Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for декември, 2017

Но това, което беше за мене придобивка, заради Христос го сметнах за загуба. Наистина смятам, че всичко е загуба в сравнение с предимството да се познава Иисус Христос, моят Господ, заради Когото се отрекох от всичко. Всичко за мене е смет, за да придобия Христос и да пребъдвам в Него. Аз търся не своето оправдаване, произхождащо от Закона, а придобиваното чрез вяра в Христос – оправдаването от Бога чрез вярата, за да позная Него и силата на възкресението Му, да споделя страданията Му и да умра подобно на Него, та дано достигна възкресението от мъртвите.
Не мисля, че вече съм достигнал нещо или че съм станал съвършен, но се стремя, дано постигна това, заради което Иисус Христос ме завладя. Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: забравил това, което остана назад, и отправил се към това, което е напред, аз се стремя към целта – към наградата на небесното призоваване от Бога чрез Иисус Христос. 
И тъй, нека ние, които се стремим към съвършенство, да мислим така
Филипяни 3:7-15а

Една жена е влязла в банята си вкъщи и вижда как мъжа й се опитва гълтайки корема си да се претегли на кантара. Жената си помислила „Ама че работа, той наистина ли си мисли, че с гълтане на корема ще намали килограмите си“ и саркастично подхвърлила на съпруга си -„Скъпи, това няма как да ти помогне!“ „Напротив, ще ми помогне“ – отвърнал съпруга, – това е единствения начин да видя числата долу“. 😊

Не зная дали някой от нас е стигал някога до подобна манипулация за да види числата на кантара, но вероятно всички ние, всеки по своят си начин, тези дни, се опитваме да погледнем на едни други цифри и дори отвъд тях – тези от календара на изминаващата година, и да си направим една рекапитулация за „килограмите“ на живота, работата, учението и т.н.

Така е в края на годината…идва време на равносметките.

Някои обръщат внимание на приятните неща, други напротив се фокусират върху загубите, трети мислят за поуките през годината, четвърти подобно на финансовите анализатори, които наблюдават вълнообразните движения на акциите и валутите, така и те се оглеждат назад за да видят върховете и спадовете в техния живот през годината и направят съответните изводи.

И всичко това е добре и прозорливо, защото кога другаде, освен в края на годината, е най-подходящото време за всичко това.

Шина Йенгър, професор от Колумбийският университет и световен експерт в областта на изборите и решенията, е открила, че средностатистически, човек взема около 70 осъзнати решения на ден, или… 25 550 решения през годината! Което потвърждава старата философска истина, че животът ни е сбор от всички наши избори и решения.

Затова краят на годината е един невероятен шанс да спрем и направим преглед и анализ на изборите и решенията си през годината, приоритети, ценности, стремежи и цели, шанс да претеглим живота си и да видим накъде клонят везните.

Защото в крайна сметка, знаем от Писанието, че животът всъщност е едно настойничество – на време, възможности, таланти, знания и други дарове и ресурси, които Бог ни дава да управляваме по начин, по който Той да бъде прославен, а ние да станем повече подобни на Неговият Син, нашият Спасител Исус Христос. Затова винаги съм казвал, че да бъдеш духовен според Библията е въпрос не само на четене и молитва, а и отношение към ресурсите, които Бог ти дава, дали като дарби и възможности, време и пари, съпруг или деца, това как ние се отнасяме към тях, разкрива твоята и моята духовност.

И знаете ли, едва ли има по-подходящо време от края на годината, за това, да теглим чертата и видим къде сме. Затова изключително дълбоко ценя онези хора, които не претъпкват 31 декември в суетата около това как да посрещнат „весело“ Новата Година, а се спират, размишляват, измерват вярата и живота си и извличат поука, дори от най-големите си провали през изминалата година. И трябва да ви кажа, че именно там обикновено получаваме нашите най-добри уроци в живота – не толкова от добре свършената работа, колкото от най-големите си грешки, които осъзнаваме и анализираме.

И тази сутрин бих желал да разгледаме свидетелството на Павел към вярващите в Филипи, като възможност да открием някои полезни прозрения и напътствия в края на годината. Разбира се, апостолът говори за много по-широка рамка от една календарна година. Той споделя може би за период в своя живот дълъг около 20 години. Но изводите, до които стига Павел, може да ни са от голяма полза за нас и в обстоятелствата на една годишна равносметка.

Ето го и първият извод, който откриваме в свидетелството на Павел за нас – загубата, не те прави автоматично неудачник (8).

В много отношения, аз завършвам тази година по-зле, отколкото съм планирал и очаквал. Много от нещата, които съм искал да се случат, уви, просто не се сбъднаха. Може би същото се отнася и за всички вас. Зная, че при някои от вас дори нещата са още по-лоши. Случиха се неща, които не сте искали да се случват – като загуба на работа, доходи, здраве и дори любим човек…

Но знаете ли, загубата не винаги е нещо лошо, а още по-малко тя трябва да е определяща за качеството на живота ни. Да, тя може да измести нашия фокус, да размести някои наши приоритети, но по-никакъв начин не бива да гледаме на загубата като край на всичко. Напротив, трудностите и страданията в живота са полезни и откриват очите ни за много по-важни неща в нашето човешко битие, а в някои случаи дори ни позволяват да открием неща, които преди това не сме притежавали.

Павел, споделя на вярващите във Филипи, че именно такова нещо му се е случило, преди години. Той е изгубил много неща, като станал християнин. От някои придобивки, той дори сам се е отказал. Но въпреки тези загуби, той се определя като печеливш. Апостолът нито за миг не е помислил за себе си, като за „карък“ човек- някой, който не сполучва, а напротив, въпреки загубите, той счита себе си за спечелил много повече, отколкото е изгубил.

Чуйте още веднъж неговото свидетелство – 8 стих. Забележете какво трябва да определя успеха и качеството на живота ни – не загубите, а печалбите, трябва да определят нашия живот, особено това трябва да важи за нас, християните, които чрез Божията благодат сме приведени и призовани да се движим в съвсем друга плоскост на Божията ценностна система. Най-важното, което откриваме за нея в Писанието спрямо нас човеците, е нейния център, който е човешката личност и душа, която е вечна. В този смисъл определящо е не какво губи човек във физически или веществен план, а какво печели за душата си.

Докато беше на земята, Христос директно се обърна към учениците Си и им откри тази истина, като каза: „…каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си…“ (Мат 16:26, СИ) Така придобивките и загубите в живота ни трябва да се разглеждат в съвсем друга плоскост и ъгъл – от гледната точка на душата и вечността, а не веществената част на живота ни.

Вземете случая с вавилонския цар, Валтасар. Един изключително успял монарх, в ръцете му е била най-голямата за онези времена империя, с безчетни богатства от покорените народи. Според човешките измерения е достигнал може би най-високия праг на успеха. Но в Божиите очи, уви нещата бяха съвсем различни – „претеглен си на везните и си намерен твърде лек“.

Виждате колко са различни Божите везни от човешките. И Самият Исус подчертава това в Лука 16, като казва, че „което е на почит сред хората, (обикновено) е мерзост пред Бога“.

Ето защо, поглеждайки назад, ние трябва да мислим, не какво сме изгубили във физически или веществен план, а за това, което имаме в Христос и сме спечелили за душата си. Може да съм изгубил работа, например, но ако с това съм станал по-близо до Бога и повече посветен на духовните неща, тогава аз не съм губещ, а печеливш. Ако съм изгубил близък човек, но през това време съм разпознал по-ясно в църквата своето духовно семейство, аз също не мога да се нарека губещ. Ако съм се разболял физически през изминалата година, но по време на моето боледуване съм открил лек за душата си, намерил съм мир с Бога, аз не съм карък човек, напротив, аз съм сред най-печелившите през изминалата година, защото съм придобил неща с вечна стойност.

Нека не гледаме на загубите с очите на света около нас, а тези на Бога и Неговото Слово. Защото един ден всичко ще премине, но Божието ще остане и пребъде. Ето защо истински щастлив е онзи, който намира своето щастие във вечните придобивки.

Вторият извод или съвет, който откриваме в свидетелството на Павел тук е – важни са основите – и по-точно колко е важно в основата на нашата ежедневна праведност през годината да бъде любовта към Христос, а не религиозния обред, традиция и закони – 7-8, 9 ст.

В края на една година, много от нас се замислят за качеството на духовния си живот, който са живели през годината. И обикновено в тази духовна равносметка включваме външната страна на нашия християнски живот – нашето поведение, дела и служение.

Тази сутрин обаче бих желал да помислим не за това, което сме успели или не успели да направим в духовен план, а за това как вършим онова, което вършим, с какви подбуди и мотиви живеем своята вяра пред Бога.

Знаете ли, ако попитаме повечето християни защо правят това или онова за Бога, защо ходят на църква, защо се молят, защо четат Библията, защо дават десятък и т.н., вероятният отговор на повечето от тях ще бъде – „защото така казва Библията“, „защото така казва Бог“. И това тяхното „защото“ на пръв поглед изглежда напълно приемливо и дори „библейски“.

Но такива християни, които ходят с Бога в атмосфера на студено религиозно задължение да правят това или онова, защото това го изисква Бог, рано или късно идва време когато изпитват сериозни проблеми с мотивацията. Идва време, когато те се изморяват и казват „не мога повече“. Духовният им живот се превръща в товар, който отнема цялата им радост в живота. Вътрешно са изпълнени с протести и ропот, защото сърцето им е раздвоено между това, което се изисква от тях и техните собствени желания.

И в един момент те просто не издържат и се сриват…като децата, в чийто отношения с родителите има само робско послушание – студена воля, която изпълнява и прави нещо, поради страх от камшика или просто авторитетното „защото аз така казвам“, като в едноименната американска комедия, в която една властна майка се опитва на всяка цена да подреди живота на една от своите 3-и дъщери – „защото аз така казах“. Да, за определено време това може да действа и върши работа…Но в такива отношения няма трайност, защото няма сърце…

Така и с много християни, които ходят и служат на Бога, само защото Библията така казва, и Бог така казва, рано или късно се сблъскват със сериозни кризи във вярата и своята мотивация да ходят с Бога.

Искам да ме разберете правилно – аз не казвам, че да правиш нещо, защото така казва Библията или така е казал Бог – е недобро. Напротив, Неговият авторитет за нас трябва наистина да ни смирява – във всичко, което мислим и правим ние трябва да се съобразяваме с Неговото мнение и воля, защото ние сме човеци, а Той е нашият Създател и Бог.

Проблемът идва тогава, когато оставяме задължението и страха да задвижват нашите отношения с Бога – когато правиш нещо от робски страх пред господаря, който те изтощава, ограбва и ти нямаш никаква радост и удоволствие в това, което правиш, защото го правиш не защото искаш, а само защото някой ти казва какво да правиш. Съгласете се, че в такива отношения, в които няма сърце, няма да има и искреност, а лицемерие.

Затова, когато Библията говори за отношението на човека към Бога, подчертава, забележете дори още в закона – „Обичай Господа, своя Бог, с цялото си сърце, от цялата си душа и с всичките си сили“ (Втор 6:5). Обичай! И това е красотата на истинските и трайните отношения, на истинското служение и даване…когато идва от сърце, което обича.

И Самият Бог казва, че благоволи не просто в жертвите, а в жертвите, които са от сърце. Спомнете си, какво каза Той на Моисей, когато е трябвало да започне строежа на скинията и се събираха приноси от народа за това. Тогава Бог каза: „от всеки човек, който дава от сърце, вземайте принос за Мене“ (Изход 25:2). Сърце, което служи, любов, която дава – това е Божият модел и стандарт за истински отношения – било с Бога, било с хората на улицата, в църквата или семейството между съпруг и съпруга или родители и деца.

И такива отношения виждаме тук между Павел и Христос – сърце, което е толкова запалено по Исус, че е готово всичко да загуби и от всичко да се отрече, само да познава и бъде с Възлюбения си Спасител. Когото толкова много обича и превъзнася, че за апостола дори ще е чест ако успее да сподели и страданията Му, и копнее даже да умре подобно на Него – 10 ст.

Съгласете се, че в такива отношения никога няма да се повдигат въпроси или оправдания от типа на – „а защо аз?“, „ох, Господи, пак ли?“ или „не искам“, „не ми е удобно“ и т.н. Защото обичаш ли някой нищо вече не е същото. Обичаш ли нещо, ти не само го правиш, а го правиш по-най-добрият начин и го правиш с радост и удоволствие. И още – чакаш с нетърпение да го направиш. Дори си готов да преодоляваш препятствия за да го направиш. Както пише Шекспир: „всяко препятствие само засилва любовта“. А Соломон заявява, че „големи води не могат да угасят любовта, нито реките могат да я потопят (8:7).

Любовта, а не задължението и страха, е факторът за трайни и радостни отношения.

Ето защо, всеки от нас трябва да се запита съвсем сериозно тази сутрин за причините и мотивите, които движат отношенията му с Бога? Дали правя това или онова в моята християнска практика защото обичам Бога и Той е моето най-голямо богатство и наслада в живота, или защото така се изисква от мен, такава е традицията, такива са религиозните обреди на църквата?

Знаете ли, битката на Бога с фарисеите продължава и днес, с хората които миеха чашата и паницата, и даваха десятък от джоджен, копър и кимион, а пренебрегваха вярата и любовта. Хора, които и днес разбират светостта като безгрешност, а не като посветени отношения с Бога. Бог, Който винаги е търсел преди всичко сърцето ни, а не онова, което правим.

И спомнете си упрека Му към църквата в Ефес – зная делата ти, зная труда и служението ти, зная, че си чудесен разпознавач на лъжливите апостоли, и дори зная как си понасял хули заради Мене, „Но едно имам против теб: ти изостави любовта, която имаше в началото. Затова, спомни си къде беше преди да паднеш, и се покай…В противен случай ще дойда при теб и ще махна светилника ти от мястото.“ (Откр 2)

Забележете упрека – твоята любов не е като в началото. Ти може да си добър в делата си, да си редовен на църква и дори да даваш редовно в дискуса, и в същото време, сърцето ти да е студено за Бога и хората. А случи ли се това, всичко останало е без значение (1Кор 13).

Затова в края на годината Божието Слово ни предизвиква да анализираме не само това, което сме направили или не успяхме да направим, а най-вече сърцето си – причините, мотивите, атмосферата в която сме вършели едно или друго нещо, най-вече за Бога.

Дали можем да кажем също като Павел, че единствената причина за всичко, което правим е Христос и любовта ни към Него? Ако не, тогава решението е да се покаеш и спомниш къде си бил в любовта си в началото и да се върнеш…докато още можеш!

И последно – никога не губи надежда в своето християнско състезание (12-15а).

Не знам дали сте гледали филма „Огнени колесници“, стара британска спортна драма осно­вана върху реална история за двама спортисти участвали в летните олимпийски игри през 1924 г. в Париж.

Ерик Лидъл, син на шотландски мисионер в Китай се подготвя за състезание по бягане на 100 метра. В последния момент обаче научава, че му се пада да бяга в неделя. Като верен християнин той отказва надпреварата в Господния ден, въпреки силния натиск от страна на Уелския принц и британския олимпийски комитет. За сметка на това обаче му се отваря възможност за състезание на 400 метра в четвъртък, което той приема с благодарност, макар и да не е неговата дисциплина. Така в неделя той проповядва в Париж, а в четвъртък излиза на игрището да бяга.

Това, което обаче се случва с него по време на бягането има пряко отношение към думите на Павел в този текст. Точно, когато състезанието достига връхната си точка – остана последния крос, в един от завоите спортистите се сблъскват помежду си и единия от тях е избутан извън границите на пътеката за бягане. Това е Ерик Лидъл. Повечето от нас, вероятно, в такъв момент, биха си казали, всичко свърши, състезанието е загубено, няма надежда. Но не и Лидъл, който сякаш преди това е чел този пасаж от посланието на Павел. С бързината на светкавица същия се изправя, догонва останалите, възстановява дефицит от цели 20 метра и печели състезанието.

Спортистите-лекоатлети знаят, че състезанието не се смята за спечелено или загубено, докато не стигнеш финалната лента.

Скъпи мои, колко е важно да не губим надежда в нашето духовно състезание, наречено християнски живот. Ето, един пореден откъс от него сме изминали през 2017-а. И може би някой от нас, подобно на Павел ще констатира – 12а, 13а. Означава ли това, че трябва да останем там където сме? Съвсем не! Напротив, Библията чрез устата на Павел ни съветва да забравим това, което е било, да напрегнем всичките си сили и да вървим напред, устремени към крайната цел, която е Божието Царство.

Не позволявай на разочарованието да ти ограби бъдещето благословение. Нека чуем още веднъж текста в 12-14. Ако Павел признава за себе си, че още не е стигнал финала, но напротив все още се движи напред, то колко повече ние трябва да помним, че не сме завършени и едва ли изобщо ще достигнем завършването си тук на земята.

Въпросът е да се движим напред…без да спираме…докато стигнем финалната черта…уверени в същото време, че Онзи, Който е започнал доброто дело в нас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос – Фил 1:6.

Каква чудесна перспектива за идващата Нова Година?

Ще завърша с едно стихотворение на Катлин Уилър, което сме превели на български, и смятам за много уместен завършек изобщо за цялата година. Може да не сме успели да запазим римата, но важно е съдържанието. 😊

Нов лист

Той дойде до бюрото ми с треперещи устни—

Урокът бе свършил.

“Скъпи учителю, искам нов лист“ – ми каза той,

“Аз изхабих този.”

Взех стария лист, надраскан и неугледен,

И му дадох нов – чист и неопетнен,

И се усмихнах пред тъжните му очи,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Аз застанах пред трона с разтреперена душа—

Старата година си беше отишла.

“Скъпи Отче, имаш ли нов лист за мен?

Аз изхабих този.”

Той взе старият лист, надраскан и неугледен,

И ми даде нов – чист и неопетнен,

И се усмихна пред натъженото ми сърце,

“Сега гледай да се справиш по-добре, дете мое.”

Реклами

Read Full Post »

Защото не на ангелите Бог подчини бъдещия свят, за който говорим. Напротив, някой бе засвидетелствал някъде в Писанията, казвайки: „Какво е човекът, та го помниш, и човешкият син, та го зачиташ? Поставил си го малко по-ниско от ангелите, със слава и чест си го увенчал и си го поставил над делата на ръцете Си. Покорил си всичко под краката му.“ А като му е подчинил всичко, това означава, че не е оставил нищо, което да не му е подчинил. Сега обаче все още не виждаме всичко да му е подчинил. А виждаме, че Иисус, поставен за кратко време по-ниско от ангелите, заради претърпяната смърт беше увенчан със слава и чест. Така с Божията благодат вкуси смърт заради всички. Защото не беше уместно Бог, заради Когото е всичко, да доведе мнозина до слава и да усъвършенства чрез страданията Иисус, Който постави началото на човешкото спасение. Както Освещаващият, така и освещаваните от Него, всички са от единия Отец и затова Иисус не се срамува да ги нарича братя, като казва: „Ще възвестявам Твоето име на братята Си, ще Те славя сред събранието на вярващите.“ И пак: „На Него ще се уповавам“. И още: „Ето Ме Мене и децата, които Бог Ми даде.“

А понеже децата са от плът и кръв, и Той Сам прие човешка природа, за да унищожи чрез Своята смърт онзи, който властва над смъртта, тоест дявола, и да избави всички онези, които поради страх от смъртта през целия си живот бяха осъдени на робство. Защото явно Той идва да помогне не на ангели, а на Авраамовото потомство. Затова трябваше да прилича на братята Си по всичко, за да бъде милостив и верен Първосвещеник в служението пред Бога и да очисти греховете на народа, тъй като Сам бе изкушаван и пострада, и може да помогне на изкушаваните.

Евреи 2:5-18

Витлеем, градчето, което наброяваше едва няколко десетки жители. Студена зимна нощ. Въпреки тежката умора от дългото пътуване, която вече няколко дни не си отива от тях, Йосиф пали огъня и приготвя топла вода. Мария, почиства мястото в яслите, където доскоро дъвчеха животните, и слага чиста слама, за да приготви кътчето, където щеше да бъде поставен Спасителят на света.

Решаващият миг наближава. Контракциите започват. Няма обаче системи с обезболяващи, няма лекари и акушерки. Единствено Йосиф който е хванал Мария за ръка за да й вдъхне кураж, макар и собственото му сърце да тупти притеснено – как ще стане, защо те, защо по този начин, защо в такъв хаос и немотия… А Той идва…Царят на света се ражда. След минути, голото Му телце вече лежи в дланта на Йосиф. И двамата с Мария разбират, че това е обещаният Месия.

Въпросите, обаче, остават и продължават да предизвикват умовете ни вече близо 20 века.

Защо Витлеем? Защо Мария и Йосиф? Защо тази изненадваща бременност? Внезапно преброяване? Дългият път от Назарет до Витлеем? Оборът и сламата? Защо изобщо Бог решава да напише тази Рождествена история, в която освен всичко накрая вместо задължителният „хепи-енд“, идва кръста, а на него смразяващата кръвта гледка – най-чистият и най-святият измежду живелите някога на земята, издъхва прободен и разпънат като престъпник. Защо? Нима Бог е нямал друг начин? Нима не можеше най-креативният ум във Вселената, да напише друга Рождествена история и сценарий?

Разбира се, че можеше! Бог може всичко! Друг е въпросът дали го иска? А тук вече нещата стоят по друг начин, защото става дума не за сила и способности, а сърце и отношение. И ако някога сте се питали защо Бог е решил да напише Рождествената история по този начин, такава каквато е, можете да намерите отговора единствено в Божието сърце.

И авторът на текста от Евреи 2 глава, ни приканва да надникнем в това сърце на Бога по един нетрадиционен начин. Вместо да ни казва какво е чувствал Бог в сърцето Си пишейки Рождествената история, авторът говори за действията на Бога, които най-добре разкриват едно сърце.

Знаем от собствен опит колко истина има в това. Макар, че всички обичаме топлите думи и топлите чувства, истината е в действията, които могат да ни уверят в топлината на някой, или усъмнят когато видим как едно се казва, а друго върши. Както е поговорката: „На уста му мед, зад гърба му гроб“.

И когато Посланието към Евреи говори за действията на Бога, които разкриват най-добре какво е било в сърцето на Бога, когато е писал Рождествената история във Витлеем, ние виждаме Бога, Който не само има претенциите да бъде Любов, както казва Библията в 1Ин 4:8 -„Бог е любов“, но върши действия, които прилягат на една удивителна любов.

И ако можем да опишем Рождествената история с някакъв по-лиричен език, то това е най-великата любовна история, съществувала или написвана някога. А Рождество е нашата най-добра среща с Бога, Който ни е пожелал още от самото начало. Ако не беше раждането на Исус ние може би никога нямаше да разберем силата на любовта, която Бог изпитва към нас. Но Бог избра да напише тази Рождествена история и това е най-подходящият начин да разкрие Себе Си и нашето място в Неговото сърце.

И пред нас е един великолепен текст, в който, обаче, няма да откриете нито веднъж думата любов, но тя присъства толкова силно тук, защото както казахме вече за чувствата, силата на любовта не е в думите и термините, а действията й. И аз ви предлагам заедно да видим онези действия на Бога към нас, които разкриват удивителната Му любов към нас и стоят в основата на това Бог да напише Рождествената история такава каквато е.

Първо, в 10 стих, четем „защото беше уместно Бог, заради Когото е всичко да доведе мнозина до слава…“  Ето го един от най-изчерпателните библейски отговори защо Бог избра да напише историята във Витлеем – защото това е най-подходящият начин да изрази колко много ни обича и желае обратно в Своята Слава.

Минали са хиляди години от времето, когато грехът е лишил човеците от Божията слава. Измамени от сатана, Адам и Ева, а в тяхно лице и цялото човечество изгуби близостта си с Бога – това сигурно и безопасно място в Божието присъствие. Място където Бог е замислил всеки от нас да се чувства значим и пълноценен, като някой, който носи в себе си образа и подобието на Бога – изпълнен с Неговата святост, мъдрост и сила, и най-вече живот. Бог никога не ни е създавал да умираме или страдаме. Той дори раждането е планирал да бъде без болка.

Но грехът ни отне всичко това. Още в момента когато първите човеци съгрешиха, те изпитаха цял куп негативни неща и емоции, които не познаваха преди това. Те се почувстваха изплашени и разтревожени, виновни и засрамени, отхвърлени, слаби и безсилни. Божията сила вече не е била с тях, и те трябваше да се справят с всичко сами, със собствени сили и възможности, без Божията благодат.

И така се раждаме всички ние в този свят. Но знаете ли, в същото време се раждаме и със силният копнеж да придобием обратно онова, което нямаме. Истината е, че ние не знаем как да го направим. Светът ни предлага своите лъжливи уравнения за значимост, сигурност и приемане, които за известно време може да работят, но те не са трайни и дълбоко удовлетворяващи. Днес може да се чувстваш значим, защото си на висока позиция, а утре? Днес може да се чувстваш приет и одобрен от хората, защото си красив и силен, а утре? Когато се сбръчкаш, или ако не дай си Боже, нещо те осакати? Ще можеш ли да кажеш същото?

Виждате в каква жалка позиция ни поставя греха и дявола, чиято цел е да ни лиши от най-малкия вкус на Божията слава в живота ни. Първо ни залъгва, че без Бога можем да успеем в живота, а после ни съсипва с тежки депресивни мисли, че за нищо не ставаме!

Истината е, че в същото време, Бог никога не се е примирявал с факта, че грехът ни е лишил от славата и присъствието Му. Бог никога не е преставал да мисли за нас и за това как отново да ни върне в славата Си, мястото, където Той с такава любов е планирал и замислил да бъдем.

И Библията казва „защото беше уместно Бог, заради Когото е всичко да доведе мнозина до слава…“  Забележете, уместно, подходящо е Бог да иска да доведе отново всички нас до славата, в която ни е създал да бъдем. И е готов на всичко за да направи това…Дори да постави Сина Си във Витлеемският обор и ясла. Защото нищо не може да Го спре да те обича. Дали е сатана или ти самият, каквото и да се опиташ да направиш, Той няма да престане да те обича. Дори да живееш в грях, Бог може да мрази онова, което вършиш, но няма да престане да те обича и да те желае в Своята Слава, защото Неговата любов не е въпрос на това какво правиш и как се чувстваш, а въпрос на Неговият характер. Той просто е Бог любов!

И когато изпраща Сина Си като бебе в скута на Мария, Той протегна толкова широко ръцете Си към нас по един показателен начин за това, колко много ни желае да бъдем в Неговата слава, там където е Той. А когато Го изпраща на кръста да умре за теб, това което всъщност казва Той тогава е, че не може да живее без теб. Любовта, и само любовта на Бога към нас е причината да съществува Рождество.

И Писанието продължава: „за Бога беше уместно да ни доведе до слава и усъвършенства чрез страданията на Исус, Който постави началото на човешкото спасение“.

Още в момента на грехопадението Бог вече беше решил как да ни върне обратно към Себе Си. Връщане, което Той знаеше, че няма как да стане без битка. И затова каза още тогава, че е готов да се бие за нас.

Миналият път говорихме за обещанието в Бит 3:15, когато Бог каза на змията, че ще дойде време, когато потомството на жената ще я порази в главата и Бог отново ще Си върне онези, които дяволът и грехът са поробили. Бог знаеше, че пътят към тази победа ще мине през страданието на Месия, Който ще порази сатана в главата, а сатана ще Го ожали в петата. Това бе начина, по който трябваше да се случи нашето спасение. Затова, казва Библията, когато се изпълни времето, Бог даде Сина Си за да стане нашият съвършен Спасител.

Ние самите не бихме могли да се върнем никога в славата на Бога. А Божията любов не спираше да ни иска обратно. Затова, пише Евреи 2:10 „за Бога беше уместно да ни доведе до слава и усъвършенства чрез страданията на Исус, Който постави началото на човешкото спасение“. Това трябваше да се случи – Исус да се роди и умре, защото това е единствения подходящ начин Бог да ни върне в славата Си. Всичко друго щеше да е временно и неефективно, и нямаше да хармонира с реалността на Божията любов към нас.

Разбира се, Бог би могъл да измисли и друг начин да ни спаси, който не изисква страданието на Божият син, но каква би била тази любов, която избягва страданието, избягва жертвата заради любимия? Защото между нас, хората дори, разбирането за любовта включва даване, жертва. Такава е просто истинската любов. Когато Давид искаше да купи от Орна мястото да изгради жертвеник за Господа, и Орна му каза, че не само мястото, но и волове и дърва, всичко ще му даде безвъзмездно.  Какво отговори Давид тогава: „Няма, аз искам да купя от тебе всичко това срещу заплащане. Защото няма да принеса на Бога жертва, взета безплатно или жертва, която не струва нищо“ (2Царе 24). Така и Божията любов идва и се проявява в жертва. Тя просто нямаше как да стане без жертва – без това да се облече с нашата човешка природа и пострада за нас.

И авторът на Евреи, продължава в 10-17 стихове да ни разкрива какво точно Бог направи в любовта Си към нас, така, че да ни доведе до слава.

Жертвата започна още в раждането на Исус, Който трябваше да стане първо по-ниско от ангелите – 9 ст. И тази жертва продължава с това, че Той стана човек като нас – 14 ст. За някои от нас въплъщението може да не изглежда голяма жертва, това е само защото не можем да си представим какво означава бидейки Бог да станеш човек.

Но само за миг помислете какво би означавало за някой от вас да стане овца или паяк, или червей – да приемеш плътта и ограниченията на червея, да станеш като един от тях, и то не за друго, а да им покажеш верният път към спасението и ти самият да станеш жертвата, чрез която тези твои „събратя“ червеи да се спасят. Сега е различно, нали? Много по-разбираема е по този начин жертвата на Исус, да стане наш „по-голям брат“, Който прие нашата плът и кръв като ощети Себе Си.

Ето защо Библията нарича тази жертва на Исус в Фил 2 „опразване“. В нашите преводи е „унизи Себе Си“ или се отказа от всичко. На гръцки терминът е ekenosen (познат в същ. му форма като кенозис) – опустоши или изпразни Себе Си от славата и привилегиите, които Му принадлежаха, за да приеме ограниченията на човешката плът. Каквито и сравнения да правим за себе си, ние никога няма да разберем напълно какво означаваше наистина това за Исус – Безграничният Бог да влезе в нашата форма и ограничения.Така, че жертвата на Божията любов не започна от кръста, а от утробата на Мария и яслите на Витлеем. И това беше Неговият желан избор, не от любопитство, а любов към нас и в името на нашето спасение.

Второ, Исус не просто прие нашата плът и кръв, но се отъждестви напълно с нас до степен, в която изпитваше дори същите изкушения като нас – 18. Той познава какво е да бъдеш изкушен от богатство. Какво е да бъдеш изкушен като беден, като някой, който е на власт или някой, който е изкушаван от жена. С други думи, няма нищо което да срещнем в живота си днес или утре, като чувства или преживяване което да не е изпитал Исус.

Знам, че някой от нас може да се усъмни в това, дали Исус наистина е бил изкушаван като нас, защото в края на краищата Той не съгреши, следователно изкушенията Му не са били истински. Но чуйте какво казва Библията „изкушаван и пострада“. Изкушенията Му са били толкова реални, че Той страдаше дори под техния натиск.

Можем даже да кажем, че Неговото изкушение е било дори по-трудно от нашето. Защото когато натискът на изкушението се натрупва в нас, някои намират облекчение от него, като се оставят на изкушението, когато Исус никога не е правил това.

Както пише Спърджън: „Много хора са изкушавани, но не страдат от това, че са изкушени. Когато нечестивите мъже се изкушават, стръвта е по техния вкус и те я гълтат лакомо. Изкушението е удоволствие за тях; Всъщност понякога те дори изкушават дявола да ги изкушава. Но праведните мъже страдат, когато се изкушават, и колкото по-добри са те, толкова повече страдат.“ Като Исус, Който бе изкушен и страдаше.

И Библията казва, че така е трябвало да стане – „Той трябваше да прилича на братята Си по всичко“ (17). За да може после и да помага на изкушените, като Един, Който е преминал през слабост и изпитание, преживял е всичко – освен грях.

Ако някога сте се чудили дали Бог наистина ви разбира, не забравяйте, че Той е носел вашето бреме, много преди вас. И затова имаме надежда в Рождествената история, защото е история за Бог, Който е носел товара ни върху Себе Си и знае как да ни помогне, и има волята и силата да го направи.Защото Той за това и дойде – за да бъде с нас във всичко, и да можем да кажем като Павел „За всичко имам сила, чрез Онзи, Който ме укрепява“.

Кулминацията на историята, обаче, е в това, че Исус стана човек за да умре. Бог реши да стане смъртен в Исус за да ни направи нас живи в Него! Като Бог, Той не може да умира. А нашето спасение изискваше смърт. Затова Исус не просто става човек, но Човек, Който отива на кръста и умира вместо нас -14 стих. „за да унищожи, казва Библията, чрез Своята смърт, онзи, който властва над смъртта, тоест дявола и да избави всички … (15).

Разбира се, това не означава физическо ликвидиране на дявола, защото дори във вечността, дяволът, знаем, ще бъде наказан с вечен огън, но не и унищожен. Библията говори тук за ликвидиране на правото и способността на дявола да властва и управлява над човека.

Знаем, че дяволът властва чрез греха – непростеният грях и съответно смъртта и страха от нея. Затова ни изкушава да съгрешим, а после ни обвинява пред Бога, че сме грешни и заслужаваме смърт. На кръста, обаче, Бог ни прости и така отне от сатана неговото главно оръжие, както и властта на смъртта над вярващия. Защото, онези, които вярват получават заедно с прошката и дара на живота. И Исус казва в Ин 11:25 „Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее“. Затова когато вярващият в Исус се среща със смъртта и вижда нейното сурово и покрито с мрак лице, казва, като Павел в 1Кор 15 глава: „Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е аде, победата?“ Няма страх. Няма робство и това е още сега, сега и завинаги!

Ето защо Бог е решил да напише Рождествената история и тя да бъде точно такава каквато е – да започне във Витлеем и завърши с кръста и възкресението на Исус! Това бе най-красивият и подходящия начин Бог да покаже любовта Си към нас и извърши Своят изкупителен план за довеждане на всеки от нас до славата, в която е Той! Бог, чийто единствено желание на Рождество е ние да бъдем там, където е Той.

Ако се питате какво иска Исус на Рождество?

Отговорът е Йоан 17:24: „Отче, искам тези, които Си Ми дал, да бъдат с Мене там, където съм Аз, за да гледат Моята слава…“ Това е копнежа на Исус на Рождество, копнежът с който Той идва в нашият свят и Си отива от нашият свят – копнежът да бъдем там, където е Той и да виждаме и се наслаждаваме на Неговата слава. А след това, продължава в 26 стих „за да бъде в тях любовта, с която Си Ме обикнал, и Аз да бъда в тях“. С други думи, не пасивни наблюдатели, а активни участници в любовта на Рождествената история.

Ако все още не си там, където Исус иска да бъдеш днес все още можеш да промениш това. Никога не е късно да дойдеш при Него и опиташ любовта Му от първо лице. И това е добрата новина на Рождество – Той е направил всичко, което е нужно за да бъдеш простен и опиташ от славата Му още сега, от теб се иска само отворено сърце и стъпка на вяра за да влезеш там, където е Той.

Ако пък си вече там, където Исус иска да бъдеш и се наслаждаваш на Неговата слава, и Божията любов е изпълнила сърцето ти, тогава не я задържай егоистично само за себе си, сподели я с другите…Както си видял как Той те обича, обичай и другите… Исус дори посочва в Йоан 13 глава, че тази любов ще бъде нещо като нашата търговска марка, нашият отличителен знак, по който ще ни познаят дали сме Негови ученици.

Обичай и Него Самия. Отвърни на любовта, която Той ти е дал като един, на когото много е дадено (Лк 7:47). Не бъди свидлив спрямо Онзи, Който опразни Себе Си за да ти дари прошка и живот в слава. Не забравяй Витлеем, мястото, където Бог въплъти любовта Си към теб в дара на Исус. Той наистина те обича, а ти?

Read Full Post »

След това моавците и амонците, а с тях и някои от маонците тръгнаха на война против Йосафат. Тогава дойдоха хора и известиха на Йосафат: „Против тебе идва голямо множество от другата страна на Мъртво море, от Сирия, и вече са в Хацацон-Тамар, наричан още Ен-Геди.“ А Йосафат се уплаши, обърна се към Господа и обяви пост по цяла Юдея. И юдеите се събраха, за да молят за помощ Господа; дойдоха да Го молят от всички юдейски градове.

Йосафат застана сред насъбралите се юдеи и йерусалимци в дома на Господа, пред двора, 6и каза: „Господи, Боже на предците ни! Не си ли Ти Бог на небето? Не си ли Ти владетел на всички царства на народите? В Твоята ръка са силата и могъществото и никой не може да Ти се противи! Нали Ти, Боже наш, изгони жителите на тази страна пред Своя народ Израил и я даде завинаги на потомците на Своя възлюбен Авраам! И те се заселиха в нея и Ти построиха светилище в Свое име, и казаха: Ако ни сполети нещастие – меч, наводнение, мор или глад, ще застанем пред този дом и пред Тебе, защото тук се почита името Ти. И в нещастието си ще извикаме към Тебе и Ти ще ни чуеш и избавиш.“ И сега ето амонците, моавците и жителите на планината Сеир, през чиито земи Ти не позволи на израилтяните да преминат, когато идваха от египетската страна, и така те ги отминаха и не ги изтребиха, ето как ни се отплащат, като идват да ни прогонят от Твоето владение, което си ни дал за наследство. Боже наш! Нима няма да ги съдиш? Защото нямаме сила да противостоим на това голямо множество, което идва против нас, и ние не знаем какво да правим. Нашият взор е отправен към Тебе.“

 2Летопис 20:1-12

 

Книгата на Летописите е история за водачите на Израел и Юдея и това как те реагират на сложните казуси в живота на народа и своя собствен. И тези, от вас, които са повече запознати с историята на Летописите, знаят, че различните царе имат различен подход към трудностите и предизвикателствата, особено в лицето на военните заплахи. И в зависимост от начините, по които те посрещат тези национални бедствия се определя и качеството на тяхното водачество и характер.

Защото в крайна сметка, именно в момент на трудност и беда най-добре се изпитва същността и характера на човека. Когато нещата вървят добре, много е лесно да бъдеш добър и разумен. Соломон казва, че дори глупецът изглежда мъдър, когато мълчи (Пр 17:28). Истината идва тогава, когато поставиш някой под напрежение, стрес, страх, затруднение – и видиш какво говори, как се чувства, как действа – тогава проличава истинското лице на човека, неговата вяра и характер, ценности и разбиране.

И именно в това виждаме силата на Летописите, която ни представя всичките царе на Израел и Юдея, един по един, в различни военни, житейски и религиозни ситуации и това как те реагират, което впоследствие определя – дали е бил добър водач, или не, дали е вървял в пътищата на Бога или не.

И днешният текст ни запознава с един от тези царе, чието решение е показателно за всички нас, как трябва да реагираме тогава, когато нещо се обърква и заплашва мира и благополучието на живота ни. Човекът, който спечели цяла война, без нито една битка. Юдейският цар Йосафат, срещу който от изток тръгна огромна коалиция от три нации – моавци, амонци и маонци, заплаха от наистина голям размер, с която в крайна сметка, Йосафат се справя без да изцапа нито един меч, и без да хвърли нито една стрела.

И интересно е да видим, как историята на Йосафат е поставена между тези на Аса и Йоарам. Единия в сходна ситуация решава да изнесе сребро и злато от съкровищницата на Господния храм и сключва съюз с врага, и това безразсъдство му коства много, другия – Йорам – който действа изцяло бунтарски срещу Бога и идват арабите и филистимците, които заграбват всичко в царския дом, включително децата и жените му, а самият той умира в тежки страдания без да го оплаче никой.

И между тях откриваме Йосафат, който реагира по съвсем различен начин. И решението му носи мир и благословение за него и народа. В ситуация на криза, когато повечето гледат как да не загубят много и да се отърват с възможно по-малки щети и поражения, Йосафат, напротив, не само, че не губи нищо, но печели и то такава плячка, която 3 дни не може да събере, и то без да извади меча дори от ножницата си.

И Библията ни разкрива кое е решението, което му донесе това невероятно преживяване – молитвата и доверието на Бога. И искам да видим няколко ключови момента от неговият молитвен опит, които съдържат вечни истини, на които и ние днес можем да се облегнем.

Първо, да започнем оттам, че да си вярващ не означава, че никога няма да имаш проблеми. Много често вярата се възприема нещо като ваксина срещу проблемите в живота. Щом повярваш всичко ще е наред. И мнозина идват на църква за да нямат проблеми. А после като дойдат проблемите, отпадат, защото се чувстват излъгани и разочаровани, защото са повярвали на една лъжа, в която всъщност дяволът ги е хванал.

Когато Божието Слово казва обратното, че в този свят на зло, и вярващи и невярващи ще имаме проблеми и страдания. Да, от някои проблеми, със сигурност вярата ни спасява и съхранява. Когато си покорен на Божието Слово и мъдрост, ще бъдеш предпазен от много проблеми. Но това не означава, че изобщо няма да имаш проблеми.

Затова Бог казва: „Призови ме в ден на напаст и ще те избавя“ (Пс 50:16). Забележете „в напаст…“ Бог знае, че ще преминаваме през такива независимо колко вярваме. Затова вярата не е ваксина срещу проблемите, а по-скоро лекарство, което ни помага да се справим с тях без тежки последствия и вреди.

За Йосафат четем в 17 глава, че е бил верен и благочестив цар. И Сам Господ утвърждаваше царската му власт. И забогатя и се прослави защото следваше със сърцето си Господните пътища. Това, обаче не премахна неприятностите от живота на Йосафат. В случая – огромна армия от 3 нации се сговарят и тръгват срещу Юдея да я сринат.

И тук откриваме вторият любопитен и поучителен момент – четем, че Йосафат се уплаши…(3). Винаги съм казвал, че осъзнатия страх е полезна емоция, която ни предпазва в много отношения. Това е нашата защитна реакция. Без страх, живота ни щеше да е в сериозна опасност.

Да се страхуваш не е нехристиянско. Въпросът е как реагираме на страха. Затова прословутата мисъл на Марк Твен има много мъдрост: „Смелостта не е липса на страх, а контрол над страха”. И тук е момента, в който проличава вярата ни в Бога – как реагираш в ситуация на страх, когато си уплашен – реагираш с паника или доверие на Бога.

Йосафат имаше всички основание да се паникьоса. Да свика незабавно генералите и мобилизира армията. Можеше също да се разсърди на Бога, който така му се „отблагодарява“ за всичките му духовни реформи. Но изкушението да се паникьосва и гневи на Бога е преодоляно с мъдростта на молитвата. Преди да направи каквото и да е, царят решава да се помоли и довери на Божията сила. Без капка гняв и обида срещу Него, а наистина пълно доверие!

Не мислете, че му е било лесно да направи това. Защото в очите на някои да се молиш в критичен момент, особено като цар, изглежда доста унизително и безпомощно пред врага. Това със сигурност не бихме нарекли добра политика. Лидерът трябва да вдъхва доверие в себе си и своето ръководство в трудни времена. Но Йосафат направи точно обратното. Той призна страха си пред всички, призна и, това, че се чувства слаб и не знае какво да прави, освен да се помоли – „не знаем какво да правим“.

И тук е момента да кажем, че молитвата никога не прави човека слаб и безсилен. Може политически това да не изглежда добър ход, напротив – изглежда слабо решение, но в крайна сметка за Йосафат е важен резултатът, а не опазването на някакъв политически имидж. И тук виждаме превъзходството на съкрушеното сърце, за което и Давид говори в Псалм 51, сърце което се съкрушава не пред страха и опасностите, а пред своя Бог, на Който се надява. И Бог ни обещава, че такова сърце, Той няма да отхвърли, но ще погледне благосклонно и подкрепи (Пс 51:19, Ис 57:15, 66:2). Затова без да мисли за своят си политически образ, Йосафат отива при Бога в нуждата си и завежда целият народ при Него в молитва, която царят повежда.

И това е следващият поучителен момент тук – как се моли Йосафат и това как и ние трябва да търсим Бога в молитва.

Първо, в нашите молитви не трябва да търсим само решението на нашите проблеми, а Самият Бог. Обърнете внимание на първите 4 стиха – 6-9, които се съсредоточават върху Самият Бог и чак накрая, в последните три, Йосафат споменава проблема си. Но дори и тогава, акцентът е върху Бога и похвалата.

Такава богоцентрична молитва е рядко да чуем днес, особено в криза, когато повечето хора се молят на Бога, просто да ги измъкне и им помогне в проблема им. И в повечето случаи изобщо нямаме време да Му кажем какво означава Самият Той за нас, да изразим любовта си към Него и да Му дадем славата, която заслужава. А Той наистина иска и очаква от нас, не само да търсим ръцете, но и лицето Му – Самият Него, иска любовта ни, сърцето ни…иска да види колко сме щастливи с Него, че Го познаваме такъв какъвто е, а не само, да искаме от Него. Невероятно е, колко много Йосафат говори за Бога в молитвата си, преди да каже на Бога за проблема си.

Второ, виждаме как цялата молитва на Йосафат е потопена в Писанието. Царят не просто се фокусира върху Бога, а се фокусира върху Бога, така както Бог се е явил в Словото Си и историята на Божият народ. Той поставя специален акцент и върху Божиите обещания.

Трето, Йосафат не се моли Бог да унищожи враговете, Той просто моли Бог да се намеси и действа съобразно Своя характер и воля. Това не е лесно, но в крайна сметка, това също е важна част от нашето доверие на Бога – да предаваме делото си на Бога, Той да го разреши според както Той вижда нещата.

Следващият момент, Бог отговаря, но когато Той говори трябва наистина да Го чуем.

Още докато Йосафат и народът стоеше на молитва, Бог проговори към тях чрез пророк Йозиил – 15-17 ст. На пръв поглед всичко е толкова невероятно, но това също е не малък тест за царя и народа, както и за нас. Когато Бог те призовава да не правиш нищо, но да чакаш Него, нека си признаем, това не винаги е най-разумното нещо в нашите очи. Особено, когато Бог ти каже да отидеш и се изправиш пред това огромно множество войска – с нищо! Абсолютно нищо! Да излезеш срещу врага с голи ръце! Без никакво презастраховане! Йосафат е трябвало да има наистина дълбоко доверие на Бога, за да Му се покори и поведе народа си в битка без оръжия.

Не знам кое е предизвикало думите на Йосафат в 20 стих, но най-вероятно за някои от народа, Божият отговор и решението на Йосафат е било твърде наивно, и може би започнали да мърморят. Затова, четем, в 20 стих – царят ги успокоява и уверява да вярват в Бога и пророците за да се утвърдят и успеят.

И те излизат само с хваление срещу вражеската коалиция. Която пък, като чува хвалението, враговете се объркват и започнаха да се самоизбиват помежду си. Така, че когато юдеите стигнаха до мястото видяха само трупове! И долината на труповете се превърна за тях в долина на благословението – Бераха.

Какъв коренен обрат на една история, която започна със сериозна заплаха и опасност, и завършва с огромна радост и мир? Това може да се случи само когато някой в нуждата си погледне и потърси Бога като Йосафат – в смирение, доверие и покорност. Когато врагът е силен, а ресурсите ти са слаби и ти погледнеш на Онзи, Който има силата и ресурса да се справи с всяко предизвикателство.

 

Read Full Post »