Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for април, 2010

„И когато Исус дойде в къщата на Петър, видя, че тъща му лежеше болна от треска. И се допря до ръката й и треската я остави; и тя стана да Му прислужва.”  Матей 8:14-15

в служба на БогаИсторията, която току-що прочетохме е единствената в Новия Завет, в която се говори за тъща. А и в Стария Завет, думата «тъща» се среща само веднъж. За разлика от световната литература, в която тъщата често присъства като персонаж, в Библията за нея се споменава твърде малко, и дори това малкото няма нищо общо със семейна драма.

Днес, няма да говорим за тъщата в такъв аспект. Историята с тъщата на Петър е в съвсем друга плоскост. Тя е обект на Христовото чудо – обект на Божията сила и милост.

Малко предистория… Исус влиза в Капернаум, град в Галилия, разположен на северно-западния бряг на Генисаретското, или известно още като Галилейско езеро. Градът е пристанищен, с добри икономически показатели. Имало митница, в града са били разквартирувани части от римската армия. Не случайно, Христос говори по-късно за Капернаум, който до небе се е въздигнал.

Но въпреки това, Исус извършва в града няколко важни неща – призовава Петър, Андрей и Заведеевите синове, изгонва нечист дух, изцелява паралитик, изцелява човек с изсъхнала ръка, извършва чудо и в дома на военния стотник, и много други чудеса. Нещо повече, Исус бил възприел Капернаум като Свой втори дом, след Назарет.

И ето сега, Спасителят е дошъл на гости при Петър, вероятно да си отдъхне. Но вместо това Той заварва тъщата на Петър сериозно болна.

Ако хвърлим един поглед в древната история, ще открием че местността около Капернаум е била много влажна и блатиста, събирала купища маларийни комари. И по тази причина в Капернаум и Тивериада е била силно разпространена маларията. А един от първите симптоми на тази болест е внезапна треска с физически тресения и висока температура. Лука, който е бил в същото време лекар по професия, описва болестта на Петровата тъща, като „силна треска”. По всяка вероятност, става дума наистина за малария.

И ето, Исус докосва ръката на тъщата и в един миг я изцелява. „треската я остави”.

Това чудо е поредното потвърждение, че за Бога няма нищо невъзможно. Нещо повече, чудото, който извърши Исус в дома на Петър, говори колко велика е Неговата милост, и с каква охота, дори тогава, когато е изморен, Спасителят посреща нуждите на хората.

Неговата добрина е искрена, далеч от всякаква показност. Той не търси публика, не чака овации. Той извършва чудо, отдава силата и любовта Си на всеки, както сред тълпа, така и в тази стара, бедна къща, където една горка жена се мятала на леглото си от треска.

Можем още много да говорим и да се възхищаваме от Христос и Неговото отношение към хората. Но няма да ни е от кой-знае каква полза, да говорим само за Него, и нищо за себе си, за нашето отношение към Него и делата Му в живота ни.

Една от грешките на много християни, е, именно, в това, че, разглеждайки Христос, забравят да разгледат себе си и своето собствено отношение към Него.

В днешната история, освен чудодействената проява на Божия Син, се споменава и за реакцията на изцелената жена – „и тя стана да Му прислужва”. Още щом треската остави тъщата на Петър още щом Исус я изцели от страшната болест, тя се изправи и започна да Му служи. Каква достойна и уместна реакция?

Съзнанието на тази жена може да се изрази в няколко думи „спасена, за да служи”. Осъзнавайки от какво Христос я спаси, тя в същото време, осъзнала и това, заради какво е била изцелена. Това е много важен поучителен момент! Да осъзнаеш не само от какво си избавен, но и това заради какво си избавен.

Нека отнесем тази поука към нашето спасение. Чрез вяра в Христос, Бог ни спасява от ужаса на греха и Неговия гняв, в същото време обаче, това спасение не е безцелно, то е не само от, но и заради нещо…Ние сме спасени от греха, за да живеем в правда и в служение на Бога.

Павел пише в Римляни 6:22 „но сега, като се освободихте от греха…станахте слуги на Бога”. 1Солунци 1:9 „сте се обърнали от идолите към Бога, за да служите на жив и истинен Бог”.

Това е един естествен процес, който протича в живота на искрения християнин, осъзнал от какво е изцелен и спасен, и в същото време, заради какво…за да принадлежи на Бога, и да употребява новия си живот в прослава и служение на Него.

В 1Коринтяни 6:19 четем следното: „Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, който е във вас, когото имате от Бога? И вие не сте свои си”.

Спасението, духовното изцеление трябва да ни води към служението на Този, Който ни е дарил с тази благодат. В противен случай ние просто се поругаваме над Божието милосърдие.

Същото се отнася и до всеки друг дар от Бога в живота ни.

Жената получила изцеление, посветила възстановеното си здраве на Христос. Какво правим ние с даровете на Бога в живота си?

Английският писател Оскар Уайлд, има разказ, в който се говори как Христос влязъл веднъж в един град. И като минавал по първата улица, чул гласове и видял пиян младеж, да се провисва от прозореца. „Защо прахосваш душата си в пиянство?” – попитал Той. „Господи, казал младежът, аз бях прокажен, и Ти ме изцели, какво друго да правя?” Малко по-нагоре, Исус видял млад човек да следва жена с леко поведение и му казал: „Защо отдаваш душата си на блудство?” Младежът отговорил: „Господи, аз бях сляп, и Ти ме изцели, какво друго да правя”? Накрая, в центъра на града, Исус видял стар човек, който пълзи и плачи. Когато Христос го попитал, защо плаче, старецът отговорил: „Господи, аз бях мъртъв, и Ти ме възкреси за живот, какво друго да правя, освен да плача?

Това е наистина ужасна притча, за това как хората се отнасят към Божиите дарове и Неговото милосърдие. Какво трагично нехайство към скъпата благодат на Бога?

Как стоят нещата с теб, приятелю? Как и за какво използваш същия живот, който всекидневно получаваш като дар от Бога?

Спомни си думите на Божието Слово в Римляни 12:1 „поради Божиите милости…представете телата (живота) си…на Бога, като ваше духовно служение”.

Кога човек реагира като изцелената жена? Когато е благодарен, първо, и второ, когато осъзнава, че това, което е получил, не е неговото, а Божие, следователно трябва да бъде отдадено в служение на Него. Божието на Бога!

Римляни 11:36 „Защото всичко е от Него, чрез Него и за Него. Нему да бъде слава до векове. Амин”.

Advertisements

Read Full Post »

 „И, ето, един прокажен дойде при Него, кланяше Му се и каза: Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш”. Матей 8:2

Историята с изцелението на прокажения освен чисто повествователната си ценност, съдържа в себе си и доктринална ценност. Както впрочем и с много други библейски истории.

Случаят с прокажения разкрива, от една страна, божествената природа на Христос – имащ власт над болестите, от друга страна, обаче, е показателна за нашето човешко обръщение и отношение към Всеможещия.

И точно върху това бих желал да се спря днес в своите размишления, върху думите на обречения прокажен, казани към Христос: „Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш”.

Смятам, че няма да прозвучи преувеличено, ако кажа, че основната причина за разочарованието между християните по отношение към Бога е това, че ни е толкова трудно да произнесем думите на прокажения „Господи, ако искаш….”

Ние с лекота усвояваме втората половина от изречението „можеш да ме очистиш”, но ни трябват понякога години да приемем и усвоим истината, която е изразена в първата половина от изречението „Господи, ако искаш…”

Ние много по-лесно се доверяваме на Божията сила, ние приемаме, че Бог може всичко, за Него няма нищо невъзможно и т.н., но като опрат нещата до това, дали Бог иска винаги онова, което може, като опрат нещата до Божията воля, ние се сърдим, роптаем, обвиняваме Бога в несправедливост, безмилостност и т.н. И така се стига до огорчение. Огорчение, обаче на което причината сме ние, а не Бог.

Ние постъпваме като невръстни деца, които знаят, че родителите им могат това или онова, но им е трудно да приемат тяхното мнение, тяхната воля. Децата трудно разбират, че дори и да могат, родителите не винаги искат да направят онова, което могат. И точно, поради това неразбиране те бързо се огорчават, сърдят се и дори плачат.

Например, с моя син редовно изпадаме в такива ситуации. Аз му казвам „не искам”, „не е хубаво това или онова”, а той ми отвръща ядосано „искаш, искаш”… Това е детската логика – „щом искам аз, и ти трябва да искаш”… Егоцентрична логика…

И точно този синдром на незрелостта, на детското в нас се забелязва у много вярващи, които подхождат към Бога, към Своя Небесен Отец демонстративно „искам”. Не „ако искаш, Господи”, а „аз искам, Господи”. И не дай си Боже, ако не се случи онова, което искаме – истерии, паника, разочарование… Ето това е участта на духовните младенци…

Затова Божието Слово ни призовава в Ефесяни 5:17 …не бъдете неразумни, но проумявайте, що е Господнята воля.

Бог иска да пораснем, да надрастем  детския егоизъм и да се оставим в Неговата съвършена воля за нас. Да проумеем, че Неговата воля е съвършена, тя е подчинена на Неговото знание и на Неговата любов. И това е не само засега, но и занапред. Това придава особено съвършенство на желанията Му….

Римляни 12:2 И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено.

В този стих Божието Слово ни подканва да не се съобразяваме с този свят, където девизът е „искам”, където всеки е длъжен на някого….Но обратно, да обновим ума си в Христос, да придобием Неговия ум, чийто характеристика е изразена многократно в Евангелията, но най-вече в Гетсимания „не Моята воля, а Твоята да бъде”.

И когато това се случи в живота ни, когато претърпим подобно обновяване на ума и нагласата към Бога, тогава, казва ап. Павел ще „познаете от опит що е Божията воля – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено”.

И така, нека оставим детинското в нас, нека пораснем и проумеем, че има нещо по-важно от това, че Бог може и това е Неговата воля. А в крайна сметка това е и същността на християнския живот – да живеем съобразно Божията воля, волята на Този, Който ни е сътворил.

В 1Петрово 4:2, Божието Слово ни призовава да живеем „през останалото в тялото време, не вече по човешки страсти, а по Божията воля”.

Също и в Колосяни 1:9 четем: „ Затуй и ние, от деня, когато чухме за това, не преставаме да се молим за вас и да искаме от Бога да се изпълните с познанието на Неговата воля чрез пълна духовна мъдрост и проумяване”.

А когато това се случи, сърцето ни ще пребъдва в спокойствие и радост при всякакви обстоятелства. Дори в моменти, когато нашата воля е една, а Божията друга.

Щастието и мира в християнския живот идват не с познаването на Божията сила, а с познаването на Неговата воля, Неговата съвършена добронамереност и промисъл.

Нека молим Бога да се изпълваме все повече и повече с познаване, разбиране на Неговата воля!

„Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш” или с други думи: „Зная, че можеш, вярвам, че можеш, но също така се доверявам на Твоята воля, на Твоя избор”.

 1Йоан 5:14 И дръзновението, което имаме пред Него, е това, че ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша”.

В това е благословението и мира на живота ни в Бога – да живеем и просим по Негова воля!

Read Full Post »

„И повика народа заедно с учениците Си и рече им: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва.” Марк 8:34

Въплъщението на Исус Христос, Божият Син и Неговото уникално служение предизвика верига от разнообразни реакции сред Неговите съвременници. Едни реагираха остро и крайно негативно, други предпочитаха да наблюдават отстрани, имаше обаче и такива, в някои случаи дори мнозинство, които под впечатление от внушителната личност на Христос, искаха да вървят с Него, да последват Христос като Негови ученици.

Някои бяха дори толкова ентусиазирани от това, което чуваха и виждаха в Христос, че вземаха решението твърде импулсивно, както се случва често впрочем и днес.

Един от представителите на тази група срещаме в Лука 9:57 „а като вървяха по пътя, един човек Му каза: „Ще Те следвам, където и да идеш”. Проблемът обаче на тези бързи и импулсивни решения е, че не са обмислени. В повечето случаи те са взети под емоционално въздействие, под влиянието на възторжени чувства, а не от размишление. И такива решения от опит знаем, бързо губят позиция.  

Спомнете си Петър, който беше готов да отиде в тъмница и дори на смърт с Христос. Но какво се случи в двора на първосвещеника? Той дори отрече, че познава Исус!

В случая с нашия герой от Лука 9 глава, нещата стояха по същия начин. „Ще те следвам, където и да идеш!” Но Исус познавайки емоционалните предпоставки за това решение, в отговор му казва буквално „Почакай приятелю…Добре си решил, но помислил ли си за цената на ученичеството? Дал ли си сметка, какво ще ти струва това решение?”.  Спасителят го предупреждава, че не всичко с Него ще бъде възхитително, условията и жертвата на ученичеството не бива да се забравят. И дори му посочва Своето собствено незавидно положение: „Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда, а Човешкият Син няма къде глава да подслони.”

Не знаем какво се случи с този човек, но вероятно като студен душ му дойдоха думите на Исус.  Но по-добре така, отколкото впоследствие да стане жертва на дълбоки разочарования.

Исус беше искрен с хората. За разлика от врага на човешките души, Спасителят искаше всеки да знае, още в началото какво ще му струва решението да бъде ученик на Христос. Спасителят не прави реклами. Той не се натрапва и не убеждава никого на всяка цена да стане Негов ученик. И не скрива трудностите по пътя на ученичеството.

Днес има такива проповедници, които обаче баламосват хората с преукрасени представи за християнското ученичество, с екзотични, но безпочвени обещания за фантастичен живот и благоденствие в Христос. Преди няколко дни се натъкнах на едно такова пагубно за душата, но гъделичкащо ушите послание, че животът в Христос е живот в свобода от грях, болести и бедност”. И колко подмамени души слушат и приемат това с вяра, че действително ще бъдат здрави и богати в Христос, а после знаете ли какво се случва с тези хора – съсипани от дълбоко разочарование стигат дори до клинично лечение в психиатрии? А измамливите учители, пълнят джобовете си с пари на гърба на тези наивни хора.

Методът на Христос обаче е различен – Той е честен и открит и не си играе с чувствата на хората.  Спомнете си богатия юноша, който също беше дошъл при Христос с желание да Го следва и да наследи вечен живот. Младежът бил опазил Божиите заповеди. Исус като погледна, четем, го възлюби… и именно, защото го възлюби, Христос открито му заяви, че трябва да жертва богатството си, ако иска да бъде Негов ученик.

На мястото на Христос, някой от днешните учители биха загърбили редица принципи, биха затворили очи на всичко, само да имат покрай себе си такъв богат човек, от чийто пари да се възползват.

Но Христос беше искрен и честен с богаташа. Юношата си отиде с посърнало лице. Но по-добре така, отколкото да бъде измамен по-късно в очакванията си. Именно, поради това, да не остане някой измамен в своите очаквания, Исус, четем „ повика народа заедно с учениците Си и им каза…”

Като един добър и загрижен Учител, Исус подканва всеки да стане Негов ученик “Ако някой иска...” Той се обръща към народа и към учениците. Нашия Спасител призовава всеки да Го следва, но никога не определя този път като лесен. Всъщност обратно, Той направил този път изключително труден, поради целта, която пък е изключително висока – да бъдем Негови ученици, съобразни на Него, Своя Небесен Господ и Учител.

В прочетения стих, Христос ни призовава да пресметнем цената, какво ще ни струва този наш избор да Го следваме, да не би да заприличаме, както пише Джон Стот, в една от своите книги, на “недостроени кули, приличащи на полуразвалини”.

Впрочем и Самия Христос говори за това в Лука 14:28-30 „Защото кой от вас, когато иска да съгради кула, не сяда първо да пресметне разноските, дали ще има с какво да я доизкара, Да не би, като положи основа, а не може да доизкара, всички, които гледат да почнат да му се присмиват и да казват: Този човек почна да гради, но не можа да доизкара.”

Може би ти си действащ Христов ученик или потенциален последовател на Христос, да не се случи с нас същото, днес Учителят се обръща към нас и ни напомня, какво означава в действителност да бъдем Негови ученици, посочва ни цената…

  1. Преди всичко, ако наистина си решил да следваш Хрисос, да бъдеш Негов ученик, тогава трябва да се отречеш от себе си. 

Първата стъпка към истинското ученичество е себеотричането. Много правилно е отбелязал някой: “Азбуката и първият тезис на християнството е себеотричането.”

Но какво означава това? Според тълковния речник – то е отказване от лично щастие в името на възвишена цел (или) в полза на други. Малко или много почти всеки човек преживява себеотричане в името на нещо или някой. Вземете един родител, който се отказва от нещо свое в полза на децата си. Или спортист, който е решил да стигне до първо място….Когато говорим обаче за себеотричане в цитираните случаи обикновено имаме предвид отказ от определени неща, частичен отказ. Също така и целите са различни.

Предвид обаче контекста на Христовия призив за себеотричане, става ясно, че това себеотричане има за цел да ни доведе по-близо до Христос, да ни запише в Неговото училище, да ни приближи до Неговата истина и воля… А самото себеотричане, обърнете внимание включва нас целите!

„нека се отрече от себе си”…тук става дума не за частично отричане от храна, удоволствия или собственост, а за пълно себеотричане. Това пълно себеотричане, можем да идентифицираме с отричане от своето „его”, от вътрешния „аз”, който държи в ръката си целия ни живот.

Ако Сократ е казал: “Познай себе си”, Цицерон: “Проверявай себе си”, Творецът на душите ни, който познава губителната сила на този постоянен представител на греха в нас – егото, себичността, ни съветва да се отречем от него, буквално да го изтръгнем от себе си, или изразявайки се с друга терминология – да го разпънем на кръста.

Лицето на греховната природа в нас –  егото, е в постоянна борба с Божията воля. Не тялото, не парите, не дрехите или GSMите. Можеш да се отречеш от всичко това, в полза на вярата, но пак ще бъдеш враг на Божията воля. Следователно себеотричането е свързано не толкова с физически неща, но с духовното „аз”, което трябва да бъде разпънато.

И целта на това себеотричане, чрез него да освободим пътя на Христовото господство в нашия живот, на царството на Духа. В противен случай, докато нашето „себе” диктува, в нас никога няма да се изпише Христовото писмо.

Нещо повече, имайки предвид претенциите на „аза” да налага своето и да се  противи на Божията истина, ние просто никога няма да напреднем в духовното си обучение от Христос и няма как да бъдем пълноценни ученици на Христос.

Докато се учим от плътта, няма как да се учим от Духа! Ето защо, Христос казва, ако иска някой да Ме последва, ако желае някой да бъде Мой ученик, той трябва да се отрече от себе си, да се откаже от своето „аз”. Когато това се случи, започва процеса на действителното ученичество.

Ап. Павел пише към Галатяни 2:20 „съразпнах се с Христос и сега вече не аз живея, а Христос живее в мен”. Малко по-късно, той казва в 5:24 „а които са Исус Христови, разпънали са плътта заедно със страстите и похотите й”.

Какво се случва всъщност, когато някой се отрича от себе си? Той просто категорично заявява на себе си и на духовният свят, че се отказва от правата и претенциите на своето „аз” (както Мойсей се отказа от правото да се нарича син на фараоновата дъщеря), от мислите и желанията и целите на плътта, и че те отсега насетне са нищо за него, и че е от значение единствено Христос и Неговата воля.

Затова себеотричането е първата стъпка към духовен прогрес, защото даваме Бог да ни ръководи, и Неговият Дух да ни учи и управлява мислите, желанията и целите ни.

И така, Христос ни призовава, ако искаме да бъдем Негови действителни ученици – да се отречем от себе си, да загърбим своето в полза на „онова, което е Исус Христово”.

Да бъдеш Христов ученик означава пълно отдаване в ръцете на Учителя. Както апостолите трябваше да оставят всичко и да Го последват, така и ние трябва да оставим своето в полза на Христовото. Още няколко важни истини:

–          ученичеството касае всеки, а не някаква група от вярващи

–          тук не става дума просто за добра воля от наша страна, „ако някой от вас не се отрече…не може да  бъде Мой ученик” (Лука 14:33)

       2.  Нека вземи кръста си! – второто условие, посочено от Христос за ефективно ученичество. И тук искам да изясня още в началото, някои недоразумения във връзка с понятието “кръст”.

Някои християни си представят кръста като болест, наказание или просто съдба от Бога. Едни го заявяват с вдигната глава, други с наведена…зависи от обстоятелствата и настроението. Но дори и да изглежда логична една такава връзка между наказанието и кръста, те не са едно и също. Едното е Божие дело, другото е делото вярващия. Едното е наложено без нашето съгласие, другото е наш личен избор. Вижте Христос, Който поема кръста Си като личен избор. Това се отнася и до Неговите ученици – „нека вдигни кръста си”. – казва Спасителят.

Но какво е кръстът?  Очевидно тук не става въпрос за дървения инструмент на наказание, както и сакралният символ на Египет, нито като съдба от Бога, защото ние не я избираме и не зависи от нас, дали ще я вдигнем или пуснем. Но тогава какво? Кръстът на вярващия е неприятната, болезнена страна от нашето следване на Христос.

С това „нека вдигни кръста си” – всъщност Исус ни казва, че когато тръгнем след Него, този избор ще ни донесе отхвърляне и болка в този свят, която обаче трябва да я поемем, ако сме решили да бъдем Негови ученици. Точно както и Самия Той, с идването Си на света, следвайки волята на Отца, пое Своя кръст. За Него кръста не означаваше само кръстосани дървени талпи, но както се пее в една песен той бе „знак ярък на мъка и срам”. Кръстът е събирателен образ на унижението, отхвърлянето и позора, който претърпя Исус с избора си да остане послушен на Бога Отца и в името на Своя божествена мисия.

По същия начин е и кръстът на вярващия. Нашият път на служение и вярност на Бога, несъмнено ще мине през кръста, така, както и служението на Божия Син. Това, което важи за Учителя, това важи и за учениците. Да вдигнеш кръста си, означава да поемеш неприятните последствия на своя избор да следваш Христос и да Му бъдеш верен ученик. Дори кръста да включва и физическо страдание, както при Христос.

Разбира се, ти можеш просто да избегнеш този кръст, като тръгнеш по пътя на най-малкото съпротивление, като се приспособиш към този свят и неговите пътища. Тогава вместо кръст, можеш дори венец да получиш (от света). Но никога няма да бъдеш Христов ученик.

В Лука 14 глава, четем: „който не носи своя кръст и не върви след Мен, не може да бъде Мой ученик”. Това е абсолютната истина!

Йоан Златуст: Ако си тяло Христово, то носи кръста си, така, както Той носеше. Епископ Игнатий: Кръста е знак на Божието избрание, печат на Христос, с който запечатва Своите”.

Всеки Христов ученик има свой кръст и постоянно носи свидетелството на кръста в себе си.

Всеки кръст е напълно индивидуален. “Кръста си...” Ние не носим общ кръст, но всеки си има свой собствен и не бива да гледаме на чуждия като по-лек и по-поносим.             

Няма венец без кръст!

     3.   Нека Ме следва – буквално – да вървиш по следите на Христос. Това, разбира се, не се ограничава с нашето покаяние, но е един всекидневен процес на пълно подчинение и съобразяване с Неговата истина и воля, или буквално с Неговите стъпки.

Да следваш Христос означава същото, каквото характеризираше Неговия Собствен живот. Живот в пълно послушание на Бога. Живот в силата на Святия Дух. Живот на любов към хората. Живот на истинско пребъдване в Бога и Неговата воля.

Когато учениците Му донесоха храна, в покрайнините на Самария и Го молеха да яде, спомнете си какво им отговори „Моята храна е да изпълня волята на Онзи, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело”.

 Може ли да те попитам коя е твоята духовна храна, с която се храниш всеки ден? Можеш ли да кажеш същото като Христос, ако казваш, че си Негов ученик? В Йоан 15 гл. Христос сравнява учениците Си с пръчките на Лозата. В 7-8 стих, Той казва: „Ако пребъдете в Мене и думите Ми пребъдват във вас; искайте каквото и да желаете и ще ви бъде.  В това се прославя Отец Ми, да пренасяте много плод; и така ще бъдете Мои ученици.”

Има две истини важни във връзка със следването. Докато следваме и се ръководим от дирята, която Христос ни остави, ние ще сме вън от всякаква опасност да се заблудим и изгубим в тъмния лабиринт на този грешен и зъл свят.

И второто, всеки който върви по Неговите стъпки, най-накрая ще стигне до същото място, където е Той, в небесната Си слава. „ако някой служи на Мен, нека Ме последва; и където съм Аз, там ще бъде и служителят Ми” (Йоан 12) и още „където съм Аз, да бъдете и вие” (Йоан.14)

Скъпи мои, готови ли сме да последваме Христос при тези условия, които ни посочва Самия Той, и при тази цена, която Самия Христос определя да бъдем Негови ученици.

Спасителят е честен с нас. Без да лукави, и да ни залъгва с розови обещания, нашият Учител Исус Христос ни разкрива това, което ще ни струва да бъдем Негови ученици.

И така, „ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва”.

Избери днес на кого да бъдеш ученик! Ако избираш да вървиш след Исус, остави емоцията настрана, и бъди готов да живееш според Неговите условия на ученичество.

който казва, че пребъдва в Него (Христос), е длъжен да постъпва, както е постъпвал Христос” (1Йоан.2:6)

1Йоан2:28 „да не се посрамим пред Него при пришествието Му”.

Опасност от неразпознаване на Свои ученици в нас – „Аз никога не съм ви познавал; Махнете се от Мен….” (Матей 7:23)

Read Full Post »

 „Длъжни сме, братя, всякога да благодарим на Бога…” – 2Сол.1:3

Драги приятели, какво представлява за вас благодарността към Бога? Как възприемаме акта на благодарността по отношение към Бога, като желателен, като уместен или дължим? Възприемаме ли ние наистина благодарността, като длъжност пред Бога, като дълг пред Онзи, на Когото дължим всичко, което имаме и притежаваме?

От стиха, който прочетохме е видно, че за ап. Павел и първите християни благодарността е била разбирана като дълг пред Бога. Четем: „Длъжни сме, братя винаги да благодарим на Бога…”

И когато говори това, ап. Павел употребява същата гръцка дума, която употреби Христос в притчата Си за безмилостния слуга. Този слуга, на който е бил простен собствения му дълг, четем „като излезе, намери един от съслужителите си, който му дължеше сто пеняза; хвана го и го душеше, и каза: Плати това, което ми дължиш.”.

Да дължиш нещо на някого, означава сериозен ангажимент. Тук не говорим за желателно или уместно връщане, а на задължително. Искаш или не искаш, можеш или не можеш, ти го дължиш. Вижте какво се случва днес с онези, които дълги години са крили данъци, които не са давали дължимото на държавата? Дългът е сериозно нещо, и рано или късно той се изисква. Когато съвестно се отнасяме към онова, което дължим на някого, сън не ни хваща, храната ни се отщява и т.н.

Когато ап. Павел казва „длъжни сме братя винаги да благодарим на Бога”, той използва същото значение на дълг, за който говорихме преди малко, само че посочва в случая благодарността като дълг пред Бога.

Впрочем понятието дълг е тясно свързано с християнския живот.

В 1Ин. 2:6 Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал.

1Ин3:16 Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата Си: и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята.

Римл. 15:1 Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите

И още много други стихове свидетелстват за това, че в нашия християнски живот, имаме сериозни, задължения. И добрия християнин се старае да не остава длъжен на никой в нищо. И най-вече в това, да благодари Бога.

Скъпи мои, разбирате ли колко голяма отговорност пред Бога е нашата благодарност на Него? Тя е дълг, Който Му дължим. Благодарността не от онези неща, на които слагаме етикета уместно или желателно…Тя е дълг, тя е дължима! И горко на онзи, който си ляга и става, ходи и сяда, без да отдава дължимата си на Бога благодарност.

Защо благодарността е дълг? Защото дългът е ответно действие, дългът предполага отговор от наша страна на нещо, което сме получили или ни е било направено. Когато казваме, че дължим нещо на някого, това предполага вътрешно осъзната необходимост да отвърнем чрез слово или дело на оказаната от някой помощ или дар.

Когато говорим за дълг по отношение към Бога, имаме предвид отговор на Неговите милост и деяния в живота ни – било в духовно или физическо измерение. Когато разсъждаваме върху Божиите дела в живота ни, ние се натъкваме на тяхното голямо разнообразие. Ап. Павел, дори казва в Римл.11 гл., че буквално „всичко е от Него, (и) чрез Него…”

Нещо повече, Неговите благодеяния към нас не са резултат на наша заслуга пред Него, Той не ни дължи нищо, всичко, което получаваме от Бога е изцяло поради Неговата милост и благост. „Благ е Господ” – възклицава псалмистът.

Нещо повече, Неговата благост към нас е безкористна. Има хора, които също проявяват благост, но благостта им е продиктувана от користни подбуди. Бог проявявайки Своите благодеяния в живота ни нищо не „печели” от това. Обратно Неговата любов е жертвена, Той пожертва даже Единородния Си Син за грешните.

Скъпи мои, в този ред на мислите, нашата благодарност към Бога е повече от дължима. Ако на един доктор, който поради задължение ни преглежда, и за който преглед взема пари, ние се чувстваме длъжни да благодарим, то колко повече на Бога, Който „дава на всички щедро, без да укорява”. Колко повече на нашия Отец, Който е на небесата, и Който, казва Христос…”прави слънцето Си да изгрява и над злите и над добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните”?

И така, „длъжни сме, братя (и сестри), винаги да благодарим на Бога”…

Как?

С „плод на устните си”, с думи на хвала – Евр.13:15

Пс. 50:23 Който принася жертва на хвала, той Ме прославя

С „делата си” с дела на благодарност –– Римл.12:1, 1Кор.6:20 „защото сте били купени с цена; затова прославете Бога с телата си и душите си, които са Божии”.

Благодарността трябва да е основа на нашия обновен живот – 2Кор. 5:15 и че Той умря за всички, за да не живеят вече живите за себе си, но за Този, Който за тях е умрял и възкръснал.

Кол. 3:17 И каквото и да вършите, словом или делом, вършете всичко в името на Господа Исуса, благодарящи чрез Него на Бога Отца.

Read Full Post »

…Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ (Мат.27:38-46)

Едно от най-тежките и разрушителни чувства в човешката личност е това на самотата. Трудно може да се намери аналог на онова усещане, на онази духовна и физическа тежест, която изпитва човек, когато е самотен.

Майка Тереза, виден борец с нищетата, обичала да казва: “Самотата и усещането, че си никому ненужен – е най-ужасния вид нищета”.

Писателят, Виктор Гюго, пък пише за самотата следното: “Самота – колко отрова има в тази дума”.

И действително, колко отровна и убийствена е самотата, усещането, че си сам, че си никому ненужен…

Но защо Христос? Защо на Него?

Разбираемо е да бъде наказан със самота някой, който заслужава – Ирод, Пилат, Варава или онези груби разбойници отляво и отдясно на Христос. От Библията знаем, че самотата е вид наказание, с което Бог наказваше понякога Своя народ Израел, когато същия отстъпваше от Него.  Така, например четем, Неговите думи към Израел чрез пророк Исая в 54 гл. „оставих те…в изобилието на гнева Си скрих лицето Си от теб…”

Но защо Христос? Защо на Него е било отказано Лицето на Отца? Какво е посланието на Неговата самота и какво значение има за нас, тази ужасяваща оставеност на кръста?

 Надявам се отговорът на тези въпроси да ни смири, да ни изпълни със специална благодарност и благоговение в този свят възпоменателен ден.

И така, какво е посланието и значението на Христовата самота?

Преди всичко, Христовата самота ни открива колко ужасен е човешкия грях.

Божието Слово чрез пророк Исая в 53:5 стих, ни казва, че Христос беше наранен поради нашите престъпления. Римл.4:25 „Който бе предаден за нашите прегрешения” Нашия грях бе причината Христос да страда. Нашия грях бе причината Той да изпита онази тежка самота и оставеност.

Второ, Христовата самота ни открива колко тежък е Божия гняв върху грешниците.

Никога не бихме могли да разберем колко много е разгневен Бог на грешника, ако Христос не беше оставен. Това беше едно ужасяващо оставяне, оставяне на Син, на Син Който понесе грехът и престъпленията на целия свят върху Себе Си. В кн.Авакум 1:13, се казва, че „очите на Господа са твърде чисти за да гледа злото“.  Когато Бог Отец видя нашия грях върху Неговия възлюбен Син, Той се разгневи. Независимо, че това беше Неговия Възлюбен Син, Бог се разгневи дотолкова на греха, който Той беше понесъл, че в гнева си Го изостави.  А това беше най-страшното, което можеше да се изпита от Христос.

Исус твърдо издържа бичуването, презрението и хулите, без да промълви и дума. Изтърпя разбягването на учениците, предателството на Юда, отричането на Петър, подигравките около кръста.

Но нищо не можеше да Го разстрои, да Му причини толкова голяма мъка и страдание, колкото самотата, която изпита Той на кръста в онзи съдбовен 9 час, когато Бог Отец Го остави.

Неговият единствен стон в този момент, бе стонът за Своят Отец. Той не пита, защо Го разпъват, защо Петър се отрече, защо Юда Го предаде! Единствената мъка и болка, която Исус изрази в своя вик бе болката и мъката за Своя Бог, за Своя Отец. Всичко друго, Той понесе търпеливо и мълчаливо, но самотата, оставянето Си от Отца, Го накара не само да говори, но да вика, буквално, със силен глас – “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” Възгласът на Исус всъщност означава, че е много тежък гневът на Бога върху грешника. Ако не беше Христос това щяхме да изпитаме ние.

страшно е да падне човек в ръцете на живия Бог” – Евреи 10:31

Трето, Христовата оставеност разкрива колко голяма е Божията любов към грешника.

Ако не бе кръста, ако не бе онази вледеняваща самота, която порази Христос, ние никога не бихме разбрали колко много ни обича Бог, колко ценни сме в Неговите очи. Но както казва Самия Исус „…Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот”.

Бог осироти Своя Собствен Син, заради нас. Обикновено величината на една любов се измерва с величината на жертвата, на която е готова. Бог ни обича с безкрайна, неописуема любов. Той ни възлюби толкова много, че пожертва Своя единороден Син за нас.  Лиши собствения Си Син от животодаряващия Си поглед, лице и помощ. Защото докато Бог се усмихваше над Исус, нашето място все още оставаше незаето. За да бъде обаче извършена заместителната жертва, върху Исус трябваше да падне разгневения поглед на Бога и да бъде наказан.

Римл. 5:8 Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас.

А какво да кажем за любовта на Самия Христос към нас? Ако може изобщо да се измери дълбочината на Христовата любов то със сигурност тя се измерва с дълбочината на претърпените страдания.

По време на атеистичната репресия, съществуваше степенна практика в обработването на вярващите, т.е. ако едно не помага, второ, трето и така се стигаше до най-ужасните и нетърпими страдания – мерилото на любовта към Бога и верността на вярващите.

Какво претърпя Исус? – предателство, хули, злословия, бичувания, трънен венец, кръст, но те не бяха сякаш толкова ужасни и тежки, защото нито веднъж тогава Исус не произнесе нито дума на оплакване и жалба, но тук, тук сякаш всички беше удвоено и утроено – Бог, Отец Го остави… Самия Емануил за миг осиротя. И Той извика…

Каква любов, каква саможертва заради нашето спасение?

Пр. Спомням си един трагичен случай в семейството на английски офицер. Един ден, когато бащата е бил с децата си в градината, чува странен шум, обръща се и вижда, как върху едното му дете лети цял рояк от оси.

«Хвърляй се на земята» – извикал бащата. Детето веднага е паднало, а бащата е снел якето си, и започнал да го размахва да привлече вниманието на осите върху себе си. След секунди, роякът е променил курса си, и се е нахвърлил върху бащата, нахапвайки го до смърт. Така бащата е спасил детето си.

Тази история ни помага да разберем целта и смисъла на Христовата любов – да поеме жилото на греха и на самотата върху Себе Си и да даде свобода, близост и присъствие на Бога в живота ни. Там на кръста, в момента на оставянето, Бог лиши Христа, от Божествената Му природа и на кръста увисна тялото на праведен човек, бе извършена наистина една заместваща жертва, чрез която имаме правото да викаме “авва, отче!” Да, това право, да се обръщаме към Бога, като към Баща, да се обръщаме към Бога, като Приятел, ни е дадено единствено благодарение на Христовата самота, която Той изпита на кръста.

Христовата самота трябва да се разглежда също като разрешаване на нашата, човешка самота и оставеност от Бога.

Бог е категоричен – вашите беззакония са ви отлъчили от вашия Бог” – Исая 59:2

Грехът е този, който раздели човека с Бога. И продължава да разделя Твореца с творението Си. Отделен от Бога човекът е обречен на самота. Може да удовлетворим всички свои материални и социални нужди но вътре отново ще срещаме леденото лице на самотата. Колко много хора задоволени отвсякъде, вътре обаче носят бремето на самотата? Това е доказателство, че нищо и никой не може да удовлетвори човешката нужда от общение, от обич и разбиране, освен Бога. Отделен от Него, човек винаги се чувства самотен, и тази самота е най-страшна!

Не скривай от мене лицето Си; не отблъсквай в гняв Твоя раб» – се моли псалмопевецът, осъзнавайки какво нещастие е да бъдеш оставен от Бога. Така сме устроени от Създателя. Ние сме създадени за общение с Него. Но грехът разделя, нарушава близостта ни с Бога. Държи ни далеч, отлъчва ни от Бога и ние оставаме сами.

Оставен от Отца, обаче Исус умря за нашия грях. Неговата смърт бе изкупителната цена на близостта ни с Бога.

Ап. Павел, отбелязва: “(Бог) за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога”. 2Кор.5

Парафразирайки думите на апостола, можем да кажем, “Бог направи самотен, Онзи, Който не познаваше самотата, за да не бъдем ние самотни”.

С вяра оправдан пред Бога, чрез жертвата на Исус, човек отново възстановява близостта си с Твореца и заживява в хармонични отношения и общение. Затова всеки вярващ, колкото и самотен да се чувства, той не е самотен на фона на едно такова общение с Бога.

Нашата самота бе прикована на кръста. Вярващия в Христос повече не е самотен!

Затова Бог дава специално име на Исус – Емануил – Бог с нас! Този, Който вярва и познал Исус, като Свой Личен Спасител пребъдва в мир и общение с Бога. Може да разчита на Божието присъствие винаги и навсякъде. И подобно на Давид да хвали Бога с думите: “Дори, и в долината на мрачната сянка ако ходя Няма да се уплаша от зло; Защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.”

Христос беше оставен сам на кръстта, за да можем ние да бъдем с Неговият Отец и да не бъдем сираци, а синове, да не бъдем самотни, а в постоянно общение и присъствие на Бога. За мен това е най-яркия пример на жертва, да пожертваш Сина си за да спечелиш хиляди и милиони други – Гал.4:5-6

Нека направим няколко извода:

–                           да се поклоним пред Спасителя за Неговата жертвена любов. Помнете и благодарете. Една от основните цели на днешният ден, споменът за Голгота е да ни накара да благодарим и хвалим Спасителя.

–                           да намразим греха, който причини тези ужасни болки и оставеност на Божият Син. Скъпи мои, не нещо друго но нашите грехове оплетоха тръновия венец, вкараха ръждивите пирони в Неговите длани, и проляха невинна кръв. Не нещо друго, но нашия грях причини на Христос онзи сирачески вопъл на кръста.

–                           Нека намразим греха. Нека се отнасяме към греха като към убийца на Нашия скъп Спасител!И се прилепим към правдата, която радва Спасителя.

Нека по-често размишляваме върху думите на Христа «…защо си Ме оставил…», за да придобиваме все повече увереност в това, че Бог е с нас.

Не сме сами! Оставеният Христос е нашия Емануил, чрез Когото Бог е с нас.

Защото «когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си…за да изкупи онези, които бяха под закона, за да получим осиновението» – Гал.4

Нашата самота беше прикована на кръста заедно с нашия грях. В Христос Бог ни заръчва: «никак няма да те оставя и никак няма да те забравя». А това е толкова необходимо в това духовно разрушително време

Read Full Post »

Матей 28:1-7а

В своето време, знаменития руски певец, Игор Талков в една от своите песни пееше: «Колко блянове посях и колко нерви изгорих, Докато към заветната цел вървях, през всичките прегради. И ето отчасти пристигнах и наоколо се огледох, Но очакваното щастие изобщо не открих

Думите на този знаменит антикомунистически бард, уви… е подходящ коментар за живота на много наши съвреме­н­ници, понякога дори и за тези, които се опитват да намерят смисъла и щастието на своя живот в религията.

Видима безсмислица, разочарования и безизходно отчаяние терзае милиони хора по света, когато срещнат лице в лице своята безцелност. А тя е особено трагична на фона на смъртта. Фактът, че смъртта съществува обезценява живота, превръща го в нещо временно и безцелно. И ако е така, къде е смисъла да живеем? – казват хората. За какво се борим за живота, след като трагическото острие на смъртта ще отнеме всичко?

Натъжени и видимо разочаровани вървяха и учениците към Емаус. Те с готовност споделиха мъката си с приближилия до тях Пътник. В Лука 24:19-21 стих четем какви бяха техните думи… В отговора на учениците съзираме съкрушени надежди, несбъднати очаквания…За тях Исус за малко да си остане просто един от великите пророци, чийто служба на света завърши със смърт….и нищо повече. Думите „а ние се надявахме” разкриват горчивината, която изпитаха в сърцата си тези ученици, поради внезапната смърт, постигнала Учителя им, защото с Неговата смърт приключиха и всичките им надежди за смислена промяна в Израел.

Това е почеркът на смъртта обезценя и обезсмисля жизнените ни старания и надежди, превръща живота ни във верига от трагични противоречия, които водят със себе си още по-печални резултати – безнадеждност, апатия и дори суицидно мислене.

Немския поет Гьоте, художествено е изразил тази криза на духа в живота на учения доктор Фауст в едноименната поема. В търсене на истинския живот и сили за него, Фауст е премислял и изпитал всичко, достъпно за човека, без обаче да намери отговора на тайната на битието. И тогава в отчаяние, той решава да се самоубие. Взема чашата с отровата, и вече я бил поднесъл до устата. Но изведнъж доловил отнякъде песен на ангели, които не просто пеели, а пеели „Христос възкръсна. Мир вам, простени човеци, от небето!”  Като омаян, Фауст стоял и слушал тази неземна вест за тържеств. на живота. Вяра и жизненост изпълнили отново сърцето му и се върнал към живота.

 „Няма Го тук, защото възкръсна!” – каква велика вест е била също и за отчаяните ученици. Какво велико откровение са тези думи и за днешния човек, потънал в апатия и депресия, засегнат от кризата на безсмислеността?

Толкова кратка проповед, но какво богато съдържание носеха в себе си думите на ангела „Няма Го тук, защото възкръсна”…

Вижте каква радост породи тази вест у жените. „излязоха бързо от гроба със страх и голяма радост…” И как да не бъде повод за голяма радост това, че Христос е възкръснал от мъртвите, че смъртта е победена.

Чуйте как Павел в края на 15 гл. от своето послание към Коринтяните, пее, иронизирайки смъртта „О смърте, къде ти е победата? О, смърте, къде ти е жилото?” И добавя в 58 ст. „Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди и непоколебими….понеже знаете, че в Господа трудът ви не е напразен”. В Христос наистина нищо не е напразно. В Него всичко придобива смисъл. В Христос имаме пълна, жива надежда.

Но какво още означаваше тази Негова победа над смъртта?

Първо, означаваше, че Той е Този, за Когото се представяше, а именно, че е Божий Син.

Ап. Павел пише в Римл.1:4 „а по Дух на святост беше обявен със сила като Божий Син чрез възкресението от мъртвите”. Ако Исус не бе възкръснал, съмненията в Неговата божественост биха били напълно оправдани.

Спомнете си, какво казваха хората около кръста…”ако си Божий Син слез от кръста…упова на Бога; нека Го избави сега, ако Му е угоден, понеже казва: Божий Син съм”. А след Неговата смърт Го нарекоха измамник…

Но Христос възкръсна, и с това възкресение развенча всички митове и съмнения относно Неговата божественост. Не само сред народа, но и между самите ученици. Дори Тома, когато видя Възкръсналия Исус възкликна: „Господ мой и Бог мой!”

Историята познава много велики учители и религиозни водачи, чийто тела, обаче са се превърнали в прах и техните гробове се посещават всяка година. Исус Христос обаче възкръсна. Той е единствения, Който победи смъртта, и тази единственост Му дава право да бъде приеман и почитан като Бог. Когато юдеите изкусително Го запитаха, как може да докаже, че храмът е Бащиния му дом, и че наистина е Божий Син, тогава Христос изрече: «Разрушете този храм, и за 3 дни ще го издигна», това каза, като говореше за Своето тяло – Йоан 2:19-22 И така стана! Защото имаше власт да даде живота Си и да го приеме обратно! (Ин.10:17-18)

Празната гробница е най-ярката манифестация на божественост в живота на Исус Христос. Това ни дава правото, скъпи мои да вярваме и следваме не митологична личност, а Един Жив, Реален Бог, надеждата на Който е жива – 1Петр.1:3

Това, че Христос възкръсна, потвърждава също Неговото всевластие и господство.

В Римл.14:9 четем… Той е Царят на Царете и Господарят на Господарите. В Еф.1:20-21 стихове, Божието Слово ни казва, че като възкръсна Исус седна от дясната страна на Бога Отца, далече над всяко началство и власт, сила и господство…” Нашата вяра в Христос ни дава пълна защита, пълна сигурност и победа.

Римл.8:37 „ставаме повече от победители чрез Този, Който ни е възлюбил”.

С Христовото възкресение е свързано и нашето оправдание, нашият мир с Бога.

В Римл.4:25 Божието Слово ни казва следното: “ Който биде предаден за прегрешенията ни, и биде възкресен за оправданието ни„. Гневът на Бога Отца бе умилостивен. Спасението на човека бе завършено. И сега, чрез вяра, сме обявени за праведни! Нещо повече, възкръсналия Христос, става нашият вечен ходатай, като ни изтръгва от обсега на осъждението, на гнева и атаките на злото. Затова можем да извикаме предизвикателно срещу домогванията на дявола: «Кой ще обвини Божиите избрани?…» – Римл.8:33-34

И последно, това, че Христос възкръсна, означава, че и всеки, който вярва в Него ще възкръсне. Отново в Римл.8:11 четем: „И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас“.

Има ли нещо по-жадувано и желано за човека от живота и безсмъртието? Всичките усилия на човека се свеждат до това да удължи живота си, да умножи годините си. Но, уви, рано или късно ледените ръце на смъртта докосват всеки, и пред нейното лице никой не може до устои. В същото време, обаче Христос казва: „Понеже, Аз живея и вие ще живеете”.

Кои са тези, за които смъртта не представлява повече заплаха? Това е най-важния въпрос, на който, ако не знаеш, трябва, приятелю, да намериш отговор още днес. Библията ни го дава в ев. Йоан 11:25-26 “ Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее;  и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века. Вярваш ли това?“ Когато умира християнинът също преминава през мрачния тунел на смъртта, но не отива в мрака на тъмнината. Вечната смърт за него няма власт. Защото, тържествено заявява Павел в 1Кор.6:14,: «Бог, Който е възкресил Господа, ще възкреси и нас със силата Си.» Затова в Откр.14:13 се казва: “блажени са мъртвите, които умират в Господа”.

Чуйте още веднъж каква е съдбата на онези, които чрез вярата си в Христос, носят в себе си победата над смъртта – 1Сол.4:13-17 Благодарение на Неговото възкресение е обезпечено и нашето възкресение (2Кор.4:14).

И така, скъпи приятелю, нека радостта на жените изпълни твоето сърце за Възкръсналия Христос. Както казва псалмопевеца в Пс.118:24 Този е денят, който Господ е направил; Нека се радваме и се развеселим в Него

И още нещо, тази радост трябва да бъде споделена с другите. Както жените с голяма радост се завтекоха да известят учениците, отиди и ти, кажи на всички, около тебе, че Христос възкръсна!

Но ако все още не си се успокоил в Него. Ако все още сърцето ти е разкъсвано от противоречия и безцелност, тогава обърни се към Възкръсналия от мъртвите Христос. Направи Го с вяра. Позволи на Христос да влезе в живота ти и със същата сила, с която възкръсна Той, да съживи и теб.

„а на онези, които го приеха, даде право да станат Божии чеда, т.е. на тези, които вярват в Неговото име” (Ин.1:12)

Христос Възкръсна! Възкръсни и ти!

Read Full Post »

Мир вам!

Тези, от вас, които са чели внимателни евангелските текстове, със сигурност сте забелязали, че освен поздрава на ангелите, „Христос възкръсна” има още два поздрава, с които си послужи Самия Спасител в пасхалните дни.

Първия от тях е „Здравейте!”, в Мат.27 глава, който буквално от гръцки означава „Радвайте се!”. С този поздрав възкръсналия Исус срещна жените мироносци. И втория „Мир вам!”, с който Христос поздрави събралите се ученици в Йерусалим, според Йоан, дори няколко пъти.

Защо, именно „Мир вам!”? Какво послание съдържа този благодатен поздрав, с който Исус поздравява учениците?

Нека поразмишляваме върху това, изхождайки от контекста на евангелските описания преди и след Възкресението.

Първо, тези благодатни думи ни разкриват, че Исус идва при учениците с мир. Мирът означава липса на вражда, липса на омраза, липса дори на обида. С други думи мирът е равнопоставен на простителност.

В този смисъл, поздравът на Исус „Мир вам” е изключително удивителен, особено, когато знаем към кого тези думи бяха насочени.

Христос се обръща към 11-те ученици, които само преди няколко дни позорно предадоха Своя Господ, забравяйки това, което обещаха да Му бъдат верни до смърт. Матей свидетелства, че при залавянето на Исус, „всички ученици Го оставиха и се разбягаха”. Единия от тях, дори се беше отрекъл демонстративно в двора на първосвещеника. Въпреки клетвите, всички ученици се оказаха предатели и страхливци.

Нещо повече, когато чуха, че Исус е възкръснал, повечето от тях не повярваха, дори им се видя на пръв поглед тази вест, за празна приказка. Сърцето им се раздираше от съмнения и неверие. Отвсякъде погледнато, учениците бяха много виновни пред Спасителя.

А междувременно, свидетелствата за Христовото възкресение ставаха все повече и повече. Вече и други двама ученика, по пътя към Емаус потвърдиха, че Господ наистина е възкръснал.

Представям си, какво изпитваха учениците тогава, какво чувство на вина, какво угризение на съвестта, ако Христос наистина е възкръснал, как ще се явят пред Него, с какви очи ще Го посрещнат?

Но Исус не ги остави дълго да се измъчват, изведнъж „застана между тях и им каза: Мир вам!”

Те дори се стреснаха…не можеха да повярват…

Но Исус, наистина бе дошъл при тях с мир. Неговата любов отново им прости всичко…Той тихо и спокойно застана между тях и ги уверява в мир.

„Мир вам!” – какви удивителни думи са този поздрав и към нас, които постоянно грешим. Всеки от нас повтаря същото страхливо поведение на учениците, понякога стигаме дори до мълчание и отричане, че сме Негови.

Историята с учениците ни уверява, че колкото и голям да е нашия грях, Христос е готов да прости и в замяна на вина, да ни даде мир в душата.

Това важи също и за Неговите ученици, за всеки, който се нарича християнин, ние трябва да умеем да прощаваме и носим мир на всички, както нашия Спасител.

Дай ми да нося Твоя мир…”

Второ, благодатния поздрав „Мир  вам!”, има и по-широко приложение. С тези думи Исус ни уверява, че мирът е осигурен за всички човеци, а не само една определена група, осигурен е мирът с Бога.

Христовото възкресение е доказателство, че Неговата примирителна жертва на кръста, бе приета от Бога Отца. Христовото възкресение, бе вердиктът на Бога по отношение на оправданието на човека.

Ап. Павел, пише към Ефесяни, за Христос  “…Той е нашият мир”.

Христос е Този, Който уби враждата и въдвори мир между човека и Бога. Той стана изкупителната жертва за нашия грях, а чрез възкресението, стана ясно, че тази жертва бе приета и Бог прослави Сина Си.

Ап. Павел пише в Римл.4:24-25, че Бог „е възкресил от мъртвите Исус, нашия Господ, Който беше предаден за прегрешенията ни и бе възкресен за оправданието ни”.

По-късно в същото послание, той казва в Римл.5:1…бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез нашия Господ Иисус Христос.”

Затова в Римляни 8 гл,  четем “…няма никакво осъждение на тези, които са в Христос Исус”.

„Мир вам” – е едно удивително съобщение за настъпилото примирие между човека и Бога, премирие обаче, което се осъществява във и чрез Божия Син.

оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез нашия Господ Иисус Христос.”

Мирът с Бога е един от най-важните въпроси в живота на човека. Без този мир, ние сме във вражда с Бога и подлежим на вечно осъждение. Но ето, че Исус, казва Павел в Ефесяни, уби тази вражда на кръста, и като дойде след възкресението, благовества мир…на близки и далечни…

Имаме ли този мир с Бога, чрез вяра в жертвата на Исус? Оправдан ли си?

И последно, когато размишляваме за поздрава на Исус „мир вам”, тихо ни се натрапва и мисълта за вътрешния мир на човека, в значението, сигурност и увереност.

Този мир изпълваше сърцето на Самия Исус. За Него дори беше казано, че е Князът на мира. Бидейки в мир с Отца, потопен в Неговото присъствие и безусловно послушание, Исус имаше мир и увереност, които дори кръста не можа да съкруши.

 Този мир Той носи и поставя в сърцата ни, когато повярваме в Него.

Мир ви оставям…Моят мир ви давам…да не се смущава сърцето ви, нито да се бои…”

Предпоставките за този мир, които Самия Той споделя в същото ев. от Йоан са две – Неговото присъствие от една страна, и от друга страна Неговата победа.

В 14:28 „отивам си и отново ще дойда при вас”…

16:33 „Това ви казах, аз да имате в Мен мир. В света имате  скръб, но дерзайте: Аз победих света”.

Какво изпълва сърцето ти, когато срещаш скърби, неразбиране, трудности и проблеми от всякакъв род? Имаш ли вътрешен мир и увереност в Христос?

Можеш ли да кажеш подобно на Давид?

Пс. 4:8 Спокойно си лягам и спя, защото Ти, Господи, ми даваш да живея в безопасност.

Давид си имаше куп проблеми, които самия споменава и отчетливо ги представя в Псалмите…

Но мирът не е липса на проблеми, такъв мир никога на земята не можем да постигнем. Мирът, за който говори Давид и Христос е мир сред буря!

Как е възможно това?

Пророк Исая, споделя в тази връзка едно важно прозрение: “Твърдия по дух Ти пазиш в съвършен мир, защото на Тебе се уповава”. (Ис. 26:3)

Доверието на Бога, послушанието на Духа, чийто плод е мирът, са онези важни предпоставки, без които истинския вътрешен мир е невъзможен.

Както казва Давид в 119 псалм „Голям е мирът в онези, които обичат Твоя закон и за тях няма препъване”.

Както виждаме, поздравът „Мир вам”, не е просто поздрав, и дори не е пожелание, а едно ефективно предложение за мир.

Ще го приемем или отхвърлим, зависи изцяло от нас.

Дълбоко се надявам, да не се окажем в положението на Йерусалим, който отхвърли мира в лицето на Христос.

Понякога се чудя, как може да се каже на покойник „Почивай в мир”, когато същия приживе е отхвърлил мира. Съдбата на тези не е никакъв мир, но „плач и скърцане със зъби”.

 допълнителни стихове за размисъл:

Римл. 14:17 „Защото Божието царство…правда, мир и радост в Святия Дух”.

2Сол. 3:16 А сам Господ на мира да ви дава мир всякога и всякак

ШАЛОМ АЛЕЙХЕМ, МИР ВАМ!

Read Full Post »