Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘проповеди’ Category

nativity

В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То беше в началото у Бога. Всичко беше сътворено чрез Него; и без Него не е станало нищо от онова, което е станало…И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина. И ние видяхме славата Му, слава на Единородния от Отца.

Йоан 1:1-3, 14

Една от ирониите на съвременната история е, че по-голямата част от хората, които празнуват Рождество никога не са чували в действителност рождествената история. А тези, които са чували, в по-голямата си част освен да назоват героите в рождествения сюжет не знаят нищо друго…

Може да прозвучи странно, но дори бебето Исус в яслите не е всичко в историята на Рождество. Да, очевидно тази идея се харесва и на малки и големи и добре се продава. Мария и Йосиф, бебето Исус, овчарите и мъдреците ще ги видите в почти всеки рождествен сувенир. Има хора и компании, които печелят от това милиони. И макар самото физическо раждане на Исус да е специално и чудотворно събитие, това не е всичко в днешния празник.

Централната истина на Рождество и идея, която отказва да се подчини на всякакви пазарни правила се нарича Въплъщение! Бог стана човек! Детето на Рождество не е просто бебе на име Исус, а Вечният Бог, Който идва в плът като нашата! Йоан пише „И Словото стана плът и живя между нас…“

Колкото да е впечатляваща картината на малкият Исус, положен в ясли, а покрай него животни и наведени кротки овчари има нещо по-голямо и мащабно от това, нещо което умът отказва да приеме, нещо, което изглежда твърде невъобразимо за да се случи и все пак това се случва – Създателят на света влиза в света ставайки един от нас! Този който е направил човека Сам става човешко същество. Бог става човек!

Това е истинската история на Рождество, централната идея на днешния празник, реалност, която често се изгубва в рождествените пейзажи и декорации. Това е новината, която заслужава челното място в пресата и медиите, и която заслужава да бъде чута от всеки човек на Планетата поне веднъж в живота – Живият Бог се превърна в един от нас.

И това е наистина, както обичат да казват репортерите – не е за вярване! Не в смисъла, че това не е вярно, но в смисъла, че това събитие надхвърля и най-смелото ни въображение, че нещо подобно може да се случи.

Можем да приемем, че има Бог и Този Бог е създал Вселената от нищо. Можем да приемем, че Той е направил стотиците чудеса описани в Библията, включително и това да раздели Червеното море на две за да премине един народ през него като по суша. Можем да приемем, че Бог е способен да опази тримата верни младежи във Вавилон, които бяха хвърлени в пещ разпалена 7 пъти по-силно от обичайното.

Но това, което Бог направи в онази далечна Рождествена нощ, когато Цезар Август е император на Рим, а Квириний е управлявал римската провинция Сирия в чийто състав е влизала тогава Палестина, е наистина голямо, надхвърля и най-смелото ни въображение. Живият Бог влиза напълно в човешкото битие както се е родил всеки от нас. Създателят става създание! Бог стана човек! Не е за вярване, но се случи!

И в същото време, повечето хора, които празнуват Рождество никога не са чували тази уникална рождествена история. Да, повечето от тях са чували за малкото еврейско момче родено от една специална, изпълнена със страх и почит към Бога, двойка. Също са чували, че това специално малко бебе е еврейският Месия. И днес милиони всяка година се тълпят около празниците да чуят забележителната оратория на Хендел „Месия“. И в същото време, не знаят и никога не са чували, че малкото еврейско момче в действителност е „Бог, чрез Когото всичко е станало“, както пише Йоан още в началото на своето Евангелие.

Тук липсва традиционната история за раждането на Исус. И това не е случайно! Йоан пропуска яслите и овчарите, дори Мария и Йосиф, за да ни отведе към онова, което лежи под повърхността на всичко, и което може да ни помогне правилно да разберем не само Рождествената, но цялата земна история на Исус Христос.

Със своето забележително начало на Евангелието, Йоан иска всеки от нас да осъзнае, че Детето на Мария, Човекът от Галилея, Който ходи, яде и общува с истински хора от плът и кръв, не е нищо друго освен Създателят на Вселената. Човекът, който плаче до гроба на Лазар, е Онзи, Който е създал цялата палитра на човешките чувства. Човекът, Който бе изморен и жаден до толкова, че да поиска от една самарянка глътка вода, е Онзи, Който е създал в началото първите водородни и кислородни атоми и определил химичното им съединение, така че да се получи вода – H2O – два атома водород и един кислород. (Лукадо). Същият Бог, пише Йоан стана плът и живя между нас… И продължава в 16 стих „от Неговата божествена пълнота всички ние получихме благодат…“

Идването на Исус не е самоцелно… Позволете ми да ви приведа няколко конкретни причини, поради които Исус прие нашата плът чрез утробата на Мария за да получим благодат от Него…

Например, в Ин 3:16 „Защото Бог толкова много обикна света…“

Любовта е решението на задачата наречена Въплъщение. В раждането на Исус Бог слезе при нас за да покаже, че ние наистина сме Негово творение, и създание на което Той държи. Държи до такава степен, че е готов да приеме нашата плът за да ни го покаже.

Повечето хора вярват, че Бог може да съчувства на болките ни, но се чудят дали Той може да преживее истинска съпричастност с нашите страдания. Отговорът е в думите „Словото стана плът…“ Божият Син срещна очи в очи прокажения, разбойника и жената хваната в прелюбодейство. И дори Сам усети върху Себе Си силата на изкушението в пустинята. Той знае какво е болка и какво е скръб. И вижте, как няколко десетки години по-късно, Павел, описва това в Евреи 4:15.

Нека не забравяме също как продължава историята на младенеца Исус –Той пораства и увисва пригвозден на дърво. Това е Бог, Който преживява човешкото насилие, несправедливост и страдание от първа ръка. За да ни покаже колко много държи на нас, и как в любовта Си към нас е готов на всичко! Не съм сигурен, че някой е готов да отиде толкова далеч в отношенията със собствените деца, но Бог го направи, защото е наистина Бог, Който държи на нас. И това е една невероятна утеха в нашите собствени страдания, в нашата собствена битка със злото на тази земя – Той взе участие в същото (Евр 2:14). Но Той дойде не само да изрази Своята съпричастност с нас…

Но и да ни изведе от последствията на греха върху нас.

Вижте как продължава същата 3 глава от Йоан, признанието на Исус, 17 стих, всеки от вас го има на картичката, която намерихте на стола си в началото на службата – „Бог не изпрати Своя Син в света, за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него“.

Спомнете си, какво научи Йосиф от ангела за Сина Си, преди същия да се роди „ще Му дадеш името Исус, защото Той ще спаси Своя народ от греховете Му“. И когато Исус идва, Йоан записва едно от ключовите Му изказвания в тази връзка – 12:46-47

Във въплъщението на Христос ние виждаме желанието на Бога да спаси човечеството, потънало в мрака на греха, неверие и отчаяние. За жалост много хора и днес продължават да живеят с погрешни представи за Бога. Едни Го смятат за начумерено същество, мразещо човечеството. Други си Го представят като абстрактна субстанция, която не й и до нашия живот, до нашите проблеми и нужди. Но почакайте, празникът на Рождество не е ли разкриване на Личност, която се интересува от нас, интересува се точно от нашите проблеми.

И не само това, но Личност, Която прави всичко възможно за да ни освободи от зловещото робство на греха и дявола и да ни отведе на сигурно място – „Аз дойдох…за да не остане в мрак този, който вярва в Мене“ (Йоан 12:46). Бог приема човешка плът в Исус Христос за да ни каже къде можем да сме на безопасно място и Сам осигурява достъпа до това място.

Пол Харвей, разказва любопитна история, която илюстрира тази истина.

Било е бъдни вечер, някъде в Средния Запад. Имало един човек, който гледал на Рождество, като на някаква глупост. Не е бил лош човек, напротив, бил добър и порядъчен, щедър към семейството си, честен в своите отношения с другите. Но не е вярвал във всичко това, което се е говорело по Рождество. Бил е прекалено честен, за да се преструва, че вярва.

«Аз не искам да те огорчавам, казал на жена си, която редовно ходела на църква, но аз просто не мога да разбера тезата, че Бог стана човек. За мен това е пълна безсмислица. Вечерта, на бъдни вечер, жена му с децата отишли на вечерна служба, а той отказал. „Ще се чувствам като лицемер, обяснил той, по-добре да си остана вкъщи. Ще ви чакам”.

Не след дълго, започнало да вали навън сняг. Снежинките ставали все по-големи и по-големи. „Ех, щом е Рождество, нека бъде бяло” – помислил си мъжа. Върнал се към камината и започнал да чете вестник. След няколко минути обаче, се стреснал от глух удар. Чул се още един, после още. Той си помислел, че може би някой хвърля снежни топки в прозореца. Отворил вратата за да разбере какво става, вижда малко ято свити помежду си птици. Сигурно заради лошото време и в търсене на укритие, се опитали да влязат през прозореца. Мъжът си помислил: „Не мога да позволя на бедните птици да замръзнат, но как да им помогна?” Сетил се за навеса, където стояло понито. Там птиците ще им е добре. Той бързо си облякъл палтото и ботушите, и по дълбокия сняг стигнал до навеса. Отворил широко вратата, включил тока. Но птиците не влизали.

„Трябва да ги примамя с нещо” – помислил си човека. Бързо отишъл до къщата, взел малко хляб, натрошил го по снега по посока на навеса. Но за негово съжаление, птиците игнорирали хляба и продължили да се удрят в дълбокия сняг. Опитал се да ги подкара към навеса, като обикаля около тях и размахва ръце. Птиците се разбягали в различни посоки, но не и в топлия, светъл навес. Сигурно им се струвам странно и плашещо създание, казал си мъжа, как да им помогна да разберат, че могат да ми имат доверие? Ако имах възможност само за няколко минути да стана птица, като тях, със сигурност бих успял да ги отведа на безопасно място”.

Точно в този момент започнали да звънят църковните камбани. И човекът замръзнал на място, прислушвайки се към звъна, възвестяващ Рождествена вест. След което паднал на колене, направо в снега, и прошепнал към Бога „Сега зная, защо Ти направи това”.

И Словото стана плът…пише Йоан, преодолявайки точно тази бариера, която човекът не е могъл да преодолее за да спаси птиците. Но Бог го направи! Той стана един от нас, за да ни покаже изхода от безцелното лутане в грях, страдание и смърт.

Аз живея и вие ще живеете – казва Исус на учениците в Ин 14 гл.

Това е истинската история на Рождество, история на надежда… история за това, как Божият Син идва в нашия повреден свят, за да изпитаме прошка, изцеление и свобода. Ап. Павел пише в Колосяни 1 глава „чрез Него ние имаме изкупление – прошка на греховете“, а думите на Исус към Своите съвременници бяха „ако пребъдвате в Моето учение…ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“.

Историята на древният свят е изпълнена с множество митове за богове, които идват на земята за известно време, а като се изморят се връщат обратно. Никъде обаче в света преди и сега е нямало такова нещо, като Бог да стане плът в желанието си да спаси човека. Освен, чудото на въплъщението на Божият Син в древният Витлеем! И това е нашата обща рождествена радост тази сутрин – Създателят стана създание, за да върне човека там, където е бил – в прегръдките и славата на своя Създател и Бог. И самото име „Исус“ от еврейски означава „Бог спасява“.

Историята на Въплъщението безспорно е най-завладяващата история, която светът някога е познавал, и събитие, което няма аналог в световната история. И ако това е вярно, тогава би трябвало да осъзнаем, колко прави са били овчарите да паднат пред Младенеца в яслата, а мъдреците от Изток да оставят работата си и да пътуват хиляди километри през Арабската пустиня за да Го открият и Му се поклонят

Ако Всемогъщият Бог е дошъл на земята, и Синът на Мария се оказва Творецът увит в нашата плът и носещ нашата кръв, тогава нека Го чуем, когато ни казва „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя…и ще намерите покой за душите си“ (Мат 11:28-29). Една рождествена картичка го казва по друг начин: „Словото не е станало философия за да бъде дискутирано, нито теория за да се разисква, нито концепция за да се обмисля. Словото стана Човек за да бъде следван и обичан“.

Ин 1:1-3, 14, 12-13

Рождество Христово е шанс да се родиш и ти – за Бога и вечността! Той се роди на земята и прие човешка плът, за да можем ти и аз чрез вяра в Него да станем Божии деца! А да бъдеш Божие дете – това е следващата завладяваща история, чийто начало можеш да положиш днес, разбира се, ако тя все още не е започнала за теб.

Read Full Post »

family tree of Jesus„Книга за родословието на Иисус Христос, Син на Давид, Син на Авраам. От Авраам се роди Исаак, от Исаак се роди Яков, от Яков се родиха Юда и братята му, от Юда се родиха Фарес и Зара от Тамар, от Фарес се роди Есром, от Есром се роди Арам, от Арам се роди Аминадав, от Аминадав се роди Наасон, от Наасон се роди Салмон, от Салмон се роди Вооз от Раав, от Вооз се роди Овид от Рут, от Овид се роди Йесей, 6от Йесей се роди цар Давид. От цар Давид се роди Соломон от жената на Урия, от Соломон се роди Ровоам, от Ровоам се роди Авия, от Авия се роди Аса, от Аса се роди Йосафат, от Йосафат се роди Йорам, от Йорам се роди Озия, от Озия се роди Йоатам, от Йоатам се роди Ахаз, от Ахаз се роди Езекия, от Езекия се роди Манасия, от Манасия се роди Амон, от Амон се роди Йосия, от Йосия се роди Йоаким, от Йоаким се родиха Йехония и братята му – по време на преселението във Вавилония. А след преселението във Вавилония от Йехония се роди Салатиил, от Салатиил се роди Зоровавел, от Зоровавел се роди Авиуд, от Авиуд се роди Елиаким, от Елиаким се роди Азор, от Азор се роди Садок, от Садок се роди Ахим, от Ахим се роди Елиуд, от Елиуд се роди Елеазар, от Елеазар се роди Матан, от Матан се роди Яков, от Яков се роди Йосиф, мъжът на Мария, която роди Иисус, наричан Христос.“

 

В пиесата на британския драматург Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ главния герой е попитан да разкаже за миналото на своето семейство. Мистър Уординг се кълне, че е изгубил и двамата си родители и че са го намерили в куфарче на гарата. Взрива от негодувание, с който е била посрещната тази вест, е един от най-комичните моменти в цялата пиеса. Една от героините в нея, Лейди Бракнъл възклицава: „Загубата на един от родителите още може да се разглежда като нещастие, но да изгубиш и двамата, мистър Уординг, си е направо небрежност…“ и не след дълго добавя: „Аз много ви препоръчвам, мистър Уординг, възможно най-скоро да се обзаведете с роднини“.

Проблемът е, че в много обществени групи, дори в либералния западен свят, където се говори и цени идеята за равенство, да имаш и познаваш своето родословие е важен и съществен момент.

Особено тогава, когато има какво да се покаже, за някои изучаването на семейните корени им позволява да почувстват своята значителност. Достатъчно е тук да си спомним дори българския сериал „Столичани в повече“ и Славея Лютова, която си сменя фамилията на Бурова, за по-висок генеалогичен имидж в обществото.

Днес също става все повече популярно да се знае родословието с цел ранна диагностика и лечение на някои заболявания, защото част от гените си получаваме в наследство от своите дори далечни роднини.

Така скучните на пръв поглед родословия, се оказват доста значими в определени моменти и обстоятелства от нашия живот.

Тази сутрин бих желал да обърнем внимание върху родословието на нашия Спасител Исус Христос. Откривайки Новия Завет, първото, което вижда съвременния читател още на първата му страница е списък с непознати и дори странни имена. Но това съвсем не означава, че четенето им или изучаването им е загуба на време.

Напротив, когато внимателно изследваме приведеното родословие на Исус, тук, от Матей, ние ще установим, че то е като тръбния звук, като гласа на градския глашатай, които призовават за внимание, така и това родословие в началото на Евангелската история съдържа изключително важен апел към читателите за тяхното внимание към същността на Исус и Неговата човешка генеалогия, най-вече в това, че Христос не е изолирана фигура в човешката история, или митичен новатор.

Напротив, Матей, който пише своето Евангелие към евреите, които стриктно са наблюдавали своите семейни корени, показва, че Исус е рожба на дълга линия от поколения в историята на Авраам и потомството му. Той не се е появил случайно и чрез случайни хора. Напротив неговата история е щателно планирана, родословието Му го отвежда до факта, например, че е син на Давид и на Авраам.

Някои читатели наистина може да сметнат генеалогията на Исус за скучна и безполезна, и може би някой, дори от нас присъстващите тази сутрин, са имали изкушението изобщо да не я четат.

Днес обаче, на Рождество, ви предлагам да се върнем към нея и да видим какво означаваше тя за Самият Исус и дали не означава нещо и за нас, дори днес, в 21 век.

Първо, родословието на Исус демонстрира цял куп исторически реалности.

Вече споменахме една от тях, а именно, че Исус не е откъсната фигура в човешката история. Той може да бъде проследен обратно до самият Авраам. Неговото потекло може да бъде адекватно измерено на фона на предишните времена и събития.

Например, че Христос е имал правилното родословие за да бъде обещания Месия. Родословието Му започва от Авраам, което урежда въпроса за Неговата националност и обещанието на Бога на Авраам, още в Битие 22:18, че в неговото потомство ще се благословят всички народи на земята. Когато Исус се ражда, Новия Завет Го определя като семето на Авраам, чрез което дойде това благословение не само върху юдеи, но и езичници…

От родословието ясно се вижда, че Исус дойде също чрез Давид, което урежда царственото Му право. В редица старозаветни пророчества касаещи идването на Месия, ясно се подчертава, че Той ще дойде от дома и рода на Давид. Вижте, например, Исая 11:1-2…

Каквото и да бе правил Исус, ако Той не е бил потомък на Авраам и Давид, Той не можеше да бъде Месия. Матей обаче посочва че Исус е имал перфектното родословие за да бъде обещания Месия.

Родословието на Исус посочва също как Бог действа в историята, изпълнявайки редица Свои обещания към Авраам, Исаак, Яков, и Давид.

В Матей 1:16 пък намираме един много важен исторически и богословски детайл. Изразът „роди“, който се повтаря за всеки мъж в наследствения списък, тук липсва. И това не е случайно. Защото Йосиф, който макар и посочен тук като законния баща на Исус, не бе Неговия истински биологичен такъв и по този начин се загатва за божественото начало на Исус.

Второ, родословието на Исус отхвърля цяла група лъжливи предположения, а именно:

    1. Това, че християнството е шовинистично, в този смисъл, че омаловажава жените и ги дискриминира. Тук обаче виждаме 4 жени включени в родословието на Исус, които, с изключение на Рут, дори не са били кой знае какви бележити жени.
    2. Това, че юдаизма е бил напълно ексклузивен, изключващ изцяло другите народи в привилегиите на вярата и духовното наследство. Забележете обаче факта, че дори в списъка на месианското родословие са включени поне 3-ма чужденци, за които със сигурност знаем –Рахав, Рут и Ветсавея, а може би и Тамар също, както някои предполагат.
    3. Това, че Йосиф е биологичен баща на Исус – вече видяхме, че това очевидно отпада също на фона на прецизната историческа генеалогия на Исус, която дава Матей. Мария, а не Йосиф е посочен като родител тук!

Родословието на Исус е важно за съвременния читател и в този смисъл, че прави неоснователни и дори нищожни редица оправдания и извинения от страна на човеците.

Погледнете колко странни съдби има в родословното дърво на Исус:

      1. Жените, които споменахме вече.
      2. Най-малко трима чужденци в едно юдейско родословие.
      3. Някои от хората в списъка са с много лоша репутация – като лоши­те момичета Рахав и Витсавея, например, и лошото момче Манасия.
      4. Някои са напълно непознати лица.
      5. Някои са добри, но са правели ужасни неща.

Цялото това разнообразие ни учи обаче на нещо, а именно, че отделните лица, индивиди, не е задължително да бъдат обусловени биологически в характер и морал от такива хора в своето минало и бекграунд. Нито благочестието, нито безнравствеността имат строга наследственост.

Днес много се говори за наследственост, но не само в областта на имотите, но гените и морала. Много съвременни психолози оправдават явни грехове с наследственост, с дефектни гени и какво ли още не. Например, хомосексуализма се посочва, като биологически детерминиран, или предопределен. Също и алкохолизма.

Библията обаче ни показва достатъчно категорично, че грехът е избор, а не вроденост. Ние се раждаме с греховна наклонност, но вършим грях поради съзнателен избор да го правим. Това, че Рахав е била блудница, не направи автоматично всички свои деца такива, поради генетични причини. Или, пък, например, как да обясним феномена Манасия, при положение, че баща му, Езекия е един от най-благочестивите царе в Юдея?

Второ, разнообразието от несъвършени хора в родословната линия на Исус показва, че отделните индивиди също не е задължително да се влияят от постъпките на хората преди тях.

Йосиф, например, не повтаря грешките на Давид или Соломон. Езекия вместо да се влияе от дълбокото отстъпничество на баща си, Ахаз, напротив, му се противопоставя във всичко – събаря кумирите и ашерите, и се прилепи толкова към Бога, че се казва за него, че нямаше подобен на него между всички юдейски царе, нито преди, нито след него (4Царе 18).

Всичко това говори много за оправданията и извиненията в наши дни: (1) „Аз не мога да служа на Бога заради лошата и неугледната ми родословна история“; (2) „Моята майка/баща, бяха такива, какво мога аз да направя?“; (3) „Аз съм толкова грешен, че Бог никога няма да ми прости, още повече да ме употреби за Своите цели“; (4) „Моите предци не са били християни“. И какви ли още не извинения можем да чуем днес. Може би някой дори от нас тази сутрин си е позволявал да мисли за нещо подобно.

Скъпи мои, родословието на Исус може да ви помогне да се справите с всички тези притеснения, смущения и извинения. То ни учи, че Бог не е ограничен от нашите традиции и дребни предразсъдъци. За Него няма значение нито племенния, нито расовия, нито половия, нито социалния ти произход и статут. Ние всички сме равни в Неговите очи.

Нещо повече, Бог е готов да използва в Своя спасителен замисъл всеки човек, а не само тези със съвършен произход и минало. Миналото е без значение, важно е днес, дали си достъпен за Него или не. Рахав бе езичница, с гнусно минало и несигурно бъдеще. Но в момента, когато тя отвори сърцето си за Бога, бе спасена и включена в най-великата родословна линия в човешката история, тази на Исус Христос, и е дадена за пример на вяра наред с Авраам и Мойсей.

Може би ти си мислиш дали е възможно същото да се случи и с теб? Възможно е, и дори Бог с нетърпение те очаква да те включи в Своя план за спасение. Просто ела при Него и Му се довери. В Матей 11:28 Исус се обръща към множествата със следния призив: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“. Без значение с какво си обременен и какъв е характера на твоето бреме, също и откога се мъчиш с него, ела при Христос и ще намериш покой на душата си. Може би това Рождество ще стане първото, в което ще отпразнуваш своята свобода, спасение и мир. Всичко зависи от теб!

И така, на Рождество, вместо да избягваме, е добре отново и отново да се връщаме към родословието на Исус.

Първо, за да открием Исус, като верния Месия, обещан още в далечни времена, чрез Когото идва благословението и спасението за всички човеци.

И второ, за да открием извора на своята собствена значимост, който е Бог. Родословната линия на Исус ни показва, че Той е Бог на невероятна благодат и милост, готов да включи в Своя замисъл на спасение всеки, без значение, какви грешки сме направили и колко зли сме били.

В Него мръсното може да стане чисто, невероятното става вероятно, незначителното става значимо! Спомнете си свидетелството на Павел в 1Кор 15:8-10б…

* Редица идеи и мисли в тази проповед дължа на N. T. Wright, for Everyone Bible Studies, Matthew

 

Read Full Post »

images3H4TWLWP

 „А Мария пазеше всички тези думи в сърцето си и размишляваше върху тях“

 Лука 2:19

 

 

 

 

Колкото повече напредва времето и се удължава дистанцията между първото Рождество, преди около 2000 години, във Витлеем и това в нашата съвременност, толкова повече се видоизменя рождествената история. Не винаги това е нарочно, и не винаги от лоши подбуди… Напротив, повечето промени в рождествената пиеса са направени и допуснати с най-добри мотиви, например, да се направи по-привлекателна и романтична рождествената обстановка и събития, дори и за децата.

Но колкото и да са емоционално оправдани подобни промени, те крият в себе си високия риск, рождествената история да се превърне в един вид християнска „митология“. И за жалост, точно това се случва. Дори в песните, които се пеят на Рождество, неусетно са се вмъкнали митологични елементи, които очевидно липсват в библейския разказ.

Започнах с текста от Лука 2 не случайно. Защото виждам в реакцията на Мария тогава, по време на първото Рождество, нещо, което е полезно за нас вярващите да правим на всяко Рождество, а именно да изследваме това събитие и се научим да отделяме митовете от фактите, традицията от библейското описание. Думата, която използва Лука тук за Мария на гръцки е „συμβάλλω“ – изследване чрез съпоставяне и противопоставяне (буквално, да сблъскаш и удряш няколко неща едно в друго и по този начин да разбереш кое е здравото, а кое е слабото, кое е истинското, кое е фалшивото).

Затова, тази сутрин, искам да ви предизвикам да направим именно такова изследване на различните елементи и аспекти в популярната рождествена история, и може би ще се изненадате, когато ще разберете, че не са малко нещата, които никъде не присъстват в библейския текст, но са добавени и развити в рождествената сцена през вековете от хората. Аз не казвам, че тези добавки са лоши или вредни, но те не са истина и затова трябва да бъдат посочени и отделени, за да се опази чисто библейското описание на Рождество, и за да не робуваме на митове, а да следваме фактите.

И така, кое е мит и кое е факт в рождествената история, такава каквато я познаваме повечето от нас днес? Ще се съобразим с хронологията на събитията…

  • Мария и Йосиф на магаре

Почти няма рождествена картина или някакъв друг тип визуално изображение на пътуването на Йосиф и Мария към Витлеем, в които да не бъдат представени Мария седнала на магаре, а Йосиф го води за въжето. В много рождествени сцени дори деца играят ролята на магаре.

На какво почива, обаче, този образ? Със сигурност не върху библейско свидетелство. Никъде в Евангелията не се споменава, че Мария е пътувала по този начин. Нека видим текста, който е свързан с пътуването – Лука 2:1-4… Нищо не се казва за магаре?! По начало начините за придвижване тогава са били в зависимост от материалния и социалния статут на пътника – носилка, колесница, кон, камила, магаре или пеша. Ходенето пеша в Новия Завет преобладава! Как е пътувала, обаче, Мария до Витлеем е неясно.

Предположението, че Мария е била седнала на магаре трудно намира дори логична опора. Помислете как би могла една бременна жена в последните месеци да подскача нагоре и надолу върху муле около 140 км.? Аз си спомням когато моята съпруга беше бременна с първото ни дете, и пътувахме с колата по неравни планински пътища и колата подскачаше, някои от приятелите които бяха с нас се шегуваха (не без основание), че тя може да роди някъде по пътя…

Нека не забравяме също, че Йосиф и Мария не са били богати хора. Те са нямали дори агне, което да принесат в жертва (но гълъб – Лев. 12:8), камо ли магаре, което се считало за лукс по онова време. Затова най-вероятното и с което много учени са съгласни, че Йосиф и Мария са вървели пеш, както и много други хора са го правели по онова време, които са нямали пари за магаре.

  • Раждането на Исус в пещера и в същата нощ на пристигането във Витлеем

През вековете са изказаха много предположения по този въпрос, и по всичко личи, че поне в изкуството се съхрани образа на пещерата и животните в нея. Можем да видим толкова много рождествени картички с този образ и днес.

Никъде обаче в Евангелието не ни се съобщава нито за пещера, нито за животни! Даже атрибутите на нашата рождествена сцена тук в църква не са съвсем коректни. Нека да изясним все пак, къде Мария и Йосиф се спряха във Витлеем и къде бе роден Исус?

Според преданието, те почукаха на вратата на някаква гостилница, където обаче нямаше свободни места, и тогава те намериха пещера в края на града с животни където Мария роди Исус.

В библейския текст обаче нищо подобно не намираме! Или както още е по-популярно – Йосиф да търчи от къща на къща, притиснат от времето и хлопа по вратите за да намери място за Мария и всички отказват. Колко често дори това ляга в основите на много проповеди и поучения, какви ли не хипотези се развиват още…Всички които обаче малко имат или изобщо нямат нищо общо с фактите.

Първо, времето за раждането. По-широкия контекст на Лука 2:7 стих, ни разкрива, че това не е станало в същата нощ. В 6 стих четем: „докато бяха там“ – тоест минало неопределено време между пристигането им и раждането. Нещо повече, дословния превод на втората част от този стих би бил „и като навършиха й (или изпълниха се) дните й да роди“. Задъхания и търсещия образ на Мария и Йосиф които не могат да намерят място за нощуване в последния момент няма никаква библейска опора.

Второ, мястото на раждането. Думата „гостилница“ (κατάλυμα) може и да означава в някои случаи страноприемница, но в повечето, това е гостната стая или горницата в един дом. Нещо повече, когато става дума наистина за страноприемница, Лука използва съвсем различна дума за това (πανδοχεῖον), например, в притчата за Добрия Самарянин (Лука 10:34). И обратно, когато Лука говори за гостна стая или горница, винаги използва същата дума, която той използва и тук за раждането на Исус, в смисъла не на хотел, а на стая в къща (ср. с мястото на Тайната вечеря – 22:11).

По този начин и историческите и лингвистичните проучвания показват, че вероятното място за раждането на Исус е била не пещера извън града, а долния етаж от къща или прикрепена към къщата постройка за домашни животни, защото горе, стаята за живеене, е била препълнена от хора по време на преброяването. Преданието за пещерата възлиза от едно апокрифно псевдоевангелие на Яков! Това предание може да има драматичен ефект, но не и фактологически!

  • Животните

Трудно е да си представим днес рождествената сцена без вол или осел, например, и този образ дълбоко се е вплел в нашите представи за Рождество. Но нито Матей, нито Лука говорят за животни на мястото, където Христос се е родил! За първи път животните се появяват през 13 век, когато Франциск от Асизи, считан за великия средновековен любител на животните, е изградил сцена с рождествени ясли и живи животни около нея. Оттам насетне това се приема за даденост, но не основателна, за съжаление.

  • Песента на небесното войнство, ангелите

Сцената с ангелския хор, който пее от небесата е също толкова силна по време на Рождество днес. Може би най-големия принос за това има Чарлз Уесли и неговите музикални произведения, акцентиращи песента на ангелите… Но дали ангелите в действителност са пеели в онази нощ пред овчарите?

Нека прочетем евангелския епизод свързан с явлението на небесното войнство – Лука 2:13… Гръцката дума, която е преведена тук като „хвалеше“ е ainountwn, корена й αἰνέω, и в най-общия смисъл означава да говориш или се изказващ за превъзходството на нечие лице, обект или събитие. В Новия Завет основно се използва за израз на хвала към Бога, било от учениците, църквата, ангелите като тук, и дори овчарите в 20 стих.

Понеже често има тясна връзка между похвала към Бога и пеенето в Стария Завет, най-вече в Псалмите, то много хора преценяват по този начин, че да хвалиш Бога е равносилно винаги на това да пееш. Но това изобщо не е така. Когато става дума за хваление като песен, задължително се добавя думата „песен“ или „пея“. Дори в същите Псалми стоят нещата по този начин – хвалене с песен, но има хвалене и с проповед, възвестяване и т.н. В Новия Завет, например, виждаме множеството ученици покрай Елеонския хълм да хвалят Бога със силен глас за чудесата, които са видели. Тоест хвалят, като говорят и възвестяват, а не пеят.

Има още една важна дума тук – „говорещи“ (на български „с думите“), тоест буквално „хвалещи и говорещи“ (λέγω – говоря, съобщавам).

Така ние виждаме, единия ангел обявява раждането на Исус, след това идват още ангели, които благодарят на Бога и възвестяват: „Слава на Бога във висините…“ Идеята, че ангелите пеят в нощта на Рождество е станала толкова вплетена в нашите представи, че мнозина се изненадват, когато научават, че Библията нищо не говори за песен. Този пример, също ни дава една добра възможност да обсъдим традициите които сме приели.

Разбира се, не бива да отиваме и твърде далеч, като казваме, че ангелите не могат да пеят, или абсолютно не са пели тогава на Рождество. Не знаем… Но убежденията ни, богословието и практиката ни, не само по време на Рождество, но и като цяло, трябва да стои на твърди и непоклатими основи, каквато е написаното Слово, а не човешки предположения, колкото и да оправдани да са те.

  • Мъдреците

Образа на мъдреците е заключено в съзнанието почти на всеки, като присъстващи по време на раждането на Исус. Ще ги видите в почти всеки филм и рисунка за Рождество, стоящи редом до яслите, Исус, Мария и Йосиф. Отговаря ли обаче това на истината? Какво казва библейския текст?

Първо, мъдреците, според Евангелието не са присъствали изобщо по време на раждането на Исус, но са Го посетили едва тогава, когато Същия вече е живял в къща, и не е бил бебе, а дете. Съдейки по изчисленията на Ирод – около двегодишно. Нека прочетем Матей 2:11…

Това е само един от митовете свързани с мъдреците. А какво ще кажете за тримата мъдреци? В Евангелията никъде не се споменава техния брой. Те могат да бъдат двама или двайсет. Числото три е хипотеза основана върху количеството подаръци, но всички знаем, че хипотезата не е окончателната истина.

А какво ще кажете, че тези мъдреци са царе от изток, както се пее в една много популярна рождествена песен „Три царе от изток сме, носим скъпи дарове…“? За съжаление сега нямаме време да разнищим по-подробно статута и произхода на мъдреците, но сме го правели преди.

  • Датата 25 декември е с изцяло езически произход

Откакто, по начало, съществува празника Рождество Христово оттогава и се водят дебатите относно дата на Христовото рождение. Проблемът е, че никъде в Новия Завет не се споменава нито годината, нито деня в който Исус се е родил. Самият Христос говори за значението да се празнува Неговата смърт, но никъде и намек не дава за Своето раждане.

Същото важи и за Раната Църква. Великден и Петдесятница са единствените празници, които могат да бъдат проследени обратно към апостолско време. Данни, че първата църква е пазела Рождество няма нито в Новия Завет, нито в най-ранните писания след него.

Тези и други фактори дадоха ход на популярната до днес идея в някои среди (най-вече сред Свидетелите на Йехова и Адвентистите), че 25 декември е опит на по-късното християнство да замени известен езически празник – Римските Сатурналии – фестивал в чест на земеделието и по-точно края на земеделската година. На всичко отгоре, през 274 година, римския император Аврелий разпорежда нов празник, точно на 25 декември, в чест раждането на Непобедимото Слънце (Sol Invictus). Така, през 12 век се ражда за първи път предположението, че 25 декември е компромисна дата, в която християните съзнателно избират един езически празник свързан с раждане, за да прокламират раждането на Исус, истинското Слънце.

Вярно е, че християнската вяра и практика не са се образували в изолация, нито от юдейския контекст, нито езическия. Църквата се е контекстуализирала, както го прави и днес. Няма нищо лошо в това, когато се взема един езически празник и се изпълва с ново християнско съдържание. Но да се твърди, че това се е случило и с 25 декември, и че този ден е с изключително езически произход с християнско съдържание е наивно, и е пореден Рождествен мит.

Вярно е, че точната дата на Христовото раждане е неизвестна. Но също така е вярно, че още във втората половина от 2 век след Христа, започва търсенето на тази дата и предположенията за нея. За различните версии споменава Климент Александрийски (150-215гг). А Ипполит Римски, един от най-плодовитите ранни християнски автори, живял по същото време посочва 25 декември като възможната дата за раждането на Исус, впоследствие подкрепена от Йоан Златоуст и други.

Всичко това се случва много преди да бъде установен празника на Слънцето, и дори намек няма за връзката на тази дата с някакъв друг езически празник. Очевидно е също, че тази дата станала толкова очевидна и неоспорима, че в един римски алманах от средата на 4 век, в който са изброени датите на смъртта на различните християнски епископи и ученици, първата в списъка е 25 декември, която е маркирана с думите: „Natus Christus in Betleem Judeae“(Христос е роден във Витлеем Юдейски). И така, още един рождествен мит, макар и не от библейско естество, а историческо от който е добре да се отърсим.

В раждането посред зима няма нищо чудно. Лука ни съобщава, че по онова време, овчарите са пазели овцете на открит въздух. Този детайл някак си говори повече за време между март и ноември, но Мишна (важен юдейски религиозен и нормативен документ от древността) съобщава, че около Витлеем хората са държали овцете си навън от вкъщи дори през зимните месеци.

Има ли значение?

Със сигурност има, и то е в това, да бъдем максимално близо до евангелската история за Рождество. Изброените рождествени традиции и погрешни схващания илюстрират нуждата ни да разчитаме на авторитета на Божието Слово и да бъдем зависими изцяло от Писанието.

Също така, неведнъж, сме свидетели как малки на вид детайли, които невинно се добавят или се отнемат от библейския разказ, довеждат до погрешна богословска адаптация и църковна практика, като например, кръщаването на децата, броя на тайнствата и др.

Затова е толкова важно, да бъдем като Мария, която внимателно изследваше всичко, което чува и вижда. Или като беряните, за които четем, че като слушаха Павел и Сила „всеки ден изследваха Писанията да видят дали това е вярно“ (Деяния 17)

Митовете идват тогава, когато ние преставаме да мислим критично и позволяваме на традицията и въображението ни да диктуват реалността. Това може да се случи за съжаление не само с Рождество и с Рождествената история…

Read Full Post »

Picture1  „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито каквото и да е притежание на ближния ти“

Изход 20:17

Бърнърд Шоу, британски драматург и писател, преди време е направил достатъчно проницателно наблюдение в областта на човешките желания. Той пише: „В живота ни има две трагедии. Едната е да не постигнеш изпълнението на своето най-съкровено желание, а втората е да го постигнеш“.

Сферата на човешките желания е изпълнена с много противоречия и парадокси.

От една страна да желаеш е нещо толкова естествено и нормално за човешката личност. Желанието е движеща сила, без която живота ни би бил немислим, да не говорим пък за човешката дейност. Както навремето бе отбелязал Толстой: „ако човек не желае, няма да има и човек. Причината за всяка деятелност е желанието“.

В същото време обаче, в различни етапи от човешката история, е имало будни хора, които са сигнализирали, че в желанията не всичко е безобидно. Така, например, през 18 век, Пиер Бауст, предвидливо маркира, че „ако всички човешки желания се изпълнят, земята ще се превърне в ад“.

Може би някой от нас, трябва сериозно да се замисли следващият път, когато ще поздравява някого за рожден ден с пожелание всичките му желания да се сбъднат. Защото никой от нас не знае какво е вътре в човека, и какви желания изпълват сърцето му. Ами ако те са низки, непочтени и престъпни?

Именно за това още в далечната древност към човешките желания някой са били дори доста крайни. Например, стоиците в древна Гърция, са считали, че истинското удовлетворение се крие в отказа на човека от своите желания. Будизмът, чийто основи са положени още в далечния 6 век преди Христа, отива дори по-далеч. Съгласно това религиозно-философско учение причините за страданието (дукха) се крият в желанията (тришна), които са зли, затова най-голямото съвършенство е да убиеш желанията, всякакви.

Когато отваряме Библията обаче, ние откриваме един откровен, но в същото време балансиран подход към човешките желания. Тук няма крайности, нито в едната, където всичко е позволено, нито в другата, където всичко е забранено.

Писанието ни открива, че желанията са естествена част от нашата човешка личност, създадена според Божият образ и подобие. Ако Бог желае, това означава, че и онези, които създава, също ще пожелават. Бог не е убиец на желания, а Творец, Който е вложил във всеки от нас способност да желаем.

В същото време, обаче, още в Стария Завет, Бог дава ясно да се разбере, че за пълноценния живот на земята, човекът трябва да се съобразява с определени рамки в сферата на желанията. Дори след грехопадението, Бог никога не е искал от своето творение да се откаже от всичките си желания, защото те са изключително важна съставляваща нашата личност и дейност. Но за наше добро, Той ни предупреждава да внимаваме с пожеланията на сърцето си.

Защо?

Защото има желания, които водят към добро, но има и желания, които водят към зло и вреди както на нашата собствена душа, така и на хората около нас. Желанията поначало са неутрални, така както и слуха и зрението и всеки друг дар от Бога, но се поляризират в зависимост от това, какво слушаме, какво гледаме или какво желаем…

Нека видим употребата на дума „желание“ в Стария и Новия Завет.

Стар Завет (חמד – хамад – желая, страстно пожелавам нещо):

  •    „Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито каквото и да е притежание на ближния ти“ (Изход 20:17)
  •  „Да не пожелаеш хубостта й в сърцето си; да не те улови с клепачите си“ (Притчи 6:25)
  • „Страхът от Господа е чист, пребъдва до века; отсъжданията Господни са истинни и без изключение справедливи. Желателни са повече от злато, и по-сладки от мед и от капките на медена пита“ (Псалм 19:9-10)
  •   „Защо завиждате, високи, островърхи планини, на хълма, в който Бог благоволи да обитава?“ (Псалм 68:16)

Нов Завет (ἐπιΘυμέω (гл), ἐπιΘυμία (същ) – епитумео, епитумия – желание, влечение, страст):

  •    „Възлюбени, умолявам ви, като пришелци и чужденци на света, да се въздържате от плътски страсти, които воюват против душата“ (1Петр.2:11)
  •  „и светът преминава, и неговите похоти; но който върши Божията воля, пребъдва до века“ (1Ин 2:17)
  •  „И им каза: Твърде много съм желал да ям тази Пасха с вас, преди да пострадам“ (Лука 22:15)
  •    „…ако поиска някой епископство, добро дело желае“ (1Тим 3:1)

Както виждате, само по себе си желанието или пожелаването е неутрално, прави го добро или лошо онова, което желаем, сиреч обекта на желанието. С други думи, някои от желанията могат да се окажат пленени от греха, за да ни докарат до престъпление.

Ето защо Бог казва: „Не пожелавай…“ Като Творец на човека, Бог знае каква сила притежава човешкото желание. Стига някой да пожелае нещо, трудно може да бъде спрян. Желанието е като дете, което непрекъснато нещо иска и докато не му дадеш, не отстъпва.

И това важи не само за добрите каузи и действия, но, за съжаление, и греховните. Великолепен пример за това е самата Ева в Едемската градина. Всичко започна с пожелаването. Ева само пожела, без да пипне, без да направи още нищо, само пожела плода и това се оказа отключващо за греха в нейния живот. Никой не е гарантиран, че няма да се подаде на изкушението, когато вече е пожелал!

Ето защо още в Мойсеевия закон, освен с външните действия на човека, Бог директно се занимава с вътрешните му желания – „не пожелавай…“ Защото пожеланието е най-важното, всичко останало е процес… Затова Писанието казва в Яков 1 „всеки се изкушава, като се завлича и подлъгва от собствената си страст, и тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът като се развие напълно ражда смърт” (Яков 1:14).

Ние хората, обикновено разглеждаме престъпленията, като външно поведение, извършен акт. Било убийство, прелюбодейство или клевета, обвиняваме виновните единствено тогава, когато се докаже, че са го извършили де факто. По дефиниция, това е идеята на всеки закон или морален кодекс в света – да контролира и регулира външното поведение на човека. Никой няма да ви съди за грешни желания. Причината е ясна, защото никой от нас не знае какво е вътре в човека.

Но Бог знае, както нашите желания, така и това до което те могат да ни доведат. Затова в Божият морален кодекс намираме уникален прецедент – той регулира не само нашите действия, но и желания.

Дори нещо повече от това, Той разглежда някои греховни желания директно като извършено престъпление, грях. Достатъчно е да си спомним само, това, което Исус каза в Проповедта на Планината: „…всеки, който погледне жена и я пожелае, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Мат 5).

Бог също знае, че в основата на нашите грешни действия стоят винаги грешни желания, които като гориво ни разпалват и водят напред към извършване на грях. Нека разгледаме няколко библейски примери…

Първият е записан в Исус Навин 7 глава… Това може би е един от най-трагичните епизоди в историята на Израел, когато след славното превземане на Йерихон, израилтяните претърпяха безславно поражение в Гай – много по-малко ханаанско градче и с по-малко хора.

Знаете, тогава Исус Навин застана пред Бога, раздра дрехите си, падна по лице на земята и се молеше питайки Бога защо стана това? Божият отговор не закъсня – „Израел е съгрешил…взели са от обреченото…“ – 11 ст. Тогава започна разследване – и виновникът се оказа един млад войник от Юдовото племе, на име Ахан. Исус Навин се обърна към младежа, и нежно като баща го пита: сине мой какво си направил, кажи ми, не скривай от мен?

И Ахан му разказа всичко, нека прочетем неговия отговор – 20-21 ст. „Ахан отговори на Исус: Наистина аз съгреших пред Господа Израилевия Бог, като направих следното: Когато видях между плячката една хубава вавилонска дреха, двеста сикъла сребро и една златна плочка, тежка петдесет сикъла, харесах (пожелах) ги и ги взех. Сега са скрити под земята в шатъра ми, а среброто е най-отдолу“.

Забележете схемата на престъплението – видях, пожелах (хамад – същата дума, като при Ева и в Изход 20) и взех!

Знаете ли, ние не можем да ограничим напълно това, което гледат очите ни. Идеята на посинените фарисеи не е решението (става дума за някои фарисеи в древността, които толкова силно са искали да се опазят от греха и изкушенията, че са ходили със затворени очи, и като следствие целите били в синини от падане и удари в препятствия). На ниво сетива – било, зрение, слух, обоняние и т.н. просто нямаме възможност…Колкото и да се пазиш, без да искаш все ще се натъкне на нещо, чуваш, виждаш някои неща… Въпросът е – какво следва – пожелаваш или не? Това е от решаващо значение за греха в живота ни. Точно като Ева – видя и пожела, а след това въпрос на време да се развие всичко в осъществена постъпка. Такава е закономерността – било в преките грехове, или косвени, като компромис, например, с посещението на църква, даване на десятъка и др. Всичко започва с пожелаването – видя, пожела, направи!

Дали все пак е възможно, обаче, да видиш и да не пожелаеш? За целта бих ви предложил един друг библейски пример, този път с Даниил във Вавилон.

Ако Ахан видя и пожела една вавилонска дреха и заради обичта към нея наруши Божията заповед, то Даниил години по-късно попадна, така да се каже, в самото сърце на вавилонския търговски център, където освен хубави дрехи е имало и първокласни ресторанти. Дори повече от това, като юноша, Даниил е избран за достоен да живее в царския палат и да яде от царските изрядни ястия и от виното, което той пиеше.

Ако Ахан трябваше скришом да действа за да задоволи страстта си по вавилонското богатство, то Даниил, напротив, имаше пълната подкрепа дори на царя, само да пожелае и то не само дрехи, но и всякакви разнообразни царски ястия и питиета за цели 3 години.

Как обаче реагира Даниил? Четем в Дан 1:8: „Но Даниил реши в сърцето си да не се оскверни от изрядните ястия на царя, нито от виното, което той пиеше; затова помоли началника на евнусите да не се оскверни“. Той просто не пожела!

Ахан не устоя пред една вавилонска дреха, а Даниил устоя на много повече – тригодишен престой в царския дворец, пълна програма за умствено и телесно подновяване, чест която са имали единици. Защо? Защото не пожела! Пожеланието… всичко опира до пожеланието! Даниил просто не пожела нищо Вавилонско, и затова нямаше проблем да устои и остане чист пред Бога…

Как да се справим с желанията и да кажем „не“ на онези, които ни водят към грях?

  1. Дисциплинирай ги според Божието Слово. Претегляй всичко на везните на Писанието. Задавай си постоянно следния въпрос – съответстват ли моите мисли и желания на нравствената норма, която Бог я определил в Писанието. Добър съвет ни дава Библията в Новия Завет във връзка с желанията, които очевидно противоречат на Божията воля – просто да не се съобразяваме с тях изобщо – 1Петр.4:2 „за да живеете през останалото време не вече по човешки страсти, а по Божията воля“.
  2. Бъди господар на желанията, а не техен слуга. „А плодът на Духа …себеобуздание“ (Гал 5:23). Това означава да не се отдаваме на всички желания и мисли, но напротив да ги контролираме и обуздаваме – „а които са Исус Христови, разпънали са плътта заедно със страстите и похотите й” (Гал. 5:24).
  3.  Живей духовно – „ходете по Духа и няма да угаждате на плътските страсти“ (Гал.5:16).
  4. Бъди търпелив. Някои неща, които си пожелаваме, по принцип могат да бъдат напълно правилни, но да се появяват в неправилно време. И тук е необходимо да се научим да чакаме за да избегнем греха – не пожелавай преди време, научи се да чакаш, за да избегнеш греха. Например, сексуалните желания в неподходящо време, когато сме далеч от вкъщи или все още не сме сключили брак.
    • Понеже това е Божията воля – вашето освещение: да се въздържате от блудство; да знае всеки от вас как да държи своя съсъд със святост и почест, не в страстна похот, както езичниците, които не познават Бога“ (1Сол 4:3-5)
  5.  Бъди доволен от това, което имаш. Недоволството често опъва мрежите на греховните пожелания пред нас. Всъщност, в светлината дори на същата 10-та заповед, можем да кажем, че пожелаването е недоволство от това, което Бог ти е дал – недоволство от жената, къщата, заплатата и т.н. Ето защо Библията ни предупреждава: „А които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много глупави и вредни страсти, които потопяват човеците в разорение и погибел“ (1Тим 6:9)
  6. Изпълвай се с добри желания. Тук действа принципът: „Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“ (Матей 12:34). Ако сърцето ти е препълнено с желания за Бога, за онова, което добро, почтено и полезно, то ще бъдеш вече достатъчно защитен от лоши, суетни и вредни желания.
    • Защо грехът не успя при Христос, защото Той бе изпълнен с желание да върши волята на Отца! В Евр.4:15 се казва за Исус, че „…е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях..” Тайната на Неговата победа е в това, че Неговите желания са били пленени, подчинени изцяло на волята на Своя Отец. Спомнете си какво казва Той на учениците в Ин 4 „Моята храна е да изпълня волята на Онзи, Който Ме е пратил.
    • Интересна молитва срещаме у Павел за солунците: „затова и винаги се молим за вас, дано нашият Бог ви има за достойни за призванието ви и усъвършенства мощно във вас всяко добро желание…“ (2 Солунци 1:11-12). По същия начин можем да се молим и ние за себе си, Бог да ни изпълва с качествено добри желания, които да ни движат напред в християнския живот и служение на Бога.

И така, правилното отношение към желанията, както видяхме вече, не е да бъдат убивани, а контролирани и подчинявани на Божията воля. Нека Бог ни помогне в този процес и даде мъдрост и воля да управляваме така своите желания, че нашия християнски живот и служение на Него да бъде едно живо и непрекъснато поклонение на Бога, а не на собствените ни прищевки.

Read Full Post »

newyear

„Но това, което беше за мене придобивка, сметнах го като загуба заради Христос. А освен това всичко смятам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко, и смятам всичко за измет, само Христос да придобия и да се намеря в Него, без да имам за своя правда онази, която е от закона, а онази, която е чрез вяра в Христос, т. е. правдата, която е от Бога въз основа на вяра, за да позная Него, силата на Неговото възкресение и общението в Неговите страдания, като се уподобя на Него в смъртта Му, за да мога някак да достигна възкресението от мъртвите. Не че съм сполучил вече, нито съм станал вече съвършен; но се впускам в гонитба, дано уловя, защото и аз бях уловен от Христос Исус. Братя, аз не смятам, че съм уловил, но едно правя – като забравям това, което е назад, и се простирам към това, което е напред, впускам се към прицелната точка за наградата на горното призвание от Бога в Христос Исус.“ Филипяни 3:7-14

 

В края на годината идва време на равносметките. Някои обръщат внимание на приятните неща, други напротив се замислят за загубите, трети за поуките през годината, четвърти подобно на финансовите анализатори, които наблюдават вълнообразните движения на акциите и валутите, така и те се оглеждат назад за да видят върховете и спадовете в техния живот през годината и направят съответните изводи. И всичко това е добре, защото кога другаде, освен в края на годината, е най-подходящото време за всичко това.

Тази сутрин бих желал да разгледаме свидетелството на Павел към вярващите в Филипи, като възможност да открием полезни прозрения и напътствия в края на годината. Разбира се, апостолът говори за много по-широка рамка от една календарна година. Той споделя може би за период в своя живот дълъг около 20 години. Но изводите, до които стига Павел може да ни са от голяма полза на нас, в обстоятелствата на една годишна равносметка.

Първото нещо, което научаваме от Павел тук е, че загубата не ме прави автоматично неудачник (7-8 ст.)

В много отношения, аз завършвам тази година по-зле, отколкото съм я започнал. Много от нещата, които съм искал да се случат уви не се сбъднаха.  Може би същото се отнася и за всички вас. Зная, че на някои от вас дори им се случи по-лошо. Случиха се неща, които не сте искали да се случват – загуба на работа, доходи, здраве и дори любим човек…

Но загубата не винаги е нещо лошо, а още по-малко да бъде определяща за живота ни. Тя може да измести нашия фокус, да преустрои някои наши приоритети, но по-никакъв начин не бива да гледаме на нея като края на всичко. Напротив, страданията в живота са полезни и откриват очите ни за много по-важни неща в нашето човешко битие, позволяват ни да открием неща, които преди това не сме притежавали.

Павел, споделя на вярващите във Филипи, че точно такова нещо му се е случило. Той е изгубил много неща, като станал християнин. От някои придобивки, той дори съзнателно се отказал. Но въпреки тези загуби, той се определя като печеливш. Не като човек, който не сполучва, но напротив, въпреки загубите, той счита себе си за спечелил много повече, отколкото е изгубил. Вижте още веднъж неговото свидетелство (8 ст.).

Не загубите, а печалбите, трябва да определят нашия живот, особено, това трябва да важи за нас, християните, които чрез Божията благодат са приведени и призовани да се движат в руслото на Божията ценностна система.

Най-важното, което откриваме за нея  в Писанието спрямо нас човеците, е нейния център, който е човешката личност и душа, която е вечна. В този смисъл е определящо не какво губи човек във физически или веществен план, а какво печели за душата си. Докато беше на земята, Христос директно се обърна към учениците Си и им откри тази истина, като каза: „…каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си…“ (Мат.16:26, СИ) Така придобивките и загубите в живота ни трябва да се разглеждат в съвсем друга плоскост и ъгъл – от гледната точка на душата, а не веществената част на живота ни.

Вземете случая с вавилонския цар, Валтасар. Един успял монарх, в ръцете му е била най-голямата за онези времена империя, с безчетни богатства от покорените народи. Според човешките измерения е достигнал може би най-високия праг на успеха. Но в Божиите очи, уви нещата бяха съвсем различни – „претеглен си на везните и си бил намерен недостатъчен (евр. khas-seer, буквално „лек“)“ (Дан.5:27). Виждате колко са различни Божите везни от човешките.

Поглеждайки назад дали за една година или повече, ние трябва да мислим, не какво сме изгубили във физически или веществен план, а да се съсредоточим върху това, което имаме в Христос и сме спечелили за душата си. Може да съм изгубил работа, но ако с това съм станал по-близко до Бога и повече посветен на духовните неща, тогава аз не съм губещ, но печеливш. Ако съм изгубил близък човек, но през това време съм разпознал по-ясно в църквата своето духовно семейство, аз не мога да се нарека губещ. Ако съм се разболял физически през изминалата година, но по време на моето боледуване съм открил лек за душата си, намерил съм мир с Бога, аз не съм човек, който не сполучва, напротив, съм сред най-печелившите през изминалата година, защото съм придобил неща с вечна стойност. Нека не гледаме на загубите с очите на света около нас, а тези на Бога и Неговото Слово.

Второто нещо, което научаваме от свидетелството на Павел тук е, колко е важно в основата на нашата ежедневна праведност да бъде вярата, а не религиозния обред, традиция и закони (9 ст.).

Разбира се, преди всичко, Павел подчертава тук важността на вярата в основата на християнския живот, и, че ние придобиваме Христос не чрез усилията на нашата воля да вършим редни неща, а единствено чрез вяра – вярата, че разпнатия и възкръсналия Исус е Месия, Господ и Спасител на моята душа и целия човешки род. Но това, което казва Павел тук е приложимо и за нашето всекидневно ходене пред Бога – вяра не само като основа, но и като мотив, причина, двигател на нашия християнски живот.

В края на една година, много от нас се замислят за качеството на духовния живот, който са живели през годината. Обикновено в тази духовна равносметка включваме нашето поведение, дела и служение. Тази сутрин обаче бих желал да ви насоча да помислите не за това, което сме успели или не успели да направим в духовен план, а за това как го правим, с какви подбуди и мотиви живеем своя християнски живот пред Бога – по задължение или вяра?

Нека ви дам един пример от нашия светски живот. Всички сме граждани на Република България. Някои от нас познават Конституцията и българското законодателство, някои не съвсем. Онова, което обаче, ни е известно се опитваме да спазваме, да живеем съобразно законите на България. Нека се замислим обаче за мотивите на нашето послушание? Послушни сме защото така се изисква от нас, защото ще бъдем наказани, ако не го направим, или слушаме, защото се доверяваме, че това е най-доброто и правилно за нас.

Трябва да си призная, че макар и старателен български гражданин, аз не харесвам някои решения на законодателя – просто си мисля, че не са в интерес на народа, и по-скоро ме ощетяват, отколкото подкрепят. Аз просто не мога да се доверя докрай на човешките закони. Но въпреки това, аз ги спазвам. Без вяра обаче, без убеждението, че това е най-доброто и  правилното за мен. Външно съм примерен гражданин, но вътрешно аз просто не съм убеден, че някои закони са в мой интерес.

И така, на фона на тази илюстрация се откриват 2 вида послушание – едното е робско – слушам, защото трябва, защото в противен случай – наказание. В робското послушание често присъства вътрешен протест, ропот, в него няма сърце, няма душа, има само студена воля, която изпълнява, прави нещо, поради страх от камшик… Другото обаче, е синовно послушание, основано върху доверие и осланяне на някой – например, син, който обича баща си и се доверява на неговите напътствия, уверен в неговата абсолютна добрина. За разлика от предишното – тук има сърце, има дълбоко вътрешно осланяне на другия… Може би сина не разбира всичко докрай, но слуша без роптание и пререкание, защото се доверява напълно на баща си. Тук става дума за послушание основано върху вяра и в дух на благодарност, със сърце почитащо баща си.

Скъпи мои, какво е нашето ходене с Бога? Какъв е мотива на твоето послушание на Него,  приятелю, и целия ти християнски живот? Страх или вяра?

Нека в края на годината всеки изпита себе си как е ходил пред Бога досега. Защо сме идвали на църква, защо сме се молели, чели Библията, давали десятъците, какви са били мотивите ми да бъда послушен на Бога – дали защото обичам Бога и Му се доверявам във всичко, или защото така се изисква от мен, такава е традицията, такива са религиозните обреди? По задължение или вяра сме правели тези и други неща в своя християнски живот? Помнете, че едното води до фалшива външна праведност, другото до вътрешно дълбоко преживяване и близост с Бога.

Нека не забравяме също, че едно от нещата, които сподели Исус за последните времена касае именно вярата – „когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?“ (Лука 18:8). Вярата има тясна връзка с устояването на християните в последните времена. Първи, които излитат от християнските редици в усилно време са онези, които са ходели пред Бога по задължение, които са в църква защото трябва да бъдат, а не защото искат…Тези, които никога са нямали с Бога отношения на доверие, дълбока привързаност, но са били изкуствено присадени не се задържат дълго… „От нас излязоха, но не бяха от нас“ (1Йоан 2:19) – пише Йоан. Може би именно в тази връзка, и Павел препоръчва на коринтяните „изпитвайте себе си дали сте във вярата“ (2Кор.13:5). Нека тази сутрин направим и ние това, и ако установим, че не сме в отношения на доверие с Бога, да променим тези обстоятелства, докато времето е благоприятно.

Следващото нещо е – без кръст няма корона, без да вземем участие в Христовите страдания, няма възкресение от мъртвите (10-11 ст.).

В края на годината, когато правим преглед на изминалия път досега, нека не забравяме тези реалии в живота на всеки верен християнин. А именно, че за да познаем силата на възкресението в своето всекидневие, както и онова, което предстои в края на времената, трябва да бъдем готови да страдаме като Христос.

Ако се обърнем назад и видим моментите в които ни се е наложило да претърпим нещо заради вярата си в Бога, нека не мрънкаме, а бъдем благодарни, че сме пострадали заради Него. Няма друг път за достигане до духовно и физическо възкресение, освен този да участваш в същите неща, в които взе участие и Христос.

И последно, оглеждайки се назад към изминалата година, не губете надежда в своето християнско състезание (12-15 ст.).

Не знам дали сте гледали филма „Огнени колесници“, една стара британска спортна драма осно­вана обаче върху реална история за двама спортисти участвали в летните олимпийски игри през 1924 г. в Париж.  Ако паметта не ме лъже, мисля, че преди години, сме го прожектирали в църква.

Ерик Лидъл, син на шотландски мисионер в Китай се подготвя за състезание по бягане на 100 метра. В последния момент обаче научава, че му се пада да бяга в неделя. Като верен християнин той отказва надпреварата в Господния ден, въпреки силния натиск от страна на Уелския принц и британския олимпийски комитет. За сметка на това обаче му се отваря възможност за състезание на 400 метра в четвъртък, което той приема с благодарност, макар и да не е неговата дисциплина. Така в неделя той проповядва в Париж, а в четвъртък излиза да бяга.

Това, което обаче се случва с него по време на бягането има пряко отношение към думите на Павел в този текст. Точно, когато състезанието достига връхната си точка – оставал последния крос, в един от завоите спортистите се сблъскват помежду си и единия от тях е избутан извън пределите на пътеката за бягане. Това е Ерик Лидъл. Уверен съм, че повечето от нас в такъв момент, биха се предали, биха си казали, че всичко свърши, състезанието е загубено, няма надежда. Но не и Ерик Лидъл, който се изправя, догонва останалите, възстановява дефицит от цели 20 метра и печели състезанието.

Спортистите-лекоатлети знаят, че състезанието не бива да се счита спечелено или загубено, докато не стигнеш финалната лента. Ако се окажеш пред останалите и си помислиш, че вече си спечелил и се отпуснеш – краят няма да е добър за теб. Същото важи и в случая, когато някой не сполучва и се предава преди да достигне финала.

Скъпи мои, колко е важно да не губим надежда в нашето духовно състезание, наречено християнски живот. Ето, един пореден откъс от него сме изминали през 2013. И може би някой от нас, подобно на Павел ще констатира… 12а, 13а. Означава ли това, че трябва да останем там където сме? Съвсем не! Напротив, Библията чрез устата на Павел ни съветва да забравим това, което е станало, да напрегнем всичките си сили и да вървим напред, устремени към крайната цел, която е Божието Царство. Не позволявай на разочарованието да ти ограби бъдещето благословение.

Нека чуем още веднъж текста в 12-14 ст… Ако Павел признава за себе си, че още не е стигнал финала, но напротив все още се движи напред, то колко повече ние трябва да помним, че не сме завършени и едва ли изобщо ще достигнем съвършенство тук на земята. Въпросът е да се движим напред, без да спираме, докато стигнем финалната черта, уверени в същото време, че Онзи, Който е започнал доброто дело в нас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос (Фил.1:6). Каква чудесна перспектива за идващата Нова Година?

Ще завърша с едно уместно английско стихотворение на Кетлин Уилър, което сме превели на български. Може да не сме успели да запазим римата му, но важно е съдържанието.

Нов лист

Той дойде до бюрото ми с треперещи устни—

Урокът бе свършил.

“Скъпи учителю, искам нов лист“ – ми каза той,

“Аз изхабих този.”

Взех стария лист, надраскан и неугледен,

И му дадох нов – чист и неопетнен,

И се усмихнах пред тъжните му очи,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Аз застанах пред трона с разтреперена душа—

Старата година си беше отишла.

“Скъпи Отче, имаш ли нов лист за мен?

Аз изхабих този.”

Той взе старият лист, надраскан и неугледен,

И ми даде нов – чист и неопетнен,

И се усмихна пред натъженото ми сърце,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Read Full Post »

 „И когато се приближиха до Йерусалим и дойдоха във Витфагия при Елеонския хълм, Исус изпрати двама ученици и им каза: Идете в селото, което е отсреща; и веднага ще намерите вързана ослица и осле с нея; отвържете ги и Ми ги докарайте. И ако някой ви каже нещо, отговорете: На Господа трябват; и веднага ще ги изпрати. А това стана, за да се сбъдне изреченото от пророка, който казва: „Кажете на Сионовата дъщеря: Ето, твоят Цар иде при тебе, кротък и възседнал на осел и на осле, рожба на ослица.“ И така, учениците отидоха и направиха, както им нареди Исус; докараха ослицата и ослето и намятаха на тях дрехите си; и Той седна върху тях. А по-голямата част от множеството разстлаха дрехите си по пътя; други пък сечаха клони от дърветата и ги постилаха по пътя. А множествата, които вървяха пред Него и които идваха след Него, викаха: Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините! И когато влезе в Йерусалим, целият град се раздвижи; и казваха: Кой е Този? А народът казваше: Той е пророкът Исус, Който е от Назарет в Галилея.“  Матей 21:1-11

 Оставаха броени дни до Пасха – най-великият и най-значителният празник в Израел. По това време към Йерусалим тръгва огромен поток поклонници за да успеят да се настанят в препълнения град, който по това време е събирал близо 2.5 млн. души.

Към Йерусалим се насочват и Исус със своите 12 ученика. Те излизат от Йерихон, където беше станало чудото с прогледналите слепци, и предприемат тежко изкачване нагоре към заветния град.

Километър, след километър, все по-нагоре в планината, групата на Исус стига до Витфагия, разположена на Маслинения хълм, известен още и като Елеонски. В това село, според думите на Исус, учениците намират вързана ослица с младо осле. Екипират ги със своите собствени дрехи, върху които Христос възсяда и отново тръгват на път.

Броени минути, след като напускат Витфагия пред погледа им се показва самия град, величествения Йерусалим, в очакване на пасхалните тържества. Навсякъде по пътя са разположени възторжени посрещачи, които според юдейската традиция всяка година по това време излизат да посрещат богомолците, които се стичат от цяла Палестина за празника Пасха.

Този път обаче вниманието е насочено изцяло върху седналия на ослето, Исус. Събра се огромно множество, които вървяха пред Него и след Него, казва Матей.

Нещо повече, голяма част от множеството съзират в създалата се процесия, нейния месиански, царствен характер и техните действия бързо преминават в своеобразно спонтанно честване на Царя.

Те свалиха дрехите си, и ги постлаха на пътя, както направиха предците им, по време на възцаряването на Ииуй. У повечето хора, срещнали Христос при входа на Йерусалим, тази дреха е била единствената връхна дреха, и въпреки това, те са я хвърлели пред Неговите нозе в знак на уважение и признание на Царя.

Други пък сечаха палмови клонки и ги постилаха по пътя пред Исус, в знак на това, че искаха и величаеха Христос като Цар. Историята говори, че когато Юда Макавей след победата над езичниците се върнал в града, хората са го посрещнали по абсолютно същия начин, с палмови клонки, хвърлени под краката му.

Христос обаче бе посрещнат освен всичко и с царски химни. Хората пееха в Негова чест и Го приветстваха като Давидовия Син, Благословения Цар. Близо 500 години, народът се молеше и очакваше цар от дома на Давид, който да възстанови честта на Израел и святия град. И ето, по всичко личи, че това време се изпълнява пред очите им. Когато народа вижда Христос възседнал осле, в онези времена, царско животно, хората започват да викат думи от 118 Псалм. Възгласа „осанна” е еврейски израз, който се превежда буквално като „спаси ни, Господи”, взет от 118:25 ст.

И така, с тържествено отношение, с тържествени химни и възгласи, Христос влезе в Йерусалим, действително като обещания още в Стария Завет, Цар. Цар обаче, чийто престол щеше да стане кръста, Чиято корона, щеше да бъде трънения венец. Защото Исус бе Царят, Който дойде да спаси и освободи хората от греховете им, и да въдвори мир между тях и Бога.

Но уви…тази Негова мисия не беше добре разбрана, нито от духовните водачи на онова време, нито от множествата, които викаха „осанна”.

Именно тук можем да видим трагическото разминаване между мнението на тълпата и Христовия отговор на техните очаквания.

Хората очакваха от Христа земна власт, политическа, социална, която да ги освободи от римската окупация, от експлоатацията на богатите, а Христос дойде да ги спаси от истинското зло – в пълния смисъл на думата, греха, спасението от който бе възможно единствено чрез изкупителната смърт на кръста. Както казва по-късно, един от Неговите ученици, ап. Петър в 1Петр.3:18 „…Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух.”

Скъпи мои, когато размишляваме върху днешното събитие, върху цялата тържественост на действията и отношенията на хората към Христос преди 2000 години, неволно се задава въпроса, а какво бихме направили ние на тяхно място. И какво е нашето отношение и действия спрямо Христос, близо 20 века по-късно?

В днешната история бихме могли да различим най-малко 3 човешки групи, със своите специфични реакции и отношения към Христос, в които бихме могли да намерим отражение на нашите собствени.

Първата и основната формация в днешната история със сигурност е тази на множеството. За тях четем в 8-9 ст.

Без съмнение, в реакцията на множеството можем да съзрем много положителни уроци.

Първо, когато виждат Христа, те си спомнят за пророчествата и в техните умове възникват множества асоциации между Христос и старозаветните месиански обещания. Това са хора, които познаваха поне онези части от закона и пророците, които говореха за Месия, и даже ги знаеха наизуст, така че познатите текстове да се излеят в песен.

Нещо повече, това бяха хора, които очакваха Месия. В тях все още беше жива надеждата за избавлението, което ще им донесе Месия. Годините на пророческо мълчание и римския гнет от друга страна не са успели да угасят техните месиански надежди. От малък до голям, множеството очакваше с трепет да дойде Царя. И ето, по всичко личи, че това време настъпва. Точно според месианското пророчество от Захария, Царят влиза в Йерусалим, кротък и възседнал на осел.

При вида на такава сцена, народът се раздвижи, започна да се радва, да постилат дрехи и клонки и да пеят „Благословен Царят, Който иде в Господнето име”.

Всичко това разкрива тяхното горещо, искрено, сърдечно желание и мотив да прославят Христа и да Го обявят за Цар, Месия от Давидовия дом…

Но уви…в тези  правилни мотиви и искрени реакции, има огромно недоразумение. Цялото тържество и ликувания, всичките им надежди са изградени върху дълбоко неразбиране на мисията на Христос.

Какво се случи всъщност? Народът очакваше от Христос, че встъпвайки в Йерусалим, ще вземе в Своите ръце всяка земна власт и ще стане Месията, Който ще освободи Израел от земните му врагове, че ще свърши окупацията, ще бъдат победени всички противници и отмъстено на всички. А вместо това, Христос встъпва в свещения град, тихо, възлизайки към Своята смърт…

Оказва се, че Той не е Този, Когото са чакали, не е Този, на Когото се надявали… Колко жалко! Голямото очарование на множеството, се смени с още по-голямо разочарование. Няколко дни по-късно, същата тълпа отново викаше, но този път вече срещу Христос „разпни Го”.

Каква ужасна трагедия, могат да причинят неправилно построените надежди и лъжливите очаквания?

Не, причината не е у Христос, Той никога не би се позволил, да създаде съзнателно лъжливи образи за Себе Си, нито лъжливи обещания, нито да дава лъжливи надежди. Напротив, Той явява и открива Своя истински образ, обещания и мисия, достатъчно ясно и недвусмислено, но няма кой да слуша, или човек чува, това, което му се иска да чуе.

Още преди да се роди Бог, чрез Ангела, извести, че Христос ще спаси народа от греховете му.

Второ, вече като порасна, Самия Той в Назарет публично заяви за това каква ще бъде Неговата мисия, нейния духовен характер. Цитирайки пророчеството от Исая относно Своята мисия, Той съзнателно го прекъсва в мястото,  касаещо отмъщението, защото съзнаваше, че това ще се случи не сега, а в бъдещ етап. Но кой Го чу? Както впрочем се случва и днес?

Скъпи мои, нека се замислим, да не би и ние да имаме лъжливи очаквания, да подхранваме лъжливи надежди по отношение към Бога и делото на Христос в живота ни.

Нещо друго, можем да кажем още за множествата. У тях имаше екзалтираност, имаше бурни чувства на възхвала и почит към Христос, но нямаше посвещение.

Ефективното ученичество обаче изисква ефективно посвещение на Христос. Това обаче е липсвало у множеството, което викало „Осанна”. Те били съгласни с устата си, Христос да ги спаси, но сърцата им не били готови да приемат Неговия мир и Царство и да станат истински Негови ученици.

Ев. Марк с тъга отбелязва, „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте”. Къде беше множеството? Къде бяха онези, които току що викаха „Благословен е Царят”? Уви…нито един от тях не се реши да последва Исус, като че ли се страхуваха да направят последната стъпка към едно ефективно ученичество – посвещението.

В множеството, Исус прозря раздвояване, липса на посвещение и това Го накара да плачи за тях и за целия град Йерусалим. Те били толкова близо до онова, което щяло да послужи за мира им, Самият Цар бе дошъл да им предложи мир, но уви…те продължили да упорстват в нежеланието си да се покаят и посветят на Христос.

Втората група човешки реакции днес принадлежи на фарисеите, главните свещеници и книжници.

Тоест духовните водачи на Израел по онова време, които не само познаваха добре закона и пророците, но и учеха на тях другите. Те бяха просветените, учителите, вещи във всички духовни знания.

Когато видяха Исус да влиза в Йерусалим на младо осле, със сигурност си спомниха много добре пророчеството на Захария, но вместо да повярват на това, което виждат и чуват, те се противопоставят и негодуват срещу Исус и хората, които Го прославяха. Те не пожелаха да приемат Божията воля в Исус Христос.

Матей ни разкрива тяхната реакция в храма, когато даже децата започнали да викат „Осанна на Давидовия Син!”

Лука ни разкрива реакцията им по време на самата процесия на тържественото влизане. Четем в 19:39 „А някои фарисеи от множеството Му казаха: Учителю, смъмри учениците Си“.

Самите те не искаха да приемат Христос като Месия, но и не желаеха реакцията на множеството, радостта и хвалението на народа, и те се дразнеха, изяждаха се отвътре, като виждаха каква почит се отдава на Христос, и искаха всички да млъкнат. Какво обаче им отговори Исус? „казвам ви, ако тези млъкнат, то камъните ще извикат”.

Скъпи мои, да ни опази Бог от отношението и реакциите на тези първенци. Но не се ли получава все пак да срещаме днес подобно негодувание срещу явно разкритата Божия воля по някой въпрос?

Може би даже в нашия собствен живот това да се случва. Знаем какво трябва да правим, но не искаме да приемем това, което Бог ни открива.

Вместо да желаем и се радваме Божията воля да се изпълнява, ние роптаем и негодуваме срещу нея подобно на фарисеите, които не искаха да се примирят, че Христос е обещания Месия.

Вместо да се радваме, че Божията воля се изпълнява поне при другите, ние негодуваме и срещу това подобно на фарисеите, които се възмущаваха от възторжените реакции на народа.

Негодуваме даже срещу радостта на другия и онова, което преживяват другите с Бога?

Библията ни съветва обаче в Римляни 12:15 „Радвайте се с онези, които се радват, и плачете с онези, които плачат”.

Скъпи мои, нека изпитаме себе си на днешния ден, не сме ли изцапани и ние с греха на фарисеите, свещениците и книжниците? Ако забележете, че нещо от тях има и по вас, побързайте да се покаете и да започнете нов живот.

Последната формация в днешната история е тази на самите 12 ученици.

Първото впечатление, което ни прави тяхното поведение, е че те са с Христос преди тържеството и след него.

Те са с Христос по прашния път към Йерусалим, с Него са в тържеството, но най-вече те са с Него и след като цялата еуфория в Йерусалим приключи.

Такъв е образа на искрените християни, които са Христови ученици не само когато всичко е възторжено, празнично и радостно, но и тогава, когато прахта скърца в зъбите им, когато трябва да се плаща цена и то не малка да ходиш с Христос, когато останалите Го изоставят и забравят делата Му, истинските ученици са верни и постоянни.

Вече видяхме тъжната констатация на Ев. Марк, който отбелязва в 11 ст, „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте”. Свърши празника, свърши и множеството, но верните ученици останаха да придружават Христос.

Ситуацията преди 2000 години на днешния ден, много добре ни напомнят, колко лесно е да бъдеш с Христос, когато Той е възвеличаван, когато общественото мнение е за Христос, когато всичко около теб пее и се радва, но колко по-трудно е да останеш Христов ученик, когато светът около теб става враждебен към Христос, когато песента приключва и идва времето на сълзите.

Множествата много добре пееха и възклицаваха в онзи тържествен ден, но после, когато всичко се обърна срещу Христос, и те се обърнаха срещу Него. 12-те ученика, обаче продължиха да бъдат с Христос до последно.

Нещо  повече, научаваме за 12-те от днешния пасаж. В 6 стих четем „…учениците отидоха и направиха, както им нареди Исус„. Учениците безрезервно слушаха и изпълняваха волята на Христос. Те знаеха Кого следват, и че само чрез послушание на Него могат да израстват в ученичество.

Учениците едва ли разбираха какво точно се случваше тогава. Всичко изглеждаше невъзможно и малко вероятно. Точно преди Пасха, когато магаретата са били най-широко използвания добитък за пренасяне на провизии и жертви за храма, точно тогава някой да има свободно магаре и да го отстъпи без никакви пазарлъци и т.н.? Имаше толкова много неясни, но учениците, четем „отидоха и направиха, както им нареди Исус”.

Как стоят нещата с нашето послушание? Готови ли сме да слушаме даже тогава, когато не всичко разбираме?

Скъпи мои, на кого ще уподобим нашето собствено отношение към Христос, днес, 2000 г., по-късно?

Какви са нашите мотиви да следваме Христос? Да не би да сме тръгнали след Него с надежда, че Исус ще осъществи някой наши егоистични очаквания и желания? Или нашите надежди и очаквания са вкоренени здраво в Божията воля, вместо в нашия егоизъм и въображение?

И последно, готови ли сме не само да постиламе дрехи и клонки пред Него, в тържествени и радостни моменти, но да Го последваме и по-нататък – в Неговите беди, противостояния, мъки и страдания, и даже смърт?

В Евреи 3:14 се казва: „Защото ние участваме в Христа, ако удържим твърдо до край първоначалната си увереност”.

Read Full Post »

андрей и Петър след Христос „На следващия ден Йоан пак стоеше с двама от учениците си. И като видя Исус, когато минаваше, каза: Ето Божия Агнец! И двамата ученици го чуха да говори така и отидоха след Исус. А Исус, като се обърна и видя, че идват след Него, ги попита: Какво търсите? А те Му казаха: Равви (което значи Учителю), къде живееш? Каза им: Елате и ще видите. И така, дойдоха и видяха къде живее, и този ден останаха при Него. Беше около десетия час. Единият от двамата, които чуха от Йоан за Него и Го последваха, беше Андрей, брат на Симон Петър. Той първо намери своя брат Симон и му каза: Намерихме Месия (което значи Христос)”. Йоан 1:35-41

Днес, както знаете според народния календар е Андреев ден, в чест на единия от апостолите на Исус Христос, Андрей.

Разбира се както обикновено става с много от библейските имена, народът прибавя към тях и им приписва много неверни неща, измислени някак си да си паснат с националния фолклор или даже суеверия. Такова например е вярването, че Андрей е покровител на мечката и неин заповедник. Или че, прогонва зимата и дългите нощи и какво ли още не, което няма нищо общо с истината, но обратно е едно грубо, просташко изопачаване на библейската личност и образа на апостол Андрей. Най-жалкото в случая е, че мнозина от тези, които наричат себе си християни вярват на всичко това и го приемат, и така са се вживели в тези пусти суеверия, че ги спазват от година на година. Да оставим обаче това, какво казват хората и в какво вярва народът, и да видим какво казва Библията, Първоизточника на информацията за всички апостоли, включително и за Андрей.

Когато говорим за Андрей и обстоятелствата около него, ние виждаме силата и въздействието на християнското свидетелство. От историята с Андрей можем да почерпим много поука, насърчение и кураж да свидетелстваме на хората за Христос, защото това свидетелство посято у някого, винаги принася плод, ако не на покаянието, то поне провокира сериозни размисли, въпроси и изводи.

Преди това, обаче нека видим първото свидетелство в този пасаж – свидетелството на Йоан Кръстител, което продължава от предишния пасаж, който завършва буквално с думите „и видях и свидетелствам, че Този е Божият Син”.

Йоан, като предтеча на Христос, когото Бог беше призовал да приготви пътя за Него, стоеше на своето място и изпълняваше повереното си от Бога служение. В един от тези дни, когато хората идваха при Него и се кръщаваха, като изповядваха греховете си, дойде и Христос, обещания Месия. Още щом Го съзря, Йоан започна да свидетелства за Христос, разкривайки Кой е Той 29 стих, „Ето Божия Агнец, Който поема греха на света!”

Споменаването на „Агнеца” тук от Йоан, и причисляването му към Христос, не е случайно. Пророк Исая нарича идващия Месия също Агне, водено на клане заради нашите беззакония (виж Исая 53).  Това е толкова важно относно Христос, че Йоан повтаря своето свидетелство и на следващия ден, четем той отново, като видя Исус, засвидетелства „Ето, Божия Агнец”.

Какво обаче се случи в резултат на това свидетелство? Свидетелството на Йоан падна толкова дълбоко в сърцето на двамата му ученика, че същите вземат решението да последват Христос. Единия от тях е Андрей. Въпреки, че първоначално е бил последвал Йоан и беше ученик на Кръстителя, когато разбира, че Христос е Месията, и е по-Горния от Йоан, както се изразяваше самия Кръстител, Андрей взема решението да последва Христос. Това е времето на неговото обръщение към Христос, и начало на едно ново ученичество, този път в школата на Спасителя. Ролята на свидетеля Йоан е била изпълнена, Неговото свидетелство даде плод и Андрей е сред първите ученици на Христос.

Тук можем да видим какво трябва да е проявлението и на нашето свидетелство днес. Ролята ни като благовестници за Христос е да запознаваме и довеждаме хората до Христос, до ясното разбиране за Него и ученичество с Него. Не сме ние учителите, не сме ние важните персони, които хората трябва да следват, а Христос. Това е смисъла на християнското свидетелство – да говорим и създаваме ученици на Христос, а не на себе си. И само, когато това се случва, именно по този начин, само тогава ще има и такъв траен плод на нашето свидетелство, какъвто е Андрей за Йоан. Четем в 37 стих – „И двамата ученици го чуха да говори така и отидоха след Исус”.

Разбира се, в самото начало на ученичеството при Христос имаме много въпросителни, включително и косвени такива, които на пръв поглед изглеждат като детско любопитство. Такова изглежда е бил и въпросът на Андрей, заедно с другия си съученик „Рави, къде живееш?”. Реакцията на Христос ни успокоява, че дори и на такива въпроси, Бог е готов да ни даде отговор. От друга страна, въпросът на Андрей и неговия съученик, може да ни говори за твърдото решение да последват Христос. Интересът към Неговото местоживеене може да бъде обяснен с желанието им да останат при Него повече време. И това наистина се случи, четем, в 39 стих „и този ден останаха при Него”.

И така, свидетелството на Йоан за Христос даде много добър плод в лицето на Андрей и другия ученик. Те последваха Христос и оттам насетне станаха вече Негови верни ученици.

Но свидетелството на единия, преминава в другия, в третия и т.н. Когато има истинско обръщение, има винаги и свидетелство. Всеки от нас е повярвал чрез нечие свидетелство, дори това да бъде свидетелството на природата (Псалм 19). Но когато повярваме в Бога и последваме Христос, и това наше обръщение е истинско, сърдечно, това безусловно поражда и у самите нас желание да свидетелстваме, да говорим за Онзи, Когото сме намерили.

Такива са обстоятелствата и при свидетелството на Андрей. Намирането на Спасителя, го накара бързо да намери брат си и да му сподели за намереното. Четем в 41 стих – „Той първо намери своя брат Симон и му каза: Намерихме Месия…”

Реакцията на Андрей е класически модел на поведение на християнския свидетел във всички времена.

Той незабавно започва да свидетелства първо на своите близки, домашни, семейство. Той отива при брат си Симон и му казва въодушевено „Намерихме Месия”. О, дано всеки от нас да бъде толкова възторжен свидетел, като Андрей за своите близки и приятели, пламенни в това да споделяме с другите, придобитите благословения от и в Бога.

Второ, Андрей не ограничава свидетелството си само с думи, но освен да каже на брат си, той го взема и го завежда при Христос – 42 ст. „като го заведе при Исус..”

Скъпи мои, думите са хубаво нещо, нужни са, но решителната покана и действие да доведем някого в църква, при Бога, при Христос, е много по-въздействащо. Андрей взема брат си и го завежда там, където Симон може да види Христос, да се срещне с Него. Правим ли същото и ние, когато искаме да кажем на някого за Христос? Довеждаме ли ги там, където те могат да видят, усетят и да се срещнат с Него, каквото място е църквата, в чийто събрания Христос присъства.

Трето, стремежът на Андрей да довежда другите при Христос не се ограничава само с Петър.

В 6 глава откриваме, как същия довежда при Христос момчето с петте хляба и две риби. И тогава, както всички знаете стана едно от най-големите чудеса на Христос – нахранването на 5000 души, без жените и децата. В 12 глава намираме случая с гърците, които искаха да видят Исус. Андрей, този път заедно с Филип, играят ключова роля в това тези хора да се срещнат с Христос.

За Андрей малко се говори, в сравнение с другите ученици на Христос. Той няма големи изяви, като другите, нито висока позиция в първата църква, нито писма и послания, каквито имат Петър и Йоан, но образа и характера му, каквито ни ги представя Библията, са не по-малко забележителни от другите апостоли.

Първо, Андрей е човек, който беше готов да бъде втори. Него неведнъж го наричат просто брата на Симон Петър. Очевидно е, че той беше винаги в сянката на Петър, макар, че Андрей беше един от първите ученици и причина самия Петър да повярва. Той обаче приемаше първото място на брат си Петър, и скромната си роля сред учениците, без да роптае или да отдава значение на място и почести, като пръв от учениците. Андрей е пример за всички онези, които скромно, вярно и безкористно заемат второто място, за които е по-важно да бъдат с Христос и да Му служат, отколкото да се наредят на челните места в Църквата.

И второ, Андрей се отличава изключително много с желанието си да представя другите на Христос. Той изпитва огромна радост и възторг, когато му се отдавало възможност да доведе някого при Спасителя. Той е човекът с мисионерско сърце. Веднъж, след като самия той се сприятелява с Христос, Андрей посвещава целия си живот, за да сближава другите с Него. В него виждаме великия пример на човек, който не се опитва да запази Христос само за себе си, но да Го направи достъпен и за останалите.

Скъпи приятели, нека бъдем днешните Андреевци в средата на Христовата църква и по отношение на духовната загриженост за онези, които са все още далеч от Христос.

Read Full Post »

Older Posts »