Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘празнични’ Category

Но това, което беше за мене придобивка, заради Христос го сметнах за загуба. Наистина смятам, че всичко е загуба в сравнение с предимството да се познава Иисус Христос, моят Господ, заради Когото се отрекох от всичко. Всичко за мене е смет, за да придобия Христос и да пребъдвам в Него. Аз търся не своето оправдаване, произхождащо от Закона, а придобиваното чрез вяра в Христос – оправдаването от Бога чрез вярата, за да позная Него и силата на възкресението Му, да споделя страданията Му и да умра подобно на Него, та дано достигна възкресението от мъртвите.
Не мисля, че вече съм достигнал нещо или че съм станал съвършен, но се стремя, дано постигна това, заради което Иисус Христос ме завладя. Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: забравил това, което остана назад, и отправил се към това, което е напред, аз се стремя към целта – към наградата на небесното призоваване от Бога чрез Иисус Христос. 
И тъй, нека ние, които се стремим към съвършенство, да мислим така
Филипяни 3:7-15а

Една жена е влязла в банята си вкъщи и вижда как мъжа й се опитва гълтайки корема си да се претегли на кантара. Жената си помислила „Ама че работа, той наистина ли си мисли, че с гълтане на корема ще намали килограмите си“ и саркастично подхвърлила на съпруга си -„Скъпи, това няма как да ти помогне!“ „Напротив, ще ми помогне“ – отвърнал съпруга, – това е единствения начин да видя числата долу“. 😊

Не зная дали някой от нас е стигал някога до подобна манипулация за да види числата на кантара, но вероятно всички ние, всеки по своят си начин, тези дни, се опитваме да погледнем на едни други цифри и дори отвъд тях – тези от календара на изминаващата година, и да си направим една рекапитулация за „килограмите“ на живота, работата, учението и т.н.

Така е в края на годината…идва време на равносметките.

Някои обръщат внимание на приятните неща, други напротив се фокусират върху загубите, трети мислят за поуките през годината, четвърти подобно на финансовите анализатори, които наблюдават вълнообразните движения на акциите и валутите, така и те се оглеждат назад за да видят върховете и спадовете в техния живот през годината и направят съответните изводи.

И всичко това е добре и прозорливо, защото кога другаде, освен в края на годината, е най-подходящото време за всичко това.

Шина Йенгър, професор от Колумбийският университет и световен експерт в областта на изборите и решенията, е открила, че средностатистически, човек взема около 70 осъзнати решения на ден, или… 25 550 решения през годината! Което потвърждава старата философска истина, че животът ни е сбор от всички наши избори и решения.

Затова краят на годината е един невероятен шанс да спрем и направим преглед и анализ на изборите и решенията си през годината, приоритети, ценности, стремежи и цели, шанс да претеглим живота си и да видим накъде клонят везните.

Защото в крайна сметка, знаем от Писанието, че животът всъщност е едно настойничество – на време, възможности, таланти, знания и други дарове и ресурси, които Бог ни дава да управляваме по начин, по който Той да бъде прославен, а ние да станем повече подобни на Неговият Син, нашият Спасител Исус Христос. Затова винаги съм казвал, че да бъдеш духовен според Библията е въпрос не само на четене и молитва, а и отношение към ресурсите, които Бог ти дава, дали като дарби и възможности, време и пари, съпруг или деца, това как ние се отнасяме към тях, разкрива твоята и моята духовност.

И знаете ли, едва ли има по-подходящо време от края на годината, за това, да теглим чертата и видим къде сме. Затова изключително дълбоко ценя онези хора, които не претъпкват 31 декември в суетата около това как да посрещнат „весело“ Новата Година, а се спират, размишляват, измерват вярата и живота си и извличат поука, дори от най-големите си провали през изминалата година. И трябва да ви кажа, че именно там обикновено получаваме нашите най-добри уроци в живота – не толкова от добре свършената работа, колкото от най-големите си грешки, които осъзнаваме и анализираме.

И тази сутрин бих желал да разгледаме свидетелството на Павел към вярващите в Филипи, като възможност да открием някои полезни прозрения и напътствия в края на годината. Разбира се, апостолът говори за много по-широка рамка от една календарна година. Той споделя може би за период в своя живот дълъг около 20 години. Но изводите, до които стига Павел, може да ни са от голяма полза за нас и в обстоятелствата на една годишна равносметка.

Ето го и първият извод, който откриваме в свидетелството на Павел за нас – загубата, не те прави автоматично неудачник (8).

В много отношения, аз завършвам тази година по-зле, отколкото съм планирал и очаквал. Много от нещата, които съм искал да се случат, уви, просто не се сбъднаха. Може би същото се отнася и за всички вас. Зная, че при някои от вас дори нещата са още по-лоши. Случиха се неща, които не сте искали да се случват – като загуба на работа, доходи, здраве и дори любим човек…

Но знаете ли, загубата не винаги е нещо лошо, а още по-малко тя трябва да е определяща за качеството на живота ни. Да, тя може да измести нашия фокус, да размести някои наши приоритети, но по-никакъв начин не бива да гледаме на загубата като край на всичко. Напротив, трудностите и страданията в живота са полезни и откриват очите ни за много по-важни неща в нашето човешко битие, а в някои случаи дори ни позволяват да открием неща, които преди това не сме притежавали.

Павел, споделя на вярващите във Филипи, че именно такова нещо му се е случило, преди години. Той е изгубил много неща, като станал християнин. От някои придобивки, той дори сам се е отказал. Но въпреки тези загуби, той се определя като печеливш. Апостолът нито за миг не е помислил за себе си, като за „карък“ човек- някой, който не сполучва, а напротив, въпреки загубите, той счита себе си за спечелил много повече, отколкото е изгубил.

Чуйте още веднъж неговото свидетелство – 8 стих. Забележете какво трябва да определя успеха и качеството на живота ни – не загубите, а печалбите, трябва да определят нашия живот, особено това трябва да важи за нас, християните, които чрез Божията благодат сме приведени и призовани да се движим в съвсем друга плоскост на Божията ценностна система. Най-важното, което откриваме за нея в Писанието спрямо нас човеците, е нейния център, който е човешката личност и душа, която е вечна. В този смисъл определящо е не какво губи човек във физически или веществен план, а какво печели за душата си.

Докато беше на земята, Христос директно се обърна към учениците Си и им откри тази истина, като каза: „…каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си…“ (Мат 16:26, СИ) Така придобивките и загубите в живота ни трябва да се разглеждат в съвсем друга плоскост и ъгъл – от гледната точка на душата и вечността, а не веществената част на живота ни.

Вземете случая с вавилонския цар, Валтасар. Един изключително успял монарх, в ръцете му е била най-голямата за онези времена империя, с безчетни богатства от покорените народи. Според човешките измерения е достигнал може би най-високия праг на успеха. Но в Божиите очи, уви нещата бяха съвсем различни – „претеглен си на везните и си намерен твърде лек“.

Виждате колко са различни Божите везни от човешките. И Самият Исус подчертава това в Лука 16, като казва, че „което е на почит сред хората, (обикновено) е мерзост пред Бога“.

Ето защо, поглеждайки назад, ние трябва да мислим, не какво сме изгубили във физически или веществен план, а за това, което имаме в Христос и сме спечелили за душата си. Може да съм изгубил работа, например, но ако с това съм станал по-близо до Бога и повече посветен на духовните неща, тогава аз не съм губещ, а печеливш. Ако съм изгубил близък човек, но през това време съм разпознал по-ясно в църквата своето духовно семейство, аз също не мога да се нарека губещ. Ако съм се разболял физически през изминалата година, но по време на моето боледуване съм открил лек за душата си, намерил съм мир с Бога, аз не съм карък човек, напротив, аз съм сред най-печелившите през изминалата година, защото съм придобил неща с вечна стойност.

Нека не гледаме на загубите с очите на света около нас, а тези на Бога и Неговото Слово. Защото един ден всичко ще премине, но Божието ще остане и пребъде. Ето защо истински щастлив е онзи, който намира своето щастие във вечните придобивки.

Вторият извод или съвет, който откриваме в свидетелството на Павел тук е – важни са основите – и по-точно колко е важно в основата на нашата ежедневна праведност през годината да бъде любовта към Христос, а не религиозния обред, традиция и закони – 7-8, 9 ст.

В края на една година, много от нас се замислят за качеството на духовния си живот, който са живели през годината. И обикновено в тази духовна равносметка включваме външната страна на нашия християнски живот – нашето поведение, дела и служение.

Тази сутрин обаче бих желал да помислим не за това, което сме успели или не успели да направим в духовен план, а за това как вършим онова, което вършим, с какви подбуди и мотиви живеем своята вяра пред Бога.

Знаете ли, ако попитаме повечето християни защо правят това или онова за Бога, защо ходят на църква, защо се молят, защо четат Библията, защо дават десятък и т.н., вероятният отговор на повечето от тях ще бъде – „защото така казва Библията“, „защото така казва Бог“. И това тяхното „защото“ на пръв поглед изглежда напълно приемливо и дори „библейски“.

Но такива християни, които ходят с Бога в атмосфера на студено религиозно задължение да правят това или онова, защото това го изисква Бог, рано или късно идва време когато изпитват сериозни проблеми с мотивацията. Идва време, когато те се изморяват и казват „не мога повече“. Духовният им живот се превръща в товар, който отнема цялата им радост в живота. Вътрешно са изпълнени с протести и ропот, защото сърцето им е раздвоено между това, което се изисква от тях и техните собствени желания.

И в един момент те просто не издържат и се сриват…като децата, в чийто отношения с родителите има само робско послушание – студена воля, която изпълнява и прави нещо, поради страх от камшика или просто авторитетното „защото аз така казвам“, като в едноименната американска комедия, в която една властна майка се опитва на всяка цена да подреди живота на една от своите 3-и дъщери – „защото аз така казах“. Да, за определено време това може да действа и върши работа…Но в такива отношения няма трайност, защото няма сърце…

Така и с много християни, които ходят и служат на Бога, само защото Библията така казва, и Бог така казва, рано или късно се сблъскват със сериозни кризи във вярата и своята мотивация да ходят с Бога.

Искам да ме разберете правилно – аз не казвам, че да правиш нещо, защото така казва Библията или така е казал Бог – е недобро. Напротив, Неговият авторитет за нас трябва наистина да ни смирява – във всичко, което мислим и правим ние трябва да се съобразяваме с Неговото мнение и воля, защото ние сме човеци, а Той е нашият Създател и Бог.

Проблемът идва тогава, когато оставяме задължението и страха да задвижват нашите отношения с Бога – когато правиш нещо от робски страх пред господаря, който те изтощава, ограбва и ти нямаш никаква радост и удоволствие в това, което правиш, защото го правиш не защото искаш, а само защото някой ти казва какво да правиш. Съгласете се, че в такива отношения, в които няма сърце, няма да има и искреност, а лицемерие.

Затова, когато Библията говори за отношението на човека към Бога, подчертава, забележете дори още в закона – „Обичай Господа, своя Бог, с цялото си сърце, от цялата си душа и с всичките си сили“ (Втор 6:5). Обичай! И това е красотата на истинските и трайните отношения, на истинското служение и даване…когато идва от сърце, което обича.

И Самият Бог казва, че благоволи не просто в жертвите, а в жертвите, които са от сърце. Спомнете си, какво каза Той на Моисей, когато е трябвало да започне строежа на скинията и се събираха приноси от народа за това. Тогава Бог каза: „от всеки човек, който дава от сърце, вземайте принос за Мене“ (Изход 25:2). Сърце, което служи, любов, която дава – това е Божият модел и стандарт за истински отношения – било с Бога, било с хората на улицата, в църквата или семейството между съпруг и съпруга или родители и деца.

И такива отношения виждаме тук между Павел и Христос – сърце, което е толкова запалено по Исус, че е готово всичко да загуби и от всичко да се отрече, само да познава и бъде с Възлюбения си Спасител. Когото толкова много обича и превъзнася, че за апостола дори ще е чест ако успее да сподели и страданията Му, и копнее даже да умре подобно на Него – 10 ст.

Съгласете се, че в такива отношения никога няма да се повдигат въпроси или оправдания от типа на – „а защо аз?“, „ох, Господи, пак ли?“ или „не искам“, „не ми е удобно“ и т.н. Защото обичаш ли някой нищо вече не е същото. Обичаш ли нещо, ти не само го правиш, а го правиш по-най-добрият начин и го правиш с радост и удоволствие. И още – чакаш с нетърпение да го направиш. Дори си готов да преодоляваш препятствия за да го направиш. Както пише Шекспир: „всяко препятствие само засилва любовта“. А Соломон заявява, че „големи води не могат да угасят любовта, нито реките могат да я потопят (8:7).

Любовта, а не задължението и страха, е факторът за трайни и радостни отношения.

Ето защо, всеки от нас трябва да се запита съвсем сериозно тази сутрин за причините и мотивите, които движат отношенията му с Бога? Дали правя това или онова в моята християнска практика защото обичам Бога и Той е моето най-голямо богатство и наслада в живота, или защото така се изисква от мен, такава е традицията, такива са религиозните обреди на църквата?

Знаете ли, битката на Бога с фарисеите продължава и днес, с хората които миеха чашата и паницата, и даваха десятък от джоджен, копър и кимион, а пренебрегваха вярата и любовта. Хора, които и днес разбират светостта като безгрешност, а не като посветени отношения с Бога. Бог, Който винаги е търсел преди всичко сърцето ни, а не онова, което правим.

И спомнете си упрека Му към църквата в Ефес – зная делата ти, зная труда и служението ти, зная, че си чудесен разпознавач на лъжливите апостоли, и дори зная как си понасял хули заради Мене, „Но едно имам против теб: ти изостави любовта, която имаше в началото. Затова, спомни си къде беше преди да паднеш, и се покай…В противен случай ще дойда при теб и ще махна светилника ти от мястото.“ (Откр 2)

Забележете упрека – твоята любов не е като в началото. Ти може да си добър в делата си, да си редовен на църква и дори да даваш редовно в дискуса, и в същото време, сърцето ти да е студено за Бога и хората. А случи ли се това, всичко останало е без значение (1Кор 13).

Затова в края на годината Божието Слово ни предизвиква да анализираме не само това, което сме направили или не успяхме да направим, а най-вече сърцето си – причините, мотивите, атмосферата в която сме вършели едно или друго нещо, най-вече за Бога.

Дали можем да кажем също като Павел, че единствената причина за всичко, което правим е Христос и любовта ни към Него? Ако не, тогава решението е да се покаеш и спомниш къде си бил в любовта си в началото и да се върнеш…докато още можеш!

И последно – никога не губи надежда в своето християнско състезание (12-15а).

Не знам дали сте гледали филма „Огнени колесници“, стара британска спортна драма осно­вана върху реална история за двама спортисти участвали в летните олимпийски игри през 1924 г. в Париж.

Ерик Лидъл, син на шотландски мисионер в Китай се подготвя за състезание по бягане на 100 метра. В последния момент обаче научава, че му се пада да бяга в неделя. Като верен християнин той отказва надпреварата в Господния ден, въпреки силния натиск от страна на Уелския принц и британския олимпийски комитет. За сметка на това обаче му се отваря възможност за състезание на 400 метра в четвъртък, което той приема с благодарност, макар и да не е неговата дисциплина. Така в неделя той проповядва в Париж, а в четвъртък излиза на игрището да бяга.

Това, което обаче се случва с него по време на бягането има пряко отношение към думите на Павел в този текст. Точно, когато състезанието достига връхната си точка – остана последния крос, в един от завоите спортистите се сблъскват помежду си и единия от тях е избутан извън границите на пътеката за бягане. Това е Ерик Лидъл. Повечето от нас, вероятно, в такъв момент, биха си казали, всичко свърши, състезанието е загубено, няма надежда. Но не и Лидъл, който сякаш преди това е чел този пасаж от посланието на Павел. С бързината на светкавица същия се изправя, догонва останалите, възстановява дефицит от цели 20 метра и печели състезанието.

Спортистите-лекоатлети знаят, че състезанието не се смята за спечелено или загубено, докато не стигнеш финалната лента.

Скъпи мои, колко е важно да не губим надежда в нашето духовно състезание, наречено християнски живот. Ето, един пореден откъс от него сме изминали през 2017-а. И може би някой от нас, подобно на Павел ще констатира – 12а, 13а. Означава ли това, че трябва да останем там където сме? Съвсем не! Напротив, Библията чрез устата на Павел ни съветва да забравим това, което е било, да напрегнем всичките си сили и да вървим напред, устремени към крайната цел, която е Божието Царство.

Не позволявай на разочарованието да ти ограби бъдещето благословение. Нека чуем още веднъж текста в 12-14. Ако Павел признава за себе си, че още не е стигнал финала, но напротив все още се движи напред, то колко повече ние трябва да помним, че не сме завършени и едва ли изобщо ще достигнем завършването си тук на земята.

Въпросът е да се движим напред…без да спираме…докато стигнем финалната черта…уверени в същото време, че Онзи, Който е започнал доброто дело в нас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос – Фил 1:6.

Каква чудесна перспектива за идващата Нова Година?

Ще завърша с едно стихотворение на Катлин Уилър, което сме превели на български, и смятам за много уместен завършек изобщо за цялата година. Може да не сме успели да запазим римата, но важно е съдържанието. 😊

Нов лист

Той дойде до бюрото ми с треперещи устни—

Урокът бе свършил.

“Скъпи учителю, искам нов лист“ – ми каза той,

“Аз изхабих този.”

Взех стария лист, надраскан и неугледен,

И му дадох нов – чист и неопетнен,

И се усмихнах пред тъжните му очи,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Аз застанах пред трона с разтреперена душа—

Старата година си беше отишла.

“Скъпи Отче, имаш ли нов лист за мен?

Аз изхабих този.”

Той взе старият лист, надраскан и неугледен,

И ми даде нов – чист и неопетнен,

И се усмихна пред натъженото ми сърце,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Advertisements

Read Full Post »

Защото не на ангелите Бог подчини бъдещия свят, за който говорим. Напротив, някой бе засвидетелствал някъде в Писанията, казвайки: „Какво е човекът, та го помниш, и човешкият син, та го зачиташ? Поставил си го малко по-ниско от ангелите, със слава и чест си го увенчал и си го поставил над делата на ръцете Си. Покорил си всичко под краката му.“ А като му е подчинил всичко, това означава, че не е оставил нищо, което да не му е подчинил. Сега обаче все още не виждаме всичко да му е подчинил. А виждаме, че Иисус, поставен за кратко време по-ниско от ангелите, заради претърпяната смърт беше увенчан със слава и чест. Така с Божията благодат вкуси смърт заради всички. Защото не беше уместно Бог, заради Когото е всичко, да доведе мнозина до слава и да усъвършенства чрез страданията Иисус, Който постави началото на човешкото спасение. Както Освещаващият, така и освещаваните от Него, всички са от единия Отец и затова Иисус не се срамува да ги нарича братя, като казва: „Ще възвестявам Твоето име на братята Си, ще Те славя сред събранието на вярващите.“ И пак: „На Него ще се уповавам“. И още: „Ето Ме Мене и децата, които Бог Ми даде.“

А понеже децата са от плът и кръв, и Той Сам прие човешка природа, за да унищожи чрез Своята смърт онзи, който властва над смъртта, тоест дявола, и да избави всички онези, които поради страх от смъртта през целия си живот бяха осъдени на робство. Защото явно Той идва да помогне не на ангели, а на Авраамовото потомство. Затова трябваше да прилича на братята Си по всичко, за да бъде милостив и верен Първосвещеник в служението пред Бога и да очисти греховете на народа, тъй като Сам бе изкушаван и пострада, и може да помогне на изкушаваните.

Евреи 2:5-18

Витлеем, градчето, което наброяваше едва няколко десетки жители. Студена зимна нощ. Въпреки тежката умора от дългото пътуване, която вече няколко дни не си отива от тях, Йосиф пали огъня и приготвя топла вода. Мария, почиства мястото в яслите, където доскоро дъвчеха животните, и слага чиста слама, за да приготви кътчето, където щеше да бъде поставен Спасителят на света.

Решаващият миг наближава. Контракциите започват. Няма обаче системи с обезболяващи, няма лекари и акушерки. Единствено Йосиф който е хванал Мария за ръка за да й вдъхне кураж, макар и собственото му сърце да тупти притеснено – как ще стане, защо те, защо по този начин, защо в такъв хаос и немотия… А Той идва…Царят на света се ражда. След минути, голото Му телце вече лежи в дланта на Йосиф. И двамата с Мария разбират, че това е обещаният Месия.

Въпросите, обаче, остават и продължават да предизвикват умовете ни вече близо 20 века.

Защо Витлеем? Защо Мария и Йосиф? Защо тази изненадваща бременност? Внезапно преброяване? Дългият път от Назарет до Витлеем? Оборът и сламата? Защо изобщо Бог решава да напише тази Рождествена история, в която освен всичко накрая вместо задължителният „хепи-енд“, идва кръста, а на него смразяващата кръвта гледка – най-чистият и най-святият измежду живелите някога на земята, издъхва прободен и разпънат като престъпник. Защо? Нима Бог е нямал друг начин? Нима не можеше най-креативният ум във Вселената, да напише друга Рождествена история и сценарий?

Разбира се, че можеше! Бог може всичко! Друг е въпросът дали го иска? А тук вече нещата стоят по друг начин, защото става дума не за сила и способности, а сърце и отношение. И ако някога сте се питали защо Бог е решил да напише Рождествената история по този начин, такава каквато е, можете да намерите отговора единствено в Божието сърце.

И авторът на текста от Евреи 2 глава, ни приканва да надникнем в това сърце на Бога по един нетрадиционен начин. Вместо да ни казва какво е чувствал Бог в сърцето Си пишейки Рождествената история, авторът говори за действията на Бога, които най-добре разкриват едно сърце.

Знаем от собствен опит колко истина има в това. Макар, че всички обичаме топлите думи и топлите чувства, истината е в действията, които могат да ни уверят в топлината на някой, или усъмнят когато видим как едно се казва, а друго върши. Както е поговорката: „На уста му мед, зад гърба му гроб“.

И когато Посланието към Евреи говори за действията на Бога, които разкриват най-добре какво е било в сърцето на Бога, когато е писал Рождествената история във Витлеем, ние виждаме Бога, Който не само има претенциите да бъде Любов, както казва Библията в 1Ин 4:8 -„Бог е любов“, но върши действия, които прилягат на една удивителна любов.

И ако можем да опишем Рождествената история с някакъв по-лиричен език, то това е най-великата любовна история, съществувала или написвана някога. А Рождество е нашата най-добра среща с Бога, Който ни е пожелал още от самото начало. Ако не беше раждането на Исус ние може би никога нямаше да разберем силата на любовта, която Бог изпитва към нас. Но Бог избра да напише тази Рождествена история и това е най-подходящият начин да разкрие Себе Си и нашето място в Неговото сърце.

И пред нас е един великолепен текст, в който, обаче, няма да откриете нито веднъж думата любов, но тя присъства толкова силно тук, защото както казахме вече за чувствата, силата на любовта не е в думите и термините, а действията й. И аз ви предлагам заедно да видим онези действия на Бога към нас, които разкриват удивителната Му любов към нас и стоят в основата на това Бог да напише Рождествената история такава каквато е.

Първо, в 10 стих, четем „защото беше уместно Бог, заради Когото е всичко да доведе мнозина до слава…“  Ето го един от най-изчерпателните библейски отговори защо Бог избра да напише историята във Витлеем – защото това е най-подходящият начин да изрази колко много ни обича и желае обратно в Своята Слава.

Минали са хиляди години от времето, когато грехът е лишил човеците от Божията слава. Измамени от сатана, Адам и Ева, а в тяхно лице и цялото човечество изгуби близостта си с Бога – това сигурно и безопасно място в Божието присъствие. Място където Бог е замислил всеки от нас да се чувства значим и пълноценен, като някой, който носи в себе си образа и подобието на Бога – изпълнен с Неговата святост, мъдрост и сила, и най-вече живот. Бог никога не ни е създавал да умираме или страдаме. Той дори раждането е планирал да бъде без болка.

Но грехът ни отне всичко това. Още в момента когато първите човеци съгрешиха, те изпитаха цял куп негативни неща и емоции, които не познаваха преди това. Те се почувстваха изплашени и разтревожени, виновни и засрамени, отхвърлени, слаби и безсилни. Божията сила вече не е била с тях, и те трябваше да се справят с всичко сами, със собствени сили и възможности, без Божията благодат.

И така се раждаме всички ние в този свят. Но знаете ли, в същото време се раждаме и със силният копнеж да придобием обратно онова, което нямаме. Истината е, че ние не знаем как да го направим. Светът ни предлага своите лъжливи уравнения за значимост, сигурност и приемане, които за известно време може да работят, но те не са трайни и дълбоко удовлетворяващи. Днес може да се чувстваш значим, защото си на висока позиция, а утре? Днес може да се чувстваш приет и одобрен от хората, защото си красив и силен, а утре? Когато се сбръчкаш, или ако не дай си Боже, нещо те осакати? Ще можеш ли да кажеш същото?

Виждате в каква жалка позиция ни поставя греха и дявола, чиято цел е да ни лиши от най-малкия вкус на Божията слава в живота ни. Първо ни залъгва, че без Бога можем да успеем в живота, а после ни съсипва с тежки депресивни мисли, че за нищо не ставаме!

Истината е, че в същото време, Бог никога не се е примирявал с факта, че грехът ни е лишил от славата и присъствието Му. Бог никога не е преставал да мисли за нас и за това как отново да ни върне в славата Си, мястото, където Той с такава любов е планирал и замислил да бъдем.

И Библията казва „защото беше уместно Бог, заради Когото е всичко да доведе мнозина до слава…“  Забележете, уместно, подходящо е Бог да иска да доведе отново всички нас до славата, в която ни е създал да бъдем. И е готов на всичко за да направи това…Дори да постави Сина Си във Витлеемският обор и ясла. Защото нищо не може да Го спре да те обича. Дали е сатана или ти самият, каквото и да се опиташ да направиш, Той няма да престане да те обича. Дори да живееш в грях, Бог може да мрази онова, което вършиш, но няма да престане да те обича и да те желае в Своята Слава, защото Неговата любов не е въпрос на това какво правиш и как се чувстваш, а въпрос на Неговият характер. Той просто е Бог любов!

И когато изпраща Сина Си като бебе в скута на Мария, Той протегна толкова широко ръцете Си към нас по един показателен начин за това, колко много ни желае да бъдем в Неговата слава, там където е Той. А когато Го изпраща на кръста да умре за теб, това което всъщност казва Той тогава е, че не може да живее без теб. Любовта, и само любовта на Бога към нас е причината да съществува Рождество.

И Писанието продължава: „за Бога беше уместно да ни доведе до слава и усъвършенства чрез страданията на Исус, Който постави началото на човешкото спасение“.

Още в момента на грехопадението Бог вече беше решил как да ни върне обратно към Себе Си. Връщане, което Той знаеше, че няма как да стане без битка. И затова каза още тогава, че е готов да се бие за нас.

Миналият път говорихме за обещанието в Бит 3:15, когато Бог каза на змията, че ще дойде време, когато потомството на жената ще я порази в главата и Бог отново ще Си върне онези, които дяволът и грехът са поробили. Бог знаеше, че пътят към тази победа ще мине през страданието на Месия, Който ще порази сатана в главата, а сатана ще Го ожали в петата. Това бе начина, по който трябваше да се случи нашето спасение. Затова, казва Библията, когато се изпълни времето, Бог даде Сина Си за да стане нашият съвършен Спасител.

Ние самите не бихме могли да се върнем никога в славата на Бога. А Божията любов не спираше да ни иска обратно. Затова, пише Евреи 2:10 „за Бога беше уместно да ни доведе до слава и усъвършенства чрез страданията на Исус, Който постави началото на човешкото спасение“. Това трябваше да се случи – Исус да се роди и умре, защото това е единствения подходящ начин Бог да ни върне в славата Си. Всичко друго щеше да е временно и неефективно, и нямаше да хармонира с реалността на Божията любов към нас.

Разбира се, Бог би могъл да измисли и друг начин да ни спаси, който не изисква страданието на Божият син, но каква би била тази любов, която избягва страданието, избягва жертвата заради любимия? Защото между нас, хората дори, разбирането за любовта включва даване, жертва. Такава е просто истинската любов. Когато Давид искаше да купи от Орна мястото да изгради жертвеник за Господа, и Орна му каза, че не само мястото, но и волове и дърва, всичко ще му даде безвъзмездно.  Какво отговори Давид тогава: „Няма, аз искам да купя от тебе всичко това срещу заплащане. Защото няма да принеса на Бога жертва, взета безплатно или жертва, която не струва нищо“ (2Царе 24). Така и Божията любов идва и се проявява в жертва. Тя просто нямаше как да стане без жертва – без това да се облече с нашата човешка природа и пострада за нас.

И авторът на Евреи, продължава в 10-17 стихове да ни разкрива какво точно Бог направи в любовта Си към нас, така, че да ни доведе до слава.

Жертвата започна още в раждането на Исус, Който трябваше да стане първо по-ниско от ангелите – 9 ст. И тази жертва продължава с това, че Той стана човек като нас – 14 ст. За някои от нас въплъщението може да не изглежда голяма жертва, това е само защото не можем да си представим какво означава бидейки Бог да станеш човек.

Но само за миг помислете какво би означавало за някой от вас да стане овца или паяк, или червей – да приемеш плътта и ограниченията на червея, да станеш като един от тях, и то не за друго, а да им покажеш верният път към спасението и ти самият да станеш жертвата, чрез която тези твои „събратя“ червеи да се спасят. Сега е различно, нали? Много по-разбираема е по този начин жертвата на Исус, да стане наш „по-голям брат“, Който прие нашата плът и кръв като ощети Себе Си.

Ето защо Библията нарича тази жертва на Исус в Фил 2 „опразване“. В нашите преводи е „унизи Себе Си“ или се отказа от всичко. На гръцки терминът е ekenosen (познат в същ. му форма като кенозис) – опустоши или изпразни Себе Си от славата и привилегиите, които Му принадлежаха, за да приеме ограниченията на човешката плът. Каквито и сравнения да правим за себе си, ние никога няма да разберем напълно какво означаваше наистина това за Исус – Безграничният Бог да влезе в нашата форма и ограничения.Така, че жертвата на Божията любов не започна от кръста, а от утробата на Мария и яслите на Витлеем. И това беше Неговият желан избор, не от любопитство, а любов към нас и в името на нашето спасение.

Второ, Исус не просто прие нашата плът и кръв, но се отъждестви напълно с нас до степен, в която изпитваше дори същите изкушения като нас – 18. Той познава какво е да бъдеш изкушен от богатство. Какво е да бъдеш изкушен като беден, като някой, който е на власт или някой, който е изкушаван от жена. С други думи, няма нищо което да срещнем в живота си днес или утре, като чувства или преживяване което да не е изпитал Исус.

Знам, че някой от нас може да се усъмни в това, дали Исус наистина е бил изкушаван като нас, защото в края на краищата Той не съгреши, следователно изкушенията Му не са били истински. Но чуйте какво казва Библията „изкушаван и пострада“. Изкушенията Му са били толкова реални, че Той страдаше дори под техния натиск.

Можем даже да кажем, че Неговото изкушение е било дори по-трудно от нашето. Защото когато натискът на изкушението се натрупва в нас, някои намират облекчение от него, като се оставят на изкушението, когато Исус никога не е правил това.

Както пише Спърджън: „Много хора са изкушавани, но не страдат от това, че са изкушени. Когато нечестивите мъже се изкушават, стръвта е по техния вкус и те я гълтат лакомо. Изкушението е удоволствие за тях; Всъщност понякога те дори изкушават дявола да ги изкушава. Но праведните мъже страдат, когато се изкушават, и колкото по-добри са те, толкова повече страдат.“ Като Исус, Който бе изкушен и страдаше.

И Библията казва, че така е трябвало да стане – „Той трябваше да прилича на братята Си по всичко“ (17). За да може после и да помага на изкушените, като Един, Който е преминал през слабост и изпитание, преживял е всичко – освен грях.

Ако някога сте се чудили дали Бог наистина ви разбира, не забравяйте, че Той е носел вашето бреме, много преди вас. И затова имаме надежда в Рождествената история, защото е история за Бог, Който е носел товара ни върху Себе Си и знае как да ни помогне, и има волята и силата да го направи.Защото Той за това и дойде – за да бъде с нас във всичко, и да можем да кажем като Павел „За всичко имам сила, чрез Онзи, Който ме укрепява“.

Кулминацията на историята, обаче, е в това, че Исус стана човек за да умре. Бог реши да стане смъртен в Исус за да ни направи нас живи в Него! Като Бог, Той не може да умира. А нашето спасение изискваше смърт. Затова Исус не просто става човек, но Човек, Който отива на кръста и умира вместо нас -14 стих. „за да унищожи, казва Библията, чрез Своята смърт, онзи, който властва над смъртта, тоест дявола и да избави всички … (15).

Разбира се, това не означава физическо ликвидиране на дявола, защото дори във вечността, дяволът, знаем, ще бъде наказан с вечен огън, но не и унищожен. Библията говори тук за ликвидиране на правото и способността на дявола да властва и управлява над човека.

Знаем, че дяволът властва чрез греха – непростеният грях и съответно смъртта и страха от нея. Затова ни изкушава да съгрешим, а после ни обвинява пред Бога, че сме грешни и заслужаваме смърт. На кръста, обаче, Бог ни прости и така отне от сатана неговото главно оръжие, както и властта на смъртта над вярващия. Защото, онези, които вярват получават заедно с прошката и дара на живота. И Исус казва в Ин 11:25 „Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее“. Затова когато вярващият в Исус се среща със смъртта и вижда нейното сурово и покрито с мрак лице, казва, като Павел в 1Кор 15 глава: „Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е аде, победата?“ Няма страх. Няма робство и това е още сега, сега и завинаги!

Ето защо Бог е решил да напише Рождествената история и тя да бъде точно такава каквато е – да започне във Витлеем и завърши с кръста и възкресението на Исус! Това бе най-красивият и подходящия начин Бог да покаже любовта Си към нас и извърши Своят изкупителен план за довеждане на всеки от нас до славата, в която е Той! Бог, чийто единствено желание на Рождество е ние да бъдем там, където е Той.

Ако се питате какво иска Исус на Рождество?

Отговорът е Йоан 17:24: „Отче, искам тези, които Си Ми дал, да бъдат с Мене там, където съм Аз, за да гледат Моята слава…“ Това е копнежа на Исус на Рождество, копнежът с който Той идва в нашият свят и Си отива от нашият свят – копнежът да бъдем там, където е Той и да виждаме и се наслаждаваме на Неговата слава. А след това, продължава в 26 стих „за да бъде в тях любовта, с която Си Ме обикнал, и Аз да бъда в тях“. С други думи, не пасивни наблюдатели, а активни участници в любовта на Рождествената история.

Ако все още не си там, където Исус иска да бъдеш днес все още можеш да промениш това. Никога не е късно да дойдеш при Него и опиташ любовта Му от първо лице. И това е добрата новина на Рождество – Той е направил всичко, което е нужно за да бъдеш простен и опиташ от славата Му още сега, от теб се иска само отворено сърце и стъпка на вяра за да влезеш там, където е Той.

Ако пък си вече там, където Исус иска да бъдеш и се наслаждаваш на Неговата слава, и Божията любов е изпълнила сърцето ти, тогава не я задържай егоистично само за себе си, сподели я с другите…Както си видял как Той те обича, обичай и другите… Исус дори посочва в Йоан 13 глава, че тази любов ще бъде нещо като нашата търговска марка, нашият отличителен знак, по който ще ни познаят дали сме Негови ученици.

Обичай и Него Самия. Отвърни на любовта, която Той ти е дал като един, на когото много е дадено (Лк 7:47). Не бъди свидлив спрямо Онзи, Който опразни Себе Си за да ти дари прошка и живот в слава. Не забравяй Витлеем, мястото, където Бог въплъти любовта Си към теб в дара на Исус. Той наистина те обича, а ти?

Read Full Post »

nativity

В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То беше в началото у Бога. Всичко беше сътворено чрез Него; и без Него не е станало нищо от онова, което е станало…И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина. И ние видяхме славата Му, слава на Единородния от Отца.

Йоан 1:1-3, 14

Една от ирониите на съвременната история е, че по-голямата част от хората, които празнуват Рождество никога не са чували в действителност рождествената история. А тези, които са чували, в по-голямата си част освен да назоват героите в рождествения сюжет не знаят нищо друго…

Може да прозвучи странно, но дори бебето Исус в яслите не е всичко в историята на Рождество. Да, очевидно тази идея се харесва и на малки и големи и добре се продава. Мария и Йосиф, бебето Исус, овчарите и мъдреците ще ги видите в почти всеки рождествен сувенир. Има хора и компании, които печелят от това милиони. И макар самото физическо раждане на Исус да е специално и чудотворно събитие, това не е всичко в днешния празник.

Централната истина на Рождество и идея, която отказва да се подчини на всякакви пазарни правила се нарича Въплъщение! Бог стана човек! Детето на Рождество не е просто бебе на име Исус, а Вечният Бог, Който идва в плът като нашата! Йоан пише „И Словото стана плът и живя между нас…“

Колкото да е впечатляваща картината на малкият Исус, положен в ясли, а покрай него животни и наведени кротки овчари има нещо по-голямо и мащабно от това, нещо което умът отказва да приеме, нещо, което изглежда твърде невъобразимо за да се случи и все пак това се случва – Създателят на света влиза в света ставайки един от нас! Този който е направил човека Сам става човешко същество. Бог става човек!

Това е истинската история на Рождество, централната идея на днешния празник, реалност, която често се изгубва в рождествените пейзажи и декорации. Това е новината, която заслужава челното място в пресата и медиите, и която заслужава да бъде чута от всеки човек на Планетата поне веднъж в живота – Живият Бог се превърна в един от нас.

И това е наистина, както обичат да казват репортерите – не е за вярване! Не в смисъла, че това не е вярно, но в смисъла, че това събитие надхвърля и най-смелото ни въображение, че нещо подобно може да се случи.

Можем да приемем, че има Бог и Този Бог е създал Вселената от нищо. Можем да приемем, че Той е направил стотиците чудеса описани в Библията, включително и това да раздели Червеното море на две за да премине един народ през него като по суша. Можем да приемем, че Бог е способен да опази тримата верни младежи във Вавилон, които бяха хвърлени в пещ разпалена 7 пъти по-силно от обичайното.

Но това, което Бог направи в онази далечна Рождествена нощ, когато Цезар Август е император на Рим, а Квириний е управлявал римската провинция Сирия в чийто състав е влизала тогава Палестина, е наистина голямо, надхвърля и най-смелото ни въображение. Живият Бог влиза напълно в човешкото битие както се е родил всеки от нас. Създателят става създание! Бог стана човек! Не е за вярване, но се случи!

И в същото време, повечето хора, които празнуват Рождество никога не са чували тази уникална рождествена история. Да, повечето от тях са чували за малкото еврейско момче родено от една специална, изпълнена със страх и почит към Бога, двойка. Също са чували, че това специално малко бебе е еврейският Месия. И днес милиони всяка година се тълпят около празниците да чуят забележителната оратория на Хендел „Месия“. И в същото време, не знаят и никога не са чували, че малкото еврейско момче в действителност е „Бог, чрез Когото всичко е станало“, както пише Йоан още в началото на своето Евангелие.

Тук липсва традиционната история за раждането на Исус. И това не е случайно! Йоан пропуска яслите и овчарите, дори Мария и Йосиф, за да ни отведе към онова, което лежи под повърхността на всичко, и което може да ни помогне правилно да разберем не само Рождествената, но цялата земна история на Исус Христос.

Със своето забележително начало на Евангелието, Йоан иска всеки от нас да осъзнае, че Детето на Мария, Човекът от Галилея, Който ходи, яде и общува с истински хора от плът и кръв, не е нищо друго освен Създателят на Вселената. Човекът, който плаче до гроба на Лазар, е Онзи, Който е създал цялата палитра на човешките чувства. Човекът, Който бе изморен и жаден до толкова, че да поиска от една самарянка глътка вода, е Онзи, Който е създал в началото първите водородни и кислородни атоми и определил химичното им съединение, така че да се получи вода – H2O – два атома водород и един кислород. (Лукадо). Същият Бог, пише Йоан стана плът и живя между нас… И продължава в 16 стих „от Неговата божествена пълнота всички ние получихме благодат…“

Идването на Исус не е самоцелно… Позволете ми да ви приведа няколко конкретни причини, поради които Исус прие нашата плът чрез утробата на Мария за да получим благодат от Него…

Например, в Ин 3:16 „Защото Бог толкова много обикна света…“

Любовта е решението на задачата наречена Въплъщение. В раждането на Исус Бог слезе при нас за да покаже, че ние наистина сме Негово творение, и създание на което Той държи. Държи до такава степен, че е готов да приеме нашата плът за да ни го покаже.

Повечето хора вярват, че Бог може да съчувства на болките ни, но се чудят дали Той може да преживее истинска съпричастност с нашите страдания. Отговорът е в думите „Словото стана плът…“ Божият Син срещна очи в очи прокажения, разбойника и жената хваната в прелюбодейство. И дори Сам усети върху Себе Си силата на изкушението в пустинята. Той знае какво е болка и какво е скръб. И вижте, как няколко десетки години по-късно, Павел, описва това в Евреи 4:15.

Нека не забравяме също как продължава историята на младенеца Исус –Той пораства и увисва пригвозден на дърво. Това е Бог, Който преживява човешкото насилие, несправедливост и страдание от първа ръка. За да ни покаже колко много държи на нас, и как в любовта Си към нас е готов на всичко! Не съм сигурен, че някой е готов да отиде толкова далеч в отношенията със собствените деца, но Бог го направи, защото е наистина Бог, Който държи на нас. И това е една невероятна утеха в нашите собствени страдания, в нашата собствена битка със злото на тази земя – Той взе участие в същото (Евр 2:14). Но Той дойде не само да изрази Своята съпричастност с нас…

Но и да ни изведе от последствията на греха върху нас.

Вижте как продължава същата 3 глава от Йоан, признанието на Исус, 17 стих, всеки от вас го има на картичката, която намерихте на стола си в началото на службата – „Бог не изпрати Своя Син в света, за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него“.

Спомнете си, какво научи Йосиф от ангела за Сина Си, преди същия да се роди „ще Му дадеш името Исус, защото Той ще спаси Своя народ от греховете Му“. И когато Исус идва, Йоан записва едно от ключовите Му изказвания в тази връзка – 12:46-47

Във въплъщението на Христос ние виждаме желанието на Бога да спаси човечеството, потънало в мрака на греха, неверие и отчаяние. За жалост много хора и днес продължават да живеят с погрешни представи за Бога. Едни Го смятат за начумерено същество, мразещо човечеството. Други си Го представят като абстрактна субстанция, която не й и до нашия живот, до нашите проблеми и нужди. Но почакайте, празникът на Рождество не е ли разкриване на Личност, която се интересува от нас, интересува се точно от нашите проблеми.

И не само това, но Личност, Която прави всичко възможно за да ни освободи от зловещото робство на греха и дявола и да ни отведе на сигурно място – „Аз дойдох…за да не остане в мрак този, който вярва в Мене“ (Йоан 12:46). Бог приема човешка плът в Исус Христос за да ни каже къде можем да сме на безопасно място и Сам осигурява достъпа до това място.

Пол Харвей, разказва любопитна история, която илюстрира тази истина.

Било е бъдни вечер, някъде в Средния Запад. Имало един човек, който гледал на Рождество, като на някаква глупост. Не е бил лош човек, напротив, бил добър и порядъчен, щедър към семейството си, честен в своите отношения с другите. Но не е вярвал във всичко това, което се е говорело по Рождество. Бил е прекалено честен, за да се преструва, че вярва.

«Аз не искам да те огорчавам, казал на жена си, която редовно ходела на църква, но аз просто не мога да разбера тезата, че Бог стана човек. За мен това е пълна безсмислица. Вечерта, на бъдни вечер, жена му с децата отишли на вечерна служба, а той отказал. „Ще се чувствам като лицемер, обяснил той, по-добре да си остана вкъщи. Ще ви чакам”.

Не след дълго, започнало да вали навън сняг. Снежинките ставали все по-големи и по-големи. „Ех, щом е Рождество, нека бъде бяло” – помислил си мъжа. Върнал се към камината и започнал да чете вестник. След няколко минути обаче, се стреснал от глух удар. Чул се още един, после още. Той си помислел, че може би някой хвърля снежни топки в прозореца. Отворил вратата за да разбере какво става, вижда малко ято свити помежду си птици. Сигурно заради лошото време и в търсене на укритие, се опитали да влязат през прозореца. Мъжът си помислил: „Не мога да позволя на бедните птици да замръзнат, но как да им помогна?” Сетил се за навеса, където стояло понито. Там птиците ще им е добре. Той бързо си облякъл палтото и ботушите, и по дълбокия сняг стигнал до навеса. Отворил широко вратата, включил тока. Но птиците не влизали.

„Трябва да ги примамя с нещо” – помислил си човека. Бързо отишъл до къщата, взел малко хляб, натрошил го по снега по посока на навеса. Но за негово съжаление, птиците игнорирали хляба и продължили да се удрят в дълбокия сняг. Опитал се да ги подкара към навеса, като обикаля около тях и размахва ръце. Птиците се разбягали в различни посоки, но не и в топлия, светъл навес. Сигурно им се струвам странно и плашещо създание, казал си мъжа, как да им помогна да разберат, че могат да ми имат доверие? Ако имах възможност само за няколко минути да стана птица, като тях, със сигурност бих успял да ги отведа на безопасно място”.

Точно в този момент започнали да звънят църковните камбани. И човекът замръзнал на място, прислушвайки се към звъна, възвестяващ Рождествена вест. След което паднал на колене, направо в снега, и прошепнал към Бога „Сега зная, защо Ти направи това”.

И Словото стана плът…пише Йоан, преодолявайки точно тази бариера, която човекът не е могъл да преодолее за да спаси птиците. Но Бог го направи! Той стана един от нас, за да ни покаже изхода от безцелното лутане в грях, страдание и смърт.

Аз живея и вие ще живеете – казва Исус на учениците в Ин 14 гл.

Това е истинската история на Рождество, история на надежда… история за това, как Божият Син идва в нашия повреден свят, за да изпитаме прошка, изцеление и свобода. Ап. Павел пише в Колосяни 1 глава „чрез Него ние имаме изкупление – прошка на греховете“, а думите на Исус към Своите съвременници бяха „ако пребъдвате в Моето учение…ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“.

Историята на древният свят е изпълнена с множество митове за богове, които идват на земята за известно време, а като се изморят се връщат обратно. Никъде обаче в света преди и сега е нямало такова нещо, като Бог да стане плът в желанието си да спаси човека. Освен, чудото на въплъщението на Божият Син в древният Витлеем! И това е нашата обща рождествена радост тази сутрин – Създателят стана създание, за да върне човека там, където е бил – в прегръдките и славата на своя Създател и Бог. И самото име „Исус“ от еврейски означава „Бог спасява“.

Историята на Въплъщението безспорно е най-завладяващата история, която светът някога е познавал, и събитие, което няма аналог в световната история. И ако това е вярно, тогава би трябвало да осъзнаем, колко прави са били овчарите да паднат пред Младенеца в яслата, а мъдреците от Изток да оставят работата си и да пътуват хиляди километри през Арабската пустиня за да Го открият и Му се поклонят

Ако Всемогъщият Бог е дошъл на земята, и Синът на Мария се оказва Творецът увит в нашата плът и носещ нашата кръв, тогава нека Го чуем, когато ни казва „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя…и ще намерите покой за душите си“ (Мат 11:28-29). Една рождествена картичка го казва по друг начин: „Словото не е станало философия за да бъде дискутирано, нито теория за да се разисква, нито концепция за да се обмисля. Словото стана Човек за да бъде следван и обичан“.

Ин 1:1-3, 14, 12-13

Рождество Христово е шанс да се родиш и ти – за Бога и вечността! Той се роди на земята и прие човешка плът, за да можем ти и аз чрез вяра в Него да станем Божии деца! А да бъдеш Божие дете – това е следващата завладяваща история, чийто начало можеш да положиш днес, разбира се, ако тя все още не е започнала за теб.

Read Full Post »

Resurrection

Матей 28:1-15

 

Надпис на надгробна плоча: „Тук лежи атеист. Облечен е красиво, но няма къде да отиде…“

„Идиот“, един забележителен роман, от петте най-велики произведения на Достоевски. Който го е чел, сигурно се сеща за репликата на главния герой, княз Мишкин, който възкликва: „те не стават просто атеисти, а непременно ще повярват в атеизма, сякаш това е нова вяра, без дори да забележат, че са повярвали в нищото“.

Ето защо днешния ден е толкова значим за нас. Ето защо Великден е Велик, защото това е денят на добри новини за нашата вяра. Това е денят, в който разбираме, че вярата ни не е в нищото. Това е денят, в който нашия живот се осмисля, така че да не бъдем красиво облечени, но без цел и посока…

Затова Павел пише, с основание, към вярващите в Коринт, ако Христос не е възкръснал, щеше да е напразна нашата проповед, напразна дори щеше да е нашата и вашата вяра, но ето Христос възкръсна от мъртвите… (15). И това променя всичко!

Днешния ден е ден на изключително значими вести. Това го виждаме и в онази възкресенска утрин, преди 2000 години. Вижте акцента в разказа на Матей. Осем пъти се използват глаголите „казвам“ и „съобщавам„. Очевидно е, че онова, което се случило тогава, съдържа мощно послание, което не търпи мълчание и дори отлагане.

Първо, Възкресението е триумфално послание!

Библейския текст, открива как няколко жени се отправят към гроба на Исус, с нагласа и чувства на поражение, но се натъкват на триумф. Отиват с надежда да оплачат Христос в тишина и ако е възможно да помажат тялото Му с благовония, съгласно еврейската традиция. Но до гробницата, пред погледа им се случват изумителни неща – земетресение, стражи вцепенени от страх и небесен посланик, който им съобщава, че Исус е жив и се запътил към Галилея.

Няма Го тук, Той възкръсна…“ – е вестта на ангела. Кратка, но изключително съдържателна и ценна вест. Защото тук не става дума просто за чудо и демонстрация на свръхестествена сила, но пълен триумф на Бога в историята.

Откъдето и да погледнем, възкресението е триумф на Бога. Триумф на сила и божественост. Триумф на живота. Триумф над силите на злото, които не успяха да Го надвият. Триумф на любовта, защото, както е написано, Исус умря и възкръсна за нашето оправдание (Римл 4). Триумф на Божието Царство. Възкресението е събитие, което завинаги промени света в който живеем. Защото означава, че Божието Царство наистина дойде между нас, а на Човешкият Син Му е въздадено за всички Негови изкупителни страдания.

Настъпи не просто един нов ден в историята, но едно съвсем ново, различно време в което Божията изкупителна сила напълно влезе да действа в историята ни. Чрез Възкресението и Петдесятница, оскверненият човек получи шанс да възстанови своята близост с Твореца и това ще продължи докато тази Божия изкупителна сила не освободи от робството на тлението, цялото творение – и нашето тяло, и небето и земята в които живеем.

В Христовото възкресение наистина всичко придобива смисъл и тържество. Ето защо, още щом чуха, виждаме реакцията на жените – „излязоха бързо от гроба… с голяма радост…“ Преди гроба те са изпълнени със страх, несигурност, болка и разочарование, но след като напускат гробницата – в сърцата им има надежда и радост. Това може да даде и направи единствено и само възкресението на Исус!

Но не и докато се занимаваме и разчитаме на зайчета, козунаци и яйца… – глезотии, които временно могат да погалят сетивата ни, но като дойдат проблемите, болката и смъртта, те са абсолютно безпомощни и ненужни.

Бях чел за един баща, чийто малка дъщеря е била починала. Било ужасна трагедия в семейството. И в смъртта на своето дете, бащата изведнъж открил какво означава наистина Възкресението. Той казва: Докато не срещнах смъртта, очи в очи, Великден беше само една дума, приятен ден с бъни зайчета и яйца…но когато някой толкова скъп за теб умира, Великден става всичко…абсолютно всичко…котва в свирепа буря…скала, на която да стъпиш…надежда, която те издига над отчаянието и ти вдъхва кураж да продължиш…Разбираш, как всичко зависи от Възкресението“.

Това е триумфалното послание на този ден. В какъвто и житейски лабиринт да попаднеш, във Възкресението можеш да откриеш винаги изход и надежда. Защото щом Исус е възкръснал, значи е Бог, Който може да отмести камъка и в твоя живот.

И може би дори днес, в живота ти има такива камъни, които пречат да живееш пълноценно, пречат ти да вървиш напред и бъдеш свободен и щастлив. Тогава, Възкресението има добра новина за теб, защото за Бога няма нищо невъзможно.

Ако искаш да видиш най-голямото доказателство за Божията любов? Отиди на кръста! Искаш ли обаче да видиш най-голямото доказателство за Неговите възможности и способности? Отиди в гроба!

И днес, Той все още може да мести камъни, колкото и да са тежки те, само се обърни към Него с вяра и ще вкусиш от Неговата сила и победа. А като вкусиш, ще видиш – казва Писанието, колко благ е Господ! Блажен е човекът, който се уповава на Него! (Пс 34)

Ето защо, Възкресението е още радостно послание!

Вижте как Самият Исус пресреща жените – „Радвайте се!“. Той ги поздравява с призив за радост, защото Възкресението обръща всичко в радост. Далеч, преди Фридрих Шилер да напише „Одата на радостта“, а Бетовен своята 9-та симфония, Самият Исус постави Възкресението в центъра на християнската радост.

И с това християнството е уникално, защото е религия на радостта. В нито една съществуваща религиозна система няма да намерите толкова радост, като в християнството. Ислям, будизъм, хиндуизъм, шинтоизъм и други, във всички тях има страх, терзание и угриженост. Когато в християнството, въпреки, че в центъра му стои страданието на Бога и кръста на Исус, в него има радост. И причината е във Възкресението!

Същите страдания и смърт на Христос в светлината на Неговото възкресение, стават основание за радост. В Посланието към Коринтяните, Павел пише и за страданието в живота на вярващите, и това как на фона на възкресението и бъдещата слава – в тях също няма място за отчаяние. Защото там където има възкресение, болката и смъртта накрая винаги се събират и обръщат в радост, отчаянието в надежда, а телесната смърт в радостта на вечния живот с Бога.

Затова реакцията на жените нека ни послужи за пример на нашия собствен отклик на Възкресението – да се приближим още повече към Христос и Му се поклоним с още по-голям ентусиазъм, дори в болката и страданието си, защото в крайна сметка Възкресението ще погълне всичко това.

Христовото възкресение е мощно послание към онези, които са потънали в разочарование, и мислят, че никога няма да видят Бога в живота си!

Всяка религия е имала и си има критична точка в своето съществуване. И това е, когато водачът изоставя своите адепти, и се прибира при предците си, защото е подвластен на смъртта като тях. Казват, че когато умирал Буда дори животните ридаели като хората. Особено слонът, чийто сълзи били най-големи. И днес, в будизма, слонът е свято животно.

Загубата винаги хвърля в скръб и отчаяние дори най-близките ученици. Същото се случи и с учениците на Исус, които видяха в кръста край на своите надежди и мечти. Някои се отправиха дори към родните си места. 

Но Христос възкръсва и отива при тях! Оказа се, че умиращият Исус не е изчезващ Бог, Който изоставя Своите хора, и зарязва онези, които са възложили упованието си на Него. Напротив, Той умира за да възкръсне и предостави още по-силно и трайно присъствие и близост между тях.

Вижте посланието, което им отправя Самият Исус чрез жените 10б. Сигурно забелязвате елементът на близостта тук, за която говорихме -„братята Ми“. Сега наистина те са братя, а не просто ученици. Кръстът промени всичко, кръвта осигури братска връзка между тях. А възкресението сложи край на всякакви недоразумения помежду им. И всички знаем какво изпитаха тогава онези, които си мислеха, че никога няма да видят Исус, които в страх си бяха дори заключили вратата на къщата, а Той застана пред тях. Разбира се, радост! Йоан пише, че всички се зарадваха, като видяха Господа.

Такъв е резултатът на Възкресението в живота на Христовите ученици, тогава и сега. Страхът и отчаянието нямат повече пагубно влияние върху тях, като преди, защото Онзи, на Когото се уповават, макар и да умря, възкръсна за да бъде с тях завинаги (20 ст.).

И последно, Възкресението е послание, което не оставя никого равнодушен, дори враговете!

Четем в 11 стих, как изплашените стражи се съвземат и тръгват да известят на първосвещениците. Те пък на свой ред, събират спешно съвета на старейшините и търсят решение в създалата се обстановка, и скоро излизат със своята безумна идея – да подкупят войниците за да излъжат, че Христос е откраднат.

Възкресението никога не оставя никого спокоен и равнодушен. Ако не го приемеш, то просто става за теб неудобно, дразнещо, трън в очите, но не и неутрално, защото е невъзможно да видиш живот, там където очакваш смърт и да останеш равнодушен.

Един мой колега (пастир на църква) в Щатите пътувал по малките селски местности, където нямало кой да извършва погребения. И при нужда той ходел редовно с колата на една погребална агенция. Един ден се връщали от поредното погребение, и той се почувствал изморен. Решил да си подремне. Тъй като били в катафалка, той си помислил, че няма да е зле направо да се протегне отзад и да си почине. По пътя, обаче, шофьорът е решил да спре на една бензиностанция и да зареди колата.

Служителят дошъл, сложил да се пълни резервоара, погледнал тялото вътре…катафалка, какво може да има друго… Докато резервоарът се пълнел, обаче, проповедникът се събудил, отворил очи, почукал на прозореца и помахал на служителя. И казва, че никога през живота си не е виждал човек да бяга толкова бързо…

Възкресението винаги разтърсва, събужда реакции, не оставя никого безразличен. Едни се радват, че се случи, други се ядосват, че се случи. Едните бързат да се поклонят, другите бързат да отхвърлят и потулят нещата.

Неутралност нямаше тогава, няма и днес! Защото, ако кръстът може да е просто една история за добър човек, който умрял за другите, то Възкресението променя всичко – добрият човек е Самият Божий Син, Живият, Който бе мъртъв, но сега е жив завинаги и държи ключовете на смъртта и ада. И това не може да остане без отговор! Или приемаш или отхвърляш!

Ще бъдеш ли като жените, които се поклониха на Исус, или като религиозните водачи, които отказаха да Го приемат? В единия случай ще имаш мир и надежда, в другия тревога и безцелност.

Кое е по-доброто? Мисля, че и ти го знаеш! Остава само да вземеш решение…

Read Full Post »

Judas

Тогава един от дванадесетте ученици, на име Юда Искариот, отиде при първосвещениците и попита: „Какво ще ми дадете, ако ви Го предам?“ А те му дадоха тридесет сребърника. И оттогава той търсеше удобен случай да Го предаде.“

Матей 26:6-16

И ти, ли Бруте?“- легендарните предсмъртни думи на Юлий Цезар, убит на 15 март, 44 г. от група заговорници, начело с Марк Юний Брут, когото Цезар е възприемал като син. Според римските историци, в началото императорът яростно се съпротивлявал срещу атаката на убийците, но когато видял сред тях Брут, престанал да се бори, дръпнал горната част от робата си върху лицето и задал известния въпрос: „И ти, ли Бруте?“.

Днес е Велика Сряда – денят на най-знаменитото предателство в историята на човечеството… Юда предава Исус!

Аз не зная кои са били причините Цезар, да бъде предаден от Брут, това, което обаче се случи между Исус и Юда е една наистина голяма загадка. Струва ми се, дори, че ако бихме могли днес да разпитаме Юда за мотивите на неговият избор, въоръжени с всички достижения на съвременната психология и полиграфски методи на изследване, едва ли бихме могли да стигнем до еднозначен отговор, защо все пак този ученик на Исус е станал предател.

Злото не е много лесно, за обяснение, явление, често е заплетено и преплетено до такава степен, че понякога десетки години не стигат на прокурори, следователи и съдии да разплетат нишката на нечие престъпление. Така и с предателството на Юда, трудно можем да посочим категорично какви са били истинските му причини и мотиви дори 20 века по-късно.

Едно обаче е ясно, че предателството е едно от най-ужасните явления в този свят, най-тежките и болезнени преживявания в живота ни като разумни личности.

И тази вечер ви предлагам да видим заедно някои важни истини за предателството през очите на това, което направи Юда спрямо Исус. Защото в крайна сметка, предателството е нещо от което не е застрахован никой, нито в ролята на предател, нито в ролята на предаден. Помнейки обаче за това как идва, какво се случва и какво следва едно предателство, струва ми се, че можем да бъдем по-добре подготвени когато дойде и по-внимателни, за да усетим заченките му в нашето собствено сърце.

Първо, предателството идва обикновено в най-важните периоди на живота ни, и затова е най-болезнено.

Каквото и предателство да вземем в Библията, като например, Йосиф и братята му, Далида и Самсон, Авесалом и Давид, Димас и Павел или Юда и Иисус, почти всички те се случват в най-неподходящи моменти от живота, преди или след някакъв успех, победа или просто ключов момент от живота.

Например, Павел е в Рим, в затвора, очаквайки последния съдебен процес и в предчувствие на наближаваща смърт, и пише до Тимотей за това как точно в този момент всички са го оставили, освен Лука, и споделя болката, която му е причинил най-вече Димас, един от неговите стари помощници, като го остави обиквайки света (2Тим 4). Нещо подобно се случи и с Исус – в най-важния момент от живота Си, когато е имал най-много нужда от близостта и лоялността на учениците Си, Той е предаден.

Предателството е в ръцете на тези, които са най-близо до нас (Ин 13:18).

Христос говори за хранене, защото както и днес, така и в древността това е било знаково, с дълбок символ на близост и приятелство. Врагът не може да те предаде, предава те онзи, който е бил възможно най-близо до вас!

Никой не е застрахован от предателска мисъл.

Предателството е в сърцето на всеки човек. Вижте какво казаха всички ученици – „Да не съм аз, Господи?“ (22ст). Дори онзи, който е имал честта да бъде толкова близо до Христос, в определен момент и в определени условия, може да се изкуши да извърши предателство – какъвто е Юда, например. Това показва, защо е толкова важно да бдим и се молим за да не паднем в това изкушение…

Предателството отваря възможност на враговете да нападнат (Мат 26:50).

Предателството им позволява да отидат там и да направят това, което сами по-трудно биха направили. Марк 1:11 – „те се зарадваха“. Това беше удобен и изгоден случай за тях.

Предателството никога не се случва изведнъж, напротив винаги има прелюдия, има история…

В случая с Юда, виждаме как неговата скрита алчност и страст към парите през годините (Ин 12:1-6), превърнаха този ученик от обикновен крадец в безочлив предател. Погледнете користния въпрос на Юда към първосвещениците в Мат 26:15 – „Какво ще ми дадете, ако ви Го предам?“ Увлеченията винаги започват като нещо безобидно и незначително, но имат склонността да се превръщат в необуздана страст, която накрая унищожава своя носител. От страстта до гибелта понякога ни дели само една крачка!

Алчността и сребролюбието продължат и днес да подклаждат огъня на предателство. Дори спрямо същия Исус! Не са малко днес вярващите, които вместо да търсят първо Божието Царство и Неговата правда, оставят живота си да бъде управляван от земни интереси и блага, което накрая ги погубва духовно и физически?

Затова Писанието съветва и предупреждава в 1Тим 6:8-10 „Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем от него. Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А онези, които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни желания, които потопяват хората в провала и гибел. Защото коренът на всички злини е сребролюбието, в стремежа си към което някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки.“

Случаят с Юда ни учи да бъдем внимателни към най-малките и на пръв поглед безобидни увлечения и наклонности, защото това, което днес ти се струва незначително, утре може да стане твърде значително.

Предателството може да има духовни причини (Ин 13:27).

Означава ли това обаче, че се снема отговорността от Юда? Не, защото хората не са роботи и са отговорни за своите действия, избори и решения, както и техните последствия. Да, Юда очевидно не е действал сам, дяволът го е подстрекавал към това, но моралната отговорност е напълно негова и постъпката му е определена като „злодеяние“ в Деян 1:18!

Предателството може да е част от Божият замисъл за живота ни (Мат 26:24, Деян 1:16).

И Исус и Петър потвърждават, че предателството на Юда е било включено в пътя на Исус към Голгота. То просто е трябвало да се случи и такъв е бил Божият промисъл за живота на Исус.

Може би предателството е понякога лошата необходимост за живота? Или неприятното преживяване е част от Божият план за нас по пътя към нещо по-добро и мащабно, като например, предателството в живота на Йосиф от страна на братята му и спасението на Израел в Египет (Бит 50:20)?

Какво да правим ако сме в ролята на предадени? Вместо да се сърдим, може би по-добре ще бъде смирено да го понесем (Ин 13:27б) и вместо гняв да покажем любов (Мат 26:50 – „приятелю“).

Може да изглежда, че Юда е нямал друг шанс, но това не е така. Дори и да било замислено от Бога това предателство, това не означава, че Юда не можел да се разкае и бъде възстановен, като Петър, например. Очевидно е трябвало да предаде Исус, но той е свободен да се върне при Него ако беше поискал! И това е добър пример за това как предопределението и свободната воля могат да си взаимодействат.

И последно, предателствата определено са най-тъмните времена на живота (Ин 13:30), както за онези, които са предадени, така и за онези които предават. И за Юда бе нощ, и за Исус! С тази разлика, обаче, че за Исус настъпи утро, а за Юда… уви – нощта се оказа вечна.

Примерът на Юда ни е даден за дълбоко назидание както за нашите отношения между нас, така и взаимоотношенията ни с Бога. Ние трябва да помним колко късо е разстоянието между приятел и предател и да бъдем внимателни към най-малките заченки на това изкушение в нас. Защото ако не го направим, то ще разруши нас и онези, с които сме близки.

Но също така имаме и модела на Исус за това как да се справим с предателството, ако сме в ролята на предадени. Впечатляващо е как Исус спокойно възприема предателството на Юда и се отнася към него с доброта и милост. И Той има какво да ни научи!

Затова молитвата е най-подходящата ни реакция в момент на предателство, освен поуката на Писанието. Защото можем да извикаме към Него, Който добре разбира болезнената реалност на едно предателство, и можем да потърсим съвет и помощ да се справим.

Read Full Post »

1133099_p

Лука 19:29-44

 

Откривайки Евангелието на Лука ние попадаме в един удивителен свят на съпоставки и противоположности.

Лука е майстор на контрастите. Може би е вярно преданието, според което евангелистът е бил изкусен художник. А може би, е имал просто нужната проникновеност и честност за реалиите на живота, който е изпълнен с контрасти. И така е пожелал да запечата, макар и на литературно платно, земния живот и служение на Исус Христос, в който също е имало място на разнообразни контрасти. А може би, Лука е имал конкретна литературно-историческа цел и намерение – с помощта на контрасти да доведе своите читатели до по-ясно и по-дълбоко разбиране на същността на различните библейски събития, личности и реакции.

Както, когато, например, поставим бял лист на черен фон, контрастът прави черното по-черно и бялото по-бяло. Или пък, включиш фенер в тъмното, и виждаш хиляди прашинки, които танцуват във въздуха и разбираш, че макар и да си почиствал днес с прахосмукачка, прах има навсякъде.

Лука, очевидно, използва контрастът повече от другите евангелисти. Например, единствено той включва контрастът между реакциите на Захария и Мария на ангелското благовестие. Единствено при него срещаме контраста в Рождествената нощ – Царски Младенец и скромни оборски ясли. По-късно, изтъкнатите храмови богослови и едно 12-годишно момче, което буквално ги сразява с познанията си, духовниците и един обикновен самарянин, Марта и Мария, богаташът и бедния Лазар, 10-те изцелени прокажени и само един благодарен, бирникът и фарисеинът в храма и т.н.

Лука очевидно е майстор на контрастите. Той запомня, търси и композира своя разказ, така че да покаже максимално повече контрасти от времето на Христовото служение на земята, и така, чрез тях да отвори очите на своите читатели на истини, които не се забелязват лесно на повърхността.

Например, кой от всички евангелисти споменава, че Исус е заплакал, и то на Цветница, когато по-голямата част от народа в Йерусалим се радвал и ликувал за Него?

Какъв само контраст?! Радост и сълзи… Народът се радва, а Христос плаче. А Лука, между впрочем, единствен езически автор в Новия Завет, бърза да запише поредната противоположност в своята повест към Теофил. И отново, не без причина и умисъл. А защото знае, че този контраст ще продължи да говори през вековете и разкрива какво точно се случи тогава, или се случваше в града Йерусалим, и сърцата на неговите жители.

Нека си представим, за момент, че втората част от разказа липсва, просто го няма, няма сълзи, само радост, както впрочем е у Матей и Марк. Какво виждаме? Какво е усещането и разбирането ни за случващото се тогава в Йерусалим?

Първо, Христос влиза в град, препълнен с религиозно настроени хора. Които като виждат Христос възседнал на осле, си спомнят за старозаветни пророчества, и правят асоциации с това на Захария, където се говори за Цар, Който ще влезе в Йерусалим възседнал на осле…

Виждаме също бързата им реакция – да почетат героя от това пророчество. Всеки избира своя начин на поклонение, действията им са толкова различни – едни секат клони от дърветата и постилат пред Исус, други събличат горните си дрехи и ги слагат пред Христос, трети, по-надарените с глас, започват да пеят и славословят. Четвърти просто се усмихват и радват – разнообразни действия на хвала и поклонение.

Въодушевлението и възторга били толкова големи, мащабни и завладяващи, че Лука използва думата „мега“(в грцк. текст), нещо наистина значително и велико, което напомня на славословието на ангелите и овчарите в деня на Рождество.

Забележете също и посланието на тази масова хвала – те високо оценят и хвалят Божиите чудеса на които преди това са били свидетели (37). Йоан посочва, например, чудото с възкресението на Лазар. Те се съгласяват също, че Исус е Царят и Този, Който идва от и в името на Господа. Те признават, че Бог е изворът на мир и спасение. Такова, например, е посланието на възклицанието „Мир на небето и слава във висините“.

Картината изглежда толкова завършена и недвусмислена… И си казваме: колко е чудесно, ех да се случеше това в моя град, в моето село…така да посрещнат Бога, така да приемат и почитат Христос или най-малкото да се радват, когато отивам да им кажа нещо за Него.

Има, разбира се, и съпротива. Фарисеите са гневни, не могат да преглътнат гледката която виждат – как тяхната слава е застрашена и отива към Исус… Но противодействието на фарисеите още повече заостря вниманието ни върху масовото поклонение на Исус. Значи наистина е имало такова, значи хората наистина са отдавали извънредна слава на Спасителя и с това са предизвикали гнева на честолюбивите си първенци…

Забележете, как всичко изглежда толкова ясно и чисто, искрено и неподправено…Ех, да беше се случило всичко това сега!

Но…почакайте, не избързваме ли с изводите си? Всичко ли бе, наистина, толкова възхитително и съвършено?

Да, но… само докато Лука не вмъква контраст, докато не вмъква плачещия Исус, и изведнъж реалността се променя, разбираме как, всъщност, е изглеждало всичко това през очите на Онзи, пред Когото всичко се вижда… Ето защо Лука въвежда контраста, ето защо Лука представя плачещия Исус на фона на повсеместната радост и еуфория, защото Бог може би има различна гледна точка от нашата, може би нещата не са изобщо такива, каквито изглеждат…

Ако наистина тази масова хвала на йерусалимски жители, смесени с учениците, била впечатляваща за Него, тогава нямаше ли Той също да се радва?

Или може би Бог не може да се радва? Напротив, Бог се радва (виж Втор 28:63, Иер 32:41), и дори може да ръкопляска (Йез 21:17). Не се ли зарадва Исус, когато видя, въодушевените Си ученици, да се връщат от мисията си впечатлени от действието на Божията сила в тях и чрез тях.

Бог се радва! Но тук, плаче! И това не бяха сълзи от радост, а мъка!

Имаше нещо, което тревожеше сърцето на Спасителя в онази първа Цветница. Той видя нещо, което другите не успяха, защото е Бог, Който вижда отвъд онова, което ние можем.

Той нямаше нужда от скрита камера, за да види, например, Натанаил (Ин 1) да релаксира под смокинята, нито таен агент, който да Му подскаже това, защото пред Него всичко е голо е разкрито, пише Павел в Евреи (4:13). Така вижда и теб, дори в най-закътаното кътче на къщата, и това, което правиш там.

Дори сърцата на хората пред Него са като на длан. Христос четеше мислите на книжниците и фарисеите като книга. Хората винаги са мечтали да могат да четат чуждите мисли, за да разпознават безпогрешно какъв човек стои пред тях. Но уви до днес, няма нито едно научно доказателство за човешка телепатия. Защото има неща, които са прерогатив само на Бога.

И Лука ни представя една от тези ситуации, когато Христос вижда и забелязва нещо, което не се вижда на повърхността. И затова, вместо да се радва, Той плаче!

И плачът Му говори много. Тази Негова емоционална реакция съдържа ценно послание. Тя разкрива нещо важно, а именно как от Негова гледна точка поклонението на народа не е било така съвършено, както изглеждало. Имало пропуск и то такъв, който да предизвика сълзи у Него. Нека погледнем 41-42, 44б стихове…

Оказва се, че можеш да почетеш Исус, без да видиш в Него своя мир и спасение. Можеш да посрещнеш с възторг идващия в името на Господа, и да не забележиш, че това е самият Бог, Който те посещава. Именно такава е била задкулисната реалност на събитието в Йерусалим тогава, която предизвика тъга у Христос.

Тук не става дума задължително за фалш и лицемерие… Много е лесно да прикачим етиката на двуличник, и да кажем за някой, че пред мен е добър, а зад мен гроб копае, или – на лице светец, а на сърце крадец. Едва ли можем да кажем това за общата народна хвала към Исус тогава.

Ако е било така, Исус нямаше да ги защити пред фарисеите. Нямаше изобщо да им приеме поклонението, защото знаем, че за Бога е отвратително, когато някой се приближава към Него с устни, а със сърце стои далеч от Него. Така, че тук не става дума изобщо за лицемерие и демагогия.

А за нещо по-различно, нещо, което изглежда по-безобидно, но не и по-безопасно, и това е искрената вяра, но плитка, искрено, но плитко поклонение, искрено, но плитко ученичество и християнство. С други думи, повърхностно, което засяга само част от нас, ума и чувствата, например, но не и по-дълбоко – сърцето и волята, които са средоточието на истинското преобразяване на цялостната ни същност.

Соломон пише в Пр 4:12 „от всичко, което трябва да пазиш, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“. Ето защо Бог държи вярата и поклонението да стигнат до тази дълбочина, защото стигнат ли дотам, животът се преобразява от корен. Стигнат ли дотам, трудно може някой или нещо да ги изведе обратно.

Вижте притчата за сеяча и доброто семе… Приемане има у всички, с изключение на падналото край пътя. И на камъка, и в тръните, и в добрата почва, семето падаше и се приемаше. Хората слушаха и приемаха. Но на различна дълбочина…

Вземете, например, падналото на камъка – семето бе посято, Божието слово бе прието, дори с радост – има емоция, има ентусиазъм, има интелектуална оценка и емоционална реакция, но дотам! И ние четем, че доброто семе не успя да пусне корен…Защо? Защото почвата е малка, има само няколко сантиметра отгоре, а после камък… Приложено в реалния човешки опит, това означава, за кратко време, хората тръгват, вярват, разпалват се, и дори славословят Бога, а после всичко пресъхва и угасва…

Това е трагедията на плиткото християнство…вяра, която не стига до дълбочина, до сърцето, до центъра на нашата същност, а само донякъде.

Ето защо Христос плачеше… Не защото поклонението е било лицемерно и фалшиво, но защото всичко е било толкова плитко, че те дори не проумяха и не разбраха, че ги посещава Самият Бог, а не просто някой, който идва в Неговото име.

Интересно допълване намираме у Матей и Йоан. Матей подчертава, че множеството приемаше Исус, като пророкът от Назарет, а Йоан разкрива славословието като плод на емоционална възбуда около възкресението на Лазар. В 12:18 четем „затова народът Го посрещна така, защото беше чул, че Той е извършил …чудо“.

Както и днес… Има чудо – има хора, няма чудо – няма хора, а и там, където дори има чудо нещата са временни, затова и народът е казал: всяко чудо за три дни

Такава е същността и трагедията на плиткото християнство, което стига само до ума и чувствата. Докато има нещо да впечатлява и възбужда, всичко е ок, но идва ли време на изпитание, казва Исус, те отстъпват от вярата (Лука 8:13). Забележете, вяра има, но плитка, и затова няма трайност и стабилност.

Вглеждайки се в случая с множеството тук, виждаме също, че имаше отворени ръце, но затворени очи, дарове, но не и доверие, постлани дрехи, но не и сърце…

Ето защо Исус плаче! Не защото хората не дават, а защото дават, без да разбират на Кого точно дават. Хвалят, но без да Го приемат! Жертват различни неща от себе си, без обаче да Му предоставят самите себе си! Как е възможно това?

Ами, достатъчно е да погледнем около себе си, а може би и вътре в себе си и ще видите как това е напълно възможно да се случи дори днес.

Случва се всеки път, когато някой живее в духа на: „Благодаря Ти, Господи, но стой настрана от моя живот. Слава на Тебе, Боже, Ти наистина Си велик, правиш уникални чудеса, но не искам да ми налагаш Своите ценности, не искам да ми натрапваш Своите разбирания и воля. Дръж ги при Себе Си! Иначе си страхотен!“ Синдромът на първата Цветница… Хем хвалят и приемат, и хем са далеч от Неговия мир и господство.

А в крайна сметка идват и последствията… Онова, което не стои здраво, рано или късно пада. Онова, което няма корен, рано или късно умира… Такава е съдбата за жалост и на плитката вяра и плиткото ученичество, рано или късно то просто приключва.

Такава е била съдбата и на Йерусалим, който е бил изключително развълнуван от Идващият в Господнето име, но дотам! Понеже нямаше истинско посвещение, бурните чувства бързо приключиха и Марк с тъга отбелязва: „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте” (11:11).

Къде бе множеството? Къде бяха всички онези, които току що викаха „Благословен е Царят!”? Уви…те си останаха там, където бяха и преди това. Надявам се, да е имало поне някой от тях сред онези 3000 повярвали в Деня на Петдесятница!

А иначе, това, което каза Исус за физическите последствия, също се изпълни. Не изминаха и 40-т години, когато целия град легна в руини. Случи се по време на Веспасиян и неговият син Тит. А историческото и археологическото свидетелство за това е Стената на Плача в днешния Израил, където до днес евреите оплакват загубата на своя знаменит храм.

Радост и сълзи…

Цветница е празник на дълбоките контрасти чийто главен извод е да не изпуснеш Месия, докато Той е близо до теб. И ако искаш да го впечатлиш, дай Му сърцето, всичко друго е недостатъчно!

Как стоят нещата с нас днес?

Ето, точно, като в Йерусалим, пеем: „Осанна във висините…Благословен е Царят! Който идва в Господното име…“, дори сме донесли върбови клонки тук…

Дали, обаче, Исус също се радва с нас, с теб, като гледа на сърцето ти, приоритетите и начина ти на живот, или има нещо, което Го кара да плаче за теб, дори днес…точно като в Йерусалим тогава?

Нека преосмислим вярата си, нека преосмислим поклонението си, нека преосмислим цялостното си отношение към Бога и нашата ангажираност с Христос, така че да бъдем винаги радост за Него!

Read Full Post »

family tree of Jesus„Книга за родословието на Иисус Христос, Син на Давид, Син на Авраам. От Авраам се роди Исаак, от Исаак се роди Яков, от Яков се родиха Юда и братята му, от Юда се родиха Фарес и Зара от Тамар, от Фарес се роди Есром, от Есром се роди Арам, от Арам се роди Аминадав, от Аминадав се роди Наасон, от Наасон се роди Салмон, от Салмон се роди Вооз от Раав, от Вооз се роди Овид от Рут, от Овид се роди Йесей, 6от Йесей се роди цар Давид. От цар Давид се роди Соломон от жената на Урия, от Соломон се роди Ровоам, от Ровоам се роди Авия, от Авия се роди Аса, от Аса се роди Йосафат, от Йосафат се роди Йорам, от Йорам се роди Озия, от Озия се роди Йоатам, от Йоатам се роди Ахаз, от Ахаз се роди Езекия, от Езекия се роди Манасия, от Манасия се роди Амон, от Амон се роди Йосия, от Йосия се роди Йоаким, от Йоаким се родиха Йехония и братята му – по време на преселението във Вавилония. А след преселението във Вавилония от Йехония се роди Салатиил, от Салатиил се роди Зоровавел, от Зоровавел се роди Авиуд, от Авиуд се роди Елиаким, от Елиаким се роди Азор, от Азор се роди Садок, от Садок се роди Ахим, от Ахим се роди Елиуд, от Елиуд се роди Елеазар, от Елеазар се роди Матан, от Матан се роди Яков, от Яков се роди Йосиф, мъжът на Мария, която роди Иисус, наричан Христос.“

 

В пиесата на британския драматург Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ главния герой е попитан да разкаже за миналото на своето семейство. Мистър Уординг се кълне, че е изгубил и двамата си родители и че са го намерили в куфарче на гарата. Взрива от негодувание, с който е била посрещната тази вест, е един от най-комичните моменти в цялата пиеса. Една от героините в нея, Лейди Бракнъл възклицава: „Загубата на един от родителите още може да се разглежда като нещастие, но да изгубиш и двамата, мистър Уординг, си е направо небрежност…“ и не след дълго добавя: „Аз много ви препоръчвам, мистър Уординг, възможно най-скоро да се обзаведете с роднини“.

Проблемът е, че в много обществени групи, дори в либералния западен свят, където се говори и цени идеята за равенство, да имаш и познаваш своето родословие е важен и съществен момент.

Особено тогава, когато има какво да се покаже, за някои изучаването на семейните корени им позволява да почувстват своята значителност. Достатъчно е тук да си спомним дори българския сериал „Столичани в повече“ и Славея Лютова, която си сменя фамилията на Бурова, за по-висок генеалогичен имидж в обществото.

Днес също става все повече популярно да се знае родословието с цел ранна диагностика и лечение на някои заболявания, защото част от гените си получаваме в наследство от своите дори далечни роднини.

Така скучните на пръв поглед родословия, се оказват доста значими в определени моменти и обстоятелства от нашия живот.

Тази сутрин бих желал да обърнем внимание върху родословието на нашия Спасител Исус Христос. Откривайки Новия Завет, първото, което вижда съвременния читател още на първата му страница е списък с непознати и дори странни имена. Но това съвсем не означава, че четенето им или изучаването им е загуба на време.

Напротив, когато внимателно изследваме приведеното родословие на Исус, тук, от Матей, ние ще установим, че то е като тръбния звук, като гласа на градския глашатай, които призовават за внимание, така и това родословие в началото на Евангелската история съдържа изключително важен апел към читателите за тяхното внимание към същността на Исус и Неговата човешка генеалогия, най-вече в това, че Христос не е изолирана фигура в човешката история, или митичен новатор.

Напротив, Матей, който пише своето Евангелие към евреите, които стриктно са наблюдавали своите семейни корени, показва, че Исус е рожба на дълга линия от поколения в историята на Авраам и потомството му. Той не се е появил случайно и чрез случайни хора. Напротив неговата история е щателно планирана, родословието Му го отвежда до факта, например, че е син на Давид и на Авраам.

Някои читатели наистина може да сметнат генеалогията на Исус за скучна и безполезна, и може би някой, дори от нас присъстващите тази сутрин, са имали изкушението изобщо да не я четат.

Днес обаче, на Рождество, ви предлагам да се върнем към нея и да видим какво означаваше тя за Самият Исус и дали не означава нещо и за нас, дори днес, в 21 век.

Първо, родословието на Исус демонстрира цял куп исторически реалности.

Вече споменахме една от тях, а именно, че Исус не е откъсната фигура в човешката история. Той може да бъде проследен обратно до самият Авраам. Неговото потекло може да бъде адекватно измерено на фона на предишните времена и събития.

Например, че Христос е имал правилното родословие за да бъде обещания Месия. Родословието Му започва от Авраам, което урежда въпроса за Неговата националност и обещанието на Бога на Авраам, още в Битие 22:18, че в неговото потомство ще се благословят всички народи на земята. Когато Исус се ражда, Новия Завет Го определя като семето на Авраам, чрез което дойде това благословение не само върху юдеи, но и езичници…

От родословието ясно се вижда, че Исус дойде също чрез Давид, което урежда царственото Му право. В редица старозаветни пророчества касаещи идването на Месия, ясно се подчертава, че Той ще дойде от дома и рода на Давид. Вижте, например, Исая 11:1-2…

Каквото и да бе правил Исус, ако Той не е бил потомък на Авраам и Давид, Той не можеше да бъде Месия. Матей обаче посочва че Исус е имал перфектното родословие за да бъде обещания Месия.

Родословието на Исус посочва също как Бог действа в историята, изпълнявайки редица Свои обещания към Авраам, Исаак, Яков, и Давид.

В Матей 1:16 пък намираме един много важен исторически и богословски детайл. Изразът „роди“, който се повтаря за всеки мъж в наследствения списък, тук липсва. И това не е случайно. Защото Йосиф, който макар и посочен тук като законния баща на Исус, не бе Неговия истински биологичен такъв и по този начин се загатва за божественото начало на Исус.

Второ, родословието на Исус отхвърля цяла група лъжливи предположения, а именно:

    1. Това, че християнството е шовинистично, в този смисъл, че омаловажава жените и ги дискриминира. Тук обаче виждаме 4 жени включени в родословието на Исус, които, с изключение на Рут, дори не са били кой знае какви бележити жени.
    2. Това, че юдаизма е бил напълно ексклузивен, изключващ изцяло другите народи в привилегиите на вярата и духовното наследство. Забележете обаче факта, че дори в списъка на месианското родословие са включени поне 3-ма чужденци, за които със сигурност знаем –Рахав, Рут и Ветсавея, а може би и Тамар също, както някои предполагат.
    3. Това, че Йосиф е биологичен баща на Исус – вече видяхме, че това очевидно отпада също на фона на прецизната историческа генеалогия на Исус, която дава Матей. Мария, а не Йосиф е посочен като родител тук!

Родословието на Исус е важно за съвременния читател и в този смисъл, че прави неоснователни и дори нищожни редица оправдания и извинения от страна на човеците.

Погледнете колко странни съдби има в родословното дърво на Исус:

      1. Жените, които споменахме вече.
      2. Най-малко трима чужденци в едно юдейско родословие.
      3. Някои от хората в списъка са с много лоша репутация – като лоши­те момичета Рахав и Витсавея, например, и лошото момче Манасия.
      4. Някои са напълно непознати лица.
      5. Някои са добри, но са правели ужасни неща.

Цялото това разнообразие ни учи обаче на нещо, а именно, че отделните лица, индивиди, не е задължително да бъдат обусловени биологически в характер и морал от такива хора в своето минало и бекграунд. Нито благочестието, нито безнравствеността имат строга наследственост.

Днес много се говори за наследственост, но не само в областта на имотите, но гените и морала. Много съвременни психолози оправдават явни грехове с наследственост, с дефектни гени и какво ли още не. Например, хомосексуализма се посочва, като биологически детерминиран, или предопределен. Също и алкохолизма.

Библията обаче ни показва достатъчно категорично, че грехът е избор, а не вроденост. Ние се раждаме с греховна наклонност, но вършим грях поради съзнателен избор да го правим. Това, че Рахав е била блудница, не направи автоматично всички свои деца такива, поради генетични причини. Или, пък, например, как да обясним феномена Манасия, при положение, че баща му, Езекия е един от най-благочестивите царе в Юдея?

Второ, разнообразието от несъвършени хора в родословната линия на Исус показва, че отделните индивиди също не е задължително да се влияят от постъпките на хората преди тях.

Йосиф, например, не повтаря грешките на Давид или Соломон. Езекия вместо да се влияе от дълбокото отстъпничество на баща си, Ахаз, напротив, му се противопоставя във всичко – събаря кумирите и ашерите, и се прилепи толкова към Бога, че се казва за него, че нямаше подобен на него между всички юдейски царе, нито преди, нито след него (4Царе 18).

Всичко това говори много за оправданията и извиненията в наши дни: (1) „Аз не мога да служа на Бога заради лошата и неугледната ми родословна история“; (2) „Моята майка/баща, бяха такива, какво мога аз да направя?“; (3) „Аз съм толкова грешен, че Бог никога няма да ми прости, още повече да ме употреби за Своите цели“; (4) „Моите предци не са били християни“. И какви ли още не извинения можем да чуем днес. Може би някой дори от нас тази сутрин си е позволявал да мисли за нещо подобно.

Скъпи мои, родословието на Исус може да ви помогне да се справите с всички тези притеснения, смущения и извинения. То ни учи, че Бог не е ограничен от нашите традиции и дребни предразсъдъци. За Него няма значение нито племенния, нито расовия, нито половия, нито социалния ти произход и статут. Ние всички сме равни в Неговите очи.

Нещо повече, Бог е готов да използва в Своя спасителен замисъл всеки човек, а не само тези със съвършен произход и минало. Миналото е без значение, важно е днес, дали си достъпен за Него или не. Рахав бе езичница, с гнусно минало и несигурно бъдеще. Но в момента, когато тя отвори сърцето си за Бога, бе спасена и включена в най-великата родословна линия в човешката история, тази на Исус Христос, и е дадена за пример на вяра наред с Авраам и Мойсей.

Може би ти си мислиш дали е възможно същото да се случи и с теб? Възможно е, и дори Бог с нетърпение те очаква да те включи в Своя план за спасение. Просто ела при Него и Му се довери. В Матей 11:28 Исус се обръща към множествата със следния призив: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“. Без значение с какво си обременен и какъв е характера на твоето бреме, също и откога се мъчиш с него, ела при Христос и ще намериш покой на душата си. Може би това Рождество ще стане първото, в което ще отпразнуваш своята свобода, спасение и мир. Всичко зависи от теб!

И така, на Рождество, вместо да избягваме, е добре отново и отново да се връщаме към родословието на Исус.

Първо, за да открием Исус, като верния Месия, обещан още в далечни времена, чрез Когото идва благословението и спасението за всички човеци.

И второ, за да открием извора на своята собствена значимост, който е Бог. Родословната линия на Исус ни показва, че Той е Бог на невероятна благодат и милост, готов да включи в Своя замисъл на спасение всеки, без значение, какви грешки сме направили и колко зли сме били.

В Него мръсното може да стане чисто, невероятното става вероятно, незначителното става значимо! Спомнете си свидетелството на Павел в 1Кор 15:8-10б…

* Редица идеи и мисли в тази проповед дължа на N. T. Wright, for Everyone Bible Studies, Matthew

 

Read Full Post »

Older Posts »