Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘празнични’ Category

nativity

В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То беше в началото у Бога. Всичко беше сътворено чрез Него; и без Него не е станало нищо от онова, което е станало…И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина. И ние видяхме славата Му, слава на Единородния от Отца.

Йоан 1:1-3, 14

Една от ирониите на съвременната история е, че по-голямата част от хората, които празнуват Рождество никога не са чували в действителност рождествената история. А тези, които са чували, в по-голямата си част освен да назоват героите в рождествения сюжет не знаят нищо друго…

Може да прозвучи странно, но дори бебето Исус в яслите не е всичко в историята на Рождество. Да, очевидно тази идея се харесва и на малки и големи и добре се продава. Мария и Йосиф, бебето Исус, овчарите и мъдреците ще ги видите в почти всеки рождествен сувенир. Има хора и компании, които печелят от това милиони. И макар самото физическо раждане на Исус да е специално и чудотворно събитие, това не е всичко в днешния празник.

Централната истина на Рождество и идея, която отказва да се подчини на всякакви пазарни правила се нарича Въплъщение! Бог стана човек! Детето на Рождество не е просто бебе на име Исус, а Вечният Бог, Който идва в плът като нашата! Йоан пише „И Словото стана плът и живя между нас…“

Колкото да е впечатляваща картината на малкият Исус, положен в ясли, а покрай него животни и наведени кротки овчари има нещо по-голямо и мащабно от това, нещо което умът отказва да приеме, нещо, което изглежда твърде невъобразимо за да се случи и все пак това се случва – Създателят на света влиза в света ставайки един от нас! Този който е направил човека Сам става човешко същество. Бог става човек!

Това е истинската история на Рождество, централната идея на днешния празник, реалност, която често се изгубва в рождествените пейзажи и декорации. Това е новината, която заслужава челното място в пресата и медиите, и която заслужава да бъде чута от всеки човек на Планетата поне веднъж в живота – Живият Бог се превърна в един от нас.

И това е наистина, както обичат да казват репортерите – не е за вярване! Не в смисъла, че това не е вярно, но в смисъла, че това събитие надхвърля и най-смелото ни въображение, че нещо подобно може да се случи.

Можем да приемем, че има Бог и Този Бог е създал Вселената от нищо. Можем да приемем, че Той е направил стотиците чудеса описани в Библията, включително и това да раздели Червеното море на две за да премине един народ през него като по суша. Можем да приемем, че Бог е способен да опази тримата верни младежи във Вавилон, които бяха хвърлени в пещ разпалена 7 пъти по-силно от обичайното.

Но това, което Бог направи в онази далечна Рождествена нощ, когато Цезар Август е император на Рим, а Квириний е управлявал римската провинция Сирия в чийто състав е влизала тогава Палестина, е наистина голямо, надхвърля и най-смелото ни въображение. Живият Бог влиза напълно в човешкото битие както се е родил всеки от нас. Създателят става създание! Бог стана човек! Не е за вярване, но се случи!

И в същото време, повечето хора, които празнуват Рождество никога не са чували тази уникална рождествена история. Да, повечето от тях са чували за малкото еврейско момче родено от една специална, изпълнена със страх и почит към Бога, двойка. Също са чували, че това специално малко бебе е еврейският Месия. И днес милиони всяка година се тълпят около празниците да чуят забележителната оратория на Хендел „Месия“. И в същото време, не знаят и никога не са чували, че малкото еврейско момче в действителност е „Бог, чрез Когото всичко е станало“, както пише Йоан още в началото на своето Евангелие.

Тук липсва традиционната история за раждането на Исус. И това не е случайно! Йоан пропуска яслите и овчарите, дори Мария и Йосиф, за да ни отведе към онова, което лежи под повърхността на всичко, и което може да ни помогне правилно да разберем не само Рождествената, но цялата земна история на Исус Христос.

Със своето забележително начало на Евангелието, Йоан иска всеки от нас да осъзнае, че Детето на Мария, Човекът от Галилея, Който ходи, яде и общува с истински хора от плът и кръв, не е нищо друго освен Създателят на Вселената. Човекът, който плаче до гроба на Лазар, е Онзи, Който е създал цялата палитра на човешките чувства. Човекът, Който бе изморен и жаден до толкова, че да поиска от една самарянка глътка вода, е Онзи, Който е създал в началото първите водородни и кислородни атоми и определил химичното им съединение, така че да се получи вода – H2O – два атома водород и един кислород. (Лукадо). Същият Бог, пише Йоан стана плът и живя между нас… И продължава в 16 стих „от Неговата божествена пълнота всички ние получихме благодат…“

Идването на Исус не е самоцелно… Позволете ми да ви приведа няколко конкретни причини, поради които Исус прие нашата плът чрез утробата на Мария за да получим благодат от Него…

Например, в Ин 3:16 „Защото Бог толкова много обикна света…“

Любовта е решението на задачата наречена Въплъщение. В раждането на Исус Бог слезе при нас за да покаже, че ние наистина сме Негово творение, и създание на което Той държи. Държи до такава степен, че е готов да приеме нашата плът за да ни го покаже.

Повечето хора вярват, че Бог може да съчувства на болките ни, но се чудят дали Той може да преживее истинска съпричастност с нашите страдания. Отговорът е в думите „Словото стана плът…“ Божият Син срещна очи в очи прокажения, разбойника и жената хваната в прелюбодейство. И дори Сам усети върху Себе Си силата на изкушението в пустинята. Той знае какво е болка и какво е скръб. И вижте, как няколко десетки години по-късно, Павел, описва това в Евреи 4:15.

Нека не забравяме също как продължава историята на младенеца Исус –Той пораства и увисва пригвозден на дърво. Това е Бог, Който преживява човешкото насилие, несправедливост и страдание от първа ръка. За да ни покаже колко много държи на нас, и как в любовта Си към нас е готов на всичко! Не съм сигурен, че някой е готов да отиде толкова далеч в отношенията със собствените деца, но Бог го направи, защото е наистина Бог, Който държи на нас. И това е една невероятна утеха в нашите собствени страдания, в нашата собствена битка със злото на тази земя – Той взе участие в същото (Евр 2:14). Но Той дойде не само да изрази Своята съпричастност с нас…

Но и да ни изведе от последствията на греха върху нас.

Вижте как продължава същата 3 глава от Йоан, признанието на Исус, 17 стих, всеки от вас го има на картичката, която намерихте на стола си в началото на службата – „Бог не изпрати Своя Син в света, за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него“.

Спомнете си, какво научи Йосиф от ангела за Сина Си, преди същия да се роди „ще Му дадеш името Исус, защото Той ще спаси Своя народ от греховете Му“. И когато Исус идва, Йоан записва едно от ключовите Му изказвания в тази връзка – 12:46-47

Във въплъщението на Христос ние виждаме желанието на Бога да спаси човечеството, потънало в мрака на греха, неверие и отчаяние. За жалост много хора и днес продължават да живеят с погрешни представи за Бога. Едни Го смятат за начумерено същество, мразещо човечеството. Други си Го представят като абстрактна субстанция, която не й и до нашия живот, до нашите проблеми и нужди. Но почакайте, празникът на Рождество не е ли разкриване на Личност, която се интересува от нас, интересува се точно от нашите проблеми.

И не само това, но Личност, Която прави всичко възможно за да ни освободи от зловещото робство на греха и дявола и да ни отведе на сигурно място – „Аз дойдох…за да не остане в мрак този, който вярва в Мене“ (Йоан 12:46). Бог приема човешка плът в Исус Христос за да ни каже къде можем да сме на безопасно място и Сам осигурява достъпа до това място.

Пол Харвей, разказва любопитна история, която илюстрира тази истина.

Било е бъдни вечер, някъде в Средния Запад. Имало един човек, който гледал на Рождество, като на някаква глупост. Не е бил лош човек, напротив, бил добър и порядъчен, щедър към семейството си, честен в своите отношения с другите. Но не е вярвал във всичко това, което се е говорело по Рождество. Бил е прекалено честен, за да се преструва, че вярва.

«Аз не искам да те огорчавам, казал на жена си, която редовно ходела на църква, но аз просто не мога да разбера тезата, че Бог стана човек. За мен това е пълна безсмислица. Вечерта, на бъдни вечер, жена му с децата отишли на вечерна служба, а той отказал. „Ще се чувствам като лицемер, обяснил той, по-добре да си остана вкъщи. Ще ви чакам”.

Не след дълго, започнало да вали навън сняг. Снежинките ставали все по-големи и по-големи. „Ех, щом е Рождество, нека бъде бяло” – помислил си мъжа. Върнал се към камината и започнал да чете вестник. След няколко минути обаче, се стреснал от глух удар. Чул се още един, после още. Той си помислел, че може би някой хвърля снежни топки в прозореца. Отворил вратата за да разбере какво става, вижда малко ято свити помежду си птици. Сигурно заради лошото време и в търсене на укритие, се опитали да влязат през прозореца. Мъжът си помислил: „Не мога да позволя на бедните птици да замръзнат, но как да им помогна?” Сетил се за навеса, където стояло понито. Там птиците ще им е добре. Той бързо си облякъл палтото и ботушите, и по дълбокия сняг стигнал до навеса. Отворил широко вратата, включил тока. Но птиците не влизали.

„Трябва да ги примамя с нещо” – помислил си човека. Бързо отишъл до къщата, взел малко хляб, натрошил го по снега по посока на навеса. Но за негово съжаление, птиците игнорирали хляба и продължили да се удрят в дълбокия сняг. Опитал се да ги подкара към навеса, като обикаля около тях и размахва ръце. Птиците се разбягали в различни посоки, но не и в топлия, светъл навес. Сигурно им се струвам странно и плашещо създание, казал си мъжа, как да им помогна да разберат, че могат да ми имат доверие? Ако имах възможност само за няколко минути да стана птица, като тях, със сигурност бих успял да ги отведа на безопасно място”.

Точно в този момент започнали да звънят църковните камбани. И човекът замръзнал на място, прислушвайки се към звъна, възвестяващ Рождествена вест. След което паднал на колене, направо в снега, и прошепнал към Бога „Сега зная, защо Ти направи това”.

И Словото стана плът…пише Йоан, преодолявайки точно тази бариера, която човекът не е могъл да преодолее за да спаси птиците. Но Бог го направи! Той стана един от нас, за да ни покаже изхода от безцелното лутане в грях, страдание и смърт.

Аз живея и вие ще живеете – казва Исус на учениците в Ин 14 гл.

Това е истинската история на Рождество, история на надежда… история за това, как Божият Син идва в нашия повреден свят, за да изпитаме прошка, изцеление и свобода. Ап. Павел пише в Колосяни 1 глава „чрез Него ние имаме изкупление – прошка на греховете“, а думите на Исус към Своите съвременници бяха „ако пребъдвате в Моето учение…ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“.

Историята на древният свят е изпълнена с множество митове за богове, които идват на земята за известно време, а като се изморят се връщат обратно. Никъде обаче в света преди и сега е нямало такова нещо, като Бог да стане плът в желанието си да спаси човека. Освен, чудото на въплъщението на Божият Син в древният Витлеем! И това е нашата обща рождествена радост тази сутрин – Създателят стана създание, за да върне човека там, където е бил – в прегръдките и славата на своя Създател и Бог. И самото име „Исус“ от еврейски означава „Бог спасява“.

Историята на Въплъщението безспорно е най-завладяващата история, която светът някога е познавал, и събитие, което няма аналог в световната история. И ако това е вярно, тогава би трябвало да осъзнаем, колко прави са били овчарите да паднат пред Младенеца в яслата, а мъдреците от Изток да оставят работата си и да пътуват хиляди километри през Арабската пустиня за да Го открият и Му се поклонят

Ако Всемогъщият Бог е дошъл на земята, и Синът на Мария се оказва Творецът увит в нашата плът и носещ нашата кръв, тогава нека Го чуем, когато ни казва „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя…и ще намерите покой за душите си“ (Мат 11:28-29). Една рождествена картичка го казва по друг начин: „Словото не е станало философия за да бъде дискутирано, нито теория за да се разисква, нито концепция за да се обмисля. Словото стана Човек за да бъде следван и обичан“.

Ин 1:1-3, 14, 12-13

Рождество Христово е шанс да се родиш и ти – за Бога и вечността! Той се роди на земята и прие човешка плът, за да можем ти и аз чрез вяра в Него да станем Божии деца! А да бъдеш Божие дете – това е следващата завладяваща история, чийто начало можеш да положиш днес, разбира се, ако тя все още не е започнала за теб.

Advertisements

Read Full Post »

Resurrection

Матей 28:1-15

 

Надпис на надгробна плоча: „Тук лежи атеист. Облечен е красиво, но няма къде да отиде…“

„Идиот“, един забележителен роман, от петте най-велики произведения на Достоевски. Който го е чел, сигурно се сеща за репликата на главния герой, княз Мишкин, който възкликва: „те не стават просто атеисти, а непременно ще повярват в атеизма, сякаш това е нова вяра, без дори да забележат, че са повярвали в нищото“.

Ето защо днешния ден е толкова значим за нас. Ето защо Великден е Велик, защото това е денят на добри новини за нашата вяра. Това е денят, в който разбираме, че вярата ни не е в нищото. Това е денят, в който нашия живот се осмисля, така че да не бъдем красиво облечени, но без цел и посока…

Затова Павел пише, с основание, към вярващите в Коринт, ако Христос не е възкръснал, щеше да е напразна нашата проповед, напразна дори щеше да е нашата и вашата вяра, но ето Христос възкръсна от мъртвите… (15). И това променя всичко!

Днешния ден е ден на изключително значими вести. Това го виждаме и в онази възкресенска утрин, преди 2000 години. Вижте акцента в разказа на Матей. Осем пъти се използват глаголите „казвам“ и „съобщавам„. Очевидно е, че онова, което се случило тогава, съдържа мощно послание, което не търпи мълчание и дори отлагане.

Първо, Възкресението е триумфално послание!

Библейския текст, открива как няколко жени се отправят към гроба на Исус, с нагласа и чувства на поражение, но се натъкват на триумф. Отиват с надежда да оплачат Христос в тишина и ако е възможно да помажат тялото Му с благовония, съгласно еврейската традиция. Но до гробницата, пред погледа им се случват изумителни неща – земетресение, стражи вцепенени от страх и небесен посланик, който им съобщава, че Исус е жив и се запътил към Галилея.

Няма Го тук, Той възкръсна…“ – е вестта на ангела. Кратка, но изключително съдържателна и ценна вест. Защото тук не става дума просто за чудо и демонстрация на свръхестествена сила, но пълен триумф на Бога в историята.

Откъдето и да погледнем, възкресението е триумф на Бога. Триумф на сила и божественост. Триумф на живота. Триумф над силите на злото, които не успяха да Го надвият. Триумф на любовта, защото, както е написано, Исус умря и възкръсна за нашето оправдание (Римл 4). Триумф на Божието Царство. Възкресението е събитие, което завинаги промени света в който живеем. Защото означава, че Божието Царство наистина дойде между нас, а на Човешкият Син Му е въздадено за всички Негови изкупителни страдания.

Настъпи не просто един нов ден в историята, но едно съвсем ново, различно време в което Божията изкупителна сила напълно влезе да действа в историята ни. Чрез Възкресението и Петдесятница, оскверненият човек получи шанс да възстанови своята близост с Твореца и това ще продължи докато тази Божия изкупителна сила не освободи от робството на тлението, цялото творение – и нашето тяло, и небето и земята в които живеем.

В Христовото възкресение наистина всичко придобива смисъл и тържество. Ето защо, още щом чуха, виждаме реакцията на жените – „излязоха бързо от гроба… с голяма радост…“ Преди гроба те са изпълнени със страх, несигурност, болка и разочарование, но след като напускат гробницата – в сърцата им има надежда и радост. Това може да даде и направи единствено и само възкресението на Исус!

Но не и докато се занимаваме и разчитаме на зайчета, козунаци и яйца… – глезотии, които временно могат да погалят сетивата ни, но като дойдат проблемите, болката и смъртта, те са абсолютно безпомощни и ненужни.

Бях чел за един баща, чийто малка дъщеря е била починала. Било ужасна трагедия в семейството. И в смъртта на своето дете, бащата изведнъж открил какво означава наистина Възкресението. Той казва: Докато не срещнах смъртта, очи в очи, Великден беше само една дума, приятен ден с бъни зайчета и яйца…но когато някой толкова скъп за теб умира, Великден става всичко…абсолютно всичко…котва в свирепа буря…скала, на която да стъпиш…надежда, която те издига над отчаянието и ти вдъхва кураж да продължиш…Разбираш, как всичко зависи от Възкресението“.

Това е триумфалното послание на този ден. В какъвто и житейски лабиринт да попаднеш, във Възкресението можеш да откриеш винаги изход и надежда. Защото щом Исус е възкръснал, значи е Бог, Който може да отмести камъка и в твоя живот.

И може би дори днес, в живота ти има такива камъни, които пречат да живееш пълноценно, пречат ти да вървиш напред и бъдеш свободен и щастлив. Тогава, Възкресението има добра новина за теб, защото за Бога няма нищо невъзможно.

Ако искаш да видиш най-голямото доказателство за Божията любов? Отиди на кръста! Искаш ли обаче да видиш най-голямото доказателство за Неговите възможности и способности? Отиди в гроба!

И днес, Той все още може да мести камъни, колкото и да са тежки те, само се обърни към Него с вяра и ще вкусиш от Неговата сила и победа. А като вкусиш, ще видиш – казва Писанието, колко благ е Господ! Блажен е човекът, който се уповава на Него! (Пс 34)

Ето защо, Възкресението е още радостно послание!

Вижте как Самият Исус пресреща жените – „Радвайте се!“. Той ги поздравява с призив за радост, защото Възкресението обръща всичко в радост. Далеч, преди Фридрих Шилер да напише „Одата на радостта“, а Бетовен своята 9-та симфония, Самият Исус постави Възкресението в центъра на християнската радост.

И с това християнството е уникално, защото е религия на радостта. В нито една съществуваща религиозна система няма да намерите толкова радост, като в християнството. Ислям, будизъм, хиндуизъм, шинтоизъм и други, във всички тях има страх, терзание и угриженост. Когато в християнството, въпреки, че в центъра му стои страданието на Бога и кръста на Исус, в него има радост. И причината е във Възкресението!

Същите страдания и смърт на Христос в светлината на Неговото възкресение, стават основание за радост. В Посланието към Коринтяните, Павел пише и за страданието в живота на вярващите, и това как на фона на възкресението и бъдещата слава – в тях също няма място за отчаяние. Защото там където има възкресение, болката и смъртта накрая винаги се събират и обръщат в радост, отчаянието в надежда, а телесната смърт в радостта на вечния живот с Бога.

Затова реакцията на жените нека ни послужи за пример на нашия собствен отклик на Възкресението – да се приближим още повече към Христос и Му се поклоним с още по-голям ентусиазъм, дори в болката и страданието си, защото в крайна сметка Възкресението ще погълне всичко това.

Христовото възкресение е мощно послание към онези, които са потънали в разочарование, и мислят, че никога няма да видят Бога в живота си!

Всяка религия е имала и си има критична точка в своето съществуване. И това е, когато водачът изоставя своите адепти, и се прибира при предците си, защото е подвластен на смъртта като тях. Казват, че когато умирал Буда дори животните ридаели като хората. Особено слонът, чийто сълзи били най-големи. И днес, в будизма, слонът е свято животно.

Загубата винаги хвърля в скръб и отчаяние дори най-близките ученици. Същото се случи и с учениците на Исус, които видяха в кръста край на своите надежди и мечти. Някои се отправиха дори към родните си места. 

Но Христос възкръсва и отива при тях! Оказа се, че умиращият Исус не е изчезващ Бог, Който изоставя Своите хора, и зарязва онези, които са възложили упованието си на Него. Напротив, Той умира за да възкръсне и предостави още по-силно и трайно присъствие и близост между тях.

Вижте посланието, което им отправя Самият Исус чрез жените 10б. Сигурно забелязвате елементът на близостта тук, за която говорихме -„братята Ми“. Сега наистина те са братя, а не просто ученици. Кръстът промени всичко, кръвта осигури братска връзка между тях. А възкресението сложи край на всякакви недоразумения помежду им. И всички знаем какво изпитаха тогава онези, които си мислеха, че никога няма да видят Исус, които в страх си бяха дори заключили вратата на къщата, а Той застана пред тях. Разбира се, радост! Йоан пише, че всички се зарадваха, като видяха Господа.

Такъв е резултатът на Възкресението в живота на Христовите ученици, тогава и сега. Страхът и отчаянието нямат повече пагубно влияние върху тях, като преди, защото Онзи, на Когото се уповават, макар и да умря, възкръсна за да бъде с тях завинаги (20 ст.).

И последно, Възкресението е послание, което не оставя никого равнодушен, дори враговете!

Четем в 11 стих, как изплашените стражи се съвземат и тръгват да известят на първосвещениците. Те пък на свой ред, събират спешно съвета на старейшините и търсят решение в създалата се обстановка, и скоро излизат със своята безумна идея – да подкупят войниците за да излъжат, че Христос е откраднат.

Възкресението никога не оставя никого спокоен и равнодушен. Ако не го приемеш, то просто става за теб неудобно, дразнещо, трън в очите, но не и неутрално, защото е невъзможно да видиш живот, там където очакваш смърт и да останеш равнодушен.

Един мой колега (пастир на църква) в Щатите пътувал по малките селски местности, където нямало кой да извършва погребения. И при нужда той ходел редовно с колата на една погребална агенция. Един ден се връщали от поредното погребение, и той се почувствал изморен. Решил да си подремне. Тъй като били в катафалка, той си помислил, че няма да е зле направо да се протегне отзад и да си почине. По пътя, обаче, шофьорът е решил да спре на една бензиностанция и да зареди колата.

Служителят дошъл, сложил да се пълни резервоара, погледнал тялото вътре…катафалка, какво може да има друго… Докато резервоарът се пълнел, обаче, проповедникът се събудил, отворил очи, почукал на прозореца и помахал на служителя. И казва, че никога през живота си не е виждал човек да бяга толкова бързо…

Възкресението винаги разтърсва, събужда реакции, не оставя никого безразличен. Едни се радват, че се случи, други се ядосват, че се случи. Едните бързат да се поклонят, другите бързат да отхвърлят и потулят нещата.

Неутралност нямаше тогава, няма и днес! Защото, ако кръстът може да е просто една история за добър човек, който умрял за другите, то Възкресението променя всичко – добрият човек е Самият Божий Син, Живият, Който бе мъртъв, но сега е жив завинаги и държи ключовете на смъртта и ада. И това не може да остане без отговор! Или приемаш или отхвърляш!

Ще бъдеш ли като жените, които се поклониха на Исус, или като религиозните водачи, които отказаха да Го приемат? В единия случай ще имаш мир и надежда, в другия тревога и безцелност.

Кое е по-доброто? Мисля, че и ти го знаеш! Остава само да вземеш решение…

Read Full Post »

Judas

Тогава един от дванадесетте ученици, на име Юда Искариот, отиде при първосвещениците и попита: „Какво ще ми дадете, ако ви Го предам?“ А те му дадоха тридесет сребърника. И оттогава той търсеше удобен случай да Го предаде.“

Матей 26:6-16

И ти, ли Бруте?“- легендарните предсмъртни думи на Юлий Цезар, убит на 15 март, 44 г. от група заговорници, начело с Марк Юний Брут, когото Цезар е възприемал като син. Според римските историци, в началото императорът яростно се съпротивлявал срещу атаката на убийците, но когато видял сред тях Брут, престанал да се бори, дръпнал горната част от робата си върху лицето и задал известния въпрос: „И ти, ли Бруте?“.

Днес е Велика Сряда – денят на най-знаменитото предателство в историята на човечеството… Юда предава Исус!

Аз не зная кои са били причините Цезар, да бъде предаден от Брут, това, което обаче се случи между Исус и Юда е една наистина голяма загадка. Струва ми се, дори, че ако бихме могли днес да разпитаме Юда за мотивите на неговият избор, въоръжени с всички достижения на съвременната психология и полиграфски методи на изследване, едва ли бихме могли да стигнем до еднозначен отговор, защо все пак този ученик на Исус е станал предател.

Злото не е много лесно, за обяснение, явление, често е заплетено и преплетено до такава степен, че понякога десетки години не стигат на прокурори, следователи и съдии да разплетат нишката на нечие престъпление. Така и с предателството на Юда, трудно можем да посочим категорично какви са били истинските му причини и мотиви дори 20 века по-късно.

Едно обаче е ясно, че предателството е едно от най-ужасните явления в този свят, най-тежките и болезнени преживявания в живота ни като разумни личности.

И тази вечер ви предлагам да видим заедно някои важни истини за предателството през очите на това, което направи Юда спрямо Исус. Защото в крайна сметка, предателството е нещо от което не е застрахован никой, нито в ролята на предател, нито в ролята на предаден. Помнейки обаче за това как идва, какво се случва и какво следва едно предателство, струва ми се, че можем да бъдем по-добре подготвени когато дойде и по-внимателни, за да усетим заченките му в нашето собствено сърце.

Първо, предателството идва обикновено в най-важните периоди на живота ни, и затова е най-болезнено.

Каквото и предателство да вземем в Библията, като например, Йосиф и братята му, Далида и Самсон, Авесалом и Давид, Димас и Павел или Юда и Иисус, почти всички те се случват в най-неподходящи моменти от живота, преди или след някакъв успех, победа или просто ключов момент от живота.

Например, Павел е в Рим, в затвора, очаквайки последния съдебен процес и в предчувствие на наближаваща смърт, и пише до Тимотей за това как точно в този момент всички са го оставили, освен Лука, и споделя болката, която му е причинил най-вече Димас, един от неговите стари помощници, като го остави обиквайки света (2Тим 4). Нещо подобно се случи и с Исус – в най-важния момент от живота Си, когато е имал най-много нужда от близостта и лоялността на учениците Си, Той е предаден.

Предателството е в ръцете на тези, които са най-близо до нас (Ин 13:18).

Христос говори за хранене, защото както и днес, така и в древността това е било знаково, с дълбок символ на близост и приятелство. Врагът не може да те предаде, предава те онзи, който е бил възможно най-близо до вас!

Никой не е застрахован от предателска мисъл.

Предателството е в сърцето на всеки човек. Вижте какво казаха всички ученици – „Да не съм аз, Господи?“ (22ст). Дори онзи, който е имал честта да бъде толкова близо до Христос, в определен момент и в определени условия, може да се изкуши да извърши предателство – какъвто е Юда, например. Това показва, защо е толкова важно да бдим и се молим за да не паднем в това изкушение…

Предателството отваря възможност на враговете да нападнат (Мат 26:50).

Предателството им позволява да отидат там и да направят това, което сами по-трудно биха направили. Марк 1:11 – „те се зарадваха“. Това беше удобен и изгоден случай за тях.

Предателството никога не се случва изведнъж, напротив винаги има прелюдия, има история…

В случая с Юда, виждаме как неговата скрита алчност и страст към парите през годините (Ин 12:1-6), превърнаха този ученик от обикновен крадец в безочлив предател. Погледнете користния въпрос на Юда към първосвещениците в Мат 26:15 – „Какво ще ми дадете, ако ви Го предам?“ Увлеченията винаги започват като нещо безобидно и незначително, но имат склонността да се превръщат в необуздана страст, която накрая унищожава своя носител. От страстта до гибелта понякога ни дели само една крачка!

Алчността и сребролюбието продължат и днес да подклаждат огъня на предателство. Дори спрямо същия Исус! Не са малко днес вярващите, които вместо да търсят първо Божието Царство и Неговата правда, оставят живота си да бъде управляван от земни интереси и блага, което накрая ги погубва духовно и физически?

Затова Писанието съветва и предупреждава в 1Тим 6:8-10 „Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем от него. Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А онези, които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни желания, които потопяват хората в провала и гибел. Защото коренът на всички злини е сребролюбието, в стремежа си към което някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки.“

Случаят с Юда ни учи да бъдем внимателни към най-малките и на пръв поглед безобидни увлечения и наклонности, защото това, което днес ти се струва незначително, утре може да стане твърде значително.

Предателството може да има духовни причини (Ин 13:27).

Означава ли това обаче, че се снема отговорността от Юда? Не, защото хората не са роботи и са отговорни за своите действия, избори и решения, както и техните последствия. Да, Юда очевидно не е действал сам, дяволът го е подстрекавал към това, но моралната отговорност е напълно негова и постъпката му е определена като „злодеяние“ в Деян 1:18!

Предателството може да е част от Божият замисъл за живота ни (Мат 26:24, Деян 1:16).

И Исус и Петър потвърждават, че предателството на Юда е било включено в пътя на Исус към Голгота. То просто е трябвало да се случи и такъв е бил Божият промисъл за живота на Исус.

Може би предателството е понякога лошата необходимост за живота? Или неприятното преживяване е част от Божият план за нас по пътя към нещо по-добро и мащабно, като например, предателството в живота на Йосиф от страна на братята му и спасението на Израел в Египет (Бит 50:20)?

Какво да правим ако сме в ролята на предадени? Вместо да се сърдим, може би по-добре ще бъде смирено да го понесем (Ин 13:27б) и вместо гняв да покажем любов (Мат 26:50 – „приятелю“).

Може да изглежда, че Юда е нямал друг шанс, но това не е така. Дори и да било замислено от Бога това предателство, това не означава, че Юда не можел да се разкае и бъде възстановен, като Петър, например. Очевидно е трябвало да предаде Исус, но той е свободен да се върне при Него ако беше поискал! И това е добър пример за това как предопределението и свободната воля могат да си взаимодействат.

И последно, предателствата определено са най-тъмните времена на живота (Ин 13:30), както за онези, които са предадени, така и за онези които предават. И за Юда бе нощ, и за Исус! С тази разлика, обаче, че за Исус настъпи утро, а за Юда… уви – нощта се оказа вечна.

Примерът на Юда ни е даден за дълбоко назидание както за нашите отношения между нас, така и взаимоотношенията ни с Бога. Ние трябва да помним колко късо е разстоянието между приятел и предател и да бъдем внимателни към най-малките заченки на това изкушение в нас. Защото ако не го направим, то ще разруши нас и онези, с които сме близки.

Но също така имаме и модела на Исус за това как да се справим с предателството, ако сме в ролята на предадени. Впечатляващо е как Исус спокойно възприема предателството на Юда и се отнася към него с доброта и милост. И Той има какво да ни научи!

Затова молитвата е най-подходящата ни реакция в момент на предателство, освен поуката на Писанието. Защото можем да извикаме към Него, Който добре разбира болезнената реалност на едно предателство, и можем да потърсим съвет и помощ да се справим.

Read Full Post »

1133099_p

Лука 19:29-44

 

Откривайки Евангелието на Лука ние попадаме в един удивителен свят на съпоставки и противоположности.

Лука е майстор на контрастите. Може би е вярно преданието, според което евангелистът е бил изкусен художник. А може би, е имал просто нужната проникновеност и честност за реалиите на живота, който е изпълнен с контрасти. И така е пожелал да запечата, макар и на литературно платно, земния живот и служение на Исус Христос, в който също е имало място на разнообразни контрасти. А може би, Лука е имал конкретна литературно-историческа цел и намерение – с помощта на контрасти да доведе своите читатели до по-ясно и по-дълбоко разбиране на същността на различните библейски събития, личности и реакции.

Както, когато, например, поставим бял лист на черен фон, контрастът прави черното по-черно и бялото по-бяло. Или пък, включиш фенер в тъмното, и виждаш хиляди прашинки, които танцуват във въздуха и разбираш, че макар и да си почиствал днес с прахосмукачка, прах има навсякъде.

Лука, очевидно, използва контрастът повече от другите евангелисти. Например, единствено той включва контрастът между реакциите на Захария и Мария на ангелското благовестие. Единствено при него срещаме контраста в Рождествената нощ – Царски Младенец и скромни оборски ясли. По-късно, изтъкнатите храмови богослови и едно 12-годишно момче, което буквално ги сразява с познанията си, духовниците и един обикновен самарянин, Марта и Мария, богаташът и бедния Лазар, 10-те изцелени прокажени и само един благодарен, бирникът и фарисеинът в храма и т.н.

Лука очевидно е майстор на контрастите. Той запомня, търси и композира своя разказ, така че да покаже максимално повече контрасти от времето на Христовото служение на земята, и така, чрез тях да отвори очите на своите читатели на истини, които не се забелязват лесно на повърхността.

Например, кой от всички евангелисти споменава, че Исус е заплакал, и то на Цветница, когато по-голямата част от народа в Йерусалим се радвал и ликувал за Него?

Какъв само контраст?! Радост и сълзи… Народът се радва, а Христос плаче. А Лука, между впрочем, единствен езически автор в Новия Завет, бърза да запише поредната противоположност в своята повест към Теофил. И отново, не без причина и умисъл. А защото знае, че този контраст ще продължи да говори през вековете и разкрива какво точно се случи тогава, или се случваше в града Йерусалим, и сърцата на неговите жители.

Нека си представим, за момент, че втората част от разказа липсва, просто го няма, няма сълзи, само радост, както впрочем е у Матей и Марк. Какво виждаме? Какво е усещането и разбирането ни за случващото се тогава в Йерусалим?

Първо, Христос влиза в град, препълнен с религиозно настроени хора. Които като виждат Христос възседнал на осле, си спомнят за старозаветни пророчества, и правят асоциации с това на Захария, където се говори за Цар, Който ще влезе в Йерусалим възседнал на осле…

Виждаме също бързата им реакция – да почетат героя от това пророчество. Всеки избира своя начин на поклонение, действията им са толкова различни – едни секат клони от дърветата и постилат пред Исус, други събличат горните си дрехи и ги слагат пред Христос, трети, по-надарените с глас, започват да пеят и славословят. Четвърти просто се усмихват и радват – разнообразни действия на хвала и поклонение.

Въодушевлението и възторга били толкова големи, мащабни и завладяващи, че Лука използва думата „мега“(в грцк. текст), нещо наистина значително и велико, което напомня на славословието на ангелите и овчарите в деня на Рождество.

Забележете също и посланието на тази масова хвала – те високо оценят и хвалят Божиите чудеса на които преди това са били свидетели (37). Йоан посочва, например, чудото с възкресението на Лазар. Те се съгласяват също, че Исус е Царят и Този, Който идва от и в името на Господа. Те признават, че Бог е изворът на мир и спасение. Такова, например, е посланието на възклицанието „Мир на небето и слава във висините“.

Картината изглежда толкова завършена и недвусмислена… И си казваме: колко е чудесно, ех да се случеше това в моя град, в моето село…така да посрещнат Бога, така да приемат и почитат Христос или най-малкото да се радват, когато отивам да им кажа нещо за Него.

Има, разбира се, и съпротива. Фарисеите са гневни, не могат да преглътнат гледката която виждат – как тяхната слава е застрашена и отива към Исус… Но противодействието на фарисеите още повече заостря вниманието ни върху масовото поклонение на Исус. Значи наистина е имало такова, значи хората наистина са отдавали извънредна слава на Спасителя и с това са предизвикали гнева на честолюбивите си първенци…

Забележете, как всичко изглежда толкова ясно и чисто, искрено и неподправено…Ех, да беше се случило всичко това сега!

Но…почакайте, не избързваме ли с изводите си? Всичко ли бе, наистина, толкова възхитително и съвършено?

Да, но… само докато Лука не вмъква контраст, докато не вмъква плачещия Исус, и изведнъж реалността се променя, разбираме как, всъщност, е изглеждало всичко това през очите на Онзи, пред Когото всичко се вижда… Ето защо Лука въвежда контраста, ето защо Лука представя плачещия Исус на фона на повсеместната радост и еуфория, защото Бог може би има различна гледна точка от нашата, може би нещата не са изобщо такива, каквито изглеждат…

Ако наистина тази масова хвала на йерусалимски жители, смесени с учениците, била впечатляваща за Него, тогава нямаше ли Той също да се радва?

Или може би Бог не може да се радва? Напротив, Бог се радва (виж Втор 28:63, Иер 32:41), и дори може да ръкопляска (Йез 21:17). Не се ли зарадва Исус, когато видя, въодушевените Си ученици, да се връщат от мисията си впечатлени от действието на Божията сила в тях и чрез тях.

Бог се радва! Но тук, плаче! И това не бяха сълзи от радост, а мъка!

Имаше нещо, което тревожеше сърцето на Спасителя в онази първа Цветница. Той видя нещо, което другите не успяха, защото е Бог, Който вижда отвъд онова, което ние можем.

Той нямаше нужда от скрита камера, за да види, например, Натанаил (Ин 1) да релаксира под смокинята, нито таен агент, който да Му подскаже това, защото пред Него всичко е голо е разкрито, пише Павел в Евреи (4:13). Така вижда и теб, дори в най-закътаното кътче на къщата, и това, което правиш там.

Дори сърцата на хората пред Него са като на длан. Христос четеше мислите на книжниците и фарисеите като книга. Хората винаги са мечтали да могат да четат чуждите мисли, за да разпознават безпогрешно какъв човек стои пред тях. Но уви до днес, няма нито едно научно доказателство за човешка телепатия. Защото има неща, които са прерогатив само на Бога.

И Лука ни представя една от тези ситуации, когато Христос вижда и забелязва нещо, което не се вижда на повърхността. И затова, вместо да се радва, Той плаче!

И плачът Му говори много. Тази Негова емоционална реакция съдържа ценно послание. Тя разкрива нещо важно, а именно как от Негова гледна точка поклонението на народа не е било така съвършено, както изглеждало. Имало пропуск и то такъв, който да предизвика сълзи у Него. Нека погледнем 41-42, 44б стихове…

Оказва се, че можеш да почетеш Исус, без да видиш в Него своя мир и спасение. Можеш да посрещнеш с възторг идващия в името на Господа, и да не забележиш, че това е самият Бог, Който те посещава. Именно такава е била задкулисната реалност на събитието в Йерусалим тогава, която предизвика тъга у Христос.

Тук не става дума задължително за фалш и лицемерие… Много е лесно да прикачим етиката на двуличник, и да кажем за някой, че пред мен е добър, а зад мен гроб копае, или – на лице светец, а на сърце крадец. Едва ли можем да кажем това за общата народна хвала към Исус тогава.

Ако е било така, Исус нямаше да ги защити пред фарисеите. Нямаше изобщо да им приеме поклонението, защото знаем, че за Бога е отвратително, когато някой се приближава към Него с устни, а със сърце стои далеч от Него. Така, че тук не става дума изобщо за лицемерие и демагогия.

А за нещо по-различно, нещо, което изглежда по-безобидно, но не и по-безопасно, и това е искрената вяра, но плитка, искрено, но плитко поклонение, искрено, но плитко ученичество и християнство. С други думи, повърхностно, което засяга само част от нас, ума и чувствата, например, но не и по-дълбоко – сърцето и волята, които са средоточието на истинското преобразяване на цялостната ни същност.

Соломон пише в Пр 4:12 „от всичко, което трябва да пазиш, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“. Ето защо Бог държи вярата и поклонението да стигнат до тази дълбочина, защото стигнат ли дотам, животът се преобразява от корен. Стигнат ли дотам, трудно може някой или нещо да ги изведе обратно.

Вижте притчата за сеяча и доброто семе… Приемане има у всички, с изключение на падналото край пътя. И на камъка, и в тръните, и в добрата почва, семето падаше и се приемаше. Хората слушаха и приемаха. Но на различна дълбочина…

Вземете, например, падналото на камъка – семето бе посято, Божието слово бе прието, дори с радост – има емоция, има ентусиазъм, има интелектуална оценка и емоционална реакция, но дотам! И ние четем, че доброто семе не успя да пусне корен…Защо? Защото почвата е малка, има само няколко сантиметра отгоре, а после камък… Приложено в реалния човешки опит, това означава, за кратко време, хората тръгват, вярват, разпалват се, и дори славословят Бога, а после всичко пресъхва и угасва…

Това е трагедията на плиткото християнство…вяра, която не стига до дълбочина, до сърцето, до центъра на нашата същност, а само донякъде.

Ето защо Христос плачеше… Не защото поклонението е било лицемерно и фалшиво, но защото всичко е било толкова плитко, че те дори не проумяха и не разбраха, че ги посещава Самият Бог, а не просто някой, който идва в Неговото име.

Интересно допълване намираме у Матей и Йоан. Матей подчертава, че множеството приемаше Исус, като пророкът от Назарет, а Йоан разкрива славословието като плод на емоционална възбуда около възкресението на Лазар. В 12:18 четем „затова народът Го посрещна така, защото беше чул, че Той е извършил …чудо“.

Както и днес… Има чудо – има хора, няма чудо – няма хора, а и там, където дори има чудо нещата са временни, затова и народът е казал: всяко чудо за три дни

Такава е същността и трагедията на плиткото християнство, което стига само до ума и чувствата. Докато има нещо да впечатлява и възбужда, всичко е ок, но идва ли време на изпитание, казва Исус, те отстъпват от вярата (Лука 8:13). Забележете, вяра има, но плитка, и затова няма трайност и стабилност.

Вглеждайки се в случая с множеството тук, виждаме също, че имаше отворени ръце, но затворени очи, дарове, но не и доверие, постлани дрехи, но не и сърце…

Ето защо Исус плаче! Не защото хората не дават, а защото дават, без да разбират на Кого точно дават. Хвалят, но без да Го приемат! Жертват различни неща от себе си, без обаче да Му предоставят самите себе си! Как е възможно това?

Ами, достатъчно е да погледнем около себе си, а може би и вътре в себе си и ще видите как това е напълно възможно да се случи дори днес.

Случва се всеки път, когато някой живее в духа на: „Благодаря Ти, Господи, но стой настрана от моя живот. Слава на Тебе, Боже, Ти наистина Си велик, правиш уникални чудеса, но не искам да ми налагаш Своите ценности, не искам да ми натрапваш Своите разбирания и воля. Дръж ги при Себе Си! Иначе си страхотен!“ Синдромът на първата Цветница… Хем хвалят и приемат, и хем са далеч от Неговия мир и господство.

А в крайна сметка идват и последствията… Онова, което не стои здраво, рано или късно пада. Онова, което няма корен, рано или късно умира… Такава е съдбата за жалост и на плитката вяра и плиткото ученичество, рано или късно то просто приключва.

Такава е била съдбата и на Йерусалим, който е бил изключително развълнуван от Идващият в Господнето име, но дотам! Понеже нямаше истинско посвещение, бурните чувства бързо приключиха и Марк с тъга отбелязва: „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте” (11:11).

Къде бе множеството? Къде бяха всички онези, които току що викаха „Благословен е Царят!”? Уви…те си останаха там, където бяха и преди това. Надявам се, да е имало поне някой от тях сред онези 3000 повярвали в Деня на Петдесятница!

А иначе, това, което каза Исус за физическите последствия, също се изпълни. Не изминаха и 40-т години, когато целия град легна в руини. Случи се по време на Веспасиян и неговият син Тит. А историческото и археологическото свидетелство за това е Стената на Плача в днешния Израил, където до днес евреите оплакват загубата на своя знаменит храм.

Радост и сълзи…

Цветница е празник на дълбоките контрасти чийто главен извод е да не изпуснеш Месия, докато Той е близо до теб. И ако искаш да го впечатлиш, дай Му сърцето, всичко друго е недостатъчно!

Как стоят нещата с нас днес?

Ето, точно, като в Йерусалим, пеем: „Осанна във висините…Благословен е Царят! Който идва в Господното име…“, дори сме донесли върбови клонки тук…

Дали, обаче, Исус също се радва с нас, с теб, като гледа на сърцето ти, приоритетите и начина ти на живот, или има нещо, което Го кара да плаче за теб, дори днес…точно като в Йерусалим тогава?

Нека преосмислим вярата си, нека преосмислим поклонението си, нека преосмислим цялостното си отношение към Бога и нашата ангажираност с Христос, така че да бъдем винаги радост за Него!

Read Full Post »

family tree of Jesus„Книга за родословието на Иисус Христос, Син на Давид, Син на Авраам. От Авраам се роди Исаак, от Исаак се роди Яков, от Яков се родиха Юда и братята му, от Юда се родиха Фарес и Зара от Тамар, от Фарес се роди Есром, от Есром се роди Арам, от Арам се роди Аминадав, от Аминадав се роди Наасон, от Наасон се роди Салмон, от Салмон се роди Вооз от Раав, от Вооз се роди Овид от Рут, от Овид се роди Йесей, 6от Йесей се роди цар Давид. От цар Давид се роди Соломон от жената на Урия, от Соломон се роди Ровоам, от Ровоам се роди Авия, от Авия се роди Аса, от Аса се роди Йосафат, от Йосафат се роди Йорам, от Йорам се роди Озия, от Озия се роди Йоатам, от Йоатам се роди Ахаз, от Ахаз се роди Езекия, от Езекия се роди Манасия, от Манасия се роди Амон, от Амон се роди Йосия, от Йосия се роди Йоаким, от Йоаким се родиха Йехония и братята му – по време на преселението във Вавилония. А след преселението във Вавилония от Йехония се роди Салатиил, от Салатиил се роди Зоровавел, от Зоровавел се роди Авиуд, от Авиуд се роди Елиаким, от Елиаким се роди Азор, от Азор се роди Садок, от Садок се роди Ахим, от Ахим се роди Елиуд, от Елиуд се роди Елеазар, от Елеазар се роди Матан, от Матан се роди Яков, от Яков се роди Йосиф, мъжът на Мария, която роди Иисус, наричан Христос.“

 

В пиесата на британския драматург Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ главния герой е попитан да разкаже за миналото на своето семейство. Мистър Уординг се кълне, че е изгубил и двамата си родители и че са го намерили в куфарче на гарата. Взрива от негодувание, с който е била посрещната тази вест, е един от най-комичните моменти в цялата пиеса. Една от героините в нея, Лейди Бракнъл възклицава: „Загубата на един от родителите още може да се разглежда като нещастие, но да изгубиш и двамата, мистър Уординг, си е направо небрежност…“ и не след дълго добавя: „Аз много ви препоръчвам, мистър Уординг, възможно най-скоро да се обзаведете с роднини“.

Проблемът е, че в много обществени групи, дори в либералния западен свят, където се говори и цени идеята за равенство, да имаш и познаваш своето родословие е важен и съществен момент.

Особено тогава, когато има какво да се покаже, за някои изучаването на семейните корени им позволява да почувстват своята значителност. Достатъчно е тук да си спомним дори българския сериал „Столичани в повече“ и Славея Лютова, която си сменя фамилията на Бурова, за по-висок генеалогичен имидж в обществото.

Днес също става все повече популярно да се знае родословието с цел ранна диагностика и лечение на някои заболявания, защото част от гените си получаваме в наследство от своите дори далечни роднини.

Така скучните на пръв поглед родословия, се оказват доста значими в определени моменти и обстоятелства от нашия живот.

Тази сутрин бих желал да обърнем внимание върху родословието на нашия Спасител Исус Христос. Откривайки Новия Завет, първото, което вижда съвременния читател още на първата му страница е списък с непознати и дори странни имена. Но това съвсем не означава, че четенето им или изучаването им е загуба на време.

Напротив, когато внимателно изследваме приведеното родословие на Исус, тук, от Матей, ние ще установим, че то е като тръбния звук, като гласа на градския глашатай, които призовават за внимание, така и това родословие в началото на Евангелската история съдържа изключително важен апел към читателите за тяхното внимание към същността на Исус и Неговата човешка генеалогия, най-вече в това, че Христос не е изолирана фигура в човешката история, или митичен новатор.

Напротив, Матей, който пише своето Евангелие към евреите, които стриктно са наблюдавали своите семейни корени, показва, че Исус е рожба на дълга линия от поколения в историята на Авраам и потомството му. Той не се е появил случайно и чрез случайни хора. Напротив неговата история е щателно планирана, родословието Му го отвежда до факта, например, че е син на Давид и на Авраам.

Някои читатели наистина може да сметнат генеалогията на Исус за скучна и безполезна, и може би някой, дори от нас присъстващите тази сутрин, са имали изкушението изобщо да не я четат.

Днес обаче, на Рождество, ви предлагам да се върнем към нея и да видим какво означаваше тя за Самият Исус и дали не означава нещо и за нас, дори днес, в 21 век.

Първо, родословието на Исус демонстрира цял куп исторически реалности.

Вече споменахме една от тях, а именно, че Исус не е откъсната фигура в човешката история. Той може да бъде проследен обратно до самият Авраам. Неговото потекло може да бъде адекватно измерено на фона на предишните времена и събития.

Например, че Христос е имал правилното родословие за да бъде обещания Месия. Родословието Му започва от Авраам, което урежда въпроса за Неговата националност и обещанието на Бога на Авраам, още в Битие 22:18, че в неговото потомство ще се благословят всички народи на земята. Когато Исус се ражда, Новия Завет Го определя като семето на Авраам, чрез което дойде това благословение не само върху юдеи, но и езичници…

От родословието ясно се вижда, че Исус дойде също чрез Давид, което урежда царственото Му право. В редица старозаветни пророчества касаещи идването на Месия, ясно се подчертава, че Той ще дойде от дома и рода на Давид. Вижте, например, Исая 11:1-2…

Каквото и да бе правил Исус, ако Той не е бил потомък на Авраам и Давид, Той не можеше да бъде Месия. Матей обаче посочва че Исус е имал перфектното родословие за да бъде обещания Месия.

Родословието на Исус посочва също как Бог действа в историята, изпълнявайки редица Свои обещания към Авраам, Исаак, Яков, и Давид.

В Матей 1:16 пък намираме един много важен исторически и богословски детайл. Изразът „роди“, който се повтаря за всеки мъж в наследствения списък, тук липсва. И това не е случайно. Защото Йосиф, който макар и посочен тук като законния баща на Исус, не бе Неговия истински биологичен такъв и по този начин се загатва за божественото начало на Исус.

Второ, родословието на Исус отхвърля цяла група лъжливи предположения, а именно:

    1. Това, че християнството е шовинистично, в този смисъл, че омаловажава жените и ги дискриминира. Тук обаче виждаме 4 жени включени в родословието на Исус, които, с изключение на Рут, дори не са били кой знае какви бележити жени.
    2. Това, че юдаизма е бил напълно ексклузивен, изключващ изцяло другите народи в привилегиите на вярата и духовното наследство. Забележете обаче факта, че дори в списъка на месианското родословие са включени поне 3-ма чужденци, за които със сигурност знаем –Рахав, Рут и Ветсавея, а може би и Тамар също, както някои предполагат.
    3. Това, че Йосиф е биологичен баща на Исус – вече видяхме, че това очевидно отпада също на фона на прецизната историческа генеалогия на Исус, която дава Матей. Мария, а не Йосиф е посочен като родител тук!

Родословието на Исус е важно за съвременния читател и в този смисъл, че прави неоснователни и дори нищожни редица оправдания и извинения от страна на човеците.

Погледнете колко странни съдби има в родословното дърво на Исус:

      1. Жените, които споменахме вече.
      2. Най-малко трима чужденци в едно юдейско родословие.
      3. Някои от хората в списъка са с много лоша репутация – като лоши­те момичета Рахав и Витсавея, например, и лошото момче Манасия.
      4. Някои са напълно непознати лица.
      5. Някои са добри, но са правели ужасни неща.

Цялото това разнообразие ни учи обаче на нещо, а именно, че отделните лица, индивиди, не е задължително да бъдат обусловени биологически в характер и морал от такива хора в своето минало и бекграунд. Нито благочестието, нито безнравствеността имат строга наследственост.

Днес много се говори за наследственост, но не само в областта на имотите, но гените и морала. Много съвременни психолози оправдават явни грехове с наследственост, с дефектни гени и какво ли още не. Например, хомосексуализма се посочва, като биологически детерминиран, или предопределен. Също и алкохолизма.

Библията обаче ни показва достатъчно категорично, че грехът е избор, а не вроденост. Ние се раждаме с греховна наклонност, но вършим грях поради съзнателен избор да го правим. Това, че Рахав е била блудница, не направи автоматично всички свои деца такива, поради генетични причини. Или, пък, например, как да обясним феномена Манасия, при положение, че баща му, Езекия е един от най-благочестивите царе в Юдея?

Второ, разнообразието от несъвършени хора в родословната линия на Исус показва, че отделните индивиди също не е задължително да се влияят от постъпките на хората преди тях.

Йосиф, например, не повтаря грешките на Давид или Соломон. Езекия вместо да се влияе от дълбокото отстъпничество на баща си, Ахаз, напротив, му се противопоставя във всичко – събаря кумирите и ашерите, и се прилепи толкова към Бога, че се казва за него, че нямаше подобен на него между всички юдейски царе, нито преди, нито след него (4Царе 18).

Всичко това говори много за оправданията и извиненията в наши дни: (1) „Аз не мога да служа на Бога заради лошата и неугледната ми родословна история“; (2) „Моята майка/баща, бяха такива, какво мога аз да направя?“; (3) „Аз съм толкова грешен, че Бог никога няма да ми прости, още повече да ме употреби за Своите цели“; (4) „Моите предци не са били християни“. И какви ли още не извинения можем да чуем днес. Може би някой дори от нас тази сутрин си е позволявал да мисли за нещо подобно.

Скъпи мои, родословието на Исус може да ви помогне да се справите с всички тези притеснения, смущения и извинения. То ни учи, че Бог не е ограничен от нашите традиции и дребни предразсъдъци. За Него няма значение нито племенния, нито расовия, нито половия, нито социалния ти произход и статут. Ние всички сме равни в Неговите очи.

Нещо повече, Бог е готов да използва в Своя спасителен замисъл всеки човек, а не само тези със съвършен произход и минало. Миналото е без значение, важно е днес, дали си достъпен за Него или не. Рахав бе езичница, с гнусно минало и несигурно бъдеще. Но в момента, когато тя отвори сърцето си за Бога, бе спасена и включена в най-великата родословна линия в човешката история, тази на Исус Христос, и е дадена за пример на вяра наред с Авраам и Мойсей.

Може би ти си мислиш дали е възможно същото да се случи и с теб? Възможно е, и дори Бог с нетърпение те очаква да те включи в Своя план за спасение. Просто ела при Него и Му се довери. В Матей 11:28 Исус се обръща към множествата със следния призив: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“. Без значение с какво си обременен и какъв е характера на твоето бреме, също и откога се мъчиш с него, ела при Христос и ще намериш покой на душата си. Може би това Рождество ще стане първото, в което ще отпразнуваш своята свобода, спасение и мир. Всичко зависи от теб!

И така, на Рождество, вместо да избягваме, е добре отново и отново да се връщаме към родословието на Исус.

Първо, за да открием Исус, като верния Месия, обещан още в далечни времена, чрез Когото идва благословението и спасението за всички човеци.

И второ, за да открием извора на своята собствена значимост, който е Бог. Родословната линия на Исус ни показва, че Той е Бог на невероятна благодат и милост, готов да включи в Своя замисъл на спасение всеки, без значение, какви грешки сме направили и колко зли сме били.

В Него мръсното може да стане чисто, невероятното става вероятно, незначителното става значимо! Спомнете си свидетелството на Павел в 1Кор 15:8-10б…

* Редица идеи и мисли в тази проповед дължа на N. T. Wright, for Everyone Bible Studies, Matthew

 

Read Full Post »

images3H4TWLWP

 „А Мария пазеше всички тези думи в сърцето си и размишляваше върху тях“

 Лука 2:19

 

 

 

 

Колкото повече напредва времето и се удължава дистанцията между първото Рождество, преди около 2000 години, във Витлеем и това в нашата съвременност, толкова повече се видоизменя рождествената история. Не винаги това е нарочно, и не винаги от лоши подбуди… Напротив, повечето промени в рождествената пиеса са направени и допуснати с най-добри мотиви, например, да се направи по-привлекателна и романтична рождествената обстановка и събития, дори и за децата.

Но колкото и да са емоционално оправдани подобни промени, те крият в себе си високия риск, рождествената история да се превърне в един вид християнска „митология“. И за жалост, точно това се случва. Дори в песните, които се пеят на Рождество, неусетно са се вмъкнали митологични елементи, които очевидно липсват в библейския разказ.

Започнах с текста от Лука 2 не случайно. Защото виждам в реакцията на Мария тогава, по време на първото Рождество, нещо, което е полезно за нас вярващите да правим на всяко Рождество, а именно да изследваме това събитие и се научим да отделяме митовете от фактите, традицията от библейското описание. Думата, която използва Лука тук за Мария на гръцки е „συμβάλλω“ – изследване чрез съпоставяне и противопоставяне (буквално, да сблъскаш и удряш няколко неща едно в друго и по този начин да разбереш кое е здравото, а кое е слабото, кое е истинското, кое е фалшивото).

Затова, тази сутрин, искам да ви предизвикам да направим именно такова изследване на различните елементи и аспекти в популярната рождествена история, и може би ще се изненадате, когато ще разберете, че не са малко нещата, които никъде не присъстват в библейския текст, но са добавени и развити в рождествената сцена през вековете от хората. Аз не казвам, че тези добавки са лоши или вредни, но те не са истина и затова трябва да бъдат посочени и отделени, за да се опази чисто библейското описание на Рождество, и за да не робуваме на митове, а да следваме фактите.

И така, кое е мит и кое е факт в рождествената история, такава каквато я познаваме повечето от нас днес? Ще се съобразим с хронологията на събитията…

  • Мария и Йосиф на магаре

Почти няма рождествена картина или някакъв друг тип визуално изображение на пътуването на Йосиф и Мария към Витлеем, в които да не бъдат представени Мария седнала на магаре, а Йосиф го води за въжето. В много рождествени сцени дори деца играят ролята на магаре.

На какво почива, обаче, този образ? Със сигурност не върху библейско свидетелство. Никъде в Евангелията не се споменава, че Мария е пътувала по този начин. Нека видим текста, който е свързан с пътуването – Лука 2:1-4… Нищо не се казва за магаре?! По начало начините за придвижване тогава са били в зависимост от материалния и социалния статут на пътника – носилка, колесница, кон, камила, магаре или пеша. Ходенето пеша в Новия Завет преобладава! Как е пътувала, обаче, Мария до Витлеем е неясно.

Предположението, че Мария е била седнала на магаре трудно намира дори логична опора. Помислете как би могла една бременна жена в последните месеци да подскача нагоре и надолу върху муле около 140 км.? Аз си спомням когато моята съпруга беше бременна с първото ни дете, и пътувахме с колата по неравни планински пътища и колата подскачаше, някои от приятелите които бяха с нас се шегуваха (не без основание), че тя може да роди някъде по пътя…

Нека не забравяме също, че Йосиф и Мария не са били богати хора. Те са нямали дори агне, което да принесат в жертва (но гълъб – Лев. 12:8), камо ли магаре, което се считало за лукс по онова време. Затова най-вероятното и с което много учени са съгласни, че Йосиф и Мария са вървели пеш, както и много други хора са го правели по онова време, които са нямали пари за магаре.

  • Раждането на Исус в пещера и в същата нощ на пристигането във Витлеем

През вековете са изказаха много предположения по този въпрос, и по всичко личи, че поне в изкуството се съхрани образа на пещерата и животните в нея. Можем да видим толкова много рождествени картички с този образ и днес.

Никъде обаче в Евангелието не ни се съобщава нито за пещера, нито за животни! Даже атрибутите на нашата рождествена сцена тук в църква не са съвсем коректни. Нека да изясним все пак, къде Мария и Йосиф се спряха във Витлеем и къде бе роден Исус?

Според преданието, те почукаха на вратата на някаква гостилница, където обаче нямаше свободни места, и тогава те намериха пещера в края на града с животни където Мария роди Исус.

В библейския текст обаче нищо подобно не намираме! Или както още е по-популярно – Йосиф да търчи от къща на къща, притиснат от времето и хлопа по вратите за да намери място за Мария и всички отказват. Колко често дори това ляга в основите на много проповеди и поучения, какви ли не хипотези се развиват още…Всички които обаче малко имат или изобщо нямат нищо общо с фактите.

Първо, времето за раждането. По-широкия контекст на Лука 2:7 стих, ни разкрива, че това не е станало в същата нощ. В 6 стих четем: „докато бяха там“ – тоест минало неопределено време между пристигането им и раждането. Нещо повече, дословния превод на втората част от този стих би бил „и като навършиха й (или изпълниха се) дните й да роди“. Задъхания и търсещия образ на Мария и Йосиф които не могат да намерят място за нощуване в последния момент няма никаква библейска опора.

Второ, мястото на раждането. Думата „гостилница“ (κατάλυμα) може и да означава в някои случаи страноприемница, но в повечето, това е гостната стая или горницата в един дом. Нещо повече, когато става дума наистина за страноприемница, Лука използва съвсем различна дума за това (πανδοχεῖον), например, в притчата за Добрия Самарянин (Лука 10:34). И обратно, когато Лука говори за гостна стая или горница, винаги използва същата дума, която той използва и тук за раждането на Исус, в смисъла не на хотел, а на стая в къща (ср. с мястото на Тайната вечеря – 22:11).

По този начин и историческите и лингвистичните проучвания показват, че вероятното място за раждането на Исус е била не пещера извън града, а долния етаж от къща или прикрепена към къщата постройка за домашни животни, защото горе, стаята за живеене, е била препълнена от хора по време на преброяването. Преданието за пещерата възлиза от едно апокрифно псевдоевангелие на Яков! Това предание може да има драматичен ефект, но не и фактологически!

  • Животните

Трудно е да си представим днес рождествената сцена без вол или осел, например, и този образ дълбоко се е вплел в нашите представи за Рождество. Но нито Матей, нито Лука говорят за животни на мястото, където Христос се е родил! За първи път животните се появяват през 13 век, когато Франциск от Асизи, считан за великия средновековен любител на животните, е изградил сцена с рождествени ясли и живи животни около нея. Оттам насетне това се приема за даденост, но не основателна, за съжаление.

  • Песента на небесното войнство, ангелите

Сцената с ангелския хор, който пее от небесата е също толкова силна по време на Рождество днес. Може би най-големия принос за това има Чарлз Уесли и неговите музикални произведения, акцентиращи песента на ангелите… Но дали ангелите в действителност са пеели в онази нощ пред овчарите?

Нека прочетем евангелския епизод свързан с явлението на небесното войнство – Лука 2:13… Гръцката дума, която е преведена тук като „хвалеше“ е ainountwn, корена й αἰνέω, и в най-общия смисъл означава да говориш или се изказващ за превъзходството на нечие лице, обект или събитие. В Новия Завет основно се използва за израз на хвала към Бога, било от учениците, църквата, ангелите като тук, и дори овчарите в 20 стих.

Понеже често има тясна връзка между похвала към Бога и пеенето в Стария Завет, най-вече в Псалмите, то много хора преценяват по този начин, че да хвалиш Бога е равносилно винаги на това да пееш. Но това изобщо не е така. Когато става дума за хваление като песен, задължително се добавя думата „песен“ или „пея“. Дори в същите Псалми стоят нещата по този начин – хвалене с песен, но има хвалене и с проповед, възвестяване и т.н. В Новия Завет, например, виждаме множеството ученици покрай Елеонския хълм да хвалят Бога със силен глас за чудесата, които са видели. Тоест хвалят, като говорят и възвестяват, а не пеят.

Има още една важна дума тук – „говорещи“ (на български „с думите“), тоест буквално „хвалещи и говорещи“ (λέγω – говоря, съобщавам).

Така ние виждаме, единия ангел обявява раждането на Исус, след това идват още ангели, които благодарят на Бога и възвестяват: „Слава на Бога във висините…“ Идеята, че ангелите пеят в нощта на Рождество е станала толкова вплетена в нашите представи, че мнозина се изненадват, когато научават, че Библията нищо не говори за песен. Този пример, също ни дава една добра възможност да обсъдим традициите които сме приели.

Разбира се, не бива да отиваме и твърде далеч, като казваме, че ангелите не могат да пеят, или абсолютно не са пели тогава на Рождество. Не знаем… Но убежденията ни, богословието и практиката ни, не само по време на Рождество, но и като цяло, трябва да стои на твърди и непоклатими основи, каквато е написаното Слово, а не човешки предположения, колкото и да оправдани да са те.

  • Мъдреците

Образа на мъдреците е заключено в съзнанието почти на всеки, като присъстващи по време на раждането на Исус. Ще ги видите в почти всеки филм и рисунка за Рождество, стоящи редом до яслите, Исус, Мария и Йосиф. Отговаря ли обаче това на истината? Какво казва библейския текст?

Първо, мъдреците, според Евангелието не са присъствали изобщо по време на раждането на Исус, но са Го посетили едва тогава, когато Същия вече е живял в къща, и не е бил бебе, а дете. Съдейки по изчисленията на Ирод – около двегодишно. Нека прочетем Матей 2:11…

Това е само един от митовете свързани с мъдреците. А какво ще кажете за тримата мъдреци? В Евангелията никъде не се споменава техния брой. Те могат да бъдат двама или двайсет. Числото три е хипотеза основана върху количеството подаръци, но всички знаем, че хипотезата не е окончателната истина.

А какво ще кажете, че тези мъдреци са царе от изток, както се пее в една много популярна рождествена песен „Три царе от изток сме, носим скъпи дарове…“? За съжаление сега нямаме време да разнищим по-подробно статута и произхода на мъдреците, но сме го правели преди.

  • Датата 25 декември е с изцяло езически произход

Откакто, по начало, съществува празника Рождество Христово оттогава и се водят дебатите относно дата на Христовото рождение. Проблемът е, че никъде в Новия Завет не се споменава нито годината, нито деня в който Исус се е родил. Самият Христос говори за значението да се празнува Неговата смърт, но никъде и намек не дава за Своето раждане.

Същото важи и за Раната Църква. Великден и Петдесятница са единствените празници, които могат да бъдат проследени обратно към апостолско време. Данни, че първата църква е пазела Рождество няма нито в Новия Завет, нито в най-ранните писания след него.

Тези и други фактори дадоха ход на популярната до днес идея в някои среди (най-вече сред Свидетелите на Йехова и Адвентистите), че 25 декември е опит на по-късното християнство да замени известен езически празник – Римските Сатурналии – фестивал в чест на земеделието и по-точно края на земеделската година. На всичко отгоре, през 274 година, римския император Аврелий разпорежда нов празник, точно на 25 декември, в чест раждането на Непобедимото Слънце (Sol Invictus). Така, през 12 век се ражда за първи път предположението, че 25 декември е компромисна дата, в която християните съзнателно избират един езически празник свързан с раждане, за да прокламират раждането на Исус, истинското Слънце.

Вярно е, че християнската вяра и практика не са се образували в изолация, нито от юдейския контекст, нито езическия. Църквата се е контекстуализирала, както го прави и днес. Няма нищо лошо в това, когато се взема един езически празник и се изпълва с ново християнско съдържание. Но да се твърди, че това се е случило и с 25 декември, и че този ден е с изключително езически произход с християнско съдържание е наивно, и е пореден Рождествен мит.

Вярно е, че точната дата на Христовото раждане е неизвестна. Но също така е вярно, че още във втората половина от 2 век след Христа, започва търсенето на тази дата и предположенията за нея. За различните версии споменава Климент Александрийски (150-215гг). А Ипполит Римски, един от най-плодовитите ранни християнски автори, живял по същото време посочва 25 декември като възможната дата за раждането на Исус, впоследствие подкрепена от Йоан Златоуст и други.

Всичко това се случва много преди да бъде установен празника на Слънцето, и дори намек няма за връзката на тази дата с някакъв друг езически празник. Очевидно е също, че тази дата станала толкова очевидна и неоспорима, че в един римски алманах от средата на 4 век, в който са изброени датите на смъртта на различните християнски епископи и ученици, първата в списъка е 25 декември, която е маркирана с думите: „Natus Christus in Betleem Judeae“(Христос е роден във Витлеем Юдейски). И така, още един рождествен мит, макар и не от библейско естество, а историческо от който е добре да се отърсим.

В раждането посред зима няма нищо чудно. Лука ни съобщава, че по онова време, овчарите са пазели овцете на открит въздух. Този детайл някак си говори повече за време между март и ноември, но Мишна (важен юдейски религиозен и нормативен документ от древността) съобщава, че около Витлеем хората са държали овцете си навън от вкъщи дори през зимните месеци.

Има ли значение?

Със сигурност има, и то е в това, да бъдем максимално близо до евангелската история за Рождество. Изброените рождествени традиции и погрешни схващания илюстрират нуждата ни да разчитаме на авторитета на Божието Слово и да бъдем зависими изцяло от Писанието.

Също така, неведнъж, сме свидетели как малки на вид детайли, които невинно се добавят или се отнемат от библейския разказ, довеждат до погрешна богословска адаптация и църковна практика, като например, кръщаването на децата, броя на тайнствата и др.

Затова е толкова важно, да бъдем като Мария, която внимателно изследваше всичко, което чува и вижда. Или като беряните, за които четем, че като слушаха Павел и Сила „всеки ден изследваха Писанията да видят дали това е вярно“ (Деяния 17)

Митовете идват тогава, когато ние преставаме да мислим критично и позволяваме на традицията и въображението ни да диктуват реалността. Това може да се случи за съжаление не само с Рождество и с Рождествената история…

Read Full Post »

Shepherds Told of the Birth of Jesus Luke 2:8-15

Лука 1:26-33

Матей 1:18-21

Лука 2:7-11

 

Страхът е едно от водещите чувства в нашия живот и неотменна част от нашето човешко съществуване на земята. Всеки, независимо от това колко се чувства смел, в определени ситуации и обстоятелства се страхува от нещо. По всичко личи, че това се случва даже по време на рождествените празници.

Вместо Рождество да бъде време за радост и спокойствие, време за утеха и сигурност, за много днешни хора и семейства това Рождество ги заварва в страх и безпокойство. Страх, че нямат достатъчно пари да посрещнат празниците си, страх, че губят работата си, страх, че банките им ще отнемат жилището, страх поради тежката диагноза, която са научили дни преди Рождество или още нещо…

Знаете ли, обаче, че да се страхуваш по време на Рождество, не е нещо ново? Библията ни открива, че когато трябваше Исус да се роди, светът също е бил скован от страх и отчаяние. Преброяването на населението е било с цел повишаване на и без това високите данъци, така че хората се страхували как ще ги плащат. Когато Исус се ражда, на чело на Юдея бил страхливия до параноя Ирод Велики. Макар и от по-различно естество, но страх изпитвали и Мария, и Йосиф и даже овчарите, които пасели стадото си през нощта на витлеемското поле.

С тези обстоятелства, Библията ни показва, че всички ние сме беззащитни откъм страхове даже по време на Рождествения сезон. Но също така, чрез обстоятелствата на първото Рождество, Божието Слово ни уверява, че има изход, има изцеление от всеки страх, и че Бог е близо до нас, когато се страхуваме и има с какво да ни помогне. Погледнете на Рождествената история в Матей и Лука и ще видите, как Бог три пъти, на различни хора изпраща Своите ангели с една и съща вест и тя е „не бойте се“. У всеки от нас, има различни причини да се страхуваме и смущаваме в сърцата си, но Бог винаги има за нас послание за мир и утеха, ако Му се доверим и покорим.

Първата, която чува утешителните думи на Божият ангел „не бой се“ е Мария (Лука1:28-30). Като млада годеница, вероятно Мария е имала много мечти, планове свързани със семейството, подреждане на живота и т.н. Но в един момент, всичко това е било готово да се провали или най-малко да се преподреди, но не според нейните очаквания и нагласи. Всички от личен опит знаем, че когато животът не върви така, както сме планирали, ние започваме да се страхуваме от неизвестното пред нас.

Когато Мария вижда ангела и чува за Божия план и воля – тя се смущава, буквално се обърква. Първо, тя имаше основание да се страхува поради евентуално скъсване на годежа от страна на Йосиф, защото се оказа бременна, но не от него. Второ, ако даже Йосиф бе се оженил за нея, Мария имаше пълно основание да се страхува за своята чест в очите на другите. Трето, когато Бог чрез ангела открива на Мария, че все пак тя ще стане част от Божествения спасителен план, тя се смущава и се обърква по отношение как това ще стане, след като все още е нямала физическа близост с мъж. И така, виждаме редица страхове в сърцето на Мария тогава.

Но, може би най-големия страх, който е измъчвал сърцето на тази млада жена е бил страхът от това да предостави тялото и живота си на Бога. Това никога не е било лесно за падналия човек! Ако в Едемската градина, когато всичко е било перфектно, Адам и Ева си позволиха да последват плътта, то колко повече днес е трудно да посветиш живота си на Бога. Дяволът постоянно ни изкушава да не правим това, да не позволяваме на Бога да се разпорежда с живота ни, но напротив сами да си решаваме как да живеем и какво да правим. Приемането на Божия план за нашия живот, обикновено е един болезнен процес на себеотричане, какъвто без съмнение е бил и при Мария, процес пред който обаче изпитваме почти винаги страх.

Но вижте как Мария се справи със страха. Когато разбира подробно за това, което ще се случи и как ще се случи тя просто се доверява на Бога, тя взема решение да предостави себе си на Всемогъщия и Всезнаещия Бог. Пред нея оставаха още много неизвестности, но едно бе известно, че Бог е силен да я опази и издигне повече от това, което тя би могла да направи сама, и тя се доверява на Бога. Времето показа, че това нейно решение донесе благословение не само за нея, но и целия народ и даже човешки род.

Примерът с Мария ни учи, че не трябва да се боим да позволяваме на Бога да се разпорежда с нашия живот, но напротив, да Му се доверим, защото Той знае много по-добре от нас, кое ще бъде за наше добро и благословение.

„Не бой се!“ казва ангелът може би и на теб сега, драги приятелю, братко и сестро. Не бой се да предоставиш живота си на Бога. Не бой се да се оставиш в Неговите ръце. В това няма нищо страшно. Страшното е в това, ако не го направиш, ако отхвърлиш предложението на Бога и разчиташ само на себе си.

Второто „не бой се“ в нашата рождествена история е насочено към Йосиф. Той е и втория рождествен герой, който се страхува, и както обикновено се случва, когато се страхуваме, ние прибързваме, вземаме погрешни решения, същото се случва и с него (Матей 1:18-20).

И така, Мария се оказва бременна, по всичко личи, обаче, че не е от него. Йосиф вижда годеницата си в една много неприятна ситуация. Годежът по онова време, продължавал около година, и като правило означавал, че годеникът и невястата са се обвързали с клетва да принадлежат един на друг, но без още да встъпват в брачни отношения, затова всякакви странични връзки се разглеждали като прелюбодейство.

Ето защо, случилото се с Мария сериозно уплашва Йосиф, и в ума му се заражда много неприятен и твърде нежелан сценарий. Четем „намисли да я напусне”. Заради чувствата си към Мария, той решава да направи това тайно, възможно по-безболезнено за нея.

Но точно тогава му се явява ангел, който му казва „Йосифе, сине Давидов, не бой се да вземеш жена си Мария, защото заченатото в нея е от Святия Дух“.

Вътрешно противоречие и неразбиране е царяло в сърцето на Йосиф, неразбиране на създалата се ситуация, което е породило страх у него, безпокойство за себе си и за Мария, както и прибързани изводи и решение.

Погледнете обаче какво се случва, след като ангелът му се явява и му казва „не бой се“. Независимо от практиките по онова време и народните очаквания, Йосиф послуша гласа на Бога (1:24). Той послуша Бога макар и да не разбираше и да не можеше да си обясни докрай какво точно се случва и дали ще бъде щастлив с взетото решение. Но Божията воля която му се изяви чрез ангела надделя в сърцето му и той се довери на Бога.

Примерът с Йосиф ни учи да не се боим да слушаме Бога макар и да не разбираме добре ситуациите и обстоятелствата в живота ни. Да не се боим да следваме гласа Му даже когато всичко изглежда на пръв поглед неприятно и неуместно. Божиите намерения често могат да изглеждат в началото противни на нас, но в крайна сметка Той винаги ще ни доведе до добро и благословение. Библията ни уверява в това в Римляни 8:28 „…всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога, и които са призовани според Неговото намерение“.

Ако ти последваш Неговото намерение за живота си, за семейството си, за работата си и т.н., бъди сигурен, че макар и да не разбираш защо и как, един ден ще разбереш, че е било за твое добро и за твое благословение.

Третото „не бой се“ се отнася до овчарите на витлеемското поле. Библията ни открива, че и те в рождествената нощ изпитаха страх (Лука 2:8-9). Ако следваме гръцката терминология на текста, то онова, което те изпитаха тогава е бил „мега-страх“ или буквално „мега-фобия“.

Не е трудно да се досетим какъв бе характерът на техния страх. Падналия човек, се страхува от Бога, когато Той е много близо, това изпитаха и овчарите. Колкото и да е голям горделивец и неверник един човек, в присъствието на Бога той изпада в състояние на силна тревога и страх.

Спомнете си, нечестивият и надменният вавилонски цар Валтасар, който толкова се бе изплашил от появилата се ръка, която пишеше на стената, че «ставите на кръстта му се разхлабиха и колената му се удряха едно о друго» (Дан.5:6).

Безбожникът, Ярославски, който бе написал „Библията за вярващи и невярващи“, на смъртния си одър, се обръща с голям ужас към Сталин и му казва: „Изгори всички мои книги! Ето, гледай, Той е тука! Той ме чака!»

В присъствието на великия и могъщия Бог няма как да не се уплашиш. Даже такива праведни човеци, като Авраам, Мойсей и много други неведнъж са изпитвали страх в Божието присъствие.

Същото изпитаха в онази нощ и овчарите, когато Господнята слава ги осия на ветровитите склонове извън града и ангелът застана пред тях. Това бе страх от очевидната демонстрация на присъствието на Бога и в същото време човешката нищожност в свое лице, като овчари.

Но вижте какво им казва ангелът „Не бойте се!“ и им съобщава може би най-радостната вест в историята на цялото човечество, а именно, че Бог се приближи до тях, но не във вида на суров съдия, а смирен Спасител. Това е сърцевината и на цялото Евангелие. Мега-страхът, който изпитаха овчарите си има своето решение и това е мега-радостта за раждането на Спасителя.

Хората нямат причини повече да се боят панически от Бога. Още преди Христа, древногръцкия философ Епикур, е казал, че “основата на всички страдания е страхът, особено страхът пред боговете”. Разгърнете древногръцката и римската митология, и вие ще видите навсякъде страх и ужас. Но с идването на Спасителя, Живия Бог сложи край на този страх, и донесе мир на земята, яви се Божието благоволение между човеците и отсега насетне всеки човек може спокойно без страх в сърцето, да се приближи до Своят Създател и да се примири с Него, така че да стане Негово дете, а Той Негов баща.

Големия английски  проповедник и християнски писател, Чарлз Спърджън, пише: „Изкупените в Христа, не трябва да се страхуват, когато Бог открива красотата на Своето величие, защото за тях Той не е вече съдия възседаващ престола на ужаса, а Баща приветливо протягащ ръката си към възлюбените си деца

Погледнете същите овчари, които бяха доскоро уплашени от явлението на Бога, но когато чуват и приемат радостната вест за Спасителя, отиват и се уверяват, че това е така, четем, че „славеха и хвалеха Бога за всичко“ (Лука 2:20).

Случилото се с овчарите ни учи, че с раждането на Спасителя, дистанцията между нас и Бога е скъсена, и Самия Бог желае да замени ужасяващия страх от Него на спокойна и спасителна близост, изпълваща живота ни с радост и надежда.

Живеем във време, когато много хора имат различни страхове и фобии, които контролират действията им и живота им. Както се видя от нашите размишления досега, страхът наистина може да има място даже в Рождествената история и в рождествения празник. Но Бог има начин да ни осигури преодоляване на опасения от всякакъв род. Бог може да обърне всеки наш страх в мир, радост и надежда. Както Той го направи в живота на Мария, Йосиф и овчарите, също може да го направи и за теб, ако Му се покориш с доверие.

В 1Йоан 4:16-18 Библията ни дава удивителен пример за това как познанието на Божията любов и нашата взаимна любов към Него може да победи страха. Забележете контраста между „дръзновение“ и „страх“.

Божието послание на Рождество към всеки от нас е, че ние можем да бъдем смели и дръзновени ако пребъдваме в Него и Неговата любов, и че ние можем да победим всеки страх ако се доверим на Бога, Чийто план за нас винаги е добър. Просто се покори на Бога, довери Му се както го направиха Мария, Йосиф и овчарите, и ще видиш как Божият мир ще изпълни сърцето ти.

Рождество е празник на мира! Нека Божият мир изпълни сърцата на вас и вашите семейства!

Read Full Post »

Older Posts »