Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘проповеди’ Category

Но това, което беше за мене придобивка, заради Христос го сметнах за загуба. Наистина смятам, че всичко е загуба в сравнение с предимството да се познава Иисус Христос, моят Господ, заради Когото се отрекох от всичко. Всичко за мене е смет, за да придобия Христос и да пребъдвам в Него. Аз търся не своето оправдаване, произхождащо от Закона, а придобиваното чрез вяра в Христос – оправдаването от Бога чрез вярата, за да позная Него и силата на възкресението Му, да споделя страданията Му и да умра подобно на Него, та дано достигна възкресението от мъртвите.
Не мисля, че вече съм достигнал нещо или че съм станал съвършен, но се стремя, дано постигна това, заради което Иисус Христос ме завладя. Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: забравил това, което остана назад, и отправил се към това, което е напред, аз се стремя към целта – към наградата на небесното призоваване от Бога чрез Иисус Христос. 
И тъй, нека ние, които се стремим към съвършенство, да мислим така
Филипяни 3:7-15а

Една жена е влязла в банята си вкъщи и вижда как мъжа й се опитва гълтайки корема си да се претегли на кантара. Жената си помислила „Ама че работа, той наистина ли си мисли, че с гълтане на корема ще намали килограмите си“ и саркастично подхвърлила на съпруга си -„Скъпи, това няма как да ти помогне!“ „Напротив, ще ми помогне“ – отвърнал съпруга, – това е единствения начин да видя числата долу“. 😊

Не зная дали някой от нас е стигал някога до подобна манипулация за да види числата на кантара, но вероятно всички ние, всеки по своят си начин, тези дни, се опитваме да погледнем на едни други цифри и дори отвъд тях – тези от календара на изминаващата година, и да си направим една рекапитулация за „килограмите“ на живота, работата, учението и т.н.

Така е в края на годината…идва време на равносметките.

Някои обръщат внимание на приятните неща, други напротив се фокусират върху загубите, трети мислят за поуките през годината, четвърти подобно на финансовите анализатори, които наблюдават вълнообразните движения на акциите и валутите, така и те се оглеждат назад за да видят върховете и спадовете в техния живот през годината и направят съответните изводи.

И всичко това е добре и прозорливо, защото кога другаде, освен в края на годината, е най-подходящото време за всичко това.

Шина Йенгър, професор от Колумбийският университет и световен експерт в областта на изборите и решенията, е открила, че средностатистически, човек взема около 70 осъзнати решения на ден, или… 25 550 решения през годината! Което потвърждава старата философска истина, че животът ни е сбор от всички наши избори и решения.

Затова краят на годината е един невероятен шанс да спрем и направим преглед и анализ на изборите и решенията си през годината, приоритети, ценности, стремежи и цели, шанс да претеглим живота си и да видим накъде клонят везните.

Защото в крайна сметка, знаем от Писанието, че животът всъщност е едно настойничество – на време, възможности, таланти, знания и други дарове и ресурси, които Бог ни дава да управляваме по начин, по който Той да бъде прославен, а ние да станем повече подобни на Неговият Син, нашият Спасител Исус Христос. Затова винаги съм казвал, че да бъдеш духовен според Библията е въпрос не само на четене и молитва, а и отношение към ресурсите, които Бог ти дава, дали като дарби и възможности, време и пари, съпруг или деца, това как ние се отнасяме към тях, разкрива твоята и моята духовност.

И знаете ли, едва ли има по-подходящо време от края на годината, за това, да теглим чертата и видим къде сме. Затова изключително дълбоко ценя онези хора, които не претъпкват 31 декември в суетата около това как да посрещнат „весело“ Новата Година, а се спират, размишляват, измерват вярата и живота си и извличат поука, дори от най-големите си провали през изминалата година. И трябва да ви кажа, че именно там обикновено получаваме нашите най-добри уроци в живота – не толкова от добре свършената работа, колкото от най-големите си грешки, които осъзнаваме и анализираме.

И тази сутрин бих желал да разгледаме свидетелството на Павел към вярващите в Филипи, като възможност да открием някои полезни прозрения и напътствия в края на годината. Разбира се, апостолът говори за много по-широка рамка от една календарна година. Той споделя може би за период в своя живот дълъг около 20 години. Но изводите, до които стига Павел, може да ни са от голяма полза за нас и в обстоятелствата на една годишна равносметка.

Ето го и първият извод, който откриваме в свидетелството на Павел за нас – загубата, не те прави автоматично неудачник (8).

В много отношения, аз завършвам тази година по-зле, отколкото съм планирал и очаквал. Много от нещата, които съм искал да се случат, уви, просто не се сбъднаха. Може би същото се отнася и за всички вас. Зная, че при някои от вас дори нещата са още по-лоши. Случиха се неща, които не сте искали да се случват – като загуба на работа, доходи, здраве и дори любим човек…

Но знаете ли, загубата не винаги е нещо лошо, а още по-малко тя трябва да е определяща за качеството на живота ни. Да, тя може да измести нашия фокус, да размести някои наши приоритети, но по-никакъв начин не бива да гледаме на загубата като край на всичко. Напротив, трудностите и страданията в живота са полезни и откриват очите ни за много по-важни неща в нашето човешко битие, а в някои случаи дори ни позволяват да открием неща, които преди това не сме притежавали.

Павел, споделя на вярващите във Филипи, че именно такова нещо му се е случило, преди години. Той е изгубил много неща, като станал християнин. От някои придобивки, той дори сам се е отказал. Но въпреки тези загуби, той се определя като печеливш. Апостолът нито за миг не е помислил за себе си, като за „карък“ човек- някой, който не сполучва, а напротив, въпреки загубите, той счита себе си за спечелил много повече, отколкото е изгубил.

Чуйте още веднъж неговото свидетелство – 8 стих. Забележете какво трябва да определя успеха и качеството на живота ни – не загубите, а печалбите, трябва да определят нашия живот, особено това трябва да важи за нас, християните, които чрез Божията благодат сме приведени и призовани да се движим в съвсем друга плоскост на Божията ценностна система. Най-важното, което откриваме за нея в Писанието спрямо нас човеците, е нейния център, който е човешката личност и душа, която е вечна. В този смисъл определящо е не какво губи човек във физически или веществен план, а какво печели за душата си.

Докато беше на земята, Христос директно се обърна към учениците Си и им откри тази истина, като каза: „…каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си…“ (Мат 16:26, СИ) Така придобивките и загубите в живота ни трябва да се разглеждат в съвсем друга плоскост и ъгъл – от гледната точка на душата и вечността, а не веществената част на живота ни.

Вземете случая с вавилонския цар, Валтасар. Един изключително успял монарх, в ръцете му е била най-голямата за онези времена империя, с безчетни богатства от покорените народи. Според човешките измерения е достигнал може би най-високия праг на успеха. Но в Божиите очи, уви нещата бяха съвсем различни – „претеглен си на везните и си намерен твърде лек“.

Виждате колко са различни Божите везни от човешките. И Самият Исус подчертава това в Лука 16, като казва, че „което е на почит сред хората, (обикновено) е мерзост пред Бога“.

Ето защо, поглеждайки назад, ние трябва да мислим, не какво сме изгубили във физически или веществен план, а за това, което имаме в Христос и сме спечелили за душата си. Може да съм изгубил работа, например, но ако с това съм станал по-близо до Бога и повече посветен на духовните неща, тогава аз не съм губещ, а печеливш. Ако съм изгубил близък човек, но през това време съм разпознал по-ясно в църквата своето духовно семейство, аз също не мога да се нарека губещ. Ако съм се разболял физически през изминалата година, но по време на моето боледуване съм открил лек за душата си, намерил съм мир с Бога, аз не съм карък човек, напротив, аз съм сред най-печелившите през изминалата година, защото съм придобил неща с вечна стойност.

Нека не гледаме на загубите с очите на света около нас, а тези на Бога и Неговото Слово. Защото един ден всичко ще премине, но Божието ще остане и пребъде. Ето защо истински щастлив е онзи, който намира своето щастие във вечните придобивки.

Вторият извод или съвет, който откриваме в свидетелството на Павел тук е – важни са основите – и по-точно колко е важно в основата на нашата ежедневна праведност през годината да бъде любовта към Христос, а не религиозния обред, традиция и закони – 7-8, 9 ст.

В края на една година, много от нас се замислят за качеството на духовния си живот, който са живели през годината. И обикновено в тази духовна равносметка включваме външната страна на нашия християнски живот – нашето поведение, дела и служение.

Тази сутрин обаче бих желал да помислим не за това, което сме успели или не успели да направим в духовен план, а за това как вършим онова, което вършим, с какви подбуди и мотиви живеем своята вяра пред Бога.

Знаете ли, ако попитаме повечето християни защо правят това или онова за Бога, защо ходят на църква, защо се молят, защо четат Библията, защо дават десятък и т.н., вероятният отговор на повечето от тях ще бъде – „защото така казва Библията“, „защото така казва Бог“. И това тяхното „защото“ на пръв поглед изглежда напълно приемливо и дори „библейски“.

Но такива християни, които ходят с Бога в атмосфера на студено религиозно задължение да правят това или онова, защото това го изисква Бог, рано или късно идва време когато изпитват сериозни проблеми с мотивацията. Идва време, когато те се изморяват и казват „не мога повече“. Духовният им живот се превръща в товар, който отнема цялата им радост в живота. Вътрешно са изпълнени с протести и ропот, защото сърцето им е раздвоено между това, което се изисква от тях и техните собствени желания.

И в един момент те просто не издържат и се сриват…като децата, в чийто отношения с родителите има само робско послушание – студена воля, която изпълнява и прави нещо, поради страх от камшика или просто авторитетното „защото аз така казвам“, като в едноименната американска комедия, в която една властна майка се опитва на всяка цена да подреди живота на една от своите 3-и дъщери – „защото аз така казах“. Да, за определено време това може да действа и върши работа…Но в такива отношения няма трайност, защото няма сърце…

Така и с много християни, които ходят и служат на Бога, само защото Библията така казва, и Бог така казва, рано или късно се сблъскват със сериозни кризи във вярата и своята мотивация да ходят с Бога.

Искам да ме разберете правилно – аз не казвам, че да правиш нещо, защото така казва Библията или така е казал Бог – е недобро. Напротив, Неговият авторитет за нас трябва наистина да ни смирява – във всичко, което мислим и правим ние трябва да се съобразяваме с Неговото мнение и воля, защото ние сме човеци, а Той е нашият Създател и Бог.

Проблемът идва тогава, когато оставяме задължението и страха да задвижват нашите отношения с Бога – когато правиш нещо от робски страх пред господаря, който те изтощава, ограбва и ти нямаш никаква радост и удоволствие в това, което правиш, защото го правиш не защото искаш, а само защото някой ти казва какво да правиш. Съгласете се, че в такива отношения, в които няма сърце, няма да има и искреност, а лицемерие.

Затова, когато Библията говори за отношението на човека към Бога, подчертава, забележете дори още в закона – „Обичай Господа, своя Бог, с цялото си сърце, от цялата си душа и с всичките си сили“ (Втор 6:5). Обичай! И това е красотата на истинските и трайните отношения, на истинското служение и даване…когато идва от сърце, което обича.

И Самият Бог казва, че благоволи не просто в жертвите, а в жертвите, които са от сърце. Спомнете си, какво каза Той на Моисей, когато е трябвало да започне строежа на скинията и се събираха приноси от народа за това. Тогава Бог каза: „от всеки човек, който дава от сърце, вземайте принос за Мене“ (Изход 25:2). Сърце, което служи, любов, която дава – това е Божият модел и стандарт за истински отношения – било с Бога, било с хората на улицата, в църквата или семейството между съпруг и съпруга или родители и деца.

И такива отношения виждаме тук между Павел и Христос – сърце, което е толкова запалено по Исус, че е готово всичко да загуби и от всичко да се отрече, само да познава и бъде с Възлюбения си Спасител. Когото толкова много обича и превъзнася, че за апостола дори ще е чест ако успее да сподели и страданията Му, и копнее даже да умре подобно на Него – 10 ст.

Съгласете се, че в такива отношения никога няма да се повдигат въпроси или оправдания от типа на – „а защо аз?“, „ох, Господи, пак ли?“ или „не искам“, „не ми е удобно“ и т.н. Защото обичаш ли някой нищо вече не е същото. Обичаш ли нещо, ти не само го правиш, а го правиш по-най-добрият начин и го правиш с радост и удоволствие. И още – чакаш с нетърпение да го направиш. Дори си готов да преодоляваш препятствия за да го направиш. Както пише Шекспир: „всяко препятствие само засилва любовта“. А Соломон заявява, че „големи води не могат да угасят любовта, нито реките могат да я потопят (8:7).

Любовта, а не задължението и страха, е факторът за трайни и радостни отношения.

Ето защо, всеки от нас трябва да се запита съвсем сериозно тази сутрин за причините и мотивите, които движат отношенията му с Бога? Дали правя това или онова в моята християнска практика защото обичам Бога и Той е моето най-голямо богатство и наслада в живота, или защото така се изисква от мен, такава е традицията, такива са религиозните обреди на църквата?

Знаете ли, битката на Бога с фарисеите продължава и днес, с хората които миеха чашата и паницата, и даваха десятък от джоджен, копър и кимион, а пренебрегваха вярата и любовта. Хора, които и днес разбират светостта като безгрешност, а не като посветени отношения с Бога. Бог, Който винаги е търсел преди всичко сърцето ни, а не онова, което правим.

И спомнете си упрека Му към църквата в Ефес – зная делата ти, зная труда и служението ти, зная, че си чудесен разпознавач на лъжливите апостоли, и дори зная как си понасял хули заради Мене, „Но едно имам против теб: ти изостави любовта, която имаше в началото. Затова, спомни си къде беше преди да паднеш, и се покай…В противен случай ще дойда при теб и ще махна светилника ти от мястото.“ (Откр 2)

Забележете упрека – твоята любов не е като в началото. Ти може да си добър в делата си, да си редовен на църква и дори да даваш редовно в дискуса, и в същото време, сърцето ти да е студено за Бога и хората. А случи ли се това, всичко останало е без значение (1Кор 13).

Затова в края на годината Божието Слово ни предизвиква да анализираме не само това, което сме направили или не успяхме да направим, а най-вече сърцето си – причините, мотивите, атмосферата в която сме вършели едно или друго нещо, най-вече за Бога.

Дали можем да кажем също като Павел, че единствената причина за всичко, което правим е Христос и любовта ни към Него? Ако не, тогава решението е да се покаеш и спомниш къде си бил в любовта си в началото и да се върнеш…докато още можеш!

И последно – никога не губи надежда в своето християнско състезание (12-15а).

Не знам дали сте гледали филма „Огнени колесници“, стара британска спортна драма осно­вана върху реална история за двама спортисти участвали в летните олимпийски игри през 1924 г. в Париж.

Ерик Лидъл, син на шотландски мисионер в Китай се подготвя за състезание по бягане на 100 метра. В последния момент обаче научава, че му се пада да бяга в неделя. Като верен християнин той отказва надпреварата в Господния ден, въпреки силния натиск от страна на Уелския принц и британския олимпийски комитет. За сметка на това обаче му се отваря възможност за състезание на 400 метра в четвъртък, което той приема с благодарност, макар и да не е неговата дисциплина. Така в неделя той проповядва в Париж, а в четвъртък излиза на игрището да бяга.

Това, което обаче се случва с него по време на бягането има пряко отношение към думите на Павел в този текст. Точно, когато състезанието достига връхната си точка – остана последния крос, в един от завоите спортистите се сблъскват помежду си и единия от тях е избутан извън границите на пътеката за бягане. Това е Ерик Лидъл. Повечето от нас, вероятно, в такъв момент, биха си казали, всичко свърши, състезанието е загубено, няма надежда. Но не и Лидъл, който сякаш преди това е чел този пасаж от посланието на Павел. С бързината на светкавица същия се изправя, догонва останалите, възстановява дефицит от цели 20 метра и печели състезанието.

Спортистите-лекоатлети знаят, че състезанието не се смята за спечелено или загубено, докато не стигнеш финалната лента.

Скъпи мои, колко е важно да не губим надежда в нашето духовно състезание, наречено християнски живот. Ето, един пореден откъс от него сме изминали през 2017-а. И може би някой от нас, подобно на Павел ще констатира – 12а, 13а. Означава ли това, че трябва да останем там където сме? Съвсем не! Напротив, Библията чрез устата на Павел ни съветва да забравим това, което е било, да напрегнем всичките си сили и да вървим напред, устремени към крайната цел, която е Божието Царство.

Не позволявай на разочарованието да ти ограби бъдещето благословение. Нека чуем още веднъж текста в 12-14. Ако Павел признава за себе си, че още не е стигнал финала, но напротив все още се движи напред, то колко повече ние трябва да помним, че не сме завършени и едва ли изобщо ще достигнем завършването си тук на земята.

Въпросът е да се движим напред…без да спираме…докато стигнем финалната черта…уверени в същото време, че Онзи, Който е започнал доброто дело в нас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос – Фил 1:6.

Каква чудесна перспектива за идващата Нова Година?

Ще завърша с едно стихотворение на Катлин Уилър, което сме превели на български, и смятам за много уместен завършек изобщо за цялата година. Може да не сме успели да запазим римата, но важно е съдържанието. 😊

Нов лист

Той дойде до бюрото ми с треперещи устни—

Урокът бе свършил.

“Скъпи учителю, искам нов лист“ – ми каза той,

“Аз изхабих този.”

Взех стария лист, надраскан и неугледен,

И му дадох нов – чист и неопетнен,

И се усмихнах пред тъжните му очи,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Аз застанах пред трона с разтреперена душа—

Старата година си беше отишла.

“Скъпи Отче, имаш ли нов лист за мен?

Аз изхабих този.”

Той взе старият лист, надраскан и неугледен,

И ми даде нов – чист и неопетнен,

И се усмихна пред натъженото ми сърце,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Advertisements

Read Full Post »

Защото не на ангелите Бог подчини бъдещия свят, за който говорим. Напротив, някой бе засвидетелствал някъде в Писанията, казвайки: „Какво е човекът, та го помниш, и човешкият син, та го зачиташ? Поставил си го малко по-ниско от ангелите, със слава и чест си го увенчал и си го поставил над делата на ръцете Си. Покорил си всичко под краката му.“ А като му е подчинил всичко, това означава, че не е оставил нищо, което да не му е подчинил. Сега обаче все още не виждаме всичко да му е подчинил. А виждаме, че Иисус, поставен за кратко време по-ниско от ангелите, заради претърпяната смърт беше увенчан със слава и чест. Така с Божията благодат вкуси смърт заради всички. Защото не беше уместно Бог, заради Когото е всичко, да доведе мнозина до слава и да усъвършенства чрез страданията Иисус, Който постави началото на човешкото спасение. Както Освещаващият, така и освещаваните от Него, всички са от единия Отец и затова Иисус не се срамува да ги нарича братя, като казва: „Ще възвестявам Твоето име на братята Си, ще Те славя сред събранието на вярващите.“ И пак: „На Него ще се уповавам“. И още: „Ето Ме Мене и децата, които Бог Ми даде.“

А понеже децата са от плът и кръв, и Той Сам прие човешка природа, за да унищожи чрез Своята смърт онзи, който властва над смъртта, тоест дявола, и да избави всички онези, които поради страх от смъртта през целия си живот бяха осъдени на робство. Защото явно Той идва да помогне не на ангели, а на Авраамовото потомство. Затова трябваше да прилича на братята Си по всичко, за да бъде милостив и верен Първосвещеник в служението пред Бога и да очисти греховете на народа, тъй като Сам бе изкушаван и пострада, и може да помогне на изкушаваните.

Евреи 2:5-18

Витлеем, градчето, което наброяваше едва няколко десетки жители. Студена зимна нощ. Въпреки тежката умора от дългото пътуване, която вече няколко дни не си отива от тях, Йосиф пали огъня и приготвя топла вода. Мария, почиства мястото в яслите, където доскоро дъвчеха животните, и слага чиста слама, за да приготви кътчето, където щеше да бъде поставен Спасителят на света.

Решаващият миг наближава. Контракциите започват. Няма обаче системи с обезболяващи, няма лекари и акушерки. Единствено Йосиф който е хванал Мария за ръка за да й вдъхне кураж, макар и собственото му сърце да тупти притеснено – как ще стане, защо те, защо по този начин, защо в такъв хаос и немотия… А Той идва…Царят на света се ражда. След минути, голото Му телце вече лежи в дланта на Йосиф. И двамата с Мария разбират, че това е обещаният Месия.

Въпросите, обаче, остават и продължават да предизвикват умовете ни вече близо 20 века.

Защо Витлеем? Защо Мария и Йосиф? Защо тази изненадваща бременност? Внезапно преброяване? Дългият път от Назарет до Витлеем? Оборът и сламата? Защо изобщо Бог решава да напише тази Рождествена история, в която освен всичко накрая вместо задължителният „хепи-енд“, идва кръста, а на него смразяващата кръвта гледка – най-чистият и най-святият измежду живелите някога на земята, издъхва прободен и разпънат като престъпник. Защо? Нима Бог е нямал друг начин? Нима не можеше най-креативният ум във Вселената, да напише друга Рождествена история и сценарий?

Разбира се, че можеше! Бог може всичко! Друг е въпросът дали го иска? А тук вече нещата стоят по друг начин, защото става дума не за сила и способности, а сърце и отношение. И ако някога сте се питали защо Бог е решил да напише Рождествената история по този начин, такава каквато е, можете да намерите отговора единствено в Божието сърце.

И авторът на текста от Евреи 2 глава, ни приканва да надникнем в това сърце на Бога по един нетрадиционен начин. Вместо да ни казва какво е чувствал Бог в сърцето Си пишейки Рождествената история, авторът говори за действията на Бога, които най-добре разкриват едно сърце.

Знаем от собствен опит колко истина има в това. Макар, че всички обичаме топлите думи и топлите чувства, истината е в действията, които могат да ни уверят в топлината на някой, или усъмнят когато видим как едно се казва, а друго върши. Както е поговорката: „На уста му мед, зад гърба му гроб“.

И когато Посланието към Евреи говори за действията на Бога, които разкриват най-добре какво е било в сърцето на Бога, когато е писал Рождествената история във Витлеем, ние виждаме Бога, Който не само има претенциите да бъде Любов, както казва Библията в 1Ин 4:8 -„Бог е любов“, но върши действия, които прилягат на една удивителна любов.

И ако можем да опишем Рождествената история с някакъв по-лиричен език, то това е най-великата любовна история, съществувала или написвана някога. А Рождество е нашата най-добра среща с Бога, Който ни е пожелал още от самото начало. Ако не беше раждането на Исус ние може би никога нямаше да разберем силата на любовта, която Бог изпитва към нас. Но Бог избра да напише тази Рождествена история и това е най-подходящият начин да разкрие Себе Си и нашето място в Неговото сърце.

И пред нас е един великолепен текст, в който, обаче, няма да откриете нито веднъж думата любов, но тя присъства толкова силно тук, защото както казахме вече за чувствата, силата на любовта не е в думите и термините, а действията й. И аз ви предлагам заедно да видим онези действия на Бога към нас, които разкриват удивителната Му любов към нас и стоят в основата на това Бог да напише Рождествената история такава каквато е.

Първо, в 10 стих, четем „защото беше уместно Бог, заради Когото е всичко да доведе мнозина до слава…“  Ето го един от най-изчерпателните библейски отговори защо Бог избра да напише историята във Витлеем – защото това е най-подходящият начин да изрази колко много ни обича и желае обратно в Своята Слава.

Минали са хиляди години от времето, когато грехът е лишил човеците от Божията слава. Измамени от сатана, Адам и Ева, а в тяхно лице и цялото човечество изгуби близостта си с Бога – това сигурно и безопасно място в Божието присъствие. Място където Бог е замислил всеки от нас да се чувства значим и пълноценен, като някой, който носи в себе си образа и подобието на Бога – изпълнен с Неговата святост, мъдрост и сила, и най-вече живот. Бог никога не ни е създавал да умираме или страдаме. Той дори раждането е планирал да бъде без болка.

Но грехът ни отне всичко това. Още в момента когато първите човеци съгрешиха, те изпитаха цял куп негативни неща и емоции, които не познаваха преди това. Те се почувстваха изплашени и разтревожени, виновни и засрамени, отхвърлени, слаби и безсилни. Божията сила вече не е била с тях, и те трябваше да се справят с всичко сами, със собствени сили и възможности, без Божията благодат.

И така се раждаме всички ние в този свят. Но знаете ли, в същото време се раждаме и със силният копнеж да придобием обратно онова, което нямаме. Истината е, че ние не знаем как да го направим. Светът ни предлага своите лъжливи уравнения за значимост, сигурност и приемане, които за известно време може да работят, но те не са трайни и дълбоко удовлетворяващи. Днес може да се чувстваш значим, защото си на висока позиция, а утре? Днес може да се чувстваш приет и одобрен от хората, защото си красив и силен, а утре? Когато се сбръчкаш, или ако не дай си Боже, нещо те осакати? Ще можеш ли да кажеш същото?

Виждате в каква жалка позиция ни поставя греха и дявола, чиято цел е да ни лиши от най-малкия вкус на Божията слава в живота ни. Първо ни залъгва, че без Бога можем да успеем в живота, а после ни съсипва с тежки депресивни мисли, че за нищо не ставаме!

Истината е, че в същото време, Бог никога не се е примирявал с факта, че грехът ни е лишил от славата и присъствието Му. Бог никога не е преставал да мисли за нас и за това как отново да ни върне в славата Си, мястото, където Той с такава любов е планирал и замислил да бъдем.

И Библията казва „защото беше уместно Бог, заради Когото е всичко да доведе мнозина до слава…“  Забележете, уместно, подходящо е Бог да иска да доведе отново всички нас до славата, в която ни е създал да бъдем. И е готов на всичко за да направи това…Дори да постави Сина Си във Витлеемският обор и ясла. Защото нищо не може да Го спре да те обича. Дали е сатана или ти самият, каквото и да се опиташ да направиш, Той няма да престане да те обича. Дори да живееш в грях, Бог може да мрази онова, което вършиш, но няма да престане да те обича и да те желае в Своята Слава, защото Неговата любов не е въпрос на това какво правиш и как се чувстваш, а въпрос на Неговият характер. Той просто е Бог любов!

И когато изпраща Сина Си като бебе в скута на Мария, Той протегна толкова широко ръцете Си към нас по един показателен начин за това, колко много ни желае да бъдем в Неговата слава, там където е Той. А когато Го изпраща на кръста да умре за теб, това което всъщност казва Той тогава е, че не може да живее без теб. Любовта, и само любовта на Бога към нас е причината да съществува Рождество.

И Писанието продължава: „за Бога беше уместно да ни доведе до слава и усъвършенства чрез страданията на Исус, Който постави началото на човешкото спасение“.

Още в момента на грехопадението Бог вече беше решил как да ни върне обратно към Себе Си. Връщане, което Той знаеше, че няма как да стане без битка. И затова каза още тогава, че е готов да се бие за нас.

Миналият път говорихме за обещанието в Бит 3:15, когато Бог каза на змията, че ще дойде време, когато потомството на жената ще я порази в главата и Бог отново ще Си върне онези, които дяволът и грехът са поробили. Бог знаеше, че пътят към тази победа ще мине през страданието на Месия, Който ще порази сатана в главата, а сатана ще Го ожали в петата. Това бе начина, по който трябваше да се случи нашето спасение. Затова, казва Библията, когато се изпълни времето, Бог даде Сина Си за да стане нашият съвършен Спасител.

Ние самите не бихме могли да се върнем никога в славата на Бога. А Божията любов не спираше да ни иска обратно. Затова, пише Евреи 2:10 „за Бога беше уместно да ни доведе до слава и усъвършенства чрез страданията на Исус, Който постави началото на човешкото спасение“. Това трябваше да се случи – Исус да се роди и умре, защото това е единствения подходящ начин Бог да ни върне в славата Си. Всичко друго щеше да е временно и неефективно, и нямаше да хармонира с реалността на Божията любов към нас.

Разбира се, Бог би могъл да измисли и друг начин да ни спаси, който не изисква страданието на Божият син, но каква би била тази любов, която избягва страданието, избягва жертвата заради любимия? Защото между нас, хората дори, разбирането за любовта включва даване, жертва. Такава е просто истинската любов. Когато Давид искаше да купи от Орна мястото да изгради жертвеник за Господа, и Орна му каза, че не само мястото, но и волове и дърва, всичко ще му даде безвъзмездно.  Какво отговори Давид тогава: „Няма, аз искам да купя от тебе всичко това срещу заплащане. Защото няма да принеса на Бога жертва, взета безплатно или жертва, която не струва нищо“ (2Царе 24). Така и Божията любов идва и се проявява в жертва. Тя просто нямаше как да стане без жертва – без това да се облече с нашата човешка природа и пострада за нас.

И авторът на Евреи, продължава в 10-17 стихове да ни разкрива какво точно Бог направи в любовта Си към нас, така, че да ни доведе до слава.

Жертвата започна още в раждането на Исус, Който трябваше да стане първо по-ниско от ангелите – 9 ст. И тази жертва продължава с това, че Той стана човек като нас – 14 ст. За някои от нас въплъщението може да не изглежда голяма жертва, това е само защото не можем да си представим какво означава бидейки Бог да станеш човек.

Но само за миг помислете какво би означавало за някой от вас да стане овца или паяк, или червей – да приемеш плътта и ограниченията на червея, да станеш като един от тях, и то не за друго, а да им покажеш верният път към спасението и ти самият да станеш жертвата, чрез която тези твои „събратя“ червеи да се спасят. Сега е различно, нали? Много по-разбираема е по този начин жертвата на Исус, да стане наш „по-голям брат“, Който прие нашата плът и кръв като ощети Себе Си.

Ето защо Библията нарича тази жертва на Исус в Фил 2 „опразване“. В нашите преводи е „унизи Себе Си“ или се отказа от всичко. На гръцки терминът е ekenosen (познат в същ. му форма като кенозис) – опустоши или изпразни Себе Си от славата и привилегиите, които Му принадлежаха, за да приеме ограниченията на човешката плът. Каквито и сравнения да правим за себе си, ние никога няма да разберем напълно какво означаваше наистина това за Исус – Безграничният Бог да влезе в нашата форма и ограничения.Така, че жертвата на Божията любов не започна от кръста, а от утробата на Мария и яслите на Витлеем. И това беше Неговият желан избор, не от любопитство, а любов към нас и в името на нашето спасение.

Второ, Исус не просто прие нашата плът и кръв, но се отъждестви напълно с нас до степен, в която изпитваше дори същите изкушения като нас – 18. Той познава какво е да бъдеш изкушен от богатство. Какво е да бъдеш изкушен като беден, като някой, който е на власт или някой, който е изкушаван от жена. С други думи, няма нищо което да срещнем в живота си днес или утре, като чувства или преживяване което да не е изпитал Исус.

Знам, че някой от нас може да се усъмни в това, дали Исус наистина е бил изкушаван като нас, защото в края на краищата Той не съгреши, следователно изкушенията Му не са били истински. Но чуйте какво казва Библията „изкушаван и пострада“. Изкушенията Му са били толкова реални, че Той страдаше дори под техния натиск.

Можем даже да кажем, че Неговото изкушение е било дори по-трудно от нашето. Защото когато натискът на изкушението се натрупва в нас, някои намират облекчение от него, като се оставят на изкушението, когато Исус никога не е правил това.

Както пише Спърджън: „Много хора са изкушавани, но не страдат от това, че са изкушени. Когато нечестивите мъже се изкушават, стръвта е по техния вкус и те я гълтат лакомо. Изкушението е удоволствие за тях; Всъщност понякога те дори изкушават дявола да ги изкушава. Но праведните мъже страдат, когато се изкушават, и колкото по-добри са те, толкова повече страдат.“ Като Исус, Който бе изкушен и страдаше.

И Библията казва, че така е трябвало да стане – „Той трябваше да прилича на братята Си по всичко“ (17). За да може после и да помага на изкушените, като Един, Който е преминал през слабост и изпитание, преживял е всичко – освен грях.

Ако някога сте се чудили дали Бог наистина ви разбира, не забравяйте, че Той е носел вашето бреме, много преди вас. И затова имаме надежда в Рождествената история, защото е история за Бог, Който е носел товара ни върху Себе Си и знае как да ни помогне, и има волята и силата да го направи.Защото Той за това и дойде – за да бъде с нас във всичко, и да можем да кажем като Павел „За всичко имам сила, чрез Онзи, Който ме укрепява“.

Кулминацията на историята, обаче, е в това, че Исус стана човек за да умре. Бог реши да стане смъртен в Исус за да ни направи нас живи в Него! Като Бог, Той не може да умира. А нашето спасение изискваше смърт. Затова Исус не просто става човек, но Човек, Който отива на кръста и умира вместо нас -14 стих. „за да унищожи, казва Библията, чрез Своята смърт, онзи, който властва над смъртта, тоест дявола и да избави всички … (15).

Разбира се, това не означава физическо ликвидиране на дявола, защото дори във вечността, дяволът, знаем, ще бъде наказан с вечен огън, но не и унищожен. Библията говори тук за ликвидиране на правото и способността на дявола да властва и управлява над човека.

Знаем, че дяволът властва чрез греха – непростеният грях и съответно смъртта и страха от нея. Затова ни изкушава да съгрешим, а после ни обвинява пред Бога, че сме грешни и заслужаваме смърт. На кръста, обаче, Бог ни прости и така отне от сатана неговото главно оръжие, както и властта на смъртта над вярващия. Защото, онези, които вярват получават заедно с прошката и дара на живота. И Исус казва в Ин 11:25 „Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее“. Затова когато вярващият в Исус се среща със смъртта и вижда нейното сурово и покрито с мрак лице, казва, като Павел в 1Кор 15 глава: „Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е аде, победата?“ Няма страх. Няма робство и това е още сега, сега и завинаги!

Ето защо Бог е решил да напише Рождествената история и тя да бъде точно такава каквато е – да започне във Витлеем и завърши с кръста и възкресението на Исус! Това бе най-красивият и подходящия начин Бог да покаже любовта Си към нас и извърши Своят изкупителен план за довеждане на всеки от нас до славата, в която е Той! Бог, чийто единствено желание на Рождество е ние да бъдем там, където е Той.

Ако се питате какво иска Исус на Рождество?

Отговорът е Йоан 17:24: „Отче, искам тези, които Си Ми дал, да бъдат с Мене там, където съм Аз, за да гледат Моята слава…“ Това е копнежа на Исус на Рождество, копнежът с който Той идва в нашият свят и Си отива от нашият свят – копнежът да бъдем там, където е Той и да виждаме и се наслаждаваме на Неговата слава. А след това, продължава в 26 стих „за да бъде в тях любовта, с която Си Ме обикнал, и Аз да бъда в тях“. С други думи, не пасивни наблюдатели, а активни участници в любовта на Рождествената история.

Ако все още не си там, където Исус иска да бъдеш днес все още можеш да промениш това. Никога не е късно да дойдеш при Него и опиташ любовта Му от първо лице. И това е добрата новина на Рождество – Той е направил всичко, което е нужно за да бъдеш простен и опиташ от славата Му още сега, от теб се иска само отворено сърце и стъпка на вяра за да влезеш там, където е Той.

Ако пък си вече там, където Исус иска да бъдеш и се наслаждаваш на Неговата слава, и Божията любов е изпълнила сърцето ти, тогава не я задържай егоистично само за себе си, сподели я с другите…Както си видял как Той те обича, обичай и другите… Исус дори посочва в Йоан 13 глава, че тази любов ще бъде нещо като нашата търговска марка, нашият отличителен знак, по който ще ни познаят дали сме Негови ученици.

Обичай и Него Самия. Отвърни на любовта, която Той ти е дал като един, на когото много е дадено (Лк 7:47). Не бъди свидлив спрямо Онзи, Който опразни Себе Си за да ти дари прошка и живот в слава. Не забравяй Витлеем, мястото, където Бог въплъти любовта Си към теб в дара на Исус. Той наистина те обича, а ти?

Read Full Post »

След това моавците и амонците, а с тях и някои от маонците тръгнаха на война против Йосафат. Тогава дойдоха хора и известиха на Йосафат: „Против тебе идва голямо множество от другата страна на Мъртво море, от Сирия, и вече са в Хацацон-Тамар, наричан още Ен-Геди.“ А Йосафат се уплаши, обърна се към Господа и обяви пост по цяла Юдея. И юдеите се събраха, за да молят за помощ Господа; дойдоха да Го молят от всички юдейски градове.

Йосафат застана сред насъбралите се юдеи и йерусалимци в дома на Господа, пред двора, 6и каза: „Господи, Боже на предците ни! Не си ли Ти Бог на небето? Не си ли Ти владетел на всички царства на народите? В Твоята ръка са силата и могъществото и никой не може да Ти се противи! Нали Ти, Боже наш, изгони жителите на тази страна пред Своя народ Израил и я даде завинаги на потомците на Своя възлюбен Авраам! И те се заселиха в нея и Ти построиха светилище в Свое име, и казаха: Ако ни сполети нещастие – меч, наводнение, мор или глад, ще застанем пред този дом и пред Тебе, защото тук се почита името Ти. И в нещастието си ще извикаме към Тебе и Ти ще ни чуеш и избавиш.“ И сега ето амонците, моавците и жителите на планината Сеир, през чиито земи Ти не позволи на израилтяните да преминат, когато идваха от египетската страна, и така те ги отминаха и не ги изтребиха, ето как ни се отплащат, като идват да ни прогонят от Твоето владение, което си ни дал за наследство. Боже наш! Нима няма да ги съдиш? Защото нямаме сила да противостоим на това голямо множество, което идва против нас, и ние не знаем какво да правим. Нашият взор е отправен към Тебе.“

 2Летопис 20:1-12

 

Книгата на Летописите е история за водачите на Израел и Юдея и това как те реагират на сложните казуси в живота на народа и своя собствен. И тези, от вас, които са повече запознати с историята на Летописите, знаят, че различните царе имат различен подход към трудностите и предизвикателствата, особено в лицето на военните заплахи. И в зависимост от начините, по които те посрещат тези национални бедствия се определя и качеството на тяхното водачество и характер.

Защото в крайна сметка, именно в момент на трудност и беда най-добре се изпитва същността и характера на човека. Когато нещата вървят добре, много е лесно да бъдеш добър и разумен. Соломон казва, че дори глупецът изглежда мъдър, когато мълчи (Пр 17:28). Истината идва тогава, когато поставиш някой под напрежение, стрес, страх, затруднение – и видиш какво говори, как се чувства, как действа – тогава проличава истинското лице на човека, неговата вяра и характер, ценности и разбиране.

И именно в това виждаме силата на Летописите, която ни представя всичките царе на Израел и Юдея, един по един, в различни военни, житейски и религиозни ситуации и това как те реагират, което впоследствие определя – дали е бил добър водач, или не, дали е вървял в пътищата на Бога или не.

И днешният текст ни запознава с един от тези царе, чието решение е показателно за всички нас, как трябва да реагираме тогава, когато нещо се обърква и заплашва мира и благополучието на живота ни. Човекът, който спечели цяла война, без нито една битка. Юдейският цар Йосафат, срещу който от изток тръгна огромна коалиция от три нации – моавци, амонци и маонци, заплаха от наистина голям размер, с която в крайна сметка, Йосафат се справя без да изцапа нито един меч, и без да хвърли нито една стрела.

И интересно е да видим, как историята на Йосафат е поставена между тези на Аса и Йоарам. Единия в сходна ситуация решава да изнесе сребро и злато от съкровищницата на Господния храм и сключва съюз с врага, и това безразсъдство му коства много, другия – Йорам – който действа изцяло бунтарски срещу Бога и идват арабите и филистимците, които заграбват всичко в царския дом, включително децата и жените му, а самият той умира в тежки страдания без да го оплаче никой.

И между тях откриваме Йосафат, който реагира по съвсем различен начин. И решението му носи мир и благословение за него и народа. В ситуация на криза, когато повечето гледат как да не загубят много и да се отърват с възможно по-малки щети и поражения, Йосафат, напротив, не само, че не губи нищо, но печели и то такава плячка, която 3 дни не може да събере, и то без да извади меча дори от ножницата си.

И Библията ни разкрива кое е решението, което му донесе това невероятно преживяване – молитвата и доверието на Бога. И искам да видим няколко ключови момента от неговият молитвен опит, които съдържат вечни истини, на които и ние днес можем да се облегнем.

Първо, да започнем оттам, че да си вярващ не означава, че никога няма да имаш проблеми. Много често вярата се възприема нещо като ваксина срещу проблемите в живота. Щом повярваш всичко ще е наред. И мнозина идват на църква за да нямат проблеми. А после като дойдат проблемите, отпадат, защото се чувстват излъгани и разочаровани, защото са повярвали на една лъжа, в която всъщност дяволът ги е хванал.

Когато Божието Слово казва обратното, че в този свят на зло, и вярващи и невярващи ще имаме проблеми и страдания. Да, от някои проблеми, със сигурност вярата ни спасява и съхранява. Когато си покорен на Божието Слово и мъдрост, ще бъдеш предпазен от много проблеми. Но това не означава, че изобщо няма да имаш проблеми.

Затова Бог казва: „Призови ме в ден на напаст и ще те избавя“ (Пс 50:16). Забележете „в напаст…“ Бог знае, че ще преминаваме през такива независимо колко вярваме. Затова вярата не е ваксина срещу проблемите, а по-скоро лекарство, което ни помага да се справим с тях без тежки последствия и вреди.

За Йосафат четем в 17 глава, че е бил верен и благочестив цар. И Сам Господ утвърждаваше царската му власт. И забогатя и се прослави защото следваше със сърцето си Господните пътища. Това, обаче не премахна неприятностите от живота на Йосафат. В случая – огромна армия от 3 нации се сговарят и тръгват срещу Юдея да я сринат.

И тук откриваме вторият любопитен и поучителен момент – четем, че Йосафат се уплаши…(3). Винаги съм казвал, че осъзнатия страх е полезна емоция, която ни предпазва в много отношения. Това е нашата защитна реакция. Без страх, живота ни щеше да е в сериозна опасност.

Да се страхуваш не е нехристиянско. Въпросът е как реагираме на страха. Затова прословутата мисъл на Марк Твен има много мъдрост: „Смелостта не е липса на страх, а контрол над страха”. И тук е момента, в който проличава вярата ни в Бога – как реагираш в ситуация на страх, когато си уплашен – реагираш с паника или доверие на Бога.

Йосафат имаше всички основание да се паникьоса. Да свика незабавно генералите и мобилизира армията. Можеше също да се разсърди на Бога, който така му се „отблагодарява“ за всичките му духовни реформи. Но изкушението да се паникьосва и гневи на Бога е преодоляно с мъдростта на молитвата. Преди да направи каквото и да е, царят решава да се помоли и довери на Божията сила. Без капка гняв и обида срещу Него, а наистина пълно доверие!

Не мислете, че му е било лесно да направи това. Защото в очите на някои да се молиш в критичен момент, особено като цар, изглежда доста унизително и безпомощно пред врага. Това със сигурност не бихме нарекли добра политика. Лидерът трябва да вдъхва доверие в себе си и своето ръководство в трудни времена. Но Йосафат направи точно обратното. Той призна страха си пред всички, призна и, това, че се чувства слаб и не знае какво да прави, освен да се помоли – „не знаем какво да правим“.

И тук е момента да кажем, че молитвата никога не прави човека слаб и безсилен. Може политически това да не изглежда добър ход, напротив – изглежда слабо решение, но в крайна сметка за Йосафат е важен резултатът, а не опазването на някакъв политически имидж. И тук виждаме превъзходството на съкрушеното сърце, за което и Давид говори в Псалм 51, сърце което се съкрушава не пред страха и опасностите, а пред своя Бог, на Който се надява. И Бог ни обещава, че такова сърце, Той няма да отхвърли, но ще погледне благосклонно и подкрепи (Пс 51:19, Ис 57:15, 66:2). Затова без да мисли за своят си политически образ, Йосафат отива при Бога в нуждата си и завежда целият народ при Него в молитва, която царят повежда.

И това е следващият поучителен момент тук – как се моли Йосафат и това как и ние трябва да търсим Бога в молитва.

Първо, в нашите молитви не трябва да търсим само решението на нашите проблеми, а Самият Бог. Обърнете внимание на първите 4 стиха – 6-9, които се съсредоточават върху Самият Бог и чак накрая, в последните три, Йосафат споменава проблема си. Но дори и тогава, акцентът е върху Бога и похвалата.

Такава богоцентрична молитва е рядко да чуем днес, особено в криза, когато повечето хора се молят на Бога, просто да ги измъкне и им помогне в проблема им. И в повечето случаи изобщо нямаме време да Му кажем какво означава Самият Той за нас, да изразим любовта си към Него и да Му дадем славата, която заслужава. А Той наистина иска и очаква от нас, не само да търсим ръцете, но и лицето Му – Самият Него, иска любовта ни, сърцето ни…иска да види колко сме щастливи с Него, че Го познаваме такъв какъвто е, а не само, да искаме от Него. Невероятно е, колко много Йосафат говори за Бога в молитвата си, преди да каже на Бога за проблема си.

Второ, виждаме как цялата молитва на Йосафат е потопена в Писанието. Царят не просто се фокусира върху Бога, а се фокусира върху Бога, така както Бог се е явил в Словото Си и историята на Божият народ. Той поставя специален акцент и върху Божиите обещания.

Трето, Йосафат не се моли Бог да унищожи враговете, Той просто моли Бог да се намеси и действа съобразно Своя характер и воля. Това не е лесно, но в крайна сметка, това също е важна част от нашето доверие на Бога – да предаваме делото си на Бога, Той да го разреши според както Той вижда нещата.

Следващият момент, Бог отговаря, но когато Той говори трябва наистина да Го чуем.

Още докато Йосафат и народът стоеше на молитва, Бог проговори към тях чрез пророк Йозиил – 15-17 ст. На пръв поглед всичко е толкова невероятно, но това също е не малък тест за царя и народа, както и за нас. Когато Бог те призовава да не правиш нищо, но да чакаш Него, нека си признаем, това не винаги е най-разумното нещо в нашите очи. Особено, когато Бог ти каже да отидеш и се изправиш пред това огромно множество войска – с нищо! Абсолютно нищо! Да излезеш срещу врага с голи ръце! Без никакво презастраховане! Йосафат е трябвало да има наистина дълбоко доверие на Бога, за да Му се покори и поведе народа си в битка без оръжия.

Не знам кое е предизвикало думите на Йосафат в 20 стих, но най-вероятно за някои от народа, Божият отговор и решението на Йосафат е било твърде наивно, и може би започнали да мърморят. Затова, четем, в 20 стих – царят ги успокоява и уверява да вярват в Бога и пророците за да се утвърдят и успеят.

И те излизат само с хваление срещу вражеската коалиция. Която пък, като чува хвалението, враговете се объркват и започнаха да се самоизбиват помежду си. Така, че когато юдеите стигнаха до мястото видяха само трупове! И долината на труповете се превърна за тях в долина на благословението – Бераха.

Какъв коренен обрат на една история, която започна със сериозна заплаха и опасност, и завършва с огромна радост и мир? Това може да се случи само когато някой в нуждата си погледне и потърси Бога като Йосафат – в смирение, доверие и покорност. Когато врагът е силен, а ресурсите ти са слаби и ти погледнеш на Онзи, Който има силата и ресурса да се справи с всяко предизвикателство.

 

Read Full Post »

nativity

В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То беше в началото у Бога. Всичко беше сътворено чрез Него; и без Него не е станало нищо от онова, което е станало…И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина. И ние видяхме славата Му, слава на Единородния от Отца.

Йоан 1:1-3, 14

Една от ирониите на съвременната история е, че по-голямата част от хората, които празнуват Рождество никога не са чували в действителност рождествената история. А тези, които са чували, в по-голямата си част освен да назоват героите в рождествения сюжет не знаят нищо друго…

Може да прозвучи странно, но дори бебето Исус в яслите не е всичко в историята на Рождество. Да, очевидно тази идея се харесва и на малки и големи и добре се продава. Мария и Йосиф, бебето Исус, овчарите и мъдреците ще ги видите в почти всеки рождествен сувенир. Има хора и компании, които печелят от това милиони. И макар самото физическо раждане на Исус да е специално и чудотворно събитие, това не е всичко в днешния празник.

Централната истина на Рождество и идея, която отказва да се подчини на всякакви пазарни правила се нарича Въплъщение! Бог стана човек! Детето на Рождество не е просто бебе на име Исус, а Вечният Бог, Който идва в плът като нашата! Йоан пише „И Словото стана плът и живя между нас…“

Колкото да е впечатляваща картината на малкият Исус, положен в ясли, а покрай него животни и наведени кротки овчари има нещо по-голямо и мащабно от това, нещо което умът отказва да приеме, нещо, което изглежда твърде невъобразимо за да се случи и все пак това се случва – Създателят на света влиза в света ставайки един от нас! Този който е направил човека Сам става човешко същество. Бог става човек!

Това е истинската история на Рождество, централната идея на днешния празник, реалност, която често се изгубва в рождествените пейзажи и декорации. Това е новината, която заслужава челното място в пресата и медиите, и която заслужава да бъде чута от всеки човек на Планетата поне веднъж в живота – Живият Бог се превърна в един от нас.

И това е наистина, както обичат да казват репортерите – не е за вярване! Не в смисъла, че това не е вярно, но в смисъла, че това събитие надхвърля и най-смелото ни въображение, че нещо подобно може да се случи.

Можем да приемем, че има Бог и Този Бог е създал Вселената от нищо. Можем да приемем, че Той е направил стотиците чудеса описани в Библията, включително и това да раздели Червеното море на две за да премине един народ през него като по суша. Можем да приемем, че Бог е способен да опази тримата верни младежи във Вавилон, които бяха хвърлени в пещ разпалена 7 пъти по-силно от обичайното.

Но това, което Бог направи в онази далечна Рождествена нощ, когато Цезар Август е император на Рим, а Квириний е управлявал римската провинция Сирия в чийто състав е влизала тогава Палестина, е наистина голямо, надхвърля и най-смелото ни въображение. Живият Бог влиза напълно в човешкото битие както се е родил всеки от нас. Създателят става създание! Бог стана човек! Не е за вярване, но се случи!

И в същото време, повечето хора, които празнуват Рождество никога не са чували тази уникална рождествена история. Да, повечето от тях са чували за малкото еврейско момче родено от една специална, изпълнена със страх и почит към Бога, двойка. Също са чували, че това специално малко бебе е еврейският Месия. И днес милиони всяка година се тълпят около празниците да чуят забележителната оратория на Хендел „Месия“. И в същото време, не знаят и никога не са чували, че малкото еврейско момче в действителност е „Бог, чрез Когото всичко е станало“, както пише Йоан още в началото на своето Евангелие.

Тук липсва традиционната история за раждането на Исус. И това не е случайно! Йоан пропуска яслите и овчарите, дори Мария и Йосиф, за да ни отведе към онова, което лежи под повърхността на всичко, и което може да ни помогне правилно да разберем не само Рождествената, но цялата земна история на Исус Христос.

Със своето забележително начало на Евангелието, Йоан иска всеки от нас да осъзнае, че Детето на Мария, Човекът от Галилея, Който ходи, яде и общува с истински хора от плът и кръв, не е нищо друго освен Създателят на Вселената. Човекът, който плаче до гроба на Лазар, е Онзи, Който е създал цялата палитра на човешките чувства. Човекът, Който бе изморен и жаден до толкова, че да поиска от една самарянка глътка вода, е Онзи, Който е създал в началото първите водородни и кислородни атоми и определил химичното им съединение, така че да се получи вода – H2O – два атома водород и един кислород. (Лукадо). Същият Бог, пише Йоан стана плът и живя между нас… И продължава в 16 стих „от Неговата божествена пълнота всички ние получихме благодат…“

Идването на Исус не е самоцелно… Позволете ми да ви приведа няколко конкретни причини, поради които Исус прие нашата плът чрез утробата на Мария за да получим благодат от Него…

Например, в Ин 3:16 „Защото Бог толкова много обикна света…“

Любовта е решението на задачата наречена Въплъщение. В раждането на Исус Бог слезе при нас за да покаже, че ние наистина сме Негово творение, и създание на което Той държи. Държи до такава степен, че е готов да приеме нашата плът за да ни го покаже.

Повечето хора вярват, че Бог може да съчувства на болките ни, но се чудят дали Той може да преживее истинска съпричастност с нашите страдания. Отговорът е в думите „Словото стана плът…“ Божият Син срещна очи в очи прокажения, разбойника и жената хваната в прелюбодейство. И дори Сам усети върху Себе Си силата на изкушението в пустинята. Той знае какво е болка и какво е скръб. И вижте, как няколко десетки години по-късно, Павел, описва това в Евреи 4:15.

Нека не забравяме също как продължава историята на младенеца Исус –Той пораства и увисва пригвозден на дърво. Това е Бог, Който преживява човешкото насилие, несправедливост и страдание от първа ръка. За да ни покаже колко много държи на нас, и как в любовта Си към нас е готов на всичко! Не съм сигурен, че някой е готов да отиде толкова далеч в отношенията със собствените деца, но Бог го направи, защото е наистина Бог, Който държи на нас. И това е една невероятна утеха в нашите собствени страдания, в нашата собствена битка със злото на тази земя – Той взе участие в същото (Евр 2:14). Но Той дойде не само да изрази Своята съпричастност с нас…

Но и да ни изведе от последствията на греха върху нас.

Вижте как продължава същата 3 глава от Йоан, признанието на Исус, 17 стих, всеки от вас го има на картичката, която намерихте на стола си в началото на службата – „Бог не изпрати Своя Син в света, за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него“.

Спомнете си, какво научи Йосиф от ангела за Сина Си, преди същия да се роди „ще Му дадеш името Исус, защото Той ще спаси Своя народ от греховете Му“. И когато Исус идва, Йоан записва едно от ключовите Му изказвания в тази връзка – 12:46-47

Във въплъщението на Христос ние виждаме желанието на Бога да спаси човечеството, потънало в мрака на греха, неверие и отчаяние. За жалост много хора и днес продължават да живеят с погрешни представи за Бога. Едни Го смятат за начумерено същество, мразещо човечеството. Други си Го представят като абстрактна субстанция, която не й и до нашия живот, до нашите проблеми и нужди. Но почакайте, празникът на Рождество не е ли разкриване на Личност, която се интересува от нас, интересува се точно от нашите проблеми.

И не само това, но Личност, Която прави всичко възможно за да ни освободи от зловещото робство на греха и дявола и да ни отведе на сигурно място – „Аз дойдох…за да не остане в мрак този, който вярва в Мене“ (Йоан 12:46). Бог приема човешка плът в Исус Христос за да ни каже къде можем да сме на безопасно място и Сам осигурява достъпа до това място.

Пол Харвей, разказва любопитна история, която илюстрира тази истина.

Било е бъдни вечер, някъде в Средния Запад. Имало един човек, който гледал на Рождество, като на някаква глупост. Не е бил лош човек, напротив, бил добър и порядъчен, щедър към семейството си, честен в своите отношения с другите. Но не е вярвал във всичко това, което се е говорело по Рождество. Бил е прекалено честен, за да се преструва, че вярва.

«Аз не искам да те огорчавам, казал на жена си, която редовно ходела на църква, но аз просто не мога да разбера тезата, че Бог стана човек. За мен това е пълна безсмислица. Вечерта, на бъдни вечер, жена му с децата отишли на вечерна служба, а той отказал. „Ще се чувствам като лицемер, обяснил той, по-добре да си остана вкъщи. Ще ви чакам”.

Не след дълго, започнало да вали навън сняг. Снежинките ставали все по-големи и по-големи. „Ех, щом е Рождество, нека бъде бяло” – помислил си мъжа. Върнал се към камината и започнал да чете вестник. След няколко минути обаче, се стреснал от глух удар. Чул се още един, после още. Той си помислел, че може би някой хвърля снежни топки в прозореца. Отворил вратата за да разбере какво става, вижда малко ято свити помежду си птици. Сигурно заради лошото време и в търсене на укритие, се опитали да влязат през прозореца. Мъжът си помислил: „Не мога да позволя на бедните птици да замръзнат, но как да им помогна?” Сетил се за навеса, където стояло понито. Там птиците ще им е добре. Той бързо си облякъл палтото и ботушите, и по дълбокия сняг стигнал до навеса. Отворил широко вратата, включил тока. Но птиците не влизали.

„Трябва да ги примамя с нещо” – помислил си човека. Бързо отишъл до къщата, взел малко хляб, натрошил го по снега по посока на навеса. Но за негово съжаление, птиците игнорирали хляба и продължили да се удрят в дълбокия сняг. Опитал се да ги подкара към навеса, като обикаля около тях и размахва ръце. Птиците се разбягали в различни посоки, но не и в топлия, светъл навес. Сигурно им се струвам странно и плашещо създание, казал си мъжа, как да им помогна да разберат, че могат да ми имат доверие? Ако имах възможност само за няколко минути да стана птица, като тях, със сигурност бих успял да ги отведа на безопасно място”.

Точно в този момент започнали да звънят църковните камбани. И човекът замръзнал на място, прислушвайки се към звъна, възвестяващ Рождествена вест. След което паднал на колене, направо в снега, и прошепнал към Бога „Сега зная, защо Ти направи това”.

И Словото стана плът…пише Йоан, преодолявайки точно тази бариера, която човекът не е могъл да преодолее за да спаси птиците. Но Бог го направи! Той стана един от нас, за да ни покаже изхода от безцелното лутане в грях, страдание и смърт.

Аз живея и вие ще живеете – казва Исус на учениците в Ин 14 гл.

Това е истинската история на Рождество, история на надежда… история за това, как Божият Син идва в нашия повреден свят, за да изпитаме прошка, изцеление и свобода. Ап. Павел пише в Колосяни 1 глава „чрез Него ние имаме изкупление – прошка на греховете“, а думите на Исус към Своите съвременници бяха „ако пребъдвате в Моето учение…ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“.

Историята на древният свят е изпълнена с множество митове за богове, които идват на земята за известно време, а като се изморят се връщат обратно. Никъде обаче в света преди и сега е нямало такова нещо, като Бог да стане плът в желанието си да спаси човека. Освен, чудото на въплъщението на Божият Син в древният Витлеем! И това е нашата обща рождествена радост тази сутрин – Създателят стана създание, за да върне човека там, където е бил – в прегръдките и славата на своя Създател и Бог. И самото име „Исус“ от еврейски означава „Бог спасява“.

Историята на Въплъщението безспорно е най-завладяващата история, която светът някога е познавал, и събитие, което няма аналог в световната история. И ако това е вярно, тогава би трябвало да осъзнаем, колко прави са били овчарите да паднат пред Младенеца в яслата, а мъдреците от Изток да оставят работата си и да пътуват хиляди километри през Арабската пустиня за да Го открият и Му се поклонят

Ако Всемогъщият Бог е дошъл на земята, и Синът на Мария се оказва Творецът увит в нашата плът и носещ нашата кръв, тогава нека Го чуем, когато ни казва „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя…и ще намерите покой за душите си“ (Мат 11:28-29). Една рождествена картичка го казва по друг начин: „Словото не е станало философия за да бъде дискутирано, нито теория за да се разисква, нито концепция за да се обмисля. Словото стана Човек за да бъде следван и обичан“.

Ин 1:1-3, 14, 12-13

Рождество Христово е шанс да се родиш и ти – за Бога и вечността! Той се роди на земята и прие човешка плът, за да можем ти и аз чрез вяра в Него да станем Божии деца! А да бъдеш Божие дете – това е следващата завладяваща история, чийто начало можеш да положиш днес, разбира се, ако тя все още не е започнала за теб.

Read Full Post »

family tree of Jesus„Книга за родословието на Иисус Христос, Син на Давид, Син на Авраам. От Авраам се роди Исаак, от Исаак се роди Яков, от Яков се родиха Юда и братята му, от Юда се родиха Фарес и Зара от Тамар, от Фарес се роди Есром, от Есром се роди Арам, от Арам се роди Аминадав, от Аминадав се роди Наасон, от Наасон се роди Салмон, от Салмон се роди Вооз от Раав, от Вооз се роди Овид от Рут, от Овид се роди Йесей, 6от Йесей се роди цар Давид. От цар Давид се роди Соломон от жената на Урия, от Соломон се роди Ровоам, от Ровоам се роди Авия, от Авия се роди Аса, от Аса се роди Йосафат, от Йосафат се роди Йорам, от Йорам се роди Озия, от Озия се роди Йоатам, от Йоатам се роди Ахаз, от Ахаз се роди Езекия, от Езекия се роди Манасия, от Манасия се роди Амон, от Амон се роди Йосия, от Йосия се роди Йоаким, от Йоаким се родиха Йехония и братята му – по време на преселението във Вавилония. А след преселението във Вавилония от Йехония се роди Салатиил, от Салатиил се роди Зоровавел, от Зоровавел се роди Авиуд, от Авиуд се роди Елиаким, от Елиаким се роди Азор, от Азор се роди Садок, от Садок се роди Ахим, от Ахим се роди Елиуд, от Елиуд се роди Елеазар, от Елеазар се роди Матан, от Матан се роди Яков, от Яков се роди Йосиф, мъжът на Мария, която роди Иисус, наричан Христос.“

 

В пиесата на британския драматург Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ главния герой е попитан да разкаже за миналото на своето семейство. Мистър Уординг се кълне, че е изгубил и двамата си родители и че са го намерили в куфарче на гарата. Взрива от негодувание, с който е била посрещната тази вест, е един от най-комичните моменти в цялата пиеса. Една от героините в нея, Лейди Бракнъл възклицава: „Загубата на един от родителите още може да се разглежда като нещастие, но да изгубиш и двамата, мистър Уординг, си е направо небрежност…“ и не след дълго добавя: „Аз много ви препоръчвам, мистър Уординг, възможно най-скоро да се обзаведете с роднини“.

Проблемът е, че в много обществени групи, дори в либералния западен свят, където се говори и цени идеята за равенство, да имаш и познаваш своето родословие е важен и съществен момент.

Особено тогава, когато има какво да се покаже, за някои изучаването на семейните корени им позволява да почувстват своята значителност. Достатъчно е тук да си спомним дори българския сериал „Столичани в повече“ и Славея Лютова, която си сменя фамилията на Бурова, за по-висок генеалогичен имидж в обществото.

Днес също става все повече популярно да се знае родословието с цел ранна диагностика и лечение на някои заболявания, защото част от гените си получаваме в наследство от своите дори далечни роднини.

Така скучните на пръв поглед родословия, се оказват доста значими в определени моменти и обстоятелства от нашия живот.

Тази сутрин бих желал да обърнем внимание върху родословието на нашия Спасител Исус Христос. Откривайки Новия Завет, първото, което вижда съвременния читател още на първата му страница е списък с непознати и дори странни имена. Но това съвсем не означава, че четенето им или изучаването им е загуба на време.

Напротив, когато внимателно изследваме приведеното родословие на Исус, тук, от Матей, ние ще установим, че то е като тръбния звук, като гласа на градския глашатай, които призовават за внимание, така и това родословие в началото на Евангелската история съдържа изключително важен апел към читателите за тяхното внимание към същността на Исус и Неговата човешка генеалогия, най-вече в това, че Христос не е изолирана фигура в човешката история, или митичен новатор.

Напротив, Матей, който пише своето Евангелие към евреите, които стриктно са наблюдавали своите семейни корени, показва, че Исус е рожба на дълга линия от поколения в историята на Авраам и потомството му. Той не се е появил случайно и чрез случайни хора. Напротив неговата история е щателно планирана, родословието Му го отвежда до факта, например, че е син на Давид и на Авраам.

Някои читатели наистина може да сметнат генеалогията на Исус за скучна и безполезна, и може би някой, дори от нас присъстващите тази сутрин, са имали изкушението изобщо да не я четат.

Днес обаче, на Рождество, ви предлагам да се върнем към нея и да видим какво означаваше тя за Самият Исус и дали не означава нещо и за нас, дори днес, в 21 век.

Първо, родословието на Исус демонстрира цял куп исторически реалности.

Вече споменахме една от тях, а именно, че Исус не е откъсната фигура в човешката история. Той може да бъде проследен обратно до самият Авраам. Неговото потекло може да бъде адекватно измерено на фона на предишните времена и събития.

Например, че Христос е имал правилното родословие за да бъде обещания Месия. Родословието Му започва от Авраам, което урежда въпроса за Неговата националност и обещанието на Бога на Авраам, още в Битие 22:18, че в неговото потомство ще се благословят всички народи на земята. Когато Исус се ражда, Новия Завет Го определя като семето на Авраам, чрез което дойде това благословение не само върху юдеи, но и езичници…

От родословието ясно се вижда, че Исус дойде също чрез Давид, което урежда царственото Му право. В редица старозаветни пророчества касаещи идването на Месия, ясно се подчертава, че Той ще дойде от дома и рода на Давид. Вижте, например, Исая 11:1-2…

Каквото и да бе правил Исус, ако Той не е бил потомък на Авраам и Давид, Той не можеше да бъде Месия. Матей обаче посочва че Исус е имал перфектното родословие за да бъде обещания Месия.

Родословието на Исус посочва също как Бог действа в историята, изпълнявайки редица Свои обещания към Авраам, Исаак, Яков, и Давид.

В Матей 1:16 пък намираме един много важен исторически и богословски детайл. Изразът „роди“, който се повтаря за всеки мъж в наследствения списък, тук липсва. И това не е случайно. Защото Йосиф, който макар и посочен тук като законния баща на Исус, не бе Неговия истински биологичен такъв и по този начин се загатва за божественото начало на Исус.

Второ, родословието на Исус отхвърля цяла група лъжливи предположения, а именно:

    1. Това, че християнството е шовинистично, в този смисъл, че омаловажава жените и ги дискриминира. Тук обаче виждаме 4 жени включени в родословието на Исус, които, с изключение на Рут, дори не са били кой знае какви бележити жени.
    2. Това, че юдаизма е бил напълно ексклузивен, изключващ изцяло другите народи в привилегиите на вярата и духовното наследство. Забележете обаче факта, че дори в списъка на месианското родословие са включени поне 3-ма чужденци, за които със сигурност знаем –Рахав, Рут и Ветсавея, а може би и Тамар също, както някои предполагат.
    3. Това, че Йосиф е биологичен баща на Исус – вече видяхме, че това очевидно отпада също на фона на прецизната историческа генеалогия на Исус, която дава Матей. Мария, а не Йосиф е посочен като родител тук!

Родословието на Исус е важно за съвременния читател и в този смисъл, че прави неоснователни и дори нищожни редица оправдания и извинения от страна на човеците.

Погледнете колко странни съдби има в родословното дърво на Исус:

      1. Жените, които споменахме вече.
      2. Най-малко трима чужденци в едно юдейско родословие.
      3. Някои от хората в списъка са с много лоша репутация – като лоши­те момичета Рахав и Витсавея, например, и лошото момче Манасия.
      4. Някои са напълно непознати лица.
      5. Някои са добри, но са правели ужасни неща.

Цялото това разнообразие ни учи обаче на нещо, а именно, че отделните лица, индивиди, не е задължително да бъдат обусловени биологически в характер и морал от такива хора в своето минало и бекграунд. Нито благочестието, нито безнравствеността имат строга наследственост.

Днес много се говори за наследственост, но не само в областта на имотите, но гените и морала. Много съвременни психолози оправдават явни грехове с наследственост, с дефектни гени и какво ли още не. Например, хомосексуализма се посочва, като биологически детерминиран, или предопределен. Също и алкохолизма.

Библията обаче ни показва достатъчно категорично, че грехът е избор, а не вроденост. Ние се раждаме с греховна наклонност, но вършим грях поради съзнателен избор да го правим. Това, че Рахав е била блудница, не направи автоматично всички свои деца такива, поради генетични причини. Или, пък, например, как да обясним феномена Манасия, при положение, че баща му, Езекия е един от най-благочестивите царе в Юдея?

Второ, разнообразието от несъвършени хора в родословната линия на Исус показва, че отделните индивиди също не е задължително да се влияят от постъпките на хората преди тях.

Йосиф, например, не повтаря грешките на Давид или Соломон. Езекия вместо да се влияе от дълбокото отстъпничество на баща си, Ахаз, напротив, му се противопоставя във всичко – събаря кумирите и ашерите, и се прилепи толкова към Бога, че се казва за него, че нямаше подобен на него между всички юдейски царе, нито преди, нито след него (4Царе 18).

Всичко това говори много за оправданията и извиненията в наши дни: (1) „Аз не мога да служа на Бога заради лошата и неугледната ми родословна история“; (2) „Моята майка/баща, бяха такива, какво мога аз да направя?“; (3) „Аз съм толкова грешен, че Бог никога няма да ми прости, още повече да ме употреби за Своите цели“; (4) „Моите предци не са били християни“. И какви ли още не извинения можем да чуем днес. Може би някой дори от нас тази сутрин си е позволявал да мисли за нещо подобно.

Скъпи мои, родословието на Исус може да ви помогне да се справите с всички тези притеснения, смущения и извинения. То ни учи, че Бог не е ограничен от нашите традиции и дребни предразсъдъци. За Него няма значение нито племенния, нито расовия, нито половия, нито социалния ти произход и статут. Ние всички сме равни в Неговите очи.

Нещо повече, Бог е готов да използва в Своя спасителен замисъл всеки човек, а не само тези със съвършен произход и минало. Миналото е без значение, важно е днес, дали си достъпен за Него или не. Рахав бе езичница, с гнусно минало и несигурно бъдеще. Но в момента, когато тя отвори сърцето си за Бога, бе спасена и включена в най-великата родословна линия в човешката история, тази на Исус Христос, и е дадена за пример на вяра наред с Авраам и Мойсей.

Може би ти си мислиш дали е възможно същото да се случи и с теб? Възможно е, и дори Бог с нетърпение те очаква да те включи в Своя план за спасение. Просто ела при Него и Му се довери. В Матей 11:28 Исус се обръща към множествата със следния призив: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“. Без значение с какво си обременен и какъв е характера на твоето бреме, също и откога се мъчиш с него, ела при Христос и ще намериш покой на душата си. Може би това Рождество ще стане първото, в което ще отпразнуваш своята свобода, спасение и мир. Всичко зависи от теб!

И така, на Рождество, вместо да избягваме, е добре отново и отново да се връщаме към родословието на Исус.

Първо, за да открием Исус, като верния Месия, обещан още в далечни времена, чрез Когото идва благословението и спасението за всички човеци.

И второ, за да открием извора на своята собствена значимост, който е Бог. Родословната линия на Исус ни показва, че Той е Бог на невероятна благодат и милост, готов да включи в Своя замисъл на спасение всеки, без значение, какви грешки сме направили и колко зли сме били.

В Него мръсното може да стане чисто, невероятното става вероятно, незначителното става значимо! Спомнете си свидетелството на Павел в 1Кор 15:8-10б…

* Редица идеи и мисли в тази проповед дължа на N. T. Wright, for Everyone Bible Studies, Matthew

 

Read Full Post »

images3H4TWLWP

 „А Мария пазеше всички тези думи в сърцето си и размишляваше върху тях“

 Лука 2:19

 

 

 

 

Колкото повече напредва времето и се удължава дистанцията между първото Рождество, преди около 2000 години, във Витлеем и това в нашата съвременност, толкова повече се видоизменя рождествената история. Не винаги това е нарочно, и не винаги от лоши подбуди… Напротив, повечето промени в рождествената пиеса са направени и допуснати с най-добри мотиви, например, да се направи по-привлекателна и романтична рождествената обстановка и събития, дори и за децата.

Но колкото и да са емоционално оправдани подобни промени, те крият в себе си високия риск, рождествената история да се превърне в един вид християнска „митология“. И за жалост, точно това се случва. Дори в песните, които се пеят на Рождество, неусетно са се вмъкнали митологични елементи, които очевидно липсват в библейския разказ.

Започнах с текста от Лука 2 не случайно. Защото виждам в реакцията на Мария тогава, по време на първото Рождество, нещо, което е полезно за нас вярващите да правим на всяко Рождество, а именно да изследваме това събитие и се научим да отделяме митовете от фактите, традицията от библейското описание. Думата, която използва Лука тук за Мария на гръцки е „συμβάλλω“ – изследване чрез съпоставяне и противопоставяне (буквално, да сблъскаш и удряш няколко неща едно в друго и по този начин да разбереш кое е здравото, а кое е слабото, кое е истинското, кое е фалшивото).

Затова, тази сутрин, искам да ви предизвикам да направим именно такова изследване на различните елементи и аспекти в популярната рождествена история, и може би ще се изненадате, когато ще разберете, че не са малко нещата, които никъде не присъстват в библейския текст, но са добавени и развити в рождествената сцена през вековете от хората. Аз не казвам, че тези добавки са лоши или вредни, но те не са истина и затова трябва да бъдат посочени и отделени, за да се опази чисто библейското описание на Рождество, и за да не робуваме на митове, а да следваме фактите.

И така, кое е мит и кое е факт в рождествената история, такава каквато я познаваме повечето от нас днес? Ще се съобразим с хронологията на събитията…

  • Мария и Йосиф на магаре

Почти няма рождествена картина или някакъв друг тип визуално изображение на пътуването на Йосиф и Мария към Витлеем, в които да не бъдат представени Мария седнала на магаре, а Йосиф го води за въжето. В много рождествени сцени дори деца играят ролята на магаре.

На какво почива, обаче, този образ? Със сигурност не върху библейско свидетелство. Никъде в Евангелията не се споменава, че Мария е пътувала по този начин. Нека видим текста, който е свързан с пътуването – Лука 2:1-4… Нищо не се казва за магаре?! По начало начините за придвижване тогава са били в зависимост от материалния и социалния статут на пътника – носилка, колесница, кон, камила, магаре или пеша. Ходенето пеша в Новия Завет преобладава! Как е пътувала, обаче, Мария до Витлеем е неясно.

Предположението, че Мария е била седнала на магаре трудно намира дори логична опора. Помислете как би могла една бременна жена в последните месеци да подскача нагоре и надолу върху муле около 140 км.? Аз си спомням когато моята съпруга беше бременна с първото ни дете, и пътувахме с колата по неравни планински пътища и колата подскачаше, някои от приятелите които бяха с нас се шегуваха (не без основание), че тя може да роди някъде по пътя…

Нека не забравяме също, че Йосиф и Мария не са били богати хора. Те са нямали дори агне, което да принесат в жертва (но гълъб – Лев. 12:8), камо ли магаре, което се считало за лукс по онова време. Затова най-вероятното и с което много учени са съгласни, че Йосиф и Мария са вървели пеш, както и много други хора са го правели по онова време, които са нямали пари за магаре.

  • Раждането на Исус в пещера и в същата нощ на пристигането във Витлеем

През вековете са изказаха много предположения по този въпрос, и по всичко личи, че поне в изкуството се съхрани образа на пещерата и животните в нея. Можем да видим толкова много рождествени картички с този образ и днес.

Никъде обаче в Евангелието не ни се съобщава нито за пещера, нито за животни! Даже атрибутите на нашата рождествена сцена тук в църква не са съвсем коректни. Нека да изясним все пак, къде Мария и Йосиф се спряха във Витлеем и къде бе роден Исус?

Според преданието, те почукаха на вратата на някаква гостилница, където обаче нямаше свободни места, и тогава те намериха пещера в края на града с животни където Мария роди Исус.

В библейския текст обаче нищо подобно не намираме! Или както още е по-популярно – Йосиф да търчи от къща на къща, притиснат от времето и хлопа по вратите за да намери място за Мария и всички отказват. Колко често дори това ляга в основите на много проповеди и поучения, какви ли не хипотези се развиват още…Всички които обаче малко имат или изобщо нямат нищо общо с фактите.

Първо, времето за раждането. По-широкия контекст на Лука 2:7 стих, ни разкрива, че това не е станало в същата нощ. В 6 стих четем: „докато бяха там“ – тоест минало неопределено време между пристигането им и раждането. Нещо повече, дословния превод на втората част от този стих би бил „и като навършиха й (или изпълниха се) дните й да роди“. Задъхания и търсещия образ на Мария и Йосиф които не могат да намерят място за нощуване в последния момент няма никаква библейска опора.

Второ, мястото на раждането. Думата „гостилница“ (κατάλυμα) може и да означава в някои случаи страноприемница, но в повечето, това е гостната стая или горницата в един дом. Нещо повече, когато става дума наистина за страноприемница, Лука използва съвсем различна дума за това (πανδοχεῖον), например, в притчата за Добрия Самарянин (Лука 10:34). И обратно, когато Лука говори за гостна стая или горница, винаги използва същата дума, която той използва и тук за раждането на Исус, в смисъла не на хотел, а на стая в къща (ср. с мястото на Тайната вечеря – 22:11).

По този начин и историческите и лингвистичните проучвания показват, че вероятното място за раждането на Исус е била не пещера извън града, а долния етаж от къща или прикрепена към къщата постройка за домашни животни, защото горе, стаята за живеене, е била препълнена от хора по време на преброяването. Преданието за пещерата възлиза от едно апокрифно псевдоевангелие на Яков! Това предание може да има драматичен ефект, но не и фактологически!

  • Животните

Трудно е да си представим днес рождествената сцена без вол или осел, например, и този образ дълбоко се е вплел в нашите представи за Рождество. Но нито Матей, нито Лука говорят за животни на мястото, където Христос се е родил! За първи път животните се появяват през 13 век, когато Франциск от Асизи, считан за великия средновековен любител на животните, е изградил сцена с рождествени ясли и живи животни около нея. Оттам насетне това се приема за даденост, но не основателна, за съжаление.

  • Песента на небесното войнство, ангелите

Сцената с ангелския хор, който пее от небесата е също толкова силна по време на Рождество днес. Може би най-големия принос за това има Чарлз Уесли и неговите музикални произведения, акцентиращи песента на ангелите… Но дали ангелите в действителност са пеели в онази нощ пред овчарите?

Нека прочетем евангелския епизод свързан с явлението на небесното войнство – Лука 2:13… Гръцката дума, която е преведена тук като „хвалеше“ е ainountwn, корена й αἰνέω, и в най-общия смисъл означава да говориш или се изказващ за превъзходството на нечие лице, обект или събитие. В Новия Завет основно се използва за израз на хвала към Бога, било от учениците, църквата, ангелите като тук, и дори овчарите в 20 стих.

Понеже често има тясна връзка между похвала към Бога и пеенето в Стария Завет, най-вече в Псалмите, то много хора преценяват по този начин, че да хвалиш Бога е равносилно винаги на това да пееш. Но това изобщо не е така. Когато става дума за хваление като песен, задължително се добавя думата „песен“ или „пея“. Дори в същите Псалми стоят нещата по този начин – хвалене с песен, но има хвалене и с проповед, възвестяване и т.н. В Новия Завет, например, виждаме множеството ученици покрай Елеонския хълм да хвалят Бога със силен глас за чудесата, които са видели. Тоест хвалят, като говорят и възвестяват, а не пеят.

Има още една важна дума тук – „говорещи“ (на български „с думите“), тоест буквално „хвалещи и говорещи“ (λέγω – говоря, съобщавам).

Така ние виждаме, единия ангел обявява раждането на Исус, след това идват още ангели, които благодарят на Бога и възвестяват: „Слава на Бога във висините…“ Идеята, че ангелите пеят в нощта на Рождество е станала толкова вплетена в нашите представи, че мнозина се изненадват, когато научават, че Библията нищо не говори за песен. Този пример, също ни дава една добра възможност да обсъдим традициите които сме приели.

Разбира се, не бива да отиваме и твърде далеч, като казваме, че ангелите не могат да пеят, или абсолютно не са пели тогава на Рождество. Не знаем… Но убежденията ни, богословието и практиката ни, не само по време на Рождество, но и като цяло, трябва да стои на твърди и непоклатими основи, каквато е написаното Слово, а не човешки предположения, колкото и да оправдани да са те.

  • Мъдреците

Образа на мъдреците е заключено в съзнанието почти на всеки, като присъстващи по време на раждането на Исус. Ще ги видите в почти всеки филм и рисунка за Рождество, стоящи редом до яслите, Исус, Мария и Йосиф. Отговаря ли обаче това на истината? Какво казва библейския текст?

Първо, мъдреците, според Евангелието не са присъствали изобщо по време на раждането на Исус, но са Го посетили едва тогава, когато Същия вече е живял в къща, и не е бил бебе, а дете. Съдейки по изчисленията на Ирод – около двегодишно. Нека прочетем Матей 2:11…

Това е само един от митовете свързани с мъдреците. А какво ще кажете за тримата мъдреци? В Евангелията никъде не се споменава техния брой. Те могат да бъдат двама или двайсет. Числото три е хипотеза основана върху количеството подаръци, но всички знаем, че хипотезата не е окончателната истина.

А какво ще кажете, че тези мъдреци са царе от изток, както се пее в една много популярна рождествена песен „Три царе от изток сме, носим скъпи дарове…“? За съжаление сега нямаме време да разнищим по-подробно статута и произхода на мъдреците, но сме го правели преди.

  • Датата 25 декември е с изцяло езически произход

Откакто, по начало, съществува празника Рождество Христово оттогава и се водят дебатите относно дата на Христовото рождение. Проблемът е, че никъде в Новия Завет не се споменава нито годината, нито деня в който Исус се е родил. Самият Христос говори за значението да се празнува Неговата смърт, но никъде и намек не дава за Своето раждане.

Същото важи и за Раната Църква. Великден и Петдесятница са единствените празници, които могат да бъдат проследени обратно към апостолско време. Данни, че първата църква е пазела Рождество няма нито в Новия Завет, нито в най-ранните писания след него.

Тези и други фактори дадоха ход на популярната до днес идея в някои среди (най-вече сред Свидетелите на Йехова и Адвентистите), че 25 декември е опит на по-късното християнство да замени известен езически празник – Римските Сатурналии – фестивал в чест на земеделието и по-точно края на земеделската година. На всичко отгоре, през 274 година, римския император Аврелий разпорежда нов празник, точно на 25 декември, в чест раждането на Непобедимото Слънце (Sol Invictus). Така, през 12 век се ражда за първи път предположението, че 25 декември е компромисна дата, в която християните съзнателно избират един езически празник свързан с раждане, за да прокламират раждането на Исус, истинското Слънце.

Вярно е, че християнската вяра и практика не са се образували в изолация, нито от юдейския контекст, нито езическия. Църквата се е контекстуализирала, както го прави и днес. Няма нищо лошо в това, когато се взема един езически празник и се изпълва с ново християнско съдържание. Но да се твърди, че това се е случило и с 25 декември, и че този ден е с изключително езически произход с християнско съдържание е наивно, и е пореден Рождествен мит.

Вярно е, че точната дата на Христовото раждане е неизвестна. Но също така е вярно, че още във втората половина от 2 век след Христа, започва търсенето на тази дата и предположенията за нея. За различните версии споменава Климент Александрийски (150-215гг). А Ипполит Римски, един от най-плодовитите ранни християнски автори, живял по същото време посочва 25 декември като възможната дата за раждането на Исус, впоследствие подкрепена от Йоан Златоуст и други.

Всичко това се случва много преди да бъде установен празника на Слънцето, и дори намек няма за връзката на тази дата с някакъв друг езически празник. Очевидно е също, че тази дата станала толкова очевидна и неоспорима, че в един римски алманах от средата на 4 век, в който са изброени датите на смъртта на различните християнски епископи и ученици, първата в списъка е 25 декември, която е маркирана с думите: „Natus Christus in Betleem Judeae“(Христос е роден във Витлеем Юдейски). И така, още един рождествен мит, макар и не от библейско естество, а историческо от който е добре да се отърсим.

В раждането посред зима няма нищо чудно. Лука ни съобщава, че по онова време, овчарите са пазели овцете на открит въздух. Този детайл някак си говори повече за време между март и ноември, но Мишна (важен юдейски религиозен и нормативен документ от древността) съобщава, че около Витлеем хората са държали овцете си навън от вкъщи дори през зимните месеци.

Има ли значение?

Със сигурност има, и то е в това, да бъдем максимално близо до евангелската история за Рождество. Изброените рождествени традиции и погрешни схващания илюстрират нуждата ни да разчитаме на авторитета на Божието Слово и да бъдем зависими изцяло от Писанието.

Също така, неведнъж, сме свидетели как малки на вид детайли, които невинно се добавят или се отнемат от библейския разказ, довеждат до погрешна богословска адаптация и църковна практика, като например, кръщаването на децата, броя на тайнствата и др.

Затова е толкова важно, да бъдем като Мария, която внимателно изследваше всичко, което чува и вижда. Или като беряните, за които четем, че като слушаха Павел и Сила „всеки ден изследваха Писанията да видят дали това е вярно“ (Деяния 17)

Митовете идват тогава, когато ние преставаме да мислим критично и позволяваме на традицията и въображението ни да диктуват реалността. Това може да се случи за съжаление не само с Рождество и с Рождествената история…

Read Full Post »

Picture1  „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито каквото и да е притежание на ближния ти“

Изход 20:17

Бърнърд Шоу, британски драматург и писател, преди време е направил достатъчно проницателно наблюдение в областта на човешките желания. Той пише: „В живота ни има две трагедии. Едната е да не постигнеш изпълнението на своето най-съкровено желание, а втората е да го постигнеш“.

Сферата на човешките желания е изпълнена с много противоречия и парадокси.

От една страна да желаеш е нещо толкова естествено и нормално за човешката личност. Желанието е движеща сила, без която живота ни би бил немислим, да не говорим пък за човешката дейност. Както навремето бе отбелязал Толстой: „ако човек не желае, няма да има и човек. Причината за всяка деятелност е желанието“.

В същото време обаче, в различни етапи от човешката история, е имало будни хора, които са сигнализирали, че в желанията не всичко е безобидно. Така, например, през 18 век, Пиер Бауст, предвидливо маркира, че „ако всички човешки желания се изпълнят, земята ще се превърне в ад“.

Може би някой от нас, трябва сериозно да се замисли следващият път, когато ще поздравява някого за рожден ден с пожелание всичките му желания да се сбъднат. Защото никой от нас не знае какво е вътре в човека, и какви желания изпълват сърцето му. Ами ако те са низки, непочтени и престъпни?

Именно за това още в далечната древност към човешките желания някой са били дори доста крайни. Например, стоиците в древна Гърция, са считали, че истинското удовлетворение се крие в отказа на човека от своите желания. Будизмът, чийто основи са положени още в далечния 6 век преди Христа, отива дори по-далеч. Съгласно това религиозно-философско учение причините за страданието (дукха) се крият в желанията (тришна), които са зли, затова най-голямото съвършенство е да убиеш желанията, всякакви.

Когато отваряме Библията обаче, ние откриваме един откровен, но в същото време балансиран подход към човешките желания. Тук няма крайности, нито в едната, където всичко е позволено, нито в другата, където всичко е забранено.

Писанието ни открива, че желанията са естествена част от нашата човешка личност, създадена според Божият образ и подобие. Ако Бог желае, това означава, че и онези, които създава, също ще пожелават. Бог не е убиец на желания, а Творец, Който е вложил във всеки от нас способност да желаем.

В същото време, обаче, още в Стария Завет, Бог дава ясно да се разбере, че за пълноценния живот на земята, човекът трябва да се съобразява с определени рамки в сферата на желанията. Дори след грехопадението, Бог никога не е искал от своето творение да се откаже от всичките си желания, защото те са изключително важна съставляваща нашата личност и дейност. Но за наше добро, Той ни предупреждава да внимаваме с пожеланията на сърцето си.

Защо?

Защото има желания, които водят към добро, но има и желания, които водят към зло и вреди както на нашата собствена душа, така и на хората около нас. Желанията поначало са неутрални, така както и слуха и зрението и всеки друг дар от Бога, но се поляризират в зависимост от това, какво слушаме, какво гледаме или какво желаем…

Нека видим употребата на дума „желание“ в Стария и Новия Завет.

Стар Завет (חמד – хамад – желая, страстно пожелавам нещо):

  •    „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито каквото и да е притежание на ближния ти“ (Изход 20:17)
  •  „Да не пожелаеш хубостта й в сърцето си; да не те улови с клепачите си“ (Притчи 6:25)
  • „Страхът от Господа е чист, пребъдва до века; отсъжданията Господни са истинни и без изключение справедливи. Желателни са повече от злато, и по-сладки от мед и от капките на медена пита“ (Псалм 19:9-10)
  •   „Защо завиждате, високи, островърхи планини, на хълма, в който Бог благоволи да обитава?“ (Псалм 68:16)

Нов Завет (ἐπιΘυμέω (гл), ἐπιΘυμία (същ) – епитумео, епитумия – желание, влечение, страст):

  •    „Възлюбени, умолявам ви, като пришелци и чужденци на света, да се въздържате от плътски страсти, които воюват против душата“ (1Петр.2:11)
  •  „и светът преминава, и неговите похоти; но който върши Божията воля, пребъдва до века“ (1Ин 2:17)
  •  „И им каза: Твърде много съм желал да ям тази Пасха с вас, преди да пострадам“ (Лука 22:15)
  •    „…ако поиска някой епископство, добро дело желае“ (1Тим 3:1)

Както виждате, само по себе си желанието или пожелаването е неутрално, прави го добро или лошо онова, което желаем, сиреч обекта на желанието. С други думи, някои от желанията могат да се окажат пленени от греха, за да ни докарат до престъпление.

Ето защо Бог казва: „Не пожелавай…“ Като Творец на човека, Бог знае каква сила притежава човешкото желание. Стига някой да пожелае нещо, трудно може да бъде спрян. Желанието е като дете, което непрекъснато нещо иска и докато не му дадеш, не отстъпва.

И това важи не само за добрите каузи и действия, но, за съжаление, и греховните. Великолепен пример за това е самата Ева в Едемската градина. Всичко започна с пожелаването. Ева само пожела, без да пипне, без да направи още нищо, само пожела плода и това се оказа отключващо за греха в нейния живот. Никой не е гарантиран, че няма да се подаде на изкушението, когато вече е пожелал!

Ето защо още в Мойсеевия закон, освен с външните действия на човека, Бог директно се занимава с вътрешните му желания – „не пожелавай…“ Защото пожеланието е най-важното, всичко останало е процес… Затова Писанието казва в Яков 1 „всеки се изкушава, като се завлича и подлъгва от собствената си страст, и тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът като се развие напълно ражда смърт” (Яков 1:14).

Ние хората, обикновено разглеждаме престъпленията, като външно поведение, извършен акт. Било убийство, прелюбодейство или клевета, обвиняваме виновните единствено тогава, когато се докаже, че са го извършили де факто. По дефиниция, това е идеята на всеки закон или морален кодекс в света – да контролира и регулира външното поведение на човека. Никой няма да ви съди за грешни желания. Причината е ясна, защото никой от нас не знае какво е вътре в човека.

Но Бог знае, както нашите желания, така и това до което те могат да ни доведат. Затова в Божият морален кодекс намираме уникален прецедент – той регулира не само нашите действия, но и желания.

Дори нещо повече от това, Той разглежда някои греховни желания директно като извършено престъпление, грях. Достатъчно е да си спомним само, това, което Исус каза в Проповедта на Планината: „…всеки, който погледне жена и я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Мат 5).

Бог също знае, че в основата на нашите грешни действия стоят винаги грешни желания, които като гориво ни разпалват и водят напред към извършване на грях. Нека разгледаме няколко библейски примери…

Първият е записан в Исус Навин 7 глава… Това може би е един от най-трагичните епизоди в историята на Израел, когато след славното превземане на Йерихон, израилтяните претърпяха безславно поражение в Гай – много по-малко ханаанско градче и с по-малко хора.

Знаете, тогава Исус Навин застана пред Бога, раздра дрехите си, падна по лице на земята и се молеше питайки Бога защо стана това? Божият отговор не закъсня – „Израел е съгрешил…взели са от обреченото…“ – 11 ст. Тогава започна разследване – и виновникът се оказа един млад войник от Юдовото племе, на име Ахан. Исус Навин се обърна към младежа, и нежно като баща го пита: сине мой какво си направил, кажи ми, не скривай от мен?

И Ахан му разказа всичко, нека прочетем неговия отговор – 20-21 ст. „Ахан отговори на Исус: Наистина аз съгреших пред Господа Израилевия Бог, като направих следното: Когато видях между плячката една хубава вавилонска дреха, двеста сикъла сребро и една златна плочка, тежка петдесет сикъла, харесах (пожелах) ги и ги взех. Сега са скрити под земята в шатъра ми, а среброто е най-отдолу“.

Забележете схемата на престъплението – видях, пожелах (хамад – същата дума, като при Ева и в Изход 20) и взех!

Знаете ли, ние не можем да ограничим напълно това, което гледат очите ни. Идеята на посинените фарисеи не е решението (става дума за някои фарисеи в древността, които толкова силно са искали да се опазят от греха и изкушенията, че са ходили със затворени очи, и като следствие целите били в синини от падане и удари в препятствия). На ниво сетива – било, зрение, слух, обоняние и т.н. просто нямаме възможност…Колкото и да се пазиш, без да искаш все ще се натъкне на нещо, чуваш, виждаш някои неща… Въпросът е – какво следва – пожелаваш или не? Това е от решаващо значение за греха в живота ни. Точно като Ева – видя и пожела, а след това въпрос на време да се развие всичко в осъществена постъпка. Такава е закономерността – било в преките грехове, или косвени, като компромис, например, с посещението на църква, даване на десятъка и др. Всичко започва с пожелаването – видя, пожела, направи!

Дали все пак е възможно, обаче, да видиш и да не пожелаеш? За целта бих ви предложил един друг библейски пример, този път с Даниил във Вавилон.

Ако Ахан видя и пожела една вавилонска дреха и заради обичта към нея наруши Божията заповед, то Даниил години по-късно попадна, така да се каже, в самото сърце на вавилонския търговски център, където освен хубави дрехи е имало и първокласни ресторанти. Дори повече от това, като юноша, Даниил е избран за достоен да живее в царския палат и да яде от царските изрядни ястия и от виното, което той пиеше.

Ако Ахан трябваше скришом да действа за да задоволи страстта си по вавилонското богатство, то Даниил, напротив, имаше пълната подкрепа дори на царя, само да пожелае и то не само дрехи, но и всякакви разнообразни царски ястия и питиета за цели 3 години.

Как обаче реагира Даниил? Четем в Дан 1:8: „Но Даниил реши в сърцето си да не се оскверни от изрядните ястия на царя, нито от виното, което той пиеше; затова помоли началника на евнусите да не се оскверни“. Той просто не пожела!

Ахан не устоя пред една вавилонска дреха, а Даниил устоя на много повече – тригодишен престой в царския дворец, пълна програма за умствено и телесно подновяване, чест която са имали единици. Защо? Защото не пожела! Пожеланието… всичко опира до пожеланието! Даниил просто не пожела нищо Вавилонско, и затова нямаше проблем да устои и остане чист пред Бога…

Как да се справим с желанията и да кажем „не“ на онези, които ни водят към грях?

  1. Дисциплинирай ги според Божието Слово. Претегляй всичко на везните на Писанието. Задавай си постоянно следния въпрос – съответстват ли моите мисли и желания на нравствената норма, която Бог я определил в Писанието. Добър съвет ни дава Библията в Новия Завет във връзка с желанията, които очевидно противоречат на Божията воля – просто да не се съобразяваме с тях изобщо – 1Петр.4:2 „за да живеете през останалото време не вече по човешки страсти, а по Божията воля“.
  2. Бъди господар на желанията, а не техен слуга. „А плодът на Духа …себеобуздание“ (Гал 5:23). Това означава да не се отдаваме на всички желания и мисли, но напротив да ги контролираме и обуздаваме – „а които са Исус Христови, разпънали са плътта заедно със страстите и похотите й” (Гал. 5:24).
  3.  Живей духовно – „ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти“ (Гал.5:16).
  4. Бъди търпелив. Някои неща, които си пожелаваме, по принцип могат да бъдат напълно правилни, но да се появяват в неправилно време. И тук е необходимо да се научим да чакаме за да избегнем греха – не пожелавай преди време, научи се да чакаш, за да избегнеш греха. Например, сексуалните желания в неподходящо време, когато сме далеч от вкъщи или все още не сме сключили брак.
    • Понеже това е Божията воля – вашето освещение: да се въздържате от блудство; да знае всеки от вас как да държи своя съсъд със святост и почест, не в страстна похот, както езичниците, които не познават Бога“ (1Сол 4:3-5)
  5.  Бъди доволен от това, което имаш. Недоволството често опъва мрежите на греховните пожелания пред нас. Всъщност, в светлината дори на същата 10-та заповед, можем да кажем, че пожелаването е недоволство от това, което Бог ти е дал – недоволство от жената, къщата, заплатата и т.н. Ето защо Библията ни предупреждава: „А които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много глупави и вредни страсти, които потопяват човеците в разорение и погибел“ (1Тим 6:9)
  6. Изпълвай се с добри желания. Тук действа принципът: „Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“ (Матей 12:34). Ако сърцето ти е препълнено с желания за Бога, за онова, което добро, почтено и полезно, то ще бъдеш вече достатъчно защитен от лоши, суетни и вредни желания.
    • Защо грехът не успя при Христос, защото Той бе изпълнен с желание да върши волята на Отца! В Евр.4:15 се казва за Исус, че „…е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях..” Тайната на Неговата победа е в това, че Неговите желания са били пленени, подчинени изцяло на волята на Своя Отец. Спомнете си какво казва Той на учениците в Ин 4 „Моята храна е да изпълня волята на Онзи, Който Ме е пратил.
    • Интересна молитва срещаме у Павел за солунците: „затова и винаги се молим за вас, дано нашият Бог ви има за достойни за призванието ви и усъвършенства мощно във вас всяко добро желание…“ (2 Солунци 1:11-12). По същия начин можем да се молим и ние за себе си, Бог да ни изпълва с качествено добри желания, които да ни движат напред в християнския живот и служение на Бога.

И така, правилното отношение към желанията, както видяхме вече, не е да бъдат убивани, а контролирани и подчинявани на Божията воля. Нека Бог ни помогне в този процес и даде мъдрост и воля да управляваме така своите желания, че нашия християнски живот и служение на Него да бъде едно живо и непрекъснато поклонение на Бога, а не на собствените ни прищевки.

Read Full Post »

Older Posts »