Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for април, 2012

 „И когато се приближиха до Йерусалим и дойдоха във Витфагия при Елеонския хълм, Исус изпрати двама ученици и им каза: Идете в селото, което е отсреща; и веднага ще намерите вързана ослица и осле с нея; отвържете ги и Ми ги докарайте. И ако някой ви каже нещо, отговорете: На Господа трябват; и веднага ще ги изпрати. А това стана, за да се сбъдне изреченото от пророка, който казва: „Кажете на Сионовата дъщеря: Ето, твоят Цар иде при тебе, кротък и възседнал на осел и на осле, рожба на ослица.“ И така, учениците отидоха и направиха, както им нареди Исус; докараха ослицата и ослето и намятаха на тях дрехите си; и Той седна върху тях. А по-голямата част от множеството разстлаха дрехите си по пътя; други пък сечаха клони от дърветата и ги постилаха по пътя. А множествата, които вървяха пред Него и които идваха след Него, викаха: Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините! И когато влезе в Йерусалим, целият град се раздвижи; и казваха: Кой е Този? А народът казваше: Той е пророкът Исус, Който е от Назарет в Галилея.“  Матей 21:1-11

 Оставаха броени дни до Пасха – най-великият и най-значителният празник в Израел. По това време към Йерусалим тръгва огромен поток поклонници за да успеят да се настанят в препълнения град, който по това време е събирал близо 2.5 млн. души.

Към Йерусалим се насочват и Исус със своите 12 ученика. Те излизат от Йерихон, където беше станало чудото с прогледналите слепци, и предприемат тежко изкачване нагоре към заветния град.

Километър, след километър, все по-нагоре в планината, групата на Исус стига до Витфагия, разположена на Маслинения хълм, известен още и като Елеонски. В това село, според думите на Исус, учениците намират вързана ослица с младо осле. Екипират ги със своите собствени дрехи, върху които Христос възсяда и отново тръгват на път.

Броени минути, след като напускат Витфагия пред погледа им се показва самия град, величествения Йерусалим, в очакване на пасхалните тържества. Навсякъде по пътя са разположени възторжени посрещачи, които според юдейската традиция всяка година по това време излизат да посрещат богомолците, които се стичат от цяла Палестина за празника Пасха.

Този път обаче вниманието е насочено изцяло върху седналия на ослето, Исус. Събра се огромно множество, които вървяха пред Него и след Него, казва Матей.

Нещо повече, голяма част от множеството съзират в създалата се процесия, нейния месиански, царствен характер и техните действия бързо преминават в своеобразно спонтанно честване на Царя.

Те свалиха дрехите си, и ги постлаха на пътя, както направиха предците им, по време на възцаряването на Ииуй. У повечето хора, срещнали Христос при входа на Йерусалим, тази дреха е била единствената връхна дреха, и въпреки това, те са я хвърлели пред Неговите нозе в знак на уважение и признание на Царя.

Други пък сечаха палмови клонки и ги постилаха по пътя пред Исус, в знак на това, че искаха и величаеха Христос като Цар. Историята говори, че когато Юда Макавей след победата над езичниците се върнал в града, хората са го посрещнали по абсолютно същия начин, с палмови клонки, хвърлени под краката му.

Христос обаче бе посрещнат освен всичко и с царски химни. Хората пееха в Негова чест и Го приветстваха като Давидовия Син, Благословения Цар. Близо 500 години, народът се молеше и очакваше цар от дома на Давид, който да възстанови честта на Израел и святия град. И ето, по всичко личи, че това време се изпълнява пред очите им. Когато народа вижда Христос възседнал осле, в онези времена, царско животно, хората започват да викат думи от 118 Псалм. Възгласа „осанна” е еврейски израз, който се превежда буквално като „спаси ни, Господи”, взет от 118:25 ст.

И така, с тържествено отношение, с тържествени химни и възгласи, Христос влезе в Йерусалим, действително като обещания още в Стария Завет, Цар. Цар обаче, чийто престол щеше да стане кръста, Чиято корона, щеше да бъде трънения венец. Защото Исус бе Царят, Който дойде да спаси и освободи хората от греховете им, и да въдвори мир между тях и Бога.

Но уви…тази Негова мисия не беше добре разбрана, нито от духовните водачи на онова време, нито от множествата, които викаха „осанна”.

Именно тук можем да видим трагическото разминаване между мнението на тълпата и Христовия отговор на техните очаквания.

Хората очакваха от Христа земна власт, политическа, социална, която да ги освободи от римската окупация, от експлоатацията на богатите, а Христос дойде да ги спаси от истинското зло – в пълния смисъл на думата, греха, спасението от който бе възможно единствено чрез изкупителната смърт на кръста. Както казва по-късно, един от Неговите ученици, ап. Петър в 1Петр.3:18 „…Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух.”

Скъпи мои, когато размишляваме върху днешното събитие, върху цялата тържественост на действията и отношенията на хората към Христос преди 2000 години, неволно се задава въпроса, а какво бихме направили ние на тяхно място. И какво е нашето отношение и действия спрямо Христос, близо 20 века по-късно?

В днешната история бихме могли да различим най-малко 3 човешки групи, със своите специфични реакции и отношения към Христос, в които бихме могли да намерим отражение на нашите собствени.

Първата и основната формация в днешната история със сигурност е тази на множеството. За тях четем в 8-9 ст.

Без съмнение, в реакцията на множеството можем да съзрем много положителни уроци.

Първо, когато виждат Христа, те си спомнят за пророчествата и в техните умове възникват множества асоциации между Христос и старозаветните месиански обещания. Това са хора, които познаваха поне онези части от закона и пророците, които говореха за Месия, и даже ги знаеха наизуст, така че познатите текстове да се излеят в песен.

Нещо повече, това бяха хора, които очакваха Месия. В тях все още беше жива надеждата за избавлението, което ще им донесе Месия. Годините на пророческо мълчание и римския гнет от друга страна не са успели да угасят техните месиански надежди. От малък до голям, множеството очакваше с трепет да дойде Царя. И ето, по всичко личи, че това време настъпва. Точно според месианското пророчество от Захария, Царят влиза в Йерусалим, кротък и възседнал на осел.

При вида на такава сцена, народът се раздвижи, започна да се радва, да постилат дрехи и клонки и да пеят „Благословен Царят, Който иде в Господнето име”.

Всичко това разкрива тяхното горещо, искрено, сърдечно желание и мотив да прославят Христа и да Го обявят за Цар, Месия от Давидовия дом…

Но уви…в тези  правилни мотиви и искрени реакции, има огромно недоразумение. Цялото тържество и ликувания, всичките им надежди са изградени върху дълбоко неразбиране на мисията на Христос.

Какво се случи всъщност? Народът очакваше от Христос, че встъпвайки в Йерусалим, ще вземе в Своите ръце всяка земна власт и ще стане Месията, Който ще освободи Израел от земните му врагове, че ще свърши окупацията, ще бъдат победени всички противници и отмъстено на всички. А вместо това, Христос встъпва в свещения град, тихо, възлизайки към Своята смърт…

Оказва се, че Той не е Този, Когото са чакали, не е Този, на Когото се надявали… Колко жалко! Голямото очарование на множеството, се смени с още по-голямо разочарование. Няколко дни по-късно, същата тълпа отново викаше, но този път вече срещу Христос „разпни Го”.

Каква ужасна трагедия, могат да причинят неправилно построените надежди и лъжливите очаквания?

Не, причината не е у Христос, Той никога не би се позволил, да създаде съзнателно лъжливи образи за Себе Си, нито лъжливи обещания, нито да дава лъжливи надежди. Напротив, Той явява и открива Своя истински образ, обещания и мисия, достатъчно ясно и недвусмислено, но няма кой да слуша, или човек чува, това, което му се иска да чуе.

Още преди да се роди Бог, чрез Ангела, извести, че Христос ще спаси народа от греховете му.

Второ, вече като порасна, Самия Той в Назарет публично заяви за това каква ще бъде Неговата мисия, нейния духовен характер. Цитирайки пророчеството от Исая относно Своята мисия, Той съзнателно го прекъсва в мястото,  касаещо отмъщението, защото съзнаваше, че това ще се случи не сега, а в бъдещ етап. Но кой Го чу? Както впрочем се случва и днес?

Скъпи мои, нека се замислим, да не би и ние да имаме лъжливи очаквания, да подхранваме лъжливи надежди по отношение към Бога и делото на Христос в живота ни.

Нещо друго, можем да кажем още за множествата. У тях имаше екзалтираност, имаше бурни чувства на възхвала и почит към Христос, но нямаше посвещение.

Ефективното ученичество обаче изисква ефективно посвещение на Христос. Това обаче е липсвало у множеството, което викало „Осанна”. Те били съгласни с устата си, Христос да ги спаси, но сърцата им не били готови да приемат Неговия мир и Царство и да станат истински Негови ученици.

Ев. Марк с тъга отбелязва, „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте”. Къде беше множеството? Къде бяха онези, които току що викаха „Благословен е Царят”? Уви…нито един от тях не се реши да последва Исус, като че ли се страхуваха да направят последната стъпка към едно ефективно ученичество – посвещението.

В множеството, Исус прозря раздвояване, липса на посвещение и това Го накара да плачи за тях и за целия град Йерусалим. Те били толкова близо до онова, което щяло да послужи за мира им, Самият Цар бе дошъл да им предложи мир, но уви…те продължили да упорстват в нежеланието си да се покаят и посветят на Христос.

Втората група човешки реакции днес принадлежи на фарисеите, главните свещеници и книжници.

Тоест духовните водачи на Израел по онова време, които не само познаваха добре закона и пророците, но и учеха на тях другите. Те бяха просветените, учителите, вещи във всички духовни знания.

Когато видяха Исус да влиза в Йерусалим на младо осле, със сигурност си спомниха много добре пророчеството на Захария, но вместо да повярват на това, което виждат и чуват, те се противопоставят и негодуват срещу Исус и хората, които Го прославяха. Те не пожелаха да приемат Божията воля в Исус Христос.

Матей ни разкрива тяхната реакция в храма, когато даже децата започнали да викат „Осанна на Давидовия Син!”

Лука ни разкрива реакцията им по време на самата процесия на тържественото влизане. Четем в 19:39 „А някои фарисеи от множеството Му казаха: Учителю, смъмри учениците Си“.

Самите те не искаха да приемат Христос като Месия, но и не желаеха реакцията на множеството, радостта и хвалението на народа, и те се дразнеха, изяждаха се отвътре, като виждаха каква почит се отдава на Христос, и искаха всички да млъкнат. Какво обаче им отговори Исус? „казвам ви, ако тези млъкнат, то камъните ще извикат”.

Скъпи мои, да ни опази Бог от отношението и реакциите на тези първенци. Но не се ли получава все пак да срещаме днес подобно негодувание срещу явно разкритата Божия воля по някой въпрос?

Може би даже в нашия собствен живот това да се случва. Знаем какво трябва да правим, но не искаме да приемем това, което Бог ни открива.

Вместо да желаем и се радваме Божията воля да се изпълнява, ние роптаем и негодуваме срещу нея подобно на фарисеите, които не искаха да се примирят, че Христос е обещания Месия.

Вместо да се радваме, че Божията воля се изпълнява поне при другите, ние негодуваме и срещу това подобно на фарисеите, които се възмущаваха от възторжените реакции на народа.

Негодуваме даже срещу радостта на другия и онова, което преживяват другите с Бога?

Библията ни съветва обаче в Римляни 12:15 „Радвайте се с онези, които се радват, и плачете с онези, които плачат”.

Скъпи мои, нека изпитаме себе си на днешния ден, не сме ли изцапани и ние с греха на фарисеите, свещениците и книжниците? Ако забележете, че нещо от тях има и по вас, побързайте да се покаете и да започнете нов живот.

Последната формация в днешната история е тази на самите 12 ученици.

Първото впечатление, което ни прави тяхното поведение, е че те са с Христос преди тържеството и след него.

Те са с Христос по прашния път към Йерусалим, с Него са в тържеството, но най-вече те са с Него и след като цялата еуфория в Йерусалим приключи.

Такъв е образа на искрените християни, които са Христови ученици не само когато всичко е възторжено, празнично и радостно, но и тогава, когато прахта скърца в зъбите им, когато трябва да се плаща цена и то не малка да ходиш с Христос, когато останалите Го изоставят и забравят делата Му, истинските ученици са верни и постоянни.

Вече видяхме тъжната констатация на Ев. Марк, който отбелязва в 11 ст, „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте”. Свърши празника, свърши и множеството, но верните ученици останаха да придружават Христос.

Ситуацията преди 2000 години на днешния ден, много добре ни напомнят, колко лесно е да бъдеш с Христос, когато Той е възвеличаван, когато общественото мнение е за Христос, когато всичко около теб пее и се радва, но колко по-трудно е да останеш Христов ученик, когато светът около теб става враждебен към Христос, когато песента приключва и идва времето на сълзите.

Множествата много добре пееха и възклицаваха в онзи тържествен ден, но после, когато всичко се обърна срещу Христос, и те се обърнаха срещу Него. 12-те ученика, обаче продължиха да бъдат с Христос до последно.

Нещо  повече, научаваме за 12-те от днешния пасаж. В 6 стих четем „…учениците отидоха и направиха, както им нареди Исус„. Учениците безрезервно слушаха и изпълняваха волята на Христос. Те знаеха Кого следват, и че само чрез послушание на Него могат да израстват в ученичество.

Учениците едва ли разбираха какво точно се случваше тогава. Всичко изглеждаше невъзможно и малко вероятно. Точно преди Пасха, когато магаретата са били най-широко използвания добитък за пренасяне на провизии и жертви за храма, точно тогава някой да има свободно магаре и да го отстъпи без никакви пазарлъци и т.н.? Имаше толкова много неясни, но учениците, четем „отидоха и направиха, както им нареди Исус”.

Как стоят нещата с нашето послушание? Готови ли сме да слушаме даже тогава, когато не всичко разбираме?

Скъпи мои, на кого ще уподобим нашето собствено отношение към Христос, днес, 2000 г., по-късно?

Какви са нашите мотиви да следваме Христос? Да не би да сме тръгнали след Него с надежда, че Исус ще осъществи някой наши егоистични очаквания и желания? Или нашите надежди и очаквания са вкоренени здраво в Божията воля, вместо в нашия егоизъм и въображение?

И последно, готови ли сме не само да постиламе дрехи и клонки пред Него, в тържествени и радостни моменти, но да Го последваме и по-нататък – в Неговите беди, противостояния, мъки и страдания, и даже смърт?

В Евреи 3:14 се казва: „Защото ние участваме в Христа, ако удържим твърдо до край първоначалната си увереност”.

Advertisements

Read Full Post »