо Исус така направи, но това е важен детайл, който Писанието ни е оставило относно божественото изцеление. А именно, че то понякога може да бъде процес, поетапно изцеление. Нека да го имаме това предвид и в нашите очаквания за Божието изцеление. Бог има пълната свобода по отношение на начините и методите на изцелението, и не бива да фиксираме нещо, което Самия Той не е фиксирал като правило.

    • Директно изцеление чрез дума или докосване (преобладава в случаите на изцеления записани в Евангелията). Христос просто казва дума и изцелението се случва, дори дистанционно, както при слугата на стотника. В други, Христос изцелява с докосване – прокажения (Лука 5) и други болни (4гл).
    • Изцеление чрез външни или помощни средства.

Много християни днес си представят божественото изцеление само и единствено като непосредствена намеса на Бога, и гледат на изцелението чрез външни средства, като нещо по-малко божествено. Има и такива, които направо отказват такова изцеление, защото чакат, Бог директно да премахне заболяването им. Библията обаче ни казва, че Бог използва различни начини за изцеление.

      • Още в Стария Завет – изцелението на Езекия от Бога – посредством наниз смокини, който бе положен като компрес на цирея (Ис.38:21). Дали това изцеление бе по-малко божествено, защото не стана чрез директна дума, а странично средство?
      • В служението на Исус виждаме изцеление с дума и докосване, но също и чрез външни средства:
        • Плюнка (Марк 8).
        • Кал от земята ( Йоан 9).

Когато се молим на Бога за изцеление, нека не Го ограничаваме в средствата, които Той може да използва за нашето изцеление. Нито да характеризираме едни като божествени, а други не, защото във всеки случай, когато някой търси и уповава на Бога за изцеление и това се случва (дори да е с помощта на медицината), то този резултат е божествен, божествен е поради милостта на Бога и поради самия резултат, че сме оздравели. И на Него принадлежи славата за всичко!

  • Някои важни условия за изцелението.
    1. Вяра (лична – Марк 5:34 „твоята вяра те изцели“; на посредниците – Матей 9:2 „като видя вярата им“)
      • Същото се подчертава и в Яков 5 глава.
    2. Божията воля и замисъл.

Нашия удивителен Бог има нещо повече от сила да изцелява, и това е Неговият замисъл относно цялото мироздание и човечество. Писанието ни учи, че Бог не винаги извършва онова, което може да върши! Това важи и за изцелението. Когато някой не се изцелява проблемът не е в недостига на Божия сила за това, или в недостига на вяра от наша страна, а в Неговия план за нас (Peter Masters, The Healing Epidemic).

      • Исус възкреси Лазар и дори съвсем чужд мъртвец от Галилея, а собствения си баща (Йосиф) остави мъртъв да лежи в гроба.
      • Какво ще кажете за Йоан Кръстител. Исус залепи ухото на един слуга, а нима не можеше да върне главата на Йоан Кръстител, или да го възкреси? Дори Ирод допусна възкръсването на Йоан от мъртвите, но в замисъла на Исус това го нямаше.
      • Очевидно е, че Бог никога е нямал намерение да изцелява по чудесен начин всички вярващи, които се нуждаят от такава помощ! Затова може би е добре да се вслушаме в примера на прокажения и неговата молитва – „Гоподи, ако искаш, можеш да ме очистиш“ (Мат.8:2-3).

С Христос наистина настъпи една нова епоха на земята – Божието Царство слезе между нас. Хората отново могат да бъдат помирени с Бога, да живеят под Неговото управление и защита, да изпитват властта на Бога в прошка на грехове, победа над греха и в изцеление на болести. Нещо повече, за Христос се казва в Евреи 13, че е „същият вчера, днес и до века“. Това означава, че и днес, ние можем да Го търсим и разчитаме на Него в своите здравословни проблеми.

Нека обаче Му имаме пълно доверие – в начините, които Той ще използва, във времето, което Той ще определи – бързо или постепенно, също и в това, дали е волята Му да ни изцели изобщо. Той вижда по-голямата картината, която ние често не виждаме. Нека просто Му се доверим!

Read Full Post »

гардероб „Облечи дрехата си…“

Деяния 12:8

 

 

 

 

Колко просто и лесно звучи и колко трудно е да го направиш, особено когато гардеробът ти е толкова голям, колкото хангар за вертолети, какъвто притежава например, известния немски модел Клаудия Шифър.

Моят (квадрат и половина – два) ми доставя не малко затруднение когато трябва да избирам какво да облека, а това си е направо истинска главоблъсканица.

Облеклото може наистина да направи живота ни труден и сложен. И въпросът не е само в това колко имаш. Количеството може действително да бъде утежняващ фактор, но когато стоим пред гардероба ние рядко се питаме колко да облека, обикновено въпросът е – какво да облека. Може да имаш само няколко дрехи и отново да се чудиш с часове какво да облечеш.

Въпросите „какво“ и „как“ да се облека наистина правят понякога живота ни извънредно труден. И в такива случаи някои може би се питат – чия беше идеята да се носят изобщо дрехи? Ако ги нямаше всичко щеше да е много по-лесно и семпло.

Тази сутрин бих желал да отговорим на тези и други въпроси в светлината на Писанието, в което Бог ни е оставил, повярвайте, нещо поучително и за тази сфера от живота ни, а именно светът на облеклото.

 Откъде всичко започна

Книгата, която разкрива началата на този свят е Битие (евр. bereshith – начало или отначало). Именно това е и първата дума в Библията (Bereshit bara Elohim et hashamayim ve’et ha’arets – в началото Бог сътвори небето и земята) – 1:1.

И така, в първата глава ние виждаме как Бог създава земята, деня и вечерта, морето и животните, както и първия човек. Във втората глава Бог си взема известна почивка, след което създава втория човек – Ева, а в третата вече четем, 21 стих: „И Господ Бог направи кожени дрехи на Адам и на жена му и ги облече“.Именно това е историческия момент, когато облеклото влезе в нашия живот, а с него и въпросите „как“ и „какво“ да си облека. Както виждате е имало време, когато е нямало дрехи, а хората са били. И това е било съвсем нормално. Четем в 2:25 „А и двамата, човекът и жена му, бяха голи и не се срамуваха“.

Днес излагането на голи части публично пред други хора се счита за психическо откло­не­ние и се нарича ексхибиционизъм, но в началото, да бъдеш гол без никакви дрехи е било на­пълно естествено и благочест. състояние, състояние в което Самият Бог е благоволил да бъдем.

Защо обаче Бог създава дрехите и облича с тях първите човеци?

Ключовата дума тук е „срам“. Между края на 2 глава, когато Адам и Ева бяха голи и края на 3 глава, когато Бог ги облича, се случва нещо. Това е съдбоносния момент на грехопа­дението, когато първите човеци се вслушаха в гласа на змията и престъпиха заповедта на Бога. Дяволът им каза, че като ядат от плода на дървото ще им се отворят очите, и те наистина се отвориха, но вижте в коя посока – 7 ст. – „Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи…“

Първото нещо, което Адам и Ева научават след греха си, е, че бяха голи. И това знание, забележете, им донесе срам. Те започнаха да търсят начин да покрият голотата си, защото се срамуваха. От този момент нататък в Писанието, голотата винаги е посочена като нещо, което е срамно, освен в контекста на брака – съпруг и съпруга.

И така, в началото – четем, човеците са голи и не се срамуваха, а сега – те са голи и се срамуват. Причината за такъв обрат в тяхното собствено възприятие и това на другия до себе си е в греха, който наруши първоначалното състояние на невинност при което не е имало срам, а сега всичко е различно – те самите изпитват дълбока необходимост от това да покрият интимните си части поради срам. Те вземат смокинови листа за да си направят препаска, но Бог в милостта Си към тях им предлага нещо по-добро и удобно и това са дрехите.

Каква невероятна благодат от страна на Бога към грешника? Дяволът го изкуси и захвърли, като смачкана салфетка. Но Бог въпреки бунтовния характер на човеците, проявява загриженост и ги облича. Поради, което облеклото става символ на Божията благодат към грешника.

Необходимостта от дрехите идва наистина в резултат на човешкия грях и последвалия срам, но самото им създаване, направяне от Бога се дължи изцяло на Божията милост и благодат. Които, между впрочем можем да видим не само в обличането на човека в Битие, но и в процеса на цялата ни човешка история, особено в изкупителната й част. Когато Бог още чрез пророк Исая обещава да облече духовно разголения грешник, с дрехи на праведноста или „бели дрехи“ за които четем в Откровение 3:17-18.

Спомнете си, какво беше направил сатана с човека в Герасинската земя – той се превърна в „човек, който имаше бесове и дълго време не беше обличал дреха…“, след като обаче Христос изгонва нечистия дух и бесовете освободиха човека, същия вече е облечен – 35 ст.

Такава е Божията благодат да облича онзи, когото грехът и дяволът са разсъблекли било физически или духовно. Затова, който умишлено се разсъблича пред други, всъщност изразява недоволство срещу Божията благодат, която търси да облече голия, а не да го разсъблече, както направи дяволът в Едемската градина, и го прави до днес навсякъде около нас.

Именно такава е историята на облеклото в човешкия ни опит и живот. Искам да запомним тази схема – голота – грях – срам – Божията благодат – дрехи. Дрехите първоначално възникват като необходимост да се справим със срама, а не за да се опазим от студа или слънчевата радиация. Ако човекът не беше съгрешил, може би ние никога нямаше да имаме дрехи – хубави панталони, ризи поли и рокли.

Впоследствие обаче можем да видим и други значения на облеклото:

  • Защитна функция – студ, жега и други природни фактори…
    • Пр. 31:21 „не се бои от снега за дома си; защото всичките й домашни са облечени с двойни дрехи“.
  • Сигнална функция – информация за социалния или религиозния статут, например, свещениците и царете – носеха специално облекло, което да ги различава от другите и да подчертава тяхната функция било на свещеник или цар. Същото се отнася и до различията в половете – мъжко и дамско облекло.
    • Свещеническа дреха – Изход 21:2-4 и т.н. „за слава и великолепие
    • Царско облекло –
    • 3 Царе 22:10 А Израилевият цар и Юдовият цар Иосафат седяха, всеки на престола си, облечени в одеждите си, на открито място при входа на самарийската порта: и всичките пророци пророкуваха пред тях.
      • Тамар – царска дъщеря – 2Царе 13:18 „А тя беше облечена в шарена дреха, защото царските дъщери, девиците, се обличаха в такива дрехи…“
    • Мъжки и женски дрехи
      • Втор.22:5 „Жена да не носи мъжко облекло, нито мъж да се облича с женска дреха; понеже всички, които правят така, са мерзост за Господа, твоя Бог“.

Какво означава това обаче? И защо? В различно време и култури различни са и разбиранията за мъжки и женски дрехи.

В древния Израел е нямало панталони и рокли, така, че да може да се каже панталона е мъжка, а роклята е женска дреха. Облеклото им било почти идентично като форма и съставляващи части – долна туника (по-къса, като бельо) и горна туника (кетонет, като дълга риза или роба), пояс и връхна дреха, като мантия, която обикновено се облича отгоре на всички други дрехи и служи както за повече топлина, така и завършен външен вид.

Това, което отличаваше женската дреха от мъжката били цветовете, по-фината материя на платовете (Ис.3) и пояса, както и допълнителните орнаменти по дрехата, украшения, както и покривалото на главата. Погледнете на тези снимки…

  • Дрехи за специални случаи
    • Матей 22:11-12 – сватбарска дреха
    • Рут 3:3 „и така, умий се, намажи се, премени се и иди на хармана; но не се показвай на Вооз, докато не свърши да яде и пие
  • Украшение
    • 2Царе 1:24
    • Иер. 2:32 Може ли момата да забрави накита си, Или невестата украшенията си? Но людете Ми забравяха Мене през безбройни дни.

Днес, от библейските времена ни делят хилядолетия. Много неща се промениха в областта на облеклото и модата. И като качество, и като стил и като разбирания дори днес е много по-различно от времето преди даже няколко века.

Списание от 19 век съветва момичета да носят синкави дрехи, а момчетата розови – защото ги правели по-мъжествени. Какво ще кажете някой от братята тук да се облече в розово?

Идеите на различните части дори от дрехата са се променили. Копчетата например, в миналото са били символ на богатство, колкото повече толкова по висок статут в обществото е изразявал собственика – френския крал Франциск 1 – 13 600 копчета! Вие колко имате?

Модния прогрес е напълно естествен и нормален. Виждаме го дори в библейско време. Първо кожени дрехи, после вълнени, ленени, копринени и т.н. От една дреха постепенно модата прогресира – станаха няколко туники и тоги, появиха се царски одежди, сватбарски и други специфични според случая и обстоятелствата.

Днес разнообразието е много по-голямо и прогресът в областта на модата не спира. Възниква важния въпрос – какво да правим с тези постоянно променящи се модни тенденции, от една страна, и от друга – желанието да водим библейски начин на живот? Как да балансираме между реалностите на днешната култура и Божията воля изявена в Писанието? Има ли някакъв библейски дрес код (норма за облекло), който да спазваме? Тези въпроси стават все по-актуални и остри с напредъка на времето, в което живеем.

Първо, ако някой търси в Библията дрес код, като набор от благочестиви дрехи, такъв просто няма, поради простата причина, че Бог е устроил този свят да се развива, включително и в областта на облеклото. Това, което днес обличаме, тогава просто не е съществувало.

Формата се променя, същността обаче остава. Историческия и културния контекст се променя. Дори този по времето на Исус се различаваше от този на Мойсей. Принципите обаче са надкултурни и надвремеви. Има нещо като дрес код на приципите…Нека ги разгледаме…

Облеклото трябва да е:

  • Достатъчно за да скрие физическата ни голота
    • Това е била самата цел на Бога.
    • Препаската очевидно не е достатъчна, затова Бог направи дрехи за Адам и Ева!
    • Нека видим какво вижда Бог като голота и неприличие – Ис. 47:1-3 „до ко­ле­нете (бедрата – горната част на крака)“. Забележете, оголеното бедро се счита вече за голота и неприличност – къси поли, панталони, шорти?
  • Идентифициращо нашия пол – облеклото трябва се идентифицира с нашият пол – мъж или жена, да не се объркват (Втор.22:5).
    • Мъжете трябва да се обличат по подходящия за тях мъжествен начин и жените трябва да се обличат по подходящо женствен начин.
    • Във всяка култура има своеобразни мъжки и женски облекла и трябва да изхождаме именно от тези местни разбирания, както и производството, за да спазваме Божията заповед относно различията. Целта е да се различават, за да се избегнат съмненията в хомосексуализъм и травестизъм (Римляни 1:24-27, 1Кор.6:9-10)
  • Красиво, с вкус, но умерено – с други думи уравновесено, без излишна показност, помпозност и харчове (1Тим.2:9).
    • Някой е казал: „Има няколко видове християни – едни се обличат скъпо и с вкус, други се обличат скъпо и без вкус, други се обличат скромно и без вкус, а други скромно и със вкус.“
    • Забележете, Библията не забранява, напротив дори насърчава изрядното облекло, подредено с вкус, но със скромна (умерена) премяна, не „скъпи дрехи“ – трябва да избягваме показната демонстрация на богатство.
    • И в същото време, това не означава да се запуснем и да имаме неугледен външен вид. Например, младоженката в Песен на Песните е красиво украсена – огърлици, ухаещо облекло, хубави чехли – жена, която предизвиквала непрекъснато възхищение от възлюбения си.
  • Чисто – Екл. 9:8
      • В древността, когато хората са носели само светли дрехи, това означаваше просто „чисти“, обратното на „мръсни“!
      • Откровение 22:14 „блажени, които изперат дрехите си…“ Не сте ли го чели?
      • Преди всяка важна среща с Бога в древността израилтяните трябваше да изпират дрехите си. Миризливи и мръсни дрехи са били считани за неприемливи защото не съответстват на образа на Бога, и нашето идентифициране с Него.
      • Нашето облекло носи послание за хората в този свят, то трябва да прославя Бога и показва нашата вътрешна чистота в Христос.
      • Как си представяте да се срещнете с някого по улицата и да му благовествате ефективно, ако от вас се носи зловоние.
      • Или може да се окаже пречка за някого да седне до вас в църква, защото просто дрехите ви миришат на пот и други неприятни миризми?
      • Благовонни миризми – Пс.45:8 На смирна и алой и касия миришат всичките ти дрехи; Из слоново-костни палати струнните инструменти те развеселиха.
  • Благоприлично – 1Кор.14:40 – този принцип е универсален – бъди съобразителен с обстановката и порядъка на дадено място…бъди последователен в облеклото си – някои форми на облекло не са подходящи за определени места и моменти, но те могат да бъдат уместни за други условия – с банския и шортите на плаж, а не в църква!

И последно, помнете, че вашето облекло и външен вид изпраща винаги информация на отсрещните. „Облеклата никога не са лекомислие, те винаги означават нещо“. Това са думи на Джеймс Лейвър, известен английски дизайнер на костюми и интерпретатор на модата. Дрехите съобщават не само за нашия социално-икономически статус, но и нашите ценности, нагласи и дори характер. Например, може да погледнете как някои се облича и да определите дали той по природа е подреден или немарлив човек и т.н.

Библията ни съобщава за такива случаи, когато дрехите имат мощно послание и съобщение за това, което се случва вътре в човека.

    • 2Царе 3:31 – траур
    • Пр. 7:10 „и го посрещна жена облечена като блудница и с хитро сърце“ -съобщение за нашите нрави или липса на такива. Дрехите издават това, което е вътре в нас!
    • Битие 38:13-15 – Тамар променя дрехите си и с това изпраща определено съобщение на мъжете, че е блудница.

Нашите дрехи и начина по който се обличаме наистина говорят понякога дори много повече от устата. Ето защо в Стария Завет, Бог каза чрез Софония 1:8 „И в деня на жертвата Господня ще накажа първенците и царските синове, и всички, които са облекли чуждестранни дрехи“ (стил на обличане характерен за езичниците).

Нека се запитаме – какви послания изпращат или съобщават моите дрехи и външния ми вид към тези, които ме заобикалят? Не говоря за надписи, стихове от Библията дори по фланелките, а формите и стила на обличането, дали изпраща християнско послание? Дали е в съответствие с това, което вярваме, или е смесено съобщение?

облечи дрехата си и ела след мен“ – нека думите на ангела към Савел ни напомнят за дрехата, в която Бог благоволи да ни вижда и с която да вървим след Него – не само вътрешната, тази на праведността, но и външния начин на обличане, с който си поканен да вървиш след Него и други да довеждаш!

Read Full Post »

newyear

„Но това, което беше за мене придобивка, сметнах го като загуба заради Христос. А освен това всичко смятам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко, и смятам всичко за измет, само Христос да придобия и да се намеря в Него, без да имам за своя правда онази, която е от закона, а онази, която е чрез вяра в Христос, т. е. правдата, която е от Бога въз основа на вяра, за да позная Него, силата на Неговото възкресение и общението в Неговите страдания, като се уподобя на Него в смъртта Му, за да мога някак да достигна възкресението от мъртвите. Не че съм сполучил вече, нито съм станал вече съвършен; но се впускам в гонитба, дано уловя, защото и аз бях уловен от Христос Исус. Братя, аз не смятам, че съм уловил, но едно правя – като забравям това, което е назад, и се простирам към това, което е напред, впускам се към прицелната точка за наградата на горното призвание от Бога в Христос Исус.“ Филипяни 3:7-14

 

В края на годината идва време на равносметките. Някои обръщат внимание на приятните неща, други напротив се замислят за загубите, трети за поуките през годината, четвърти подобно на финансовите анализатори, които наблюдават вълнообразните движения на акциите и валутите, така и те се оглеждат назад за да видят върховете и спадовете в техния живот през годината и направят съответните изводи. И всичко това е добре, защото кога другаде, освен в края на годината, е най-подходящото време за всичко това.

Тази сутрин бих желал да разгледаме свидетелството на Павел към вярващите в Филипи, като възможност да открием полезни прозрения и напътствия в края на годината. Разбира се, апостолът говори за много по-широка рамка от една календарна година. Той споделя може би за период в своя живот дълъг около 20 години. Но изводите, до които стига Павел може да ни са от голяма полза на нас, в обстоятелствата на една годишна равносметка.

Първото нещо, което научаваме от Павел тук е, че загубата не ме прави автоматично неудачник (7-8 ст.)

В много отношения, аз завършвам тази година по-зле, отколкото съм я започнал. Много от нещата, които съм искал да се случат уви не се сбъднаха.  Може би същото се отнася и за всички вас. Зная, че на някои от вас дори им се случи по-лошо. Случиха се неща, които не сте искали да се случват – загуба на работа, доходи, здраве и дори любим човек…

Но загубата не винаги е нещо лошо, а още по-малко да бъде определяща за живота ни. Тя може да измести нашия фокус, да преустрои някои наши приоритети, но по-никакъв начин не бива да гледаме на нея като края на всичко. Напротив, страданията в живота са полезни и откриват очите ни за много по-важни неща в нашето човешко битие, позволяват ни да открием неща, които преди това не сме притежавали.

Павел, споделя на вярващите във Филипи, че точно такова нещо му се е случило. Той е изгубил много неща, като станал християнин. От някои придобивки, той дори съзнателно се отказал. Но въпреки тези загуби, той се определя като печеливш. Не като човек, който не сполучва, но напротив, въпреки загубите, той счита себе си за спечелил много повече, отколкото е изгубил. Вижте още веднъж неговото свидетелство (8 ст.).

Не загубите, а печалбите, трябва да определят нашия живот, особено, това трябва да важи за нас, християните, които чрез Божията благодат са приведени и призовани да се движат в руслото на Божията ценностна система.

Най-важното, което откриваме за нея  в Писанието спрямо нас човеците, е нейния център, който е човешката личност и душа, която е вечна. В този смисъл е определящо не какво губи човек във физически или веществен план, а какво печели за душата си. Докато беше на земята, Христос директно се обърна към учениците Си и им откри тази истина, като каза: „…каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си…“ (Мат.16:26, СИ) Така придобивките и загубите в живота ни трябва да се разглеждат в съвсем друга плоскост и ъгъл – от гледната точка на душата, а не веществената част на живота ни.

Вземете случая с вавилонския цар, Валтасар. Един успял монарх, в ръцете му е била най-голямата за онези времена империя, с безчетни богатства от покорените народи. Според човешките измерения е достигнал може би най-високия праг на успеха. Но в Божиите очи, уви нещата бяха съвсем различни – „претеглен си на везните и си бил намерен недостатъчен (евр. khas-seer, буквално „лек“)“ (Дан.5:27). Виждате колко са различни Божите везни от човешките.

Поглеждайки назад дали за една година или повече, ние трябва да мислим, не какво сме изгубили във физически или веществен план, а да се съсредоточим върху това, което имаме в Христос и сме спечелили за душата си. Може да съм изгубил работа, но ако с това съм станал по-близко до Бога и повече посветен на духовните неща, тогава аз не съм губещ, но печеливш. Ако съм изгубил близък човек, но през това време съм разпознал по-ясно в църквата своето духовно семейство, аз не мога да се нарека губещ. Ако съм се разболял физически през изминалата година, но по време на моето боледуване съм открил лек за душата си, намерил съм мир с Бога, аз не съм човек, който не сполучва, напротив, съм сред най-печелившите през изминалата година, защото съм придобил неща с вечна стойност. Нека не гледаме на загубите с очите на света около нас, а тези на Бога и Неговото Слово.

Второто нещо, което научаваме от свидетелството на Павел тук е, колко е важно в основата на нашата ежедневна праведност да бъде вярата, а не религиозния обред, традиция и закони (9 ст.).

Разбира се, преди всичко, Павел подчертава тук важността на вярата в основата на християнския живот, и, че ние придобиваме Христос не чрез усилията на нашата воля да вършим редни неща, а единствено чрез вяра – вярата, че разпнатия и възкръсналия Исус е Месия, Господ и Спасител на моята душа и целия човешки род. Но това, което казва Павел тук е приложимо и за нашето всекидневно ходене пред Бога – вяра не само като основа, но и като мотив, причина, двигател на нашия християнски живот.

В края на една година, много от нас се замислят за качеството на духовния живот, който са живели през годината. Обикновено в тази духовна равносметка включваме нашето поведение, дела и служение. Тази сутрин обаче бих желал да ви насоча да помислите не за това, което сме успели или не успели да направим в духовен план, а за това как го правим, с какви подбуди и мотиви живеем своя християнски живот пред Бога – по задължение или вяра?

Нека ви дам един пример от нашия светски живот. Всички сме граждани на Република България. Някои от нас познават Конституцията и българското законодателство, някои не съвсем. Онова, което обаче, ни е известно се опитваме да спазваме, да живеем съобразно законите на България. Нека се замислим обаче за мотивите на нашето послушание? Послушни сме защото така се изисква от нас, защото ще бъдем наказани, ако не го направим, или слушаме, защото се доверяваме, че това е най-доброто и правилно за нас.

Трябва да си призная, че макар и старателен български гражданин, аз не харесвам някои решения на законодателя – просто си мисля, че не са в интерес на народа, и по-скоро ме ощетяват, отколкото подкрепят. Аз просто не мога да се доверя докрай на човешките закони. Но въпреки това, аз ги спазвам. Без вяра обаче, без убеждението, че това е най-доброто и  правилното за мен. Външно съм примерен гражданин, но вътрешно аз просто не съм убеден, че някои закони са в мой интерес.

И така, на фона на тази илюстрация се откриват 2 вида послушание – едното е робско – слушам, защото трябва, защото в противен случай – наказание. В робското послушание често присъства вътрешен протест, ропот, в него няма сърце, няма душа, има само студена воля, която изпълнява, прави нещо, поради страх от камшик… Другото обаче, е синовно послушание, основано върху доверие и осланяне на някой – например, син, който обича баща си и се доверява на неговите напътствия, уверен в неговата абсолютна добрина. За разлика от предишното – тук има сърце, има дълбоко вътрешно осланяне на другия… Може би сина не разбира всичко докрай, но слуша без роптание и пререкание, защото се доверява напълно на баща си. Тук става дума за послушание основано върху вяра и в дух на благодарност, със сърце почитащо баща си.

Скъпи мои, какво е нашето ходене с Бога? Какъв е мотива на твоето послушание на Него,  приятелю, и целия ти християнски живот? Страх или вяра?

Нека в края на годината всеки изпита себе си как е ходил пред Бога досега. Защо сме идвали на църква, защо сме се молели, чели Библията, давали десятъците, какви са били мотивите ми да бъда послушен на Бога – дали защото обичам Бога и Му се доверявам във всичко, или защото така се изисква от мен, такава е традицията, такива са религиозните обреди? По задължение или вяра сме правели тези и други неща в своя християнски живот? Помнете, че едното води до фалшива външна праведност, другото до вътрешно дълбоко преживяване и близост с Бога.

Нека не забравяме също, че едно от нещата, които сподели Исус за последните времена касае именно вярата – „когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8). Вярата има тясна връзка с устояването на християните в последните времена. Първи, които излитат от християнските редици в усилно време са онези, които са ходели пред Бога по задължение, които са в църква защото трябва да бъдат, а не защото искат…Тези, които никога са нямали с Бога отношения на доверие, дълбока привързаност, но са били изкуствено присадени не се задържат дълго… „От нас излязоха, но не бяха от нас“ (1Йоан 2:19) – пише Йоан. Може би именно в тази връзка, и Павел препоръчва на коринтяните „изпитвайте себе си дали сте във вярата“ (2Кор.13:5). Нека тази сутрин направим и ние това, и ако установим, че не сме в отношения на доверие с Бога, да променим тези обстоятелства, докато времето е благоприятно.

Следващото нещо е – без кръст няма корона, без да вземем участие в Христовите страдания, няма възкресение от мъртвите (10-11 ст.).

В края на годината, когато правим преглед на изминалия път досега, нека не забравяме тези реалии в живота на всеки верен християнин. А именно, че за да познаем силата на възкресението в своето всекидневие, както и онова, което предстои в края на времената, трябва да бъдем готови да страдаме като Христос.

Ако се обърнем назад и видим моментите в които ни се е наложило да претърпим нещо заради вярата си в Бога, нека не мрънкаме, а бъдем благодарни, че сме пострадали заради Него. Няма друг път за достигане до духовно и физическо възкресение, освен този да участваш в същите неща, в които взе участие и Христос.

И последно, оглеждайки се назад към изминалата година, не губете надежда в своето християнско състезание (12-15 ст.).

Не знам дали сте гледали филма „Огнени колесници“, една стара британска спортна драма осно­вана обаче върху реална история за двама спортисти участвали в летните олимпийски игри през 1924 г. в Париж.  Ако паметта не ме лъже, мисля, че преди години, сме го прожектирали в църква.

Ерик Лидъл, син на шотландски мисионер в Китай се подготвя за състезание по бягане на 100 метра. В последния момент обаче научава, че му се пада да бяга в неделя. Като верен християнин той отказва надпреварата в Господния ден, въпреки силния натиск от страна на Уелския принц и британския олимпийски комитет. За сметка на това обаче му се отваря възможност за състезание на 400 метра в четвъртък, което той приема с благодарност, макар и да не е неговата дисциплина. Така в неделя той проповядва в Париж, а в четвъртък излиза да бяга.

Това, което обаче се случва с него по време на бягането има пряко отношение към думите на Павел в този текст. Точно, когато състезанието достига връхната си точка – оставал последния крос, в един от завоите спортистите се сблъскват помежду си и единия от тях е избутан извън пределите на пътеката за бягане. Това е Ерик Лидъл. Уверен съм, че повечето от нас в такъв момент, биха се предали, биха си казали, че всичко свърши, състезанието е загубено, няма надежда. Но не и Ерик Лидъл, който се изправя, догонва останалите, възстановява дефицит от цели 20 метра и печели състезанието.

Спортистите-лекоатлети знаят, че състезанието не бива да се счита спечелено или загубено, докато не стигнеш финалната лента. Ако се окажеш пред останалите и си помислиш, че вече си спечелил и се отпуснеш – краят няма да е добър за теб. Същото важи и в случая, когато някой не сполучва и се предава преди да достигне финала.

Скъпи мои, колко е важно да не губим надежда в нашето духовно състезание, наречено християнски живот. Ето, един пореден откъс от него сме изминали през 2013. И може би някой от нас, подобно на Павел ще констатира… 12а, 13а. Означава ли това, че трябва да останем там където сме? Съвсем не! Напротив, Библията чрез устата на Павел ни съветва да забравим това, което е станало, да напрегнем всичките си сили и да вървим напред, устремени към крайната цел, която е Божието Царство. Не позволявай на разочарованието да ти ограби бъдещето благословение.

Нека чуем още веднъж текста в 12-14 ст… Ако Павел признава за себе си, че още не е стигнал финала, но напротив все още се движи напред, то колко повече ние трябва да помним, че не сме завършени и едва ли изобщо ще достигнем съвършенство тук на земята. Въпросът е да се движим напред, без да спираме, докато стигнем финалната черта, уверени в същото време, че Онзи, Който е започнал доброто дело в нас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос (Фил.1:6). Каква чудесна перспектива за идващата Нова Година?

Ще завърша с едно уместно английско стихотворение на Кетлин Уилър, което сме превели на български. Може да не сме успели да запазим римата му, но важно е съдържанието.

Нов лист

Той дойде до бюрото ми с треперещи устни—

Урокът бе свършил.

“Скъпи учителю, искам нов лист“ – ми каза той,

“Аз изхабих този.”

Взех стария лист, надраскан и неугледен,

И му дадох нов – чист и неопетнен,

И се усмихнах пред тъжните му очи,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Аз застанах пред трона с разтреперена душа—

Старата година си беше отишла.

“Скъпи Отче, имаш ли нов лист за мен?

Аз изхабих този.”

Той взе старият лист, надраскан и неугледен,

И ми даде нов – чист и неопетнен,

И се усмихна пред натъженото ми сърце,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Read Full Post »

discipline

  „А Господ, Бог на бащите им, ги предупреждаваше чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалееше народа Си и обиталището Си. Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гневът Му се издигна против народа Му така, че нямаше изцеление“. 2Летопис 36:15-16

 

Веднъж английският поет и философ, Самуел Колридж разговарял с човек, който открито му е казал, че не вярва в нуждата да се дават каквито и да е религиозни наставления на малки деца. Неговата теория била, че детския ум не бива да се ограничава в никакво направление, но когато детето порасне и стигне до зрялост тогава то само ще избере своите религиозни убеждения за себе си.

Колридж изслушал теорията на своя събеседник, но не казал нищо. Малко след това обаче, той попитал своя посетител дали не иска да види неговата градина. Човекът се съгласил, и Колридж го отвел към градината, където растели обаче само плевели. Гостът погледнал на Колридж с учудване и казал: „Та това изобщо не е градина! Тук няма нищо освен плевели!“. „Така е“ – отговорил Колридж, „Аз просто не искам да нарушавам свободата на градината в никое направление, просто й давам шанс тя сама да изрази себе си и да избере своята собствена продукция“.

1)       Нуждата от дисциплина

От времето на грехопадението, от момента в който проклятието на греха завладя земята и човечеството, от напътствие и дисциплина се нуждае цялата природа в съвкупност с човешкия род, за да бъдат същите позитивно продуктивни. Ако оставим една земя да изразява сама себе си, без да я култивираме, без да я обработваме, без да правим нищо по нея, предоставяйки й пълна свобода, тя не става по-добра, но напротив се превръща в тръни и бодили, според проклятието на греха, описано в Битие 3 глава.

Същото важи и за човешката личност. Нуждата от възпитание и дисциплина са жизнено важни за доброто й състояние и продуктивност.

За разлика от еволюционната теория, която гледа твърде оптимистично на човека, Библията ни казва точно обратното, че ние дори се раждаме в грях. Нашето естествено състояние след грехопадението не е да вършим добро и правда, а напротив зло и нечестие. Още в Битие 6 глава се казва, че даже в мислите и наклонностите си, човек е подчинен на злото. Още в съвсем малките деца виждаме как далеч преди да се развие у тях способност да различават, у тях вече се проявява склонността към злото. Именно това и налага нуждата от възпитание и дисциплина още от ранна детска възраст, защото оставени на произвол децата не стават по-добри, но по-лоши.

Всички сме учели по физика, втория закон на термодинамиката, който казва, че всички неща постепенно и неизменно се разпадат, а не се подобряват. Стрелата е насочена винаги надолу, не на горе. И този принцип важи, както за звездите, растенията и животните, така и хората било във физическото им измерение на живота, или моралното и духовното. Така ентропията или разпада изисква постоянни и дълготрайни усилия от страна на човека, за да се справим с нейните последствия. Ние поддържаме къщите си, ние работим градините си, ние възпитаваме децата си и т.н., за да овладеем разрушителния процес и да поправяме постоянно неговите последствия.

Когато говорим за отношенията на човека и Бога, ние виждаме също как през цялата Библия преминава като червена нишка желанието на Бога да поправи, изкупи и освободи човеците от разрушителния процес на греха и злото. Още в дните на Ной Той влиза в човешката история, за да дисциплинира човечеството и да го върне към истинската вяра и начин на живот. По-късно в историята на Израел, виждаме още по-ясно как Бог се изобразява в образа на Баща, Който наставлява децата Си да постъпват правилно като използва даже физическо наказание.

2)       Божията любов в дисциплинирането

Бог не е безразличен към съдбата на творението Си. Бог не е равнодушен нито безучастен към това, което се случва с нас човеците, а именно разрушителния процес на греха в живота ни. И причината за това е Неговата любов към нас (Притчи 3:11-12). Прекалено много ни обича Той, за да ни остави на произвола на моралния регрес и разпад.

Затова още в древността Той взема инициативата да се открие на нас, човеците, да изрази волята Си за нас, да ни даде определени инструкции за живот, както и да протегне при нужда ръцете Си за наказание – с една единствена цел – да ни обучи в характер и живот, които да бъдат достойни за нашето първоначално предназначение, които да да бъдат способни да противостоят на разрухата на греха в този свят, и чрез които да бъдем участници в Неговата святост.

Бог е Бог на дисциплината и това е изцяло в наш интерес! Някои хора, дори християни виждат в дисциплината стряскащо понятие и действие на Бога. Може би защото проектират своето собствено разбиране за дисциплина върху Бога. И понеже човешката дисциплина и наказание често е безчувствена и безсърдечна си мислим, че същото е и при Бога. Библията обаче ясно ни казва, че Божието дисциплиниране е отговор на Неговата любов към нас. Вече видяхме Притчи 3:12, където ясно се казва, че Бог дисциплинира онзи, когото обича. Когато дори ни наказва, Той прави това понеже ни обича и желае нашето добро.

Както видяхме, без Неговата дисциплина ние сме изложени на упадък и разруха, но благодарение на нея, ние можем да се избавим от моралната и физическа разруха.

Защо точно текста от Летописи?

Летописите са написани след вавилонския плен, когато Израел отново е свободен дори да се върне в родината си и да възстанови храма и града Йерусалим. Много вярващи приемат Летописите като чисто исторически документ. Но нека не забравяме, че историята не е просто изброяване на факти, но има определена повествувателна и поучителна цел. Когато внимателно четем Летописите, ние откриваме няколко цели, които е преследвал автора в написването на тези книги.

Първо, привеждайки генеалогичните данни в началото на 1Летопис, явно авторът е искал да напомни на завръщащите се от плена юдеи тяхната родословна връзка, особено за свещениците и левитите, да се установи тяхното законно право да служат отново във възстановения храм и поклонение като потомци на Левий и Аарон.

И второ, съдейки по богословския характер на Летописите, авторът е искал да донесе до своите читатели, а именно възстановеното израелско общество след плена проповедта за техните задължения пред Бога и Неговите очаквания. В Летописите често се говори за отношението на Бога към тези, които Го търсят от цяло сърце и обратно към тези, които Го изоставят.

Привеждайки основно историята на юдейските царе, авторът показва, как дори при законните царе на Божият народ, потомците на Давид, може да се случи така, че същите да изоставят Бога и да тръгнат надолу към духовна и морална разруха, както и това, каква дисциплина упражнява Бог върху всички тях, за да ги връща отново при Себе Си.

Именно на този исторически фон, авторът развива богословската идея за Бога, Който е Бог на дисциплината. За разлика от книгите на Царете, Летописите разкриват този образ на Бога много ярко, с ясни примери и учение. Така, например, във 2Летопис 36:15-16 завършвайки, авторът отбелязва дебело „А Господ, Бог на бащите им, ги предупреждаваше чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалееше народа Си и обиталището Си. Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гневът Му се издигна против народа Му така, че нямаше изцеление.

В тези стихове особено ярко е изразена библейската концепция за Божият начин на дисциплиниране.

3)        Бог дисциплинира преди всичко чрез Словото Си и това е позитивната страна на Неговото обучение.

В 15 стих четем: „А Господ, Бог на бащите им, ги предупреждаваше …“ Думата „дисциплина“ идва от латински и означава буквално „обучение, възпитание“. В евр. език тази идея е представена най-вече в термина „moo-sawr’“, който се използва и за наказание, но също и за наставление, изобличение и предупреждение, какъвто е случаят с пророците, които Бог изпращаше към народа Си. Наказанието в този стих, със сигурност няма място, защото това не влизаше в ролята на пророците, но наставлението, изобличението и предупреждението със сигурност бе основната функция на пророческото служение.

Бог избираше пророците с цел да възвестяват Божието Слово чрез което народът да се възпитава и коригира.

Понякога формата на Словото е информиращо и обучително, сиреч разкрива определени знания за Бога, Неговата воля или знание относно бъдещите неща, с които човек трябва да се съобрази. Дисциплиниращия фактор в този случай е превенцията, да знаем какво да правим и как да постъпим правилно. Например, чрез пророк Михей (2Лет.18), Бог разкрива на Йосафат и Ахав, че няма да имат успех ако отидат да се бият със сирийците. Тази информация би трябвало да подскаже какво не трябва да правят. За жалост тогава и юдейския и израелския цар не послушаха и загубиха битката, като служат за пример на всички, които подценяват превантивния и обучителен характер на Божието Слово. Дано всеки от нас бъде достатъчно разумен, за да приеме Божието дисциплиниращо Слово още като превенция.

Дисциплиниращото Слово на Бога, обаче понякога има и изобличителен характер, с цел да ни доведе до осъзнаване на вече извършения грях и покаяние за него. Такова например, беше Словото от Бога към Давид чрез пророк Натан, когато Давид съгреши с Ветсавея (2Цар.12). Божият начин да дисциплинира Давид бе също чрез Слово, но този път вече изобличително. Същия характер имаше и словото на Бога чрез пророците към юдейския цар Йоас и началниците в Йерусалим  (2Лет.24:17-19). В Иов 36:10 четем още: „…отваря и ухото им за поука и заповядва да се отвърнат от беззаконието“.

Дисциплиниращото Слово на Бога обаче често преминава и във формата на предупреждение. Предупреждението е крайната стъпка на Бога да ни говори преди да накаже – то е съобщение, че ако даден човек не се покае и не се смири, ще го очаква наказание.

Можем да видим в това определена градация на Божието дисциплиниращо Слово. Първо ни информира и учи как да живеем, второ, когато съгрешим ни изобличава, за да се покаем и върнем, и трето, ако не се вслушаме в изобличението, той ни съобщава за последствията, предупреждава ни за опасността, която ни очаква. Книгата на Летописите ни дава няколко примера за това.

Единия от тях е юдейския цар Аса. В 2Летопис 15:2 Бог го предупреждава „…Слушайте ме, Аса и цяла Юда и Вениамине: Господ е с вас, докато вие сте с Него; и ако Го търсите, ще бъде намерен от вас, но ако Го изоставите, и Той ще ви изостави“. В началото Аса се насърчава в думите на пророка и започва сериозни духовни реформи в Юдея. Какво се случва обаче след това? В 36-та година от царуването си, вместо да потърси Бога, Аса разчита на богатството си и сключва договор със сирийците си срещу Израелския цар. И тогава дойде второто предупреждение от Ананий (16:7-9). Този път обаче Аса вместо да се смири се разгневява на пророка и умира в тежка болест (16:10-12).

Другият пример е цар Амасия. Още в началото на неговото царуване, събирайки си войска, той наема от северното царство 100 000 храбри и силни мъже. Това обаче не бе угодно на Бога и Той праща Свой пророк към царя със слово на предупреждение (2Лет.25:7-8). Амасия приема предупреждението и променя решението въпреки икономическата загуба, за което Бог го благославя с победа над едомците. За съжаление обаче, по-късно, при едно друго предупреждение от Бога, по случай идоло­поклонството с едомските богове той не слуша и беше убит, според както беше предупреден (същата 25-та глава).

Очевидно е, че Бог много държи на предупреждението с цел, макар и със заплаха да ни доведе до разкаяние и правилен живот. Вижте какво се казва за тези Негови усилия – „ставаше рано и ги пращаше“ (36:15)

Какво обаче се случва тогава, когато хората не приемат дисциплинирането със слово, не приемат позитивната страна на на Неговото обучение?

Следващия стих (2Лет.36:16) казва: „Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гневът Му се издигна против народа Му така, че нямаше изцеление.

4)       Когато хората презират Словото на Бога, отказват да се подчинят на позитивната Му дисциплина чрез спазване на Неговото Слово, тогава те ще изпитат негативната Му дисциплина чрез наказание.

Целта на дисциплината с наказание обаче също е вразумление (Иов 33:16-19). Приложението на това намираме отново в примерите на самите Летописи.

Един от тях е цар Ровоам, синът на Соломон. След като се укрепва и става силен, четем, че той изостави Господния закон и заедно с него целия Израел (2Лет.12). Тогава Бог, казва Писанието, го наказа, за да го вразуми чрез египетския цар Сисак, който излезе против Йерусалим с огромна войска. Заедно с наказанието, Бог изпрати и пророк Семая при Ровоам и му казва защо е наказан – „…вие изоставихте Мене; затова и Аз изоставих вас в ръката на Сисак“ (12:5).  Примерът с Ровоам обаче показва също, колко милостив е Бог дори когато наказва (Пл.Йер.3:31-33). Ако се смирим Той спира наказанието (2Лет.12:6-7).

Нещо подобно се случва и с Манасия, един твърде нечестив юдейски цар, който стига дори дотам да принесе децата си в жертва в Еномовата долина. Вижте какво се казва още за него в 2Лет.33:9. Бог се обърна към Манасия да го изобличи и предупреди  (9 ст). Царят обаче не послуша и Бог го дисциплинира чрез тежко наказание (33:11). Тогава Манасия се смирява и се моли на Господа (12 ст). Примерът с този юдейски цар показва, как наказанието може да смири и вразуми дори най-нечестивия и закоравелия в грехове човек. И отново пред нас е милостта на Бога (13 ст).

И така, Бог в Летописите, както и в цялото Писание, разбира се, е Бог на дисциплината.

Той не обича да наказва, но определено обича онези, които наказва. Именно любовта Му към нас човеците Го прави неравнодушен към духовното ни състояние и положение и търси начин да ни дисциплинира, първо със Слово, а после и чрез наказание. Това, че Бог не обича и не бърза да наказва, казват не само примерите, които видяхме тази сутрин, но и Самия Той няколко пъти в Йезекиил 18:23 и 33:11.

Желанието на Бога е да живеем, да вървим напред и да принасяме добрия плод на правда. Това е Неговата изначална цел – Бит.1:26 „да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие…“

Законът на греха обаче донесе на земята и физически и морален разпад. Оставен на собствен произвол човекът винаги върви надолу, и дори по лошо върви срещу Бога.

Затова Той избира да използва различни видове дисциплина, за да ни доведе обратно към онова състояние, в което сме били преди греха, а именно, близост с Него, святост и вечен живот (Псалм 94:10-12; Евреи 12:5-11).

Вместо да негодуваме като деца срещу Божието дисциплиниране, нека проявим зрялост и Му благодарим за това, както и да се покаем и върнем при Него (Откр.3:19).

Read Full Post »

Rembrandt_Christ_in_the_Storm       „А в един от тези дни Той влезе в една ладия с учениците Си и им каза: Да минем на отсрещната страна на езерото. И отплаваха. А като плаваха, Той заспа; и над езерото се надигна буреносен вятър и вълните ги заплашваха така, че бяха в опасност. И дойдоха, разбудиха Го и казаха: Наставнико! Наставнико! Загиваме! А той се събуди и смъмра вятъра и развълнуваната вода; и те се успокоиха и настана тишина. Исус им каза: Къде е вярата ви?“ Лука 8:22-25а

 

В прочетения пасаж, ев. Лука ни отвежда към един от ключовите епизоди от живота на Исус и учениците свързани с Генисаретското езеро, известно още и като Галилейско море. Те трябваше да пресекат езерото по дължина, за да отидат отсреща, в Герасинската страна.

Тъй като обаче езерото е било заобиколено от високи хълмове и скали от време на време там се случвали огромни щормове. Вятърните спирали, които се спускали надолу през дерето правели този сравнително малък водоем изключително бурен. Изглежда, че, именно, в такъв момент са попаднали Исус и учениците, когато прекосявали езерото с рибарската лодка. Случилото се с тях било толкова тежко, че дори опитните рибари сред учениците изпаднали в пълен ужас.

2000 години по-късно, историята с бурята, Исус и учениците ни учат на няколко важни поуки.

Първо относно природата на Исус. В историята с бурята много красноречиво са предоставени, както човечността на Исус, така и Неговата божественост. Лука пише в 23 ст. „а като плаваха, Той заспа“. Умората е характерна за човешката природа. Сънят, както всички знаем, е едно от естествените състояния характерни за човека. Ангелите и духове, нито ядат, нито почиват „понеже духът няма плът и кости”.  Но за да се поддържа човешкото тяло е необходимо да се яде, пие и спи. Ако Христос се уморявал и имал нужда да си почине, това означава, че е бил напълно Човек, и както се казва още в Посланието към Евреи, Той взе пълно участие в същото естество от плът и кръв, каквото сме и ние (2:14).

В същото време, обаче, същата история ни разкрива по един невероятен начин и Неговата божественост. Способността да усмири бурята е едно силно откровение на Неговата божественост. Само Бог може да управлява природните стихии. В Псалм 107 се казва, че Господ „превръща бурята в тишина и вълните й утихват“. Същото направи Исус, защото е всемогъщ Бог!

Второ, историята с бурята ни показва, какви страхове и тревоги могат да завладеят сърцата на Христовите ученици. Ние четем, че когато „над езерото се надигна буреносен вятър“ и лодката беше в опасност да потъне, учениците се изплашиха и изпаднаха в голяма паника. Пред лицето на опасността дори най-близките до Христос са склонни да се уплашат. Случилото с учениците, нерядко се случва и в нашия живот, когато се срещаме с поредната житейска буря в живота си? Подобни преживявания смиряват човешката гордост, убиват високото ни самомнение и самонадеяност, показвайки колко всъщност сме слаби дори в най-добрите периоди на живота си.

Трето, историята с бурята ни учи, че тези страхове и тревоги са продукт на нашето маловерие. „къде е вярата ви?“- попита Исус, изобличително, уплашените ученици, посочвайки им причината за техните страхове и безпокойства. Именно, недостатъчното доверие на Исус у учениците бе факторът, който отключи тяхната тревога – недостатъчно доверие, както на природата на Исус и Неговото присъствие, така и Словото Му.

В 22 ст. четем следните думи на Исус, „да минем на отсрещната страна на езерото“. Израза „да минем” е в аористна форма на глагола в бъдеще време. Аористът изразява извършено или завършено действие. Сиреч, с израза „да минем” Исус уверява учениците Си, че ще минат езерото. Той не им казва, че ще се опитат да минат, или просто да потеглят към другия бряг. Напротив, Той знаеше, че ще минат и Неговото божествено слово към учениците беше „да минем…” Учениците просто трябваше да повярват в думите на Христос и да имат увереност, че ще минат. Тази увереност трябваше да им даде пълен мир и успокояване, дори сред буря.

Но, уви, учениците не се довериха напълно на Христовите думи и изпаднаха в паника. В реакцията на учениците ние можем да съзрем трагичното отсъствие на вяра. Първо, те не повярваха в думите на Христос в началото. Второ, те не се довериха на самото присъствие на Христос в ладията. Примера с учениците ни учи колко е важно да опазим вярата си, когато сме на тясно в живота.

Историята с бурята ни учи също какво да правим, когато все пак изпаднем в страх и ужас пред определени обстоятелства в живота, и как можем да намерим мир и победа. Когато учениците се изплашиха от бурята, когато пред лицето на нависналата опасност те изгубиха мир и увереност, Библията казва, че те се обърнаха към Исус: „Наставнико! Наставнико! Загиваме!“

Както казахме вече, всички ние сме склонни в определени обстоятелства да изпаднем в страх и безпокойство. Дори най-близките ученици до Христос по някое време могат да се уплашат, и то твърде силно. Въпросът обаче е, какво правим тогава? Кои са ни първите действия в посока на овладяване на бурята? Примерът с учениците ни показва, че когато се случи нещо такова с нас, ние трябва преди всичко да потърсим помощ у Бога, да призовем Неговото име и Му споделим какво се случва с нас.

Молитвата е най-разумното и най-правилното решение в период на страх и тревога и е най-сигурното средство за победа в подобни обстоятелства, защото призоваваме Онзи, Който може да усмири бурята. Това го показва и днешната история.

И това е последното нещо на което ни учи тя, а именно, че Бог е силен да успокои бурята и да ни даде мир. Когато учениците извикаха към Исус, Лука отбелязва, Той „се събуди и смъмра вятъра и развълнуваната вода; и те се успокоиха и настана тишина“.

Англичаните имат следната поговорка, когато искат да кажат, че дадено нещо е невъзможно, те казват: „Това все едно е да заповядаш на вятъра и вълните“. Но именно, това невъзможното направи Исус. Той има пълната власт над природата и всичко се подчинява на Неговия контрол. Той има силата да усмири бурята в живота ни и да ни даде сигурност и мир. Какъвто и буреносен вятър да се надигне върху нас, Бог може да ни осигури безопасност и увереност, защото Онзи, Който е с нас е много по-силен от всичко, което е против нас. Вижте какво казва още Свещеното Писание в Псалм 107:28-30: „Тогава викат към Господа в бедствието си; и Той ги извежда от утесненията им; превръща бурята в тишина и вълните й утихват. Тогава те се веселят, защото вълните са утихнали; така Той ги завежда в желаното от тях пристанище“.

И така, историята с бурята, Исус и учениците ни дават важни поучения, както за Самият Него, така и нас, учениците, например нашата слабост да изпадаме в страх, както и начина, по който можем да се справим със страха и безпокойството в различните житейски бури.

Особено важно е да разберем значението на вярата в различните изпитания на живота. Тя е онази увереност в Божието присъствие и Слово, която единствено може да ни държи твърди и спокойни, дори в най-голямата буря, която преживяваме. Давид дава следното свидетелство за себе си в тази връзка – „Господ е светлина моя и избавител мой; от кого ще се боя? Господ е сила на живота ми; от кого ще се уплаша?… Ако се опълчи против мен и войска, сърцето ми няма да се уплаши; ако се повдигне против мен война, и тогава ще имам увереност“ (Псалм 27:1, 3).

Нека се молим Бог да укрепява вярата ни, и в същото време самите ние да я подхранваме с внимателно изучаване на Божието Слово, защото „вярата е от слушане, а слушането – от Христовото Слово” (Римляни 10:17).

Read Full Post »

Older Posts »