Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for май, 2013

discipline

  „А Господ, Бог на бащите им, ги предупреждаваше чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалееше народа Си и обиталището Си. Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гневът Му се издигна против народа Му така, че нямаше изцеление“. 2Летопис 36:15-16

 

Веднъж английският поет и философ, Самуел Колридж разговарял с човек, който открито му е казал, че не вярва в нуждата да се дават каквито и да е религиозни наставления на малки деца. Неговата теория била, че детския ум не бива да се ограничава в никакво направление, но когато детето порасне и стигне до зрялост тогава то само ще избере своите религиозни убеждения за себе си.

Колридж изслушал теорията на своя събеседник, но не казал нищо. Малко след това обаче, той попитал своя посетител дали не иска да види неговата градина. Човекът се съгласил, и Колридж го отвел към градината, където растели обаче само плевели. Гостът погледнал на Колридж с учудване и казал: „Та това изобщо не е градина! Тук няма нищо освен плевели!“. „Така е“ – отговорил Колридж, „Аз просто не искам да нарушавам свободата на градината в никое направление, просто й давам шанс тя сама да изрази себе си и да избере своята собствена продукция“.

1)       Нуждата от дисциплина

От времето на грехопадението, от момента в който проклятието на греха завладя земята и човечеството, от напътствие и дисциплина се нуждае цялата природа в съвкупност с човешкия род, за да бъдат същите позитивно продуктивни. Ако оставим една земя да изразява сама себе си, без да я култивираме, без да я обработваме, без да правим нищо по нея, предоставяйки й пълна свобода, тя не става по-добра, но напротив се превръща в тръни и бодили, според проклятието на греха, описано в Битие 3 глава.

Същото важи и за човешката личност. Нуждата от възпитание и дисциплина са жизнено важни за доброто й състояние и продуктивност.

За разлика от еволюционната теория, която гледа твърде оптимистично на човека, Библията ни казва точно обратното, че ние дори се раждаме в грях. Нашето естествено състояние след грехопадението не е да вършим добро и правда, а напротив зло и нечестие. Още в Битие 6 глава се казва, че даже в мислите и наклонностите си, човек е подчинен на злото. Още в съвсем малките деца виждаме как далеч преди да се развие у тях способност да различават, у тях вече се проявява склонността към злото. Именно това и налага нуждата от възпитание и дисциплина още от ранна детска възраст, защото оставени на произвол децата не стават по-добри, но по-лоши.

Всички сме учели по физика, втория закон на термодинамиката, който казва, че всички неща постепенно и неизменно се разпадат, а не се подобряват. Стрелата е насочена винаги надолу, не на горе. И този принцип важи, както за звездите, растенията и животните, така и хората било във физическото им измерение на живота, или моралното и духовното. Така ентропията или разпада изисква постоянни и дълготрайни усилия от страна на човека, за да се справим с нейните последствия. Ние поддържаме къщите си, ние работим градините си, ние възпитаваме децата си и т.н., за да овладеем разрушителния процес и да поправяме постоянно неговите последствия.

Когато говорим за отношенията на човека и Бога, ние виждаме също как през цялата Библия преминава като червена нишка желанието на Бога да поправи, изкупи и освободи човеците от разрушителния процес на греха и злото. Още в дните на Ной Той влиза в човешката история, за да дисциплинира човечеството и да го върне към истинската вяра и начин на живот. По-късно в историята на Израел, виждаме още по-ясно как Бог се изобразява в образа на Баща, Който наставлява децата Си да постъпват правилно като използва даже физическо наказание.

2)       Божията любов в дисциплинирането

Бог не е безразличен към съдбата на творението Си. Бог не е равнодушен нито безучастен към това, което се случва с нас човеците, а именно разрушителния процес на греха в живота ни. И причината за това е Неговата любов към нас (Притчи 3:11-12). Прекалено много ни обича Той, за да ни остави на произвола на моралния регрес и разпад.

Затова още в древността Той взема инициативата да се открие на нас, човеците, да изрази волята Си за нас, да ни даде определени инструкции за живот, както и да протегне при нужда ръцете Си за наказание – с една единствена цел – да ни обучи в характер и живот, които да бъдат достойни за нашето първоначално предназначение, които да да бъдат способни да противостоят на разрухата на греха в този свят, и чрез които да бъдем участници в Неговата святост.

Бог е Бог на дисциплината и това е изцяло в наш интерес! Някои хора, дори християни виждат в дисциплината стряскащо понятие и действие на Бога. Може би защото проектират своето собствено разбиране за дисциплина върху Бога. И понеже човешката дисциплина и наказание често е безчувствена и безсърдечна си мислим, че същото е и при Бога. Библията обаче ясно ни казва, че Божието дисциплиниране е отговор на Неговата любов към нас. Вече видяхме Притчи 3:12, където ясно се казва, че Бог дисциплинира онзи, когото обича. Когато дори ни наказва, Той прави това понеже ни обича и желае нашето добро.

Както видяхме, без Неговата дисциплина ние сме изложени на упадък и разруха, но благодарение на нея, ние можем да се избавим от моралната и физическа разруха.

Защо точно текста от Летописи?

Летописите са написани след вавилонския плен, когато Израел отново е свободен дори да се върне в родината си и да възстанови храма и града Йерусалим. Много вярващи приемат Летописите като чисто исторически документ. Но нека не забравяме, че историята не е просто изброяване на факти, но има определена повествувателна и поучителна цел. Когато внимателно четем Летописите, ние откриваме няколко цели, които е преследвал автора в написването на тези книги.

Първо, привеждайки генеалогичните данни в началото на 1Летопис, явно авторът е искал да напомни на завръщащите се от плена юдеи тяхната родословна връзка, особено за свещениците и левитите, да се установи тяхното законно право да служат отново във възстановения храм и поклонение като потомци на Левий и Аарон.

И второ, съдейки по богословския характер на Летописите, авторът е искал да донесе до своите читатели, а именно възстановеното израелско общество след плена проповедта за техните задължения пред Бога и Неговите очаквания. В Летописите често се говори за отношението на Бога към тези, които Го търсят от цяло сърце и обратно към тези, които Го изоставят.

Привеждайки основно историята на юдейските царе, авторът показва, как дори при законните царе на Божият народ, потомците на Давид, може да се случи така, че същите да изоставят Бога и да тръгнат надолу към духовна и морална разруха, както и това, каква дисциплина упражнява Бог върху всички тях, за да ги връща отново при Себе Си.

Именно на този исторически фон, авторът развива богословската идея за Бога, Който е Бог на дисциплината. За разлика от книгите на Царете, Летописите разкриват този образ на Бога много ярко, с ясни примери и учение. Така, например, във 2Летопис 36:15-16 завършвайки, авторът отбелязва дебело „А Господ, Бог на бащите им, ги предупреждаваше чрез Своите посланици, като ставаше рано и ги пращаше, защото жалееше народа Си и обиталището Си. Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гневът Му се издигна против народа Му така, че нямаше изцеление.

В тези стихове особено ярко е изразена библейската концепция за Божият начин на дисциплиниране.

3)        Бог дисциплинира преди всичко чрез Словото Си и това е позитивната страна на Неговото обучение.

В 15 стих четем: „А Господ, Бог на бащите им, ги предупреждаваше …“ Думата „дисциплина“ идва от латински и означава буквално „обучение, възпитание“. В евр. език тази идея е представена най-вече в термина „moo-sawr’“, който се използва и за наказание, но също и за наставление, изобличение и предупреждение, какъвто е случаят с пророците, които Бог изпращаше към народа Си. Наказанието в този стих, със сигурност няма място, защото това не влизаше в ролята на пророците, но наставлението, изобличението и предупреждението със сигурност бе основната функция на пророческото служение.

Бог избираше пророците с цел да възвестяват Божието Слово чрез което народът да се възпитава и коригира.

Понякога формата на Словото е информиращо и обучително, сиреч разкрива определени знания за Бога, Неговата воля или знание относно бъдещите неща, с които човек трябва да се съобрази. Дисциплиниращия фактор в този случай е превенцията, да знаем какво да правим и как да постъпим правилно. Например, чрез пророк Михей (2Лет.18), Бог разкрива на Йосафат и Ахав, че няма да имат успех ако отидат да се бият със сирийците. Тази информация би трябвало да подскаже какво не трябва да правят. За жалост тогава и юдейския и израелския цар не послушаха и загубиха битката, като служат за пример на всички, които подценяват превантивния и обучителен характер на Божието Слово. Дано всеки от нас бъде достатъчно разумен, за да приеме Божието дисциплиниращо Слово още като превенция.

Дисциплиниращото Слово на Бога, обаче понякога има и изобличителен характер, с цел да ни доведе до осъзнаване на вече извършения грях и покаяние за него. Такова например, беше Словото от Бога към Давид чрез пророк Натан, когато Давид съгреши с Ветсавея (2Цар.12). Божият начин да дисциплинира Давид бе също чрез Слово, но този път вече изобличително. Същия характер имаше и словото на Бога чрез пророците към юдейския цар Йоас и началниците в Йерусалим  (2Лет.24:17-19). В Иов 36:10 четем още: „…отваря и ухото им за поука и заповядва да се отвърнат от беззаконието“.

Дисциплиниращото Слово на Бога обаче често преминава и във формата на предупреждение. Предупреждението е крайната стъпка на Бога да ни говори преди да накаже – то е съобщение, че ако даден човек не се покае и не се смири, ще го очаква наказание.

Можем да видим в това определена градация на Божието дисциплиниращо Слово. Първо ни информира и учи как да живеем, второ, когато съгрешим ни изобличава, за да се покаем и върнем, и трето, ако не се вслушаме в изобличението, той ни съобщава за последствията, предупреждава ни за опасността, която ни очаква. Книгата на Летописите ни дава няколко примера за това.

Единия от тях е юдейския цар Аса. В 2Летопис 15:2 Бог го предупреждава „…Слушайте ме, Аса и цяла Юда и Вениамине: Господ е с вас, докато вие сте с Него; и ако Го търсите, ще бъде намерен от вас, но ако Го изоставите, и Той ще ви изостави“. В началото Аса се насърчава в думите на пророка и започва сериозни духовни реформи в Юдея. Какво се случва обаче след това? В 36-та година от царуването си, вместо да потърси Бога, Аса разчита на богатството си и сключва договор със сирийците си срещу Израелския цар. И тогава дойде второто предупреждение от Ананий (16:7-9). Този път обаче Аса вместо да се смири се разгневява на пророка и умира в тежка болест (16:10-12).

Другият пример е цар Амасия. Още в началото на неговото царуване, събирайки си войска, той наема от северното царство 100 000 храбри и силни мъже. Това обаче не бе угодно на Бога и Той праща Свой пророк към царя със слово на предупреждение (2Лет.25:7-8). Амасия приема предупреждението и променя решението въпреки икономическата загуба, за което Бог го благославя с победа над едомците. За съжаление обаче, по-късно, при едно друго предупреждение от Бога, по случай идоло­поклонството с едомските богове той не слуша и беше убит, според както беше предупреден (същата 25-та глава).

Очевидно е, че Бог много държи на предупреждението с цел, макар и със заплаха да ни доведе до разкаяние и правилен живот. Вижте какво се казва за тези Негови усилия – „ставаше рано и ги пращаше“ (36:15)

Какво обаче се случва тогава, когато хората не приемат дисциплинирането със слово, не приемат позитивната страна на на Неговото обучение?

Следващия стих (2Лет.36:16) казва: „Но те се присмиваха на Божиите посланици, презираха словата на Господа и се подиграваха с пророците Му, докато гневът Му се издигна против народа Му така, че нямаше изцеление.

4)       Когато хората презират Словото на Бога, отказват да се подчинят на позитивната Му дисциплина чрез спазване на Неговото Слово, тогава те ще изпитат негативната Му дисциплина чрез наказание.

Целта на дисциплината с наказание обаче също е вразумление (Иов 33:16-19). Приложението на това намираме отново в примерите на самите Летописи.

Един от тях е цар Ровоам, синът на Соломон. След като се укрепва и става силен, четем, че той изостави Господния закон и заедно с него целия Израел (2Лет.12). Тогава Бог, казва Писанието, го наказа, за да го вразуми чрез египетския цар Сисак, който излезе против Йерусалим с огромна войска. Заедно с наказанието, Бог изпрати и пророк Семая при Ровоам и му казва защо е наказан – „…вие изоставихте Мене; затова и Аз изоставих вас в ръката на Сисак“ (12:5).  Примерът с Ровоам обаче показва също, колко милостив е Бог дори когато наказва (Пл.Йер.3:31-33). Ако се смирим Той спира наказанието (2Лет.12:6-7).

Нещо подобно се случва и с Манасия, един твърде нечестив юдейски цар, който стига дори дотам да принесе децата си в жертва в Еномовата долина. Вижте какво се казва още за него в 2Лет.33:9. Бог се обърна към Манасия да го изобличи и предупреди  (9 ст). Царят обаче не послуша и Бог го дисциплинира чрез тежко наказание (33:11). Тогава Манасия се смирява и се моли на Господа (12 ст). Примерът с този юдейски цар показва, как наказанието може да смири и вразуми дори най-нечестивия и закоравелия в грехове човек. И отново пред нас е милостта на Бога (13 ст).

И така, Бог в Летописите, както и в цялото Писание, разбира се, е Бог на дисциплината.

Той не обича да наказва, но определено обича онези, които наказва. Именно любовта Му към нас човеците Го прави неравнодушен към духовното ни състояние и положение и търси начин да ни дисциплинира, първо със Слово, а после и чрез наказание. Това, че Бог не обича и не бърза да наказва, казват не само примерите, които видяхме тази сутрин, но и Самия Той няколко пъти в Йезекиил 18:23 и 33:11.

Желанието на Бога е да живеем, да вървим напред и да принасяме добрия плод на правда. Това е Неговата изначална цел – Бит.1:26 „да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие…“

Законът на греха обаче донесе на земята и физически и морален разпад. Оставен на собствен произвол човекът винаги върви надолу, и дори по лошо върви срещу Бога.

Затова Той избира да използва различни видове дисциплина, за да ни доведе обратно към онова състояние, в което сме били преди греха, а именно, близост с Него, святост и вечен живот (Псалм 94:10-12; Евреи 12:5-11).

Вместо да негодуваме като деца срещу Божието дисциплиниране, нека проявим зрялост и Му благодарим за това, както и да се покаем и върнем при Него (Откр.3:19).

Advertisements

Read Full Post »

Rembrandt_Christ_in_the_Storm       „А в един от тези дни Той влезе в една ладия с учениците Си и им каза: Да минем на отсрещната страна на езерото. И отплаваха. А като плаваха, Той заспа; и над езерото се надигна буреносен вятър и вълните ги заплашваха така, че бяха в опасност. И дойдоха, разбудиха Го и казаха: Наставнико! Наставнико! Загиваме! А той се събуди и смъмра вятъра и развълнуваната вода; и те се успокоиха и настана тишина. Исус им каза: Къде е вярата ви?“ Лука 8:22-25а

 

В прочетения пасаж, ев. Лука ни отвежда към един от ключовите епизоди от живота на Исус и учениците свързани с Генисаретското езеро, известно още и като Галилейско море. Те трябваше да пресекат езерото по дължина, за да отидат отсреща, в Герасинската страна.

Тъй като обаче езерото е било заобиколено от високи хълмове и скали от време на време там се случвали огромни щормове. Вятърните спирали, които се спускали надолу през дерето правели този сравнително малък водоем изключително бурен. Изглежда, че, именно, в такъв момент са попаднали Исус и учениците, когато прекосявали езерото с рибарската лодка. Случилото се с тях било толкова тежко, че дори опитните рибари сред учениците изпаднали в пълен ужас.

2000 години по-късно, историята с бурята, Исус и учениците ни учат на няколко важни поуки.

Първо относно природата на Исус. В историята с бурята много красноречиво са предоставени, както човечността на Исус, така и Неговата божественост. Лука пише в 23 ст. „а като плаваха, Той заспа“. Умората е характерна за човешката природа. Сънят, както всички знаем, е едно от естествените състояния характерни за човека. Ангелите и духове, нито ядат, нито почиват „понеже духът няма плът и кости”.  Но за да се поддържа човешкото тяло е необходимо да се яде, пие и спи. Ако Христос се уморявал и имал нужда да си почине, това означава, че е бил напълно Човек, и както се казва още в Посланието към Евреи, Той взе пълно участие в същото естество от плът и кръв, каквото сме и ние (2:14).

В същото време, обаче, същата история ни разкрива по един невероятен начин и Неговата божественост. Способността да усмири бурята е едно силно откровение на Неговата божественост. Само Бог може да управлява природните стихии. В Псалм 107 се казва, че Господ „превръща бурята в тишина и вълните й утихват“. Същото направи Исус, защото е всемогъщ Бог!

Второ, историята с бурята ни показва, какви страхове и тревоги могат да завладеят сърцата на Христовите ученици. Ние четем, че когато „над езерото се надигна буреносен вятър“ и лодката беше в опасност да потъне, учениците се изплашиха и изпаднаха в голяма паника. Пред лицето на опасността дори най-близките до Христос са склонни да се уплашат. Случилото с учениците, нерядко се случва и в нашия живот, когато се срещаме с поредната житейска буря в живота си? Подобни преживявания смиряват човешката гордост, убиват високото ни самомнение и самонадеяност, показвайки колко всъщност сме слаби дори в най-добрите периоди на живота си.

Трето, историята с бурята ни учи, че тези страхове и тревоги са продукт на нашето маловерие. „къде е вярата ви?“- попита Исус, изобличително, уплашените ученици, посочвайки им причината за техните страхове и безпокойства. Именно, недостатъчното доверие на Исус у учениците бе факторът, който отключи тяхната тревога – недостатъчно доверие, както на природата на Исус и Неговото присъствие, така и Словото Му.

В 22 ст. четем следните думи на Исус, „да минем на отсрещната страна на езерото“. Израза „да минем” е в аористна форма на глагола в бъдеще време. Аористът изразява извършено или завършено действие. Сиреч, с израза „да минем” Исус уверява учениците Си, че ще минат езерото. Той не им казва, че ще се опитат да минат, или просто да потеглят към другия бряг. Напротив, Той знаеше, че ще минат и Неговото божествено слово към учениците беше „да минем…” Учениците просто трябваше да повярват в думите на Христос и да имат увереност, че ще минат. Тази увереност трябваше да им даде пълен мир и успокояване, дори сред буря.

Но, уви, учениците не се довериха напълно на Христовите думи и изпаднаха в паника. В реакцията на учениците ние можем да съзрем трагичното отсъствие на вяра. Първо, те не повярваха в думите на Христос в началото. Второ, те не се довериха на самото присъствие на Христос в ладията. Примера с учениците ни учи колко е важно да опазим вярата си, когато сме на тясно в живота.

Историята с бурята ни учи също какво да правим, когато все пак изпаднем в страх и ужас пред определени обстоятелства в живота, и как можем да намерим мир и победа. Когато учениците се изплашиха от бурята, когато пред лицето на нависналата опасност те изгубиха мир и увереност, Библията казва, че те се обърнаха към Исус: „Наставнико! Наставнико! Загиваме!“

Както казахме вече, всички ние сме склонни в определени обстоятелства да изпаднем в страх и безпокойство. Дори най-близките ученици до Христос по някое време могат да се уплашат, и то твърде силно. Въпросът обаче е, какво правим тогава? Кои са ни първите действия в посока на овладяване на бурята? Примерът с учениците ни показва, че когато се случи нещо такова с нас, ние трябва преди всичко да потърсим помощ у Бога, да призовем Неговото име и Му споделим какво се случва с нас.

Молитвата е най-разумното и най-правилното решение в период на страх и тревога и е най-сигурното средство за победа в подобни обстоятелства, защото призоваваме Онзи, Който може да усмири бурята. Това го показва и днешната история.

И това е последното нещо на което ни учи тя, а именно, че Бог е силен да успокои бурята и да ни даде мир. Когато учениците извикаха към Исус, Лука отбелязва, Той „се събуди и смъмра вятъра и развълнуваната вода; и те се успокоиха и настана тишина“.

Англичаните имат следната поговорка, когато искат да кажат, че дадено нещо е невъзможно, те казват: „Това все едно е да заповядаш на вятъра и вълните“. Но именно, това невъзможното направи Исус. Той има пълната власт над природата и всичко се подчинява на Неговия контрол. Той има силата да усмири бурята в живота ни и да ни даде сигурност и мир. Какъвто и буреносен вятър да се надигне върху нас, Бог може да ни осигури безопасност и увереност, защото Онзи, Който е с нас е много по-силен от всичко, което е против нас. Вижте какво казва още Свещеното Писание в Псалм 107:28-30: „Тогава викат към Господа в бедствието си; и Той ги извежда от утесненията им; превръща бурята в тишина и вълните й утихват. Тогава те се веселят, защото вълните са утихнали; така Той ги завежда в желаното от тях пристанище“.

И така, историята с бурята, Исус и учениците ни дават важни поучения, както за Самият Него, така и нас, учениците, например нашата слабост да изпадаме в страх, както и начина, по който можем да се справим със страха и безпокойството в различните житейски бури.

Особено важно е да разберем значението на вярата в различните изпитания на живота. Тя е онази увереност в Божието присъствие и Слово, която единствено може да ни държи твърди и спокойни, дори в най-голямата буря, която преживяваме. Давид дава следното свидетелство за себе си в тази връзка – „Господ е светлина моя и избавител мой; от кого ще се боя? Господ е сила на живота ми; от кого ще се уплаша?… Ако се опълчи против мен и войска, сърцето ми няма да се уплаши; ако се повдигне против мен война, и тогава ще имам увереност“ (Псалм 27:1, 3).

Нека се молим Бог да укрепява вярата ни, и в същото време самите ние да я подхранваме с внимателно изучаване на Божието Слово, защото „вярата е от слушане, а слушането – от Христовото Слово” (Римляни 10:17).

Read Full Post »