Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for май, 2010

„И понеже се събра голямо множество, и дохождаха при Него от всеки град, каза им притча: Сеячът излезе да сее семето си; и когато сееше, едно падна край пътя; и беше стъпкано, и небесните птици го изкълваха. А друго падна на канарата; и щом поникна изсъхна, защото нямаше влага. Друго пък падна сред тръните; и заедно с него пораснаха тръните и го заглушиха. А друго падна на добра земя и като порасна, даде плод стократно А ето, значението на притчата. Семето е Божието слово. А посятото край пътя са тия, които са слушали; тогава дохожда дяволът и отнема словото от сърцата им, да не би да повярват и да се спасят. Падналото на канарата са тия, които когато чуят приемат словото с радост; но те, като нямат корен, временно вярват, а когато настане изпитание, отстъпват.  Падналото сред тръните са ония, които са слушали и като си отиват, задушават се от грижи, богатства и житейски удоволствия и не дават узрял плод. А посятото на добра земя са тези, които като чуят словото, държат го в честно и добро сърце, и дават плод с търпение…Затова внимавайте как слушате”. (Лука 8:4-15, 18б)

Античния гръцки историк и писател, Плутарх в своите съчинения пише: „Научи се да слушаш и ще извлечеш полза дори от онзи, който не умее да говори”.

Слушането е много важен духовно-физиологически процес в нашия живот. От това, кого слушаме, какво слушаме и как слушаме зависят много други процеси в жизнения ни път и дейност.

Но в същото време, се оказва, че умението да слушаме е едно от най-трудните и редки. Специалистите в областта на психологията твърдят, че близо 8 от 10 човека, не умеят да слушат. Ако това важи за злото, по отношение на покварното, слава Богу! Но ако неумението да слушаме важи за доброто, градивното, вечното, то съгласете се, това е много тъжна статистика.

В посочения пасаж, Христос отбелязва, че що се касае до Божието Слово, умеещите да слушат са още по-малко. От цялата нива, разделена на четири части, в която се сее доброто семе, единствено една част го приема, слуша и запазва, така че семето на Божието Слово да даде плод.

С това Христос ни казва, че не бива да се учудваме защо са малко истинските Негови ученици. Причината е ясна – малко са хората, които умеят да слушат истински и ефективно Неговото Вечно Слово. А без това слушане не може човек да има действителна и спасителна вяра. В Римляни 10:17 четем, че „Вярата е от слушането, а слушането – от Христовото Слово”. Докато не се научим да слушаме Бога, да приемем Неговото добро семе в сърцето си, в нас няма да има нито вяра, нито живот. Защото духовния и вечния живот идват отново от Божиите думи. Божието Слово е онова семе, което носи в себе си зародиша на духовния и вечен живот. Както семето на едно растение носи в себе си зародиша на неговия живот и развитие, така и Божието Слово носи в себе си зачатъка на Духа и на вечния живот. В тази връзка, Христос казва на учениците в Йоан 6:63 „думите, които Съм ви говорил, са дух и живот”.

Но семето само по себе си не може да направи нищо, ако не влезе в съприкосновение с подходяща почва. Потенциала на семето да покълне и роди плод не зависи само от него, а от почвата, от това как слушаме и приемаме доброто Божие семе.

И в този ред на мислите, Христос ни предупреждава: „внимавайте как слушате…” (18а)

Начинът, по който слушаме и приемаме Божието Слово е от изключително значение, значение за нашия живот тук на земята и там във вечността. „Затова, – казва Христос, внимавайте как слушате…” А малко по-рано, Лука пише, че Исус буквално извика: „Който има уши да слуша, нека слуша”.

И както винаги в Своите важни и дълбоки поучения, така и този път, Христос използва притча, за да ни обясни различните начини, по които хората слушат Словото Му и също така, да ни посочи онзи, който носи траен плод.

И така, семето е Божието Слово, сеячът е Христос, а почвата, в която се сее са човешките сърца.

Нека разгледаме различните видове почви, различните начини по които хората слушат и приемат Божието Слово и в смирение, искреност изпитаме себе си, коя почва сме ние?

Както казахме вече от отговора на този въпрос зависи дали Божието семе ще покълне в нас и ще даде плод, или ще се случи нещо друго с доброто семе.

И така, първата група слушатели са определени, като „посятото край пътя”. Или както още бих ги нарекъл аз – крайпътни християнски слушатели.

Преди да започнем обаче тяхното определение, искам да направя една важна бележка. И четирите групи хора можем да кажем, че се самоопределят като християни. Тук не става дума, както казва Мартин Лутер, за онези, които преследват Словото или онези, които не се прислушват до Него. И във всички тези почви виждаме хора, които слушат, които са разположени към Словото, но в различна степен.

И така, „посятото край пътя”, какво представляват тези хора? За тях се казва, че са слушали, но не така, че да повярват. Това са повърхностните, лекомислените слушатели на Божието Слово, които слушат, но не придават нужното значение на чутото, не се стараят да го разбират. Или както казваме ние, „от едното ухо влиза, от другото излиза”.

Това са хора, на които им се иска да бъдат християни, но не приемат Словото навътре в сърцето, а донякъде…”покрай пътя”, където то може лесно да бъде стъпкано и изкълвано. Христос казва: „тогава идва дяволът и отнема словото от сърцата им, да не би да повярват и да се спасят”.

От тези думи, можем да заключим нещо важно за тези хора. Макар и близки до спасение, те остават вън от него. Макар и слушащи Словото, което дава живот, те остават вън от този живот, тъй като семето не успява изобщо да покълне. Понеже се намира „край пътя” то бива бързо ограбвано и потъпквано.

Равнодушието, плътските мисли, човешките учения, различни суеверия и обичаи са неща, които могат да ограбят и потъпчат бързо и лесно откритото семе покрай пътя. В случая, Христос ни разкрива, както влиянието на хората – да тъпчат не заровеното семе, така и влиянието на дявола – да отнема, да изкълвава.

Ето защо, Словото трябва да се слуша не разсеяно и равнодушно, но внимателно и да се пази в сърцето, в противен случай, то може да бъде бързо стъпкано и ограбено, от всеки, който мине. А без Словото, няма спасение. Никакви дела и свят живот, не могат да заместят влиянието на Словото в нас, само то, казва Павел „е Божия сила за спасение на всеки, който вярва…” (Римляни 1:16)

Втората група слушатели на Словото, са оприличени на „падналото на канарата”. Тук също, възможностите на Словото да поникне са нищожни, но все пак са повече, отколкото край пътя. Особено, като се има предвид обстоятелството, че тук под думата „канара” се има предвид не чиста скала, а тънък слой почва върху камък.

 В древна Палестина това било често срещано явление на нивите. Много почви са представлявали огромни пластове варовик, покрити с тънък слой земя. Поради малкото почва, земята бързо се стопляла и семето скоро пониквало. Но, уви, също толкова бързо и увяхвало. Липсата на достатъчно влага и хранителни вещества, се отразявало върху порасналото растение и то изсъхвало.

Това са чувствителните хора, хора на първите впечатления, които казва Христос – като чуят Словото, бързо го приемат (дори как го приемат!) – с радост, с възторжени чувства, с голям ентусиазъм. Но дълбочината, в което влиза Словото в тях не е достатъчна, за да се изгради корен и да устои на горещите изпитания.

Колко много са около нас такива слушатели, които бързо пламват, но и бързо угасват? Които тръгват след Христос, но при първата трудност Го изоставят!? Защото сърцата им са все още каменисти, съвсем малко разорани, съвсем малко е рохкавата почва в тях.

Това са „плитките християни”, с плитка почва за Словото у себе си. При тях семето се прибира много повърхностно, опазва се от тъпчене и ограбване, но умира от придошлите жеги. Тъй като тяхното разбиране и посвещение на Бога и Божиите неща са твърде повърхностни, недостатъчни да ги удържат в зноя на изпитанието. Христос описва тези слушатели, като хора, които „временно вярват”. Докато е свежо и влажно, докато всичко е наред, те са жарки и пламенни вярващи, но при първите знойни ветрове, те клюмват и изсъхват. Защото „нямат корен”.

От биологията знаем, че коренът на едно растение има ключово значение, точно тогава, когато повърхностна е суха и гореща. Колкото по-дълбок и изразен корен има дадено растение, толкова по-голям е шансът то да устои на агресивните прояви на времето.

Същото е и с вярващите, колкото по-задълбочено е приемането на Словото, не само с чувства, но сърце и воля, колкото по-задълбочено е познаването ни за Бога, толкова повече твърди ще бъдем в различните агресивни обстоятелства на живота. И обратно, ако се окаже така, че само чувствата ни са подпалени, но сърцето си е все така твърдо, не съкрушено – последствията ще са трагични.

Спомнете си множествата, които отстъпиха от Христос. Кой имаше вина в това масово отстъпление? Христос или хората, които подобно на падналото семе на канарата, бързо Го последваха, но понеже нямаха корен, вярата им бързо увехна и те отстъпиха.

Спомнете си Димас, пламенния ученик на Павел, който обаче скоро го изостави, понеже Словото в сърцето му не беше в нужната дълбочина.

Днес се случва същото – сърцето на мнозина прилича на камък, покрит с тънък слой почва. Няма достатъчно почва, която да изхрани семето…и то, макар и да покълне, бързо загива.

Ето защо, ап. Павел ни призовава да бъдем „вкоренени и утвърдени в Него и укрепени във вярата.., преуспявайки в нея с благодарност” (Колосяни 2:7).

Третата група слушатели на Божието Слово, Христос оприличава на „падналото сред тръни”.

Тези хора са различни от предните. При тях проблемът не е в плиткото и повърхностното приемане на Словото, а в плевелите или тръните, които задушават поникналото добро семе. Тук няма камък. Напротив, почвата е дълбока, добре разорана , достатъчно влажна и хранителна, с една дума – прекрасна, ако не са обаче бурените – „и заедно с него (семето) пораснаха тръните и го заглушиха”.

Проблемът на този вид почва е в това, че е замърсена, тя не е чиста. Този вид хора слушат, приемат Словото при сърце, заражда се вяра, която започва да расте, пуска корени надолу, но по-бавно от неоплевените бурени, които в края на краищата задушават добрите стъбла и те спират да растат, а в по-късен етап дори увяхват.

Това са колебливите слушатели – които хем приемат Словото, хем приемат и плевелите, като „светски грижи, примамката на богатството и житейски удоволствия”  Забележете, че при тези слушатели, Словото расте и дори може да формира плод, който обаче не успява да узрее, поради избуялите тръни.

Колко жалка е съдбата на тези слушатели? Те са най-жалките от всички. Имат ресурс, имат потенциала не само да приемат и изхранят семето, но и да го развият и то да даде плод. Но понеже са приели и плевелите – на земните грижи, богатство и удоволствие, те умират от задушаване.  Забележете, не от липса на вяра, не от липса на корен, не от липса на влага, но от липса на сила и светлина. Тръните са засенчили духовния поглед към небето, изсмукали са част от живителната им сила и те загиват от задушаване.

Скъпи приятели, ако в първите два вида почви трудно забелязваме себе си, то тук много от нас могат да видят себе си. Опасността от „буренясване” постоянно дебне много от нас. И за жалост това става прекалено лесно, неусетно.  Отворим ли сърцето си за плевелите, те бързо превземат ума ни и сърцето, така че да не остане място за Словото.

Със земните грижи шега не бива. Не само явния грях може да разруши духовния живот, но и грижите, земните дела, които заемат по-предно място от Словото. И започват да пречат, изсмукват духовно, така че да не остане сили и време за Словото, за вечните неща. Библията ни предупреждава, че не можем да служим на Бога и на мамона (богатството, по-висок стандарт на живот). Или едното или другото!

Във всеки от нас, споменатите от Христос плевели са заложени още от раждането ни. Затова приемането на Словото винаги трябва да е съпроводено с оплевяване, както и след това да не даваме място на плевелите в сърцето си.

Неоплевената почва лесно може да бъде превърната в добра, както и обратно – ако бъдем немарливи в приоритетите си и дадем място на плевелите да посеят в нас своето.

Последния отбор в днешната класация на слушатели, Исус оприличава на „посятото на добра земя”. Това са хората, казва Той, „които като чуят словото, държат го в честно и добро сърце и дават плод с търпение”.

Какво отличава тези Христови слушатели от останалите? Преди всичко в това, че, като чуят Словото, те не само го приемат, но усърдно го задържат в себе си. Същата дума е употребена в Лука 4:42, когато народът искаше да задържи Исус да не си отива от тях.

Добрите слушатели не само приемат, но и с голямо усърдие задържат Словото у себе си, с особена внимателност пазят Словото в сърцето си. Така, като е казано за Мария. Когато чу вестта на овчарите тя „пазеше всички тези думи и размишляваше за тях в сърцето си”.

Добрите слушатели размишляват върху словото, изучават и „разбират” (Матей 13:23). А, като разберат, го претворяват в живота си. За тях Словото е духовен хляб, който трябва да се яде, а не само да се гледа и изучава. Само като започнем да се храним, хлябът дава живот и сила.

Но освен че задържат словото у себе си, добрите слушатели, постоянно обработват сърцата си, така че словото да расте безпрепятствено.

Забележете, тяхното сърце е „честно и добро”, буквално гръцката дума употребена тук означава „благоприятно”. Тоест сърцето им е една благоприятна среда за Словото, свободна от плевелите на грижите, примамката на богатството и житейските удоволствия.

Как е възможно това? – Като възлюбим Бога с цялото си сърце и с цялата си душа, така че да не остане място за друго нещо, и във всичко, което вършим да бъде водени от интересите на Божието Царство? Сами при такива условия може да узрее съвършения плод на вярата и на Духа – „честно и добро сърце”, без плевели.  Плевели се появяват тогава, когато отслабне позицията на духовните приоритети, на онова, което е честно и добро пред Бога.

Забележете още, добрите слушатели „дават плод с търпение” – може да се преведе и като „с постоянство”.

И така, какви слушатели сме ние?

Слушаме ли и приемаме ли така, Божието Слово, че то да расте свободно в нас и да дава зрял плод? Или нашето сърце все още не е добрата почва.

Притчата за сеяча е може би най-главната от всички притчи. За нея Исус каза, че ако не я разберем, едва ли ще разберем останалите притчи (Марк 4:13) Това ще рече също, че ако не се научим да слушаме подобаващо Божието Слово трудно ще напредваме като християни – във вяра, познание и духовен живот. Защото всичко това идва само тогава, когато Словото в нас оживява, расте и дава плод.

И така нека бъдем слушатели с добра „сърдечна почва” – искрени и открити за Словото, свободни от плевелите на земните грижи, богатството и житейските удоволствия.

Тези слушатели, забележете, получават правото да се наричат Христови, защото „Моя майка и мои братя са тези, които слушат Божието слово и го изпълняват” (21)

И още, добрия слушател има силата да противостои на греха. Псалмопевецът споделя: „В сърцето си опазих Твоето слово, за да не ти съгрешавам”. (Псалм 119:11)

Ще завърша с призива на ап. Павел отправен към Колосяните (3:16) „И нека…Христовото слово да се вселява във вас богато…

Advertisements

Read Full Post »

„А като ги чакаше Павел в Атина, духът му се възмущаваше дълбоко като гледаше града пълен с идоли.  И тъй, разискваше в синагогата с юдеите и с набожните, и по пазара всеки ден с ония, с които се случеше да се среща.”  Деяния на Апостолите 17:16-17

 Смея да кажа, че съм един от тези, които следят с голям интерес новините, както в България, така и по света. В този смисъл рядко ми се случва да изпусна вечерните емисии на първите две програми. Следя ги с голям интерес.

Така беше и в понеделник. Настанявам се удобно пред дивана…и… изведнъж, чувам: „Клюките били полезни за здравето…” Викам си това е шега…не може да бъде, наострих уши да чуя по-внимателно, но уви репортерката продължи: „злословенето по чужд адрес помага за добрия ни тонус..” и за да се подсили репортажа – уверено добави: – „…твърдят американски учени”.

Казах си, съвсем я втасахме…То не беше алкохола, не беше съжителството, сега пък и клюката… била безобидна и полезна!? Пороци и различни мерзости, които хилядолетния морал и Библията осъжда, днешното ни общество оправдава, че дори и „научно” ги обявява за полезни. Скоро сигурно побоя и убийството ще се окажат полезни за здравето, тъй като освобождават човека от натрупаната в него отрицателна енергия.

Скъпи мои живеем в едно много опасно време, време, в което духовните сили на нечестието завладяват все повече и повече света около нас. Грехът се представя не само за безобиден, но и дори полезен. Тенденцията да се подронва авторитета на Бога и Неговото Слово ще продължи. Хората все повече и повече ще се чувстват оправдани в греха си. А думата на учените все повече ще натежава срещу Божието Слово. Точно според предреченото от ап. Павел в 2 Тимотей 4:3 „ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение; но понеже ги сърбят ушите, ще си натрупат учители по своите страсти”.

Това, което се случва днес, е едно очевидно изпълнение на писаното в Библията. Това се изпълнява не само в света, но и в църквата. Виждаме не само как в света, но и в много църкви грехът буквално да се узаконява. Онова, което Бог нарича беззаконие, много днешни християни наричат законно и естествено. Това важи, както за конкретни, очевидни грехове, така и за определени поведения и отношения към Бога и църквата.

Например, ако преди, посещаването на църквата било приоритет за вярващите, явен израз на послушание към Бога, сега отсъствието от църковните събрания са нещо нормално, и (в повечето случаи) дори оправдано – „Виждате ли, нещата се промениха, много работа, ангажименти, семейството ми е невярващо и т.н.”

Ако в библейските времена жените, като се покайвали снемали външните си украшения, „кичене със злато или обличане със скъпи дрехи”, то днес е обратно, днес това се счита за ненормално, да си жена и да нямаш обици (че дори на по-специални места)…

В библейските времена жените са се отнасяли към съпрузите си като към господари, днес … – чшш, да не те чуе никой, ще ти се присмеят.

В библейските времена вярващите мъже са били ревностни да служат на Бога, били са толкова верни и посветени на Бога, че са отивали дори на меч, на клада заради това. Днес обаче, много вярващи мъже тънат в различни компромиси и тотална безотговорност към вярата…

Има и много други опасни разминавания с това, което днес се случва и това, което ни говори Божието Слово. Но не това е целта ми. Моята цел е разглеждайки покварата на съвременното ни общество, очевидното морално и духовно падение както в света, така и църквата, като какви бихме се характеризирали, ти и аз – възмутен или примирен?

Възмутен или примирен със случващото около себе си?

Преди по-малко от 20 века, ап. Павел влиза в Атина. По онова време градът е бил един от интелектуалните и културни центрове на древния свят. Но докато се разхождаше из града, апостолът го намира като „град пълен с идоли”.

Намирайки се на негово място мнозина днес биха подминали този факт, биха се примирили с множеството идоли (сега нали е модерно да си толерантен), но не и Павел, не и Божият човек, който имаше болка за света в праведната си душа. Чуйте още веднъж неговата реакция – „духът му се възмущаваше дълбоко”. Духът на апостола не е могъл да понесе видяното.

 Когато повярваме в Бога, ние се раждаме духовно. Това означава активен дух, посредством когото Святия Дух ни управлява и насочва. Бог влага в нашия дух Своите праведни мисли и чувства. Така, че ако сме водени от духа, ние реагираме на греха, на разврата, така, както реагира Бог – възмущаващо, непримиримо.

Ето това беше състоянието на Павел в онзи момент, в който виждаше как греха и беззаконието е завладяло прекрасния град. Той се възмути в духа си. Праведния му дух не е могъл да се примири с неправедното около себе си.

Впрочем, в Божието Слово ние намираме и други случаи на такова поведение в живота на праведните.

Така, например Мойсей като слизаше от планината със закона в ръцете си и видя народът долу да играе и да пляска пред идол, четем: „пламна Мойсевия гняв”.

За пророк Илия се казва, че, бидейки възбуден в ревността си за Бога от това, което се случваше в Израел, дори беше напуснал мястото на живеенето си, като отиде в пустинята.

Възмущаваше се и праведния Йов от своите неправедни приятели.

За праведния Лот пък се казва, че „се измъчваше от разпътното поведение на беззаконниците”.

Псалмопевецът в Псалм 119:158 стих, казва: „видях отстъпниците (СИ) и се погнусих от тях, защото не пазят Твоето Слово”.

Това състояние на духа съпровожда и служението на Христос.

Скъпи мои, какво чувстваме ние, когато се сблъскваме със злото и неговото оправдаване?

Имаме ли същото възмущаване в духа, каквото са имали старозаветните праведници, каквото е имал Христос, каквото е имал Павел, както и много други истински праведни човеци? Ако да, това е добре, това означава, че сте изпълнени с Божия Праведен Дух, Който не може да понася греха и неправдата. Но ако усещате в себе си склонност да не обръщате внимание или да се примирявате с беззаконието, това е сигнал, че нещо се случва с вашата вяра и ходене в Духа. Това означава, че губите духовната си чувствителност към греха и неправдата. За вас те стават нещо приемливо и нормално.

Загубата на възмутен дух от неправдата на този свят е свързана също със загуба на чисто духовно око.

За Христос е казано, че „очите Му (са) като огнен пламък”. Очите на духовния вярващ са същите – забелязват всяка нечистота и пламват срещу нея. Това са очите на истинските християни. За света обаче е казано, че дяволът ги е заслепил. Дяволът заслепява обаче и вярващите, ако те не са достатъчно бдителни в живота си.

Ето защо, Христос ни предупреждава: „Светило на тялото ти е твоето око; когато окото ти е здраво, то и цялото ти тяло е осветлено; а когато е болнаво, и тялото ти е в мрак. Затова внимавай, да не би светлината в тебе да е тъмнина”. (Лука 11:34-35)

И така, възмутен ли си или примирен с нечистото и неправедното около теб? Това е един прекрасен тест за това, колко обичате Бога и Неговата правда и колко силно мразите греха.

Когато обичаме, например, нещо да ядем – ние го желаем, ние се стремим към него, говорим похвално за него, но какво правим, с храната, която не обичаме – постъпваме ли по същия начин като с храната, която обичаме. Естествено, че не! Ние я отбягваме, ние се мръщим на нея, гнусим се от нея и говорим срещу нея.

Знаете ли, по същия начин можем да разберем и отношението си към греха? Ако се възмущаваме от него, ако не можем да го търпим, значи наистина не го обичаме, но напротив, мразим греха.

духът му се възмущаваше дълбоко”. А твоят дух?

Преди известно време разсъждавахме върху една молитва на Павел, тази за филипяните. Иска ми се да ви я припомня и да се помолим, подобно, за себе си и църквата ни:

И затова се моля, щото любовта ви да бъде все-повече и повече изобилно просветена и всячески проницателна, за да изпитвате нещата, които се различават, за да бъдете чисти и без препънка до деня на Христос, изпълнени с плодовете на правдата, които са чрез Исус Христос, за слава и хвала на Бога.” (Филипяни 1:9-11)

Read Full Post »