Синдромът Аса!?

      „В тридесет и шестата година от царуването на Аса Израелевият цар Ваас, като излезе против Юдея, съгради Рама, за да не оставя никого да излиза от Юдейския цар Аса, нито да влиза при него. Тогава Аса извади сребро и злато от съкровищата на Господния дом и на царската къща и прати при сирийския цар Венадад, който живееше в Дамаск, да кажат: Нека има договор между мене и тебе, както е имало между баща ми и твоя баща; ето, пратих ти сребро и злато; иди, развали договора си с Израелевия цар Ваас, за да се оттегли от мен. И Венадад послуша цар Аса и прати началниците на силите си против Израелевите градове; и те поразиха Иион, Дан, Авел-маим и всички Нефталимови житници-градове. А Ваас, като чу това, престана да гради Рама и преустанови работата си. Тогава цар Аса събра цяла Юдея и вдигна камъните на Рама и дърветата й, с които Ваас градеше; и с тях съгради Гава и Масфа. А в това време ясновидецът Ананий отиде при Юдейския цар Аса и му каза: Понеже си се уповал на сирийския цар, а не си се уповал на Господа, своя Бог, затова войската на сирийския цар се спаси от ръката ти. Етиопците и ливийците не бяха ли огромно множество, с твърде много колесници и конници? Но пак, понеже ти се упова на Господа, Той ги предаде в ръката ти. Защото очите на Господа се обръщат насам-натам през целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на онези, чиито сърца са съвършено разположени към Него. В това ти си постъпил безумно, затова отсега нататък ще те сполетят войни. При това Аса се разгневи на ясновидеца и го хвърли в затвор, защото се разсърди против него за думите му. И в същото време Аса притесни някои от
народа. И ето, делата на Аса, първите и последните, са записани в Книгата на Юдейските и Израелевите царе. А в тридесет и деветата година от царуването си Аса се разболя от болест в краката; обаче макар болестта му да ставаше много тежка, пак в болестта си той не потърси Господа, а лекарите”. – 2Летопис 16:1-12

Библията трябва да се разглежда, не само като учебно, богословско помагало, но и като нагледно пособие за практическия ни християнски живот и взаимоотношения с Бога. Божията благодат ни е дарила с книга, която чрез нагледни примери ни помага по-добре да схванем сложната, и същевременно необходима истина или тема.

Аса е един такъв типичен нагледен пример, чиято цел е да ни покаже съдбата на човека, който не уповава на Бога, а на хората.

Зная, че повечето от вас считат, че да се надяваш на човек е глупаво и безумно и обикновено води само до разочарование. Но въпреки това, често постъпваме точно така.

Както, например. Знаем, че превишаването на скоростта е опасно решение. Кой не знае това? Всички знаем, но въпреки това го правим. Докато не видим нагледно, какво става с някой, който е превишил скоростта, докато не видим смачкани като консерва коли, разхвърлени и разчленени трупове на хора, позволили да превишат скоростта. Тогава изведнъж придобиваме по-реална, не абстрактна, но действителна представа за това, колко е опасно да превишаваме скоростта. Всъщност, точно това е идеята на КАТ, чрез ужасяващи сцени показани на билбордове или клипове да спрат нарушенията по пътя.

Ние хората, имаме нужда от нагледен пример във всяка област, включително и в духовната, за да проумеем по-добре и по-ясно доброто и злото, полезното и лошото. И в този смисъл, Божието Слово е пълно с такива нагледни примери.

И така, кой е цар Аса? Аса е син на Авия или правнук на Соломон. Когато баща му Авия почина, Аса го наследява на царския престол в Юдея. По същото време, Юдейското царство е още съвсем крехко, след раздялата. Израелското царство постоянно воюваше срещу тях и ги отслабваше. Наследството на Аса никак не беше добро.

Но той уповаваше на Бога. В 14 глава четем, че Аса „върши това, което беше добро и право пред Господа, своя Бог”. В 14:4 „и заповяда на юдеите да търсят Господа Бога на бащите си, и да изпълняват закона и заповедите Му”. По-нататък четем, че премахна кумирите на слънцето, различни други мерзости из цялото си царство. Поднови Господния жертвеник. Тази негова духовна реформа привлече не само вниманието на Бога, но и на мнозина от Израел, противното на Юдея царство. В 15:9 четем, че „мнозина от Израел прибягваха при него, като виждаха, че Господ, неговия Бог, беше с него”. В 11-15 стихове четем, за подновения завет с Бога и благословените последствия от това решение. Когато четем всичко това пред нас застава един много силен образ на решителен, съвършено разположен към Бога и благоуспяващ цар.

Дори тогава, когато етиопците, решиха да нападнат Юдея и когато силите на Юдея бяха наполовин от силите на врага, Аса повежда победоносно и се прибира, четем с „твърде много плячка”. Етиопците буквално бяха смазани, казва Божието Слово, „смазани пред Господа и Неговото множество”. И тайната на този успех била очевидна – „Господ порази етиопците…” Аса се упова на Бога – 14:11.

Тогава след онази велика победа, Аса бе посрещнат от пророк Азария. Бог беше изпратил този човек, вижте с какви думи – 15:1-2. Обърнете внимание най-вече на „Господ е с вас, докато вие сте с Него”.

За жалост обаче, Аса или е забравил, или е подценил това Божие предупреждение. В 36 година от неговото царуване, срещу Аса излиза отново стария враг на Юдея, Израелското царство на чело с Ваас. Следейки хронологията се вижда, че близо 25 години, в Юдея е нямало война. Това малко царство бе пазено от Бога толкова дълго време, защото юдеите се бяха разположили към Бога твърде много начело с царя.

Но ето че сега отново се задава война. От контекста на 16 глава, можем да кажем, че тази война срещу Юдея, като че ли е била един вид изпитание за вярата и упованието им на Бога, и най-вече за Аса. За жалост обаче, това бе тест, в който Аса се провали….

Какво направи той? Когато разбира, че израелския цар е дошъл срещу него, Аса не извика към Бога, както беше с етиопците, не отива дори да се бие директно, но подкупва сирийския цар Венадад, онзи да отиде да се бие с Израел. Аса вади среброто и златото от съкровищницата на Господния дом и ги дава на сирийския цар. Той дори не се замисля да се допита до Бога, да предостави проблема с Израел на Бога, но постъпва по-човешки и това се оказва фатално както за царството му, така и в личен план.

Тъкмо може би тогава, когато Аса се тупаше самодоволно по гърдите, пристига Ананий, друг Божий пророк по онова време. Сърцето на царя вероятно е очаквало похвала, адмирации за „мъжкото” и „стратегическото” решение. Но няма такова нещо. Ананий застава пред царя с много тежки думи от Бога – 16:7-9. Вместо да се смири и се покае, Аса обаче се разгневява на пророка и го хвърля в тъмница. Не само него наказва, но и онези от народа, които споделяха мнението на Ананий.

И тук всъщност виждаме ясно проявено падението на Аса. Той се възпротивява на Бога и Неговите думи. Всеки греши, всеки може да се заблуди и извърши грях, но щом Бог ни изобличи и ние вместо с покаяние, Му отвръщаме с гняв и бунт, падението е неминуемо. Според казаното преди това пророчество (15:2) от Азария, можем да считаме, че Аса бил изоставен от Бога.

Неговото безумие проявено в доверие на човек му докара войни до края на живота, а както виждаме и тежка болест в краката. В която обаче той отново не потърси Бога, а лекарите (16:12).

От 16:7 стих, разбираме също, че Божия замисъл е бил да предаде най- яростните противници на Божия народ, сирийците в ръката на Аса, но ето че с поведението си, Аса всъщност ги спаси, той се обвърза с договор и така се лиши от славната победа над сирийците.

Колко жалко, когато това се случва? Когато Бог иска да ни дари победа, да ни даде нещо във владение, а ние в безумието си, се лишаваме от тази възможност.

Как стоят нещата с твоето упование на Бога, скъпи приятелю? Синдромът на Аса е често срещан и днес, в живота на много вярващи, които започват добре, започват духовно, а завършват по плътски, по човешки…

Нека вземем поука от живота на Аса и добре запомним, че нищо не може да убегне от Божиите очи – нито доброто, нито лошото, което вършим и всички един ден ще пожънем от онова, което сме правили. В 9 стих, Ананий казва, че „очите на Господа се обръщат насам-натам през целия свят...” Както те се обръщат да помагат, когато намерят сърце съвършено разположено към Него, така се обръщат и да наказват, там, където има отстъпничество.

Това ни казва Библията и в други места:

1Петрово 3:12 „Защото очите на Господа са върху праведните, И ушите Му към тяхната молитва; Но лицето на Господа е против ония, които вършат зло”.

Притчи 15:3 Очите Господни са на всяко място И наблюдават злите и добрите.

Йеремия 2:19 „велик в намерения и силен в дела, Чиито очи са отворени над всичките пътища на човешките деца, за да въздадеш на всеки според пътищата му и според плода на делата му”.

За едните Бог е мощен да помага, за други е мощен в гняв. Кое лице на Бога и какви действия от Негова страна ще видиш и изпиташ върху себе си, зависи от теб!?

„Господ е с вас, докато вие сте с Него; и ако Го търсите, ще бъде намерен от вас, но ако Го оставите, Той ще ви изостави” (15:2).

Един рождествен въпрос – има ли днес място за Христос?

„И когато бяха там, дойде й време да роди. И роди първородния си Син, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата”.  Лука 2:6-7

 

 

Близо 4000 г., евреите очакваха този Младенец. Още в Едем, преди оттам да бъдат изгонени Адам и Ева, Бог обеща Спасителя. Тогава Бог каза, че ще дойде ден, когато потомството на жената ще порази главата на змията. И започвайки от Адам, през вековете, юдеите с голямо старание се опитваха да проникнат в тайната и да разберат същността на Младенеца.

Колкото повече наближаваше денят на Неговото въплъщение, толкова повече и Самият Бог говореше чрез пророците, като разкриваше в различни детайли начина, мястото и целта на Христовото Рождество. Историческите справки за времето преди Христос, сочат, че целият народ е бил в очакване. С особено внимание юдеите следели пророчествата на Исая и Даниил за идването на Месия.

И ето, Той се ражда, в Юдея, във Витлеем, в града Давидов, в изпълнение на десетки библейски пророчества, но уви…за Святия Младенец няма място. Няма място за Онзи, Който бил очакван, Който дойде да спаси от греховете не само народа Си, но и целия свят.

Помислете само малко – защо Той дойде? Дойде да намери и спаси погиналото, да даде мир и покой на обременените, зрение на слепите, слух на глухите, изцеление на съкрушените. И въпреки това, за Него не се намери място!

Съгласете се, че няма по-нещастни думи в цялата рождествена история от тези „и Го положи в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата.” Царят на Царете, Божият Син, Спасителят на света бе поставен в кърмилката на животните, защото не се намери място за тях в гостилницата.

Самото споменаване на гостилницата от Лука, не е случайно. По стара юдейска традиция, по празниците или по време на преброяване, роднините приютявали дошлите отдалеч свои роднини, както и приятелите свои приятели. Тези, които нямали такива, били длъжни да отидат на хотел или на тогавашен език – гостилница, място в покрайнините на градовете, предназначено за странстващи пътници.

Изглежда, че Мария и Йосиф са оказали, именно, в такива обстоятелства. Макар Йосиф и да е бил от рода и дома на Давид, не са се намерили обаче никакви роднини, които да го приютят с бременната Мария. И ето те са пред вратата на своята единствена възможност – гостилницата. Преброяването обаче на Давидовите потомци, означавало да се съберат на едно място прекалено много хора. За разместването им в града нямало достатъчно място. Дори гостилниците са били препълнени. Да не забравяме, че нашите пътешественици са се предвижвали бавно. Мария е била в девети месец. Това правело пътуването бавно и тежко, пристигнали във Витлеем късно, когато всички места били вече заети, така дори и в гостилницата не се оказало място за тях. И тогава, Царят на Славата се ражда в обор, обиколен от почиващи животни, и положен в ясли, вместо бебешко креватче.

Защо? Защо – се питаме ние, така се е получило с Христос, с Онзи, Който е бил очакван, с Онзи, Който е Божий Син? Нима Бог не можеше да въплъти Своя Възлюбен на друго място, например в царския дворец, в дома на знатен юдей, или поне на достойно място в гостилницата? Разбира се, че можеше. „За Бога няма нищо невъзможно” – каза ангелът на Мария. В това не бива да се съмняваме изобщо. Защото ако за Бога беше възможно да произведе зачеване у Мария без мъжко участие, то колко повече да намери достойно място за Сина Си във Витлеем?

Но Всемогъщия Бог допусна това унижение на Исус. Той позволи на Сина Си да се роди в ясла не защото не можеше да Му приготви по-добро място, а защото чрез раждането в обора, Бог иска да ни каже няколко важни неща. Първо във връзка със Самия Младенец Христос.

Исус бе оставен да се роди в яслите, за да се покаже Неговото смирение. За Него бе казано още от пророка, че ще бъде презрян и отхвърлен, човек на скърби и навикнал на печал, като човек, от когото хората отвръщат лице, в когото нямаше благообразие и приличие. И това се изпълни още в раждането на Христос. Още в яслите ние виждаме смирението на Небесния Слуга, Който остави небесната Си слава, за да послужи на света и да ни изкупи чрез Собствената Си кръв.

Яслите бяха само началото на Неговото велико смирение, като Човешки Син, Който нямаше къде дори глава да подслони. В Матей  8:20 четем: „Исус му каза: Лисиците си имат леговища, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони”.  В Филипяни 2:6-7 се казва, че „като беше в Божият образ…се отказа от всичко, като все на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците…”

Исус Сам избра този път, за да понесе върху Себе Си нашата немощ и грях. На фона на човешката гордост, борба за власт и богатство, Той идва с кротост и смирение. Дори, посрещнат като Цар в Йерусалим на Цветница, за Него се казва „кротък и възседнал осле”.Такъв Го виждаме и на кръста – „презрян… наскърбен… наранен поради нашите престъпления и бит поради нашите беззакония; върху Него -  продължава пророка, дойде наказанието, донасящо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме” (Исая 53)

Яслите и кръста стоят не случайно в началото и края на Христовия земен път. Те ни разкриват Спасителя, Който се снишава до човеците, приема образа на Слуга, за да ни спаси и отвори пътя към вечния живот.

Второ, с раждането Си в яслите, Христос се обявява за Цар и покровител на нищите, най-обикновените и унижени хора. Вижте с каква радост овчарите посрещнаха вестта на ангелите? Те се зарадваха твърде много на Исус, Царят, Който се ражда обаче в яслите на животински обор. И отидоха веднага да Го видят.

Ако Христос се беше родил в царски дворец, те никога не биха имали възможността да се приближат до Него. Човек се страхува да се приближи до трон, но да се приближи до яслите може всеки, дори хора без никакви обноски, могат да влязат и да видят Спасителя. С раждането Си в яслите, Христос ясно ни показва, че е дошъл да спаси погиналото, да приюти отхвърлените и възвиси унижените.

В Исус още от самото начало, тясно се преплита Божественото и човешкото, царственото и презряното….. В Него и знатният може да намери нещо за себе си и онзи, който е отхвърлен и унижен, защото Самия Той е започнал живота Си в обор.

Четох за едно дете, който е останало сираче и живял в село, където хората се грижили за него. Неговите връстници се присмивали над него, когато разбрали, че е бил роден в обор. От своя страна детето му било мъчно да слуша всичко това, до онзи ден, обаче когато е разбрало, че Исус – Царят на Царете, също е бил роден в ясли. Тогава момчето толкова обикнало Исус, че Спасителят станал Царят и на неговата душа.

Ето така, Исус достига и става Цар на обикновени, унижени и отхвърлени грешници. Разбира се, не само с яслите Си. Той е Първосвещеникът, Който ходи сред човеците, разговаря с тях, страда заедно с тях, допуска до Себе Си всеки, дори блудниците. Около Него е нямало никога бодигардове, всеки, можел да се докосне, да се оплаче и потърси помощ. За Него се казва, че ядеше с грешните и бирниците. Да, Христос се роди в яслите, за да покаже, колко уникално достъпен е за хората.

Ние се поразяваме колко Велик и Могъщ е Христос, когато лекуваше слепците, когато изгони демоните от човека в Гадаринската земя, когато прости греховете на паралитика, но в същото време, вижте колко достъпен е Той за обикновените хора, дори дечицата, които учениците Му нямаха търпението да изслушат, Той Ги взе в скута Си и благослови.

Затова «елате всички отрудени и обременени»  и намерете покой и мир за душите си. Ела…без оглед на раса, каста, образование или положение. Ела, докосни се до Него и бъди изцелен.

Раждането на Исус в яслите обаче, е показателен момент не само за Него, но и за нас, човеците.

Раждането на Исус в яслите, ни показва колко порочен е света, показва ни покварата и упадъка на нравите по онова време. А те не са по-различни от днешните.

Ако хората във Витлеем имали поне малко човечност, те не биха оставили жена по време на родилни мъки в обор. Но това се случи… Хората се бият в гърдите, че са добри и заслужават благоволението на Бога, но уви…правдата им нищо не струва, ако не могат да отстъпят и едно място на родилка.

В Своята Си велика мъдрост и правда, Бог беше подложил на изпитание човешката добрина и правда, да ни покаже за пореден път, че тя е недостатъчна и неспособна да ни оправдае пред Него.

Нещо повече, тогава в лицето на жителите и гостите на Витлеем, които не предоставиха място за Христос, Бог категорично ни показа, че „всички станахме като човек нечист и цялата ни правда е като омърсена дреха; ние всички вехнем като лист и нашите беззакония ни завличат като вятър” (Исая 64:6)

Раждането на Исус в яслите разкрива колко дълбоко грехът е навлязъл в човешката същност, и до каква степен той е обезобразил човешката душа.

Липсата на място за Христос дори в гостилницата, символично ни показва, колко е нежелан Той за хората, колко отхвърлен е Той в човешките сърца.

Сърцето на човека е вид „гостилница” за различни идеи, учения и желания. То е място, където могат да бъдат приютени различни хора и светогледи. За Христос обаче място в тази „гостилница” нямаше.

Вижте Ирод, който беше готов да приеме мъдреците, но не и Премъдрия Христос. Погледнете, на духовните лидери, които макар и да знаеха как и къде трябва да се роди Спасителят, също не намериха място за Него. Удивително е, че, именно, тези, които най-много очакваха, в действителност бяха едни от първите, които отхвърлиха Исус. Това са фарисеите и книжниците, богословите и религиозните водачи на Израел. Вместо да намерят място за Исус, те през целия Му живот показваха, че Той няма място при тях. И дори накрая, заедно с народа предпочетоха да дадат място на проклетия убиец Варава, но не и на Христос, не и на Спасителя, Който безрезервно ги обичаше и им служеше.

“При Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха.” – така Йоан описва отношението към Христос в древността.

Днес ситуацията не е по-различна. Светът остава все толкова твърд в отхвърлянето на Христос. Погледнете на обществото, за Христос просто няма място. Няма място за Него и в образованието и в културния живот, и дори, ако щете в религиозния. Колко християни в България са дали в действителност място на Христос в своите сърца? Днес много така наречени християни отварят сърцата си и с лекота приемат и приютяват чужди за народа, вярата и културата ни, учения. Приютяват бесовските учения на изтока, но не и Христовото учение, което истински може да ги освободи.

На вратите на човешкото сърце днес хлопат много странници, търсейки място за подслон. Едните са по-внимателни, други по-натрапчиви и агресивни. Вижте как се налага източния мистицизъм, с неговите представи за Бога, йога и бойни изкуства. Погледнете как се налага окултизмът в „християнска” България. Имам чувството, че тази тенденция се засилва още повече.

Още нещо, повечето странници, които хлопат по вратите на нашите сърца са крадци и разбойници. А „крадецът – казва Христос, влиза само да открадне, да заколи и да погуби”. Причината е ясна – той нито е създал, нито е хранел, нито се е грижил, само се възползва от човека като пиявица.

Христос обаче не е като другите страници, които гледат да се приютят, за да вземат. Христос минава покрай нас, и хлопа на вратата, за да ни даде и предложи нещо, което никой друг не може да даде.

Сам Той казва: „Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно” (Йоан 10:10). От нас зависи дали ще Го пуснем, дали ще намерим място за Него.

Затова, в последния етап от своите разсъждения, бих желал да ви попитам: имали Христос място у вас?

По време на рождествената сцена във Витлеем, за Христос не се не намери място. 20 века, по-късно, обаче, има ли място за Христос във вашата „духовна гостилница”, сърцето? Има ли достатъчно място за Христос във вашите планове за живота? Във вашето семейство, кариера, учение и т.н?

Приятелю, имаш ли за Него място в своето сърце? Това е много важен въпрос. Зная, че за удоволствието винаги има място. За похотта и страстта също намираме място. Но за Христос, за Божия Син имаш ли място в сърцето си?

Искам да ти кажа, че когато Бог сътворяваше нашите с теб сърца, в тях имаше място за Него. За този момент се казва, че човека е бил създаден по Божий образ и подобие, и всичко беше твърде добро, докато врагът на човешките души не дойде и покори сърцата ни, още в лицето на Адам и Ева..

Това продължава и до днес. Дяволът чрез различни средства завладява човешките сърца, дори тези на християните, така че да не остане в тях място за Христос.

Но Спасителят и днес хлопа на твоето сърце. Той желае да влезе. Небесния гост търси подслон в човешкото сърце, не за друго, но да даде живот, радост и свобода. Всички ние имаме огромна нужда от Неговата „трапеза” за душата ни.

В Откровение 3:20, Спасителят казва: „Ето, стоя на вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мен”.

В Йоан 14 гл. Христос обещава място на небето за всеки, Който Му даде място в сърцето си, докато е на земята. Той ни казва: „Ако ми дадете място тук, долу, Аз ще ви дам място горе. Ако Ме изповядате и прославите долу, Аз ще ви изповядам и прославя горе, в присъствието на Отца и ангелите”

Нека в този рождествен ден, се запитаме има ли Христос място в сърцето ми? Побързай да Му отвориш с думите: „Ела, Господи Иисусе!”

Бащинството – по вертикала и хоризонтала

„И никого на земята недейте нарича свой отец, защото Един е вашият Отец, Небесният”. Матей 23:9

 

Днес (3-та неделя от юни), в България както и в други десетки страни по света се отбелязва за поредна година международния ден на бащата.

В далечната 1910 година, на този ден, една дъщеря решава да основе ден на бащата в чест на своя собствен баща – ветеран от Гражданската война в САЩ – мъжествен, всеотдаен и любящ баща на 6 деца. Празникът веднага получава широка неофициална подкрепа от много хора, включително и политици. Официалното му признаване обаче идва през 1972 г, когато американския президент Ричард Никсън обявява този ден за национален празник на Бащата. След това празникът се възприема и от десетки други държави, а вече пет-шест години „Денят на бащата” се празнува и в България.

Идеята без съмнение е добра, и бих казал дори чрезвичайно необходима.

Живеем в свят, в който бащинството е поставено на карта. Крайния феминизъм, разводите, хомосексуализма и много други порочни тенденции в света подронват ролята и авторитета на бащинството. Правят така, че бащите да не се чуват, нито да се виждат. По принципа на Оскар Уайлд, ирландски писател и отчаян хомосексуалист.

В този смисъл подобни прояви, като днешния празник са полезни и нужни. Нужни са да ни напомнят за ролята на бащата в семейството, ролята на бащинството особено във възпитание на децата.

Библията в много места ни посочва, че бащинството е специална част в Божия план за семейството. То е толкова специално, че Самия Бог се отъждествява с него. И майчинството е важно, особено за първите години от живота на едно бебе. Но на бащинството, както Божието Слово, така и дори светската психология отдава по-голямо значение в изграждането и формирането на подрастващите вече деца. Навсякъде в Библията, където се говори за изграждане и формиране на децата, тази роля се отдава на бащата.

Ефесяни 6:4 И вие, бащи, не дразнете децата си, но възпитавайте ги в учение и наставление Господне.

Едва ли ще е пресилено, ако кажем, че въздействието на добрия баща е решаващо. Съществуват огромен брой изследвания, които сочат, че там, където има добре изразено бащинство рискът децата да пропушат, да пият алкохол, да вземат наркотици е много по-малък. А какво да кажем за ролята на бащата особено във формирането на мъжката същност и характер у момчетата? Това просто е наложително, жизненоважно е! Тези, които израстват без баща около себе си, се налага да градят мъжа в себе си от нищото.

Ще ми се, обаче, в деня на бащата да си поговорим най-вече за бащинството по вертикала, това на Бога. Бащинството на Бога е една дълбока и необятна тема. Трудно е да схванем необятното бащино сърце на Бога. Още по-трудно е да го обясним, да го облечем в думи. Но въпреки това, смятам, че Бог-Отец достатъчно се е открил, за да можем открием и намерим Баща си в Него. А когато това се случи животът тепърва започва!

Бог – Отец на нашия Господ Исус Христос.

Римляни 15:6 – „Щото единодушно и с едни уста да славите Бога и Отца на нашия Господ Исус Христос”.

Бащинството на Бога, не е започнало на земята, а още в небесата, от вечността. Вечния Бог е Баща на нашия Господ Исус Христос, и като такъв е изобразен в цялата Библия, както и от Самия Спасител (например, в израза ”моя Отец”). Този пример може да ни каже толкова много за бащиното сърце на Бога, за едни близки изпълнени с любов взаимоотношения между Отец и Син. „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си” (Лука 23:46)

Бог – Отец на всички, като Създател!

Отдавна хората се вълнуват от това, всички хора ли трябва да се считат за Божии деца? Вероятно има и между нас такива, които все още търсят отговора. Отговорът е и да и не!

Да, защото в онзи общ смисъл, който влагаме, когато говорим за Бога като Творец, всички хора са Негово творение, и поради това са Божии деца. Фактът, че сме деца на Бога по творение, се подразбира и от думите на Павел към атиняните в ареопага в Деяния 17 гл. „защото в Него живеем, движим се и съществуваме…и така, сме Божий род…” Яков също определя Бога като Баща на всичко в смисъла на сътворяване „всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре и слиза от Отца на светлините”. Този факт, може би още по-ясно се подчертава в Малахия 2:10, където пророкът задава два риторични въпроса: „Нямаме ли всички ние един Отец? Не ни ли е създал един Бог?” . Да, Бог наистина ни е създал и всички хора са Негови чада по творение. Ап. Павел, в Ефесяни 3:14-15 стих, споделя една своя молитва, като казва в нея: „Затова прекланям коленете си пред Отца…, от Когото носи името си всеки род на небесата и земята…”

Да, Бог е Отец на всичко, което е сътворил, Отец като Създател, но поради грехопадението на Адам и Ева, и последствията, които дойдоха върху цялото човечеството като греха и смъртта, Бог не е Отец в тесния смисъл на думата, не е личен Баща на всички. Така например, в 1Йоан 3:10 четем, че има деца на Бога и деца на дявола! Исус каза на Павел, че неговата мисия ще бъде да обръща хората от тъмнината към светлината и от властта на сатана към Бога (Деяния 26:18).

Няма такова нещо като всемирно бащинство или братство на човека – всички са деца на Бога и никой няма да отиде в ада. В лицето на Адам и Ева човечеството се отдели от Бога. Трагедията е била толкова голяма, че Самия Бог описва това отделяне като смърт, духовно умиране. Грехът донесе осъждение, вражда, раздяла между детето (разбирай човека) и Отца. В този смисъл, отношенията на човека с Бога са не повече от това между Създател и творение. Падналия човек изгуби личната връзка с Бога, и вместо синове и дъщери, станахме врагове на Бога (Яков 4:4).

Бог – Отец на отделни хора, като Родител, Баща.

Но в същото време Бащиното сърце на Бога е търсело начин да ни осинови отново. И това се случи, преди близо 2000 години, когато дойде Христос ”да потърси и да спаси погиналото”. Тогава Бог от любов към нас прати Своя Единороден Син, и забележете „за да изкупи онези, които бяха под закона, за да получим осиновението”…

Осиновяването е чрез Исус Христос „никой не идва при Отца, освен чрез Мен” (Иоан.14:6) Бог„ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исус Христос, по благоволението на Своята воля” (Ефесяни 1:5) Възстановяването на Бащинството и Синовството става единствено чрез вяра в заместителната и оправдателната жертва на Христос, която води след себе си едно ново раждане, раждане отгоре, от Бога, раждане на Божие дете.

В Йоан 1:12-13 се казва: „А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име. Които се родиха не от кръв, нито от плътско пожелание, нито от мъжко пожелание, но от Бога”. В друг библейски текст четем: „а сега в Христос Исус вие, които някога сте били далеч, сте поставени близо чрез кръвта на Христос…защото чрез Него и едните и другите, имаме свой достъп при Отца, в един Дух. Затова вие сте вече странници и пришълци, а сте съграждани на светиите и членове на Божието семейство” (Ефесяни 2:13, 18-19)

Благодарение на Христовата жертва, и вярата в нея, ние получаваме нов статут – статут на дете, както и ново състояние – състояние на мир, покой и Бащинско благоволение.

Придобиваме способност да изричаме онези услаждащи сърцето ни думи: „Авва Отче”. Тази способност ни я дава Святия Дух, Духът на осиновението – Римляни 8:14-17. Какви прекрасни блага носи възстановеното Бащинство на Бога и нашето осиновяване?

Ефектът на Бащинството върху децата(разбирай християните)!?

Върху самите тях:

-          нова самоличност – синове и дъщери на Бога!

• прошка – ние сме простени!
• Ние сме примирени. Не само простени, но и примирени. Отстранена е враждата и от двете страни. Общението е възстановено! Това означава също и доброжелателност от страна на Бога – липса на подозрителност, недоверие и враждебност. (виж Притчата за блудния син).
• Синове и дъщери – прилики с Отца. Ако кажете, че сте син или дъщеря на еди кой-си, то вероятно хората ще потърсят прилики у вас – следи от Божия характер!

-          Свободни – Божието дете вече не е роб, служещ на Бога по принуда, в страх. Библията казва в Римляни 8 глава: „не сте приели дух на робство…а дух на осиновение”…Това означава, че всичко, което тепърва вършим го правим като син и дъщеря на Бога, с радост, удоволствие, от любов към Отца. 1Ин. 4:18 В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха

-          Ставаме обект на специалната Бащина грижа, която Той проявява към децата Си.

1Петрово  5:7 и всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас. Христос казва в Матей 6:26 „Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират: и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?”

Павел, отново в Римляни 8, отбелязва, че „сме Божии чада, и ако сме деца, тогава сме и наследници – наследници на Бога и сънаследници на Христос”. Това означава, че имаме достъп до всички ресурси на Отца.

Вижте какво казва Павел на Филипяните, в 4:19: „А моят Бог ще снабди всяка ваша нужда според Своето богатство в слава в Христа Исуса”. Вярващия може да разчита на Бога за всяко нещо, като знае, че за Неговия Небесен Баща няма нищо невъзможно.

 Разбира се, в Своята грижа за нас, Небесния Баща проявява добрата с мъдрост. Ако за нас се казва „да бъдете мъдри относно доброто”, колко повече, това е характерно за Бога!

-          Обект на специална Бащина защита и сигурност – най-сигурното място е в ръцете на Баща си.

• Сигурност тук – по повод защитата на Божиите чада, Христос казва в Йоан 10:29 „Отец Ми, Който Ми ги даде е по-голям от всички, и никой не може да ги грабне от ръката на Отца”. За Израел – Втор. 32:10 – “пазеше го като зеницата на окото Си”.  Това важи и за християните, новия Израел - „ако Бог е с нас, кой е против нас” (Римляни 8:31).
• Сигурност там (вечността)– 2Коринтяни 5:1 „Защото знаем, че ако се развали земният ни дом, телесната скиния, имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен”. „да не се смущава сърцето…в дома на Моя Отец има много обиталища…ще отида да ви приготвя място…така, че където съм Аз, да бъдете и вие” (Йоан14:1-3)

-          Обект и на специално обучение и възпитание. Бог е нашия Небесен Баща, а не небесния Дядо. Така, че нашето осиновяване включва обучение, ако се налага и чрез наказание – Евреи 12:5-11

Спрямо Бога, Бащата:

-          благодарност – 1Солунци  5:18 „За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христа Исуса”.

-          Обич – „ние обичаме Него, защото първо Той възлюби нас” (1Иоан 4:19).  „обичам те тате” – любимите думи, които чувам редовно от сина си.

-          Уважение, почит – „…син почита баща си, а слуга – господаря си. Ако Аз съм Баща, къде е почитта към Мене”? (Малахия 1:6).

-          зависимост, доверие  – липса на тревога и парализиращо безпокойство!

• „не се безпокойте” – казва Христос. Павел повтаря същото на Филипяните (4:6-7) „Не се безпокойте за нищо; но за всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение; и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса”. Това са много силни и въздействащи думи!

-          Послушание – „послушанието е по-приемливо от жертвата” – казва Бог на Саул. Послушанието е белег на правилно отношение на децата към родители. Същото важи и за нас към Бога.

• „и който пази Неговите заповеди, пребъдва в Бога и Бог в него” (1Иоан 3:24)
• Божието дете върши волята на Отца „който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра…” – така казва Христос за своите роднини!

-          вярност и чистота

• 1Иоан  5:18 Знаем, че всеки роден от Бога не съгрешава; но оня, който се е родил от Бога, пази себе си
• Яков 1:27 Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца  е това: да се грижи човек сирачетата и вдовиците в неволята им, и да пази себе си неопетнен от света.
• 2Коринтяни  6:17 “Затова излезте от средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема; и ще ви бъда Отец, а вие ще бъдете Мои синове и дъщери”, казва всемогъщият Господ”.

Спрямо другите деца в Божието семейство – между нас, вярващите:

-          Ние сме братя и сестри – 1Иоан 3:1 Вижте каква любов е дал нам Отец, да се наречем Божии чада; а такива и сме. Затова светът не познава нас, защото Него не позна.

-          имаме общ Баща – отношения на любов, грижа и т.н. „И нека се грижим един за друг, за да се поощряваме към любов и добри дела като не преставаме да се събираме заедно…(Евреи 10:24,25).

• Ние сме тясно свързани с другите Божии деца. „...така и ние мнозината сме едно тяло в Христа, а сме части един на друг” (1Коринтяни 12).
• Някои конкретни характеристики дадени в Библията относно тези взаимоотношения вътре в църквата:
  • Ние трябва да се обичаме. Най-голямото ни задължение към другите Божии деца, така както и във взаимоотношенията ни с Бог е любовта (Римляни 13:8; 1Йоан 3:11, 23; 4:7,11,12; 2Йоан 1:5).
  • Ние трябва да се почитаме и да си служим (Римляни 12:10; Галатяни 5:13; 1Петрово 4:10).
  • Трябва да бъдем щедри и гостоприемни (Римляни 12:13; 1Петрово 4:5).
  • Трябва да правим всичко възможно да се изграждаме духовно, а не да се охулваме (Римляни 14:13).
  • Трябва да говорим истината (Ефесяни 4:25; Колосяни 3:9).
  • Трябва да си прощаваме (Ефесяни 4:32; Колосяни 3:13).
  • Трябва да се назидаваме един друг (Римляни 15:14).
  • Трябва да се молим един за друг (Яков 5:16).
  • Трябва да се утешаваме във време на нужда (1Тимотей 5:11).
  • Трябва да се насърчаваме в живот на святост (Евреи 3:13;10:24-25).

Извод:

Писателя и теолога Дж. И Паркър пише: „Ако искате да разберете колко добре един човек разбира християнството, вижте какво мисли по въпроса за това да бъде Божие дете и за Бог като свой Баща. Ако това не е мисълта, която стимулира и контролира неговото хваление и молитви и цялостния му живот, това означава, че той изобщо не разбира християнството правилно”

Нуждата от Бащинството на Бога днес е огромна. Наложително е ново осмисляне, нов прочит на тези забравени в съвременността взаимоотношения… А когато това се случи, животът тепърва започва.

В Библията ясно се казва „защото Един е вашият Отец – Небесният”. Ако е така, значи без Него ние сме сираци! А такъв живот едва ли може да наречем удовлетворяващ.

Можеш ли да кажеш, приятелю, че Бог е Твоят Баща? Ако все още не си познал Бога като Свой Небесен Баща, побързай да Го откриеш. Небесният Отец те чака! Той копнее да те осинови…

Йоан 1:12 А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име;

И последно, когато осъзнаем и преживеем бащинството на Бога лично, то ви уверявам, че ще последва едно реформиращо осмисляне и на нашето собствено бащинство, това в нашите физически семейства. Аз съм от тези, които са дълбоко убедени, че доброто и пълноценно бащинство по хоризонтала (в семейството) е възможно само тогава, когато се осмисли и преживее бащинството по вертикала – това на Бога.

…внимавайте как слушате

„И понеже се събра голямо множество, и дохождаха при Него от всеки град, каза им притча: Сеячът излезе да сее семето си; и когато сееше, едно падна край пътя; и беше стъпкано, и небесните птици го изкълваха. А друго падна на канарата; и щом поникна изсъхна, защото нямаше влага. Друго пък падна сред тръните; и заедно с него пораснаха тръните и го заглушиха. А друго падна на добра земя и като порасна, даде плод стократно… А ето, значението на притчата. Семето е Божието слово. А посятото край пътя са тия, които са слушали; тогава дохожда дяволът и отнема словото от сърцата им, да не би да повярват и да се спасят. Падналото на канарата са тия, които когато чуят приемат словото с радост; но те, като нямат корен, временно вярват, а когато настане изпитание, отстъпват.  Падналото сред тръните са ония, които са слушали и като си отиват, задушават се от грижи, богатства и житейски удоволствия и не дават узрял плод. А посятото на добра земя са тези, които като чуят словото, държат го в честно и добро сърце, и дават плод с търпение…Затова внимавайте как слушате”. (Лука 8:4-15, 18б)

Античния гръцки историк и писател, Плутарх в своите съчинения пише: „Научи се да слушаш и ще извлечеш полза дори от онзи, който не умее да говори”.

Слушането е много важен духовно-физиологически процес в нашия живот. От това, кого слушаме, какво слушаме и как слушаме зависят много други процеси в жизнения ни път и дейност.

Но в същото време, се оказва, че умението да слушаме е едно от най-трудните и редки. Специалистите в областта на психологията твърдят, че близо 8 от 10 човека, не умеят да слушат. Ако това важи за злото, по отношение на покварното, слава Богу! Но ако неумението да слушаме важи за доброто, градивното, вечното, то съгласете се, това е много тъжна статистика.

В посочения пасаж, Христос отбелязва, че що се касае до Божието Слово, умеещите да слушат са още по-малко. От цялата нива, разделена на четири части, в която се сее доброто семе, единствено една част го приема, слуша и запазва, така че семето на Божието Слово да даде плод.

С това Христос ни казва, че не бива да се учудваме защо са малко истинските Негови ученици. Причината е ясна – малко са хората, които умеят да слушат истински и ефективно Неговото Вечно Слово. А без това слушане не може човек да има действителна и спасителна вяра. В Римляни 10:17 четем, че „Вярата е от слушането, а слушането – от Христовото Слово”. Докато не се научим да слушаме Бога, да приемем Неговото добро семе в сърцето си, в нас няма да има нито вяра, нито живот. Защото духовния и вечния живот идват отново от Божиите думи. Божието Слово е онова семе, което носи в себе си зародиша на духовния и вечен живот. Както семето на едно растение носи в себе си зародиша на неговия живот и развитие, така и Божието Слово носи в себе си зачатъка на Духа и на вечния живот. В тази връзка, Христос казва на учениците в Йоан 6:63 „думите, които Съм ви говорил, са дух и живот”.

Но семето само по себе си не може да направи нищо, ако не влезе в съприкосновение с подходяща почва. Потенциала на семето да покълне и роди плод не зависи само от него, а от почвата, от това как слушаме и приемаме доброто Божие семе.

И в този ред на мислите, Христос ни предупреждава: „внимавайте как слушате…” (18а)

Начинът, по който слушаме и приемаме Божието Слово е от изключително значение, значение за нашия живот тук на земята и там във вечността. „Затова, – казва Христос, внимавайте как слушате…” А малко по-рано, Лука пише, че Исус буквално извика: „Който има уши да слуша, нека слуша”.

И както винаги в Своите важни и дълбоки поучения, така и този път, Христос използва притча, за да ни обясни различните начини, по които хората слушат Словото Му и също така, да ни посочи онзи, който носи траен плод.

И така, семето е Божието Слово, сеячът е Христос, а почвата, в която се сее са човешките сърца.

Нека разгледаме различните видове почви, различните начини по които хората слушат и приемат Божието Слово и в смирение, искреност изпитаме себе си, коя почва сме ние?

Както казахме вече от отговора на този въпрос зависи дали Божието семе ще покълне в нас и ще даде плод, или ще се случи нещо друго с доброто семе.

И така, първата група слушатели са определени, като „посятото край пътя”. Или както още бих ги нарекъл аз – крайпътни християнски слушатели.

Преди да започнем обаче тяхното определение, искам да направя една важна бележка. И четирите групи хора можем да кажем, че се самоопределят като християни. Тук не става дума, както казва Мартин Лутер, за онези, които преследват Словото или онези, които не се прислушват до Него. И във всички тези почви виждаме хора, които слушат, които са разположени към Словото, но в различна степен.

И така, „посятото край пътя”, какво представляват тези хора? За тях се казва, че са слушали, но не така, че да повярват. Това са повърхностните, лекомислените слушатели на Божието Слово, които слушат, но не придават нужното значение на чутото, не се стараят да го разбират. Или както казваме ние, „от едното ухо влиза, от другото излиза”.

Това са хора, на които им се иска да бъдат християни, но не приемат Словото навътре в сърцето, а донякъде…”покрай пътя”, където то може лесно да бъде стъпкано и изкълвано. Христос казва: „тогава идва дяволът и отнема словото от сърцата им, да не би да повярват и да се спасят”.

От тези думи, можем да заключим нещо важно за тези хора. Макар и близки до спасение, те остават вън от него. Макар и слушащи Словото, което дава живот, те остават вън от този живот, тъй като семето не успява изобщо да покълне. Понеже се намира „край пътя” то бива бързо ограбвано и потъпквано.

Равнодушието, плътските мисли, човешките учения, различни суеверия и обичаи са неща, които могат да ограбят и потъпчат бързо и лесно откритото семе покрай пътя. В случая, Христос ни разкрива, както влиянието на хората – да тъпчат не заровеното семе, така и влиянието на дявола – да отнема, да изкълвава.

Ето защо, Словото трябва да се слуша не разсеяно и равнодушно, но внимателно и да се пази в сърцето, в противен случай, то може да бъде бързо стъпкано и ограбено, от всеки, който мине. А без Словото, няма спасение. Никакви дела и свят живот, не могат да заместят влиянието на Словото в нас, само то, казва Павел „е Божия сила за спасение на всеки, който вярва…” (Римляни 1:16)

Втората група слушатели на Словото, са оприличени на „падналото на канарата”. Тук също, възможностите на Словото да поникне са нищожни, но все пак са повече, отколкото край пътя. Особено, като се има предвид обстоятелството, че тук под думата „канара” се има предвид не чиста скала, а тънък слой почва върху камък.

 В древна Палестина това било често срещано явление на нивите. Много почви са представлявали огромни пластове варовик, покрити с тънък слой земя. Поради малкото почва, земята бързо се стопляла и семето скоро пониквало. Но, уви, също толкова бързо и увяхвало. Липсата на достатъчно влага и хранителни вещества, се отразявало върху порасналото растение и то изсъхвало.

Това са чувствителните хора, хора на първите впечатления, които казва Христос – като чуят Словото, бързо го приемат (дори как го приемат!) – с радост, с възторжени чувства, с голям ентусиазъм. Но дълбочината, в което влиза Словото в тях не е достатъчна, за да се изгради корен и да устои на горещите изпитания.

Колко много са около нас такива слушатели, които бързо пламват, но и бързо угасват? Които тръгват след Христос, но при първата трудност Го изоставят!? Защото сърцата им са все още каменисти, съвсем малко разорани, съвсем малко е рохкавата почва в тях.

Това са „плитките християни”, с плитка почва за Словото у себе си. При тях семето се прибира много повърхностно, опазва се от тъпчене и ограбване, но умира от придошлите жеги. Тъй като тяхното разбиране и посвещение на Бога и Божиите неща са твърде повърхностни, недостатъчни да ги удържат в зноя на изпитанието. Христос описва тези слушатели, като хора, които „временно вярват”. Докато е свежо и влажно, докато всичко е наред, те са жарки и пламенни вярващи, но при първите знойни ветрове, те клюмват и изсъхват. Защото „нямат корен”.

От биологията знаем, че коренът на едно растение има ключово значение, точно тогава, когато повърхностна е суха и гореща. Колкото по-дълбок и изразен корен има дадено растение, толкова по-голям е шансът то да устои на агресивните прояви на времето.

Същото е и с вярващите, колкото по-задълбочено е приемането на Словото, не само с чувства, но сърце и воля, колкото по-задълбочено е познаването ни за Бога, толкова повече твърди ще бъдем в различните агресивни обстоятелства на живота. И обратно, ако се окаже така, че само чувствата ни са подпалени, но сърцето си е все така твърдо, не съкрушено – последствията ще са трагични.

Спомнете си множествата, които отстъпиха от Христос. Кой имаше вина в това масово отстъпление? Христос или хората, които подобно на падналото семе на канарата, бързо Го последваха, но понеже нямаха корен, вярата им бързо увехна и те отстъпиха.

Спомнете си Димас, пламенния ученик на Павел, който обаче скоро го изостави, понеже Словото в сърцето му не беше в нужната дълбочина.

Днес се случва същото – сърцето на мнозина прилича на камък, покрит с тънък слой почва. Няма достатъчно почва, която да изхрани семето…и то, макар и да покълне, бързо загива.

Ето защо, ап. Павел ни призовава да бъдем „вкоренени и утвърдени в Него и укрепени във вярата.., преуспявайки в нея с благодарност” (Колосяни 2:7).

Третата група слушатели на Божието Слово, Христос оприличава на „падналото сред тръни”.

Тези хора са различни от предните. При тях проблемът не е в плиткото и повърхностното приемане на Словото, а в плевелите или тръните, които задушават поникналото добро семе. Тук няма камък. Напротив, почвата е дълбока, добре разорана , достатъчно влажна и хранителна, с една дума – прекрасна, ако не са обаче бурените – „и заедно с него (семето) пораснаха тръните и го заглушиха”.

Проблемът на този вид почва е в това, че е замърсена, тя не е чиста. Този вид хора слушат, приемат Словото при сърце, заражда се вяра, която започва да расте, пуска корени надолу, но по-бавно от неоплевените бурени, които в края на краищата задушават добрите стъбла и те спират да растат, а в по-късен етап дори увяхват.

Това са колебливите слушатели – които хем приемат Словото, хем приемат и плевелите, като „светски грижи, примамката на богатството и житейски удоволствия”  Забележете, че при тези слушатели, Словото расте и дори може да формира плод, който обаче не успява да узрее, поради избуялите тръни.

Колко жалка е съдбата на тези слушатели? Те са най-жалките от всички. Имат ресурс, имат потенциала не само да приемат и изхранят семето, но и да го развият и то да даде плод. Но понеже са приели и плевелите – на земните грижи, богатство и удоволствие, те умират от задушаване.  Забележете, не от липса на вяра, не от липса на корен, не от липса на влага, но от липса на сила и светлина. Тръните са засенчили духовния поглед към небето, изсмукали са част от живителната им сила и те загиват от задушаване.

Скъпи приятели, ако в първите два вида почви трудно забелязваме себе си, то тук много от нас могат да видят себе си. Опасността от „буренясване” постоянно дебне много от нас. И за жалост това става прекалено лесно, неусетно.  Отворим ли сърцето си за плевелите, те бързо превземат ума ни и сърцето, така че да не остане място за Словото.

Със земните грижи шега не бива. Не само явния грях може да разруши духовния живот, но и грижите, земните дела, които заемат по-предно място от Словото. И започват да пречат, изсмукват духовно, така че да не остане сили и време за Словото, за вечните неща. Библията ни предупреждава, че не можем да служим на Бога и на мамона (богатството, по-висок стандарт на живот). Или едното или другото!

Във всеки от нас, споменатите от Христос плевели са заложени още от раждането ни. Затова приемането на Словото винаги трябва да е съпроводено с оплевяване, както и след това да не даваме място на плевелите в сърцето си.

Неоплевената почва лесно може да бъде превърната в добра, както и обратно – ако бъдем немарливи в приоритетите си и дадем място на плевелите да посеят в нас своето.

Последния отбор в днешната класация на слушатели, Исус оприличава на „посятото на добра земя”. Това са хората, казва Той, „които като чуят словото, държат го в честно и добро сърце и дават плод с търпение”.

Какво отличава тези Христови слушатели от останалите? Преди всичко в това, че, като чуят Словото, те не само го приемат, но усърдно го задържат в себе си. Същата дума е употребена в Лука 4:42, когато народът искаше да задържи Исус да не си отива от тях.

Добрите слушатели не само приемат, но и с голямо усърдие задържат Словото у себе си, с особена внимателност пазят Словото в сърцето си. Така, като е казано за Мария. Когато чу вестта на овчарите тя „пазеше всички тези думи и размишляваше за тях в сърцето си”.

Добрите слушатели размишляват върху словото, изучават и „разбират” (Матей 13:23). А, като разберат, го претворяват в живота си. За тях Словото е духовен хляб, който трябва да се яде, а не само да се гледа и изучава. Само като започнем да се храним, хлябът дава живот и сила.

Но освен че задържат словото у себе си, добрите слушатели, постоянно обработват сърцата си, така че словото да расте безпрепятствено.

Забележете, тяхното сърце е „честно и добро”, буквално гръцката дума употребена тук означава „благоприятно”. Тоест сърцето им е една благоприятна среда за Словото, свободна от плевелите на грижите, примамката на богатството и житейските удоволствия.

Как е възможно това? – Като възлюбим Бога с цялото си сърце и с цялата си душа, така че да не остане място за друго нещо, и във всичко, което вършим да бъде водени от интересите на Божието Царство? Сами при такива условия може да узрее съвършения плод на вярата и на Духа – „честно и добро сърце”, без плевели.  Плевели се появяват тогава, когато отслабне позицията на духовните приоритети, на онова, което е честно и добро пред Бога.

Забележете още, добрите слушатели „дават плод с търпение” – може да се преведе и като „с постоянство”.

И така, какви слушатели сме ние?

Слушаме ли и приемаме ли така, Божието Слово, че то да расте свободно в нас и да дава зрял плод? Или нашето сърце все още не е добрата почва.

Притчата за сеяча е може би най-главната от всички притчи. За нея Исус каза, че ако не я разберем, едва ли ще разберем останалите притчи (Марк 4:13) Това ще рече също, че ако не се научим да слушаме подобаващо Божието Слово трудно ще напредваме като християни – във вяра, познание и духовен живот. Защото всичко това идва само тогава, когато Словото в нас оживява, расте и дава плод.

И така нека бъдем слушатели с добра „сърдечна почва” – искрени и открити за Словото, свободни от плевелите на земните грижи, богатството и житейските удоволствия.

Тези слушатели, забележете, получават правото да се наричат Христови, защото „Моя майка и мои братя са тези, които слушат Божието слово и го изпълняват” (21)

И още, добрия слушател има силата да противостои на греха. Псалмопевецът споделя: „В сърцето си опазих Твоето слово, за да не ти съгрешавам”. (Псалм 119:11)

Ще завърша с призива на ап. Павел отправен към Колосяните (3:16) „И нека…Христовото слово да се вселява във вас богато…”

Възмутен или примирен?

„А като ги чакаше Павел в Атина, духът му се възмущаваше дълбоко като гледаше града пълен с идоли.  И тъй, разискваше в синагогата с юдеите и с набожните, и по пазара всеки ден с ония, с които се случеше да се среща.”  Деяния на Апостолите 17:16-17

 Смея да кажа, че съм един от тези, които следят с голям интерес новините, както в България, така и по света. В този смисъл рядко ми се случва да изпусна вечерните емисии на първите две програми. Следя ги с голям интерес.

Така беше и в понеделник. Настанявам се удобно пред дивана…и… изведнъж, чувам: „Клюките били полезни за здравето…” Викам си това е шега…не може да бъде, наострих уши да чуя по-внимателно, но уви репортерката продължи: „злословенето по чужд адрес помага за добрия ни тонус..” и за да се подсили репортажа – уверено добави: – „…твърдят американски учени”.

Казах си, съвсем я втасахме…То не беше алкохола, не беше съжителството, сега пък и клюката… била безобидна и полезна!? Пороци и различни мерзости, които хилядолетния морал и Библията осъжда, днешното ни общество оправдава, че дори и „научно” ги обявява за полезни. Скоро сигурно побоя и убийството ще се окажат полезни за здравето, тъй като освобождават човека от натрупаната в него отрицателна енергия.

Скъпи мои живеем в едно много опасно време, време, в което духовните сили на нечестието завладяват все повече и повече света около нас. Грехът се представя не само за безобиден, но и дори полезен. Тенденцията да се подронва авторитета на Бога и Неговото Слово ще продължи. Хората все повече и повече ще се чувстват оправдани в греха си. А думата на учените все повече ще натежава срещу Божието Слово. Точно според предреченото от ап. Павел в 2 Тимотей 4:3 „ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение; но понеже ги сърбят ушите, ще си натрупат учители по своите страсти”.

Това, което се случва днес, е едно очевидно изпълнение на писаното в Библията. Това се изпълнява не само в света, но и в църквата. Виждаме не само как в света, но и в много църкви грехът буквално да се узаконява. Онова, което Бог нарича беззаконие, много днешни християни наричат законно и естествено. Това важи, както за конкретни, очевидни грехове, така и за определени поведения и отношения към Бога и църквата.

Например, ако преди, посещаването на църквата било приоритет за вярващите, явен израз на послушание към Бога, сега отсъствието от църковните събрания са нещо нормално, и (в повечето случаи) дори оправдано – „Виждате ли, нещата се промениха, много работа, ангажименти, семейството ми е невярващо и т.н.”

Ако в библейските времена жените, като се покайвали снемали външните си украшения, „кичене със злато или обличане със скъпи дрехи”, то днес е обратно, днес това се счита за ненормално, да си жена и да нямаш обици (че дори на по-специални места)…

В библейските времена жените са се отнасяли към съпрузите си като към господари, днес … – чшш, да не те чуе никой, ще ти се присмеят.

В библейските времена вярващите мъже са били ревностни да служат на Бога, били са толкова верни и посветени на Бога, че са отивали дори на меч, на клада заради това. Днес обаче, много вярващи мъже тънат в различни компромиси и тотална безотговорност към вярата…

Има и много други опасни разминавания с това, което днес се случва и това, което ни говори Божието Слово. Но не това е целта ми. Моята цел е разглеждайки покварата на съвременното ни общество, очевидното морално и духовно падение както в света, така и църквата, като какви бихме се характеризирали, ти и аз – възмутен или примирен?

Възмутен или примирен със случващото около себе си?

Преди по-малко от 20 века, ап. Павел влиза в Атина. По онова време градът е бил един от интелектуалните и културни центрове на древния свят. Но докато се разхождаше из града, апостолът го намира като „град пълен с идоли”.

Намирайки се на негово място мнозина днес биха подминали този факт, биха се примирили с множеството идоли (сега нали е модерно да си толерантен), но не и Павел, не и Божият човек, който имаше болка за света в праведната си душа. Чуйте още веднъж неговата реакция – „духът му се възмущаваше дълбоко”. Духът на апостола не е могъл да понесе видяното.

 Когато повярваме в Бога, ние се раждаме духовно. Това означава активен дух, посредством когото Святия Дух ни управлява и насочва. Бог влага в нашия дух Своите праведни мисли и чувства. Така, че ако сме водени от духа, ние реагираме на греха, на разврата, така, както реагира Бог – възмущаващо, непримиримо.

Ето това беше състоянието на Павел в онзи момент, в който виждаше как греха и беззаконието е завладяло прекрасния град. Той се възмути в духа си. Праведния му дух не е могъл да се примири с неправедното около себе си.

Впрочем, в Божието Слово ние намираме и други случаи на такова поведение в живота на праведните.

Така, например Мойсей като слизаше от планината със закона в ръцете си и видя народът долу да играе и да пляска пред идол, четем: „пламна Мойсевия гняв”.

За пророк Илия се казва, че, бидейки възбуден в ревността си за Бога от това, което се случваше в Израел, дори беше напуснал мястото на живеенето си, като отиде в пустинята.

Възмущаваше се и праведния Йов от своите неправедни приятели.

За праведния Лот пък се казва, че „се измъчваше от разпътното поведение на беззаконниците”.

Псалмопевецът в Псалм 119:158 стих, казва: „видях отстъпниците (СИ) и се погнусих от тях, защото не пазят Твоето Слово”.

Това състояние на духа съпровожда и служението на Христос.

Скъпи мои, какво чувстваме ние, когато се сблъскваме със злото и неговото оправдаване?

Имаме ли същото възмущаване в духа, каквото са имали старозаветните праведници, каквото е имал Христос, каквото е имал Павел, както и много други истински праведни човеци? Ако да, това е добре, това означава, че сте изпълнени с Божия Праведен Дух, Който не може да понася греха и неправдата. Но ако усещате в себе си склонност да не обръщате внимание или да се примирявате с беззаконието, това е сигнал, че нещо се случва с вашата вяра и ходене в Духа. Това означава, че губите духовната си чувствителност към греха и неправдата. За вас те стават нещо приемливо и нормално.

Загубата на възмутен дух от неправдата на този свят е свързана също със загуба на чисто духовно око.

За Христос е казано, че „очите Му (са) като огнен пламък”. Очите на духовния вярващ са същите – забелязват всяка нечистота и пламват срещу нея. Това са очите на истинските християни. За света обаче е казано, че дяволът ги е заслепил. Дяволът заслепява обаче и вярващите, ако те не са достатъчно бдителни в живота си.

Ето защо, Христос ни предупреждава: „Светило на тялото ти е твоето око; когато окото ти е здраво, то и цялото ти тяло е осветлено; а когато е болнаво, и тялото ти е в мрак. Затова внимавай, да не би светлината в тебе да е тъмнина”. (Лука 11:34-35)

И така, възмутен ли си или примирен с нечистото и неправедното около теб? Това е един прекрасен тест за това, колко обичате Бога и Неговата правда и колко силно мразите греха.

Когато обичаме, например, нещо да ядем – ние го желаем, ние се стремим към него, говорим похвално за него, но какво правим, с храната, която не обичаме – постъпваме ли по същия начин като с храната, която обичаме. Естествено, че не! Ние я отбягваме, ние се мръщим на нея, гнусим се от нея и говорим срещу нея.

Знаете ли, по същия начин можем да разберем и отношението си към греха? Ако се възмущаваме от него, ако не можем да го търпим, значи наистина не го обичаме, но напротив, мразим греха.

„духът му се възмущаваше дълбоко”. А твоят дух?

Преди известно време разсъждавахме върху една молитва на Павел, тази за филипяните. Иска ми се да ви я припомня и да се помолим, подобно, за себе си и църквата ни:

„И затова се моля, щото любовта ви да бъде все-повече и повече изобилно просветена и всячески проницателна, за да изпитвате нещата, които се различават, за да бъдете чисти и без препънка до деня на Христос, изпълнени с плодовете на правдата, които са чрез Исус Христос, за слава и хвала на Бога.” (Филипяни 1:9-11)

…и тя стана да Му прислужва

„И когато Исус дойде в къщата на Петър, видя, че тъща му лежеше болна от треска. И се допря до ръката й и треската я остави; и тя стана да Му прислужва.”  Матей 8:14-15

Историята, която току-що прочетохме е единствената в Новия Завет, в която се говори за тъща. А и в Стария Завет, думата «тъща» се среща само веднъж. За разлика от световната литература, в която тъщата често присъства като персонаж, в Библията за нея се споменава твърде малко, и дори това малкото няма нищо общо със семейна драма.

Днес, няма да говорим за тъщата в такъв аспект. Историята с тъщата на Петър е в съвсем друга плоскост. Тя е обект на Христовото чудо – обект на Божията сила и милост.

Малко предистория… Исус влиза в Капернаум, град в Галилия, разположен на северно-западния бряг на Генисаретското, или известно още като Галилейско езеро. Градът е пристанищен, с добри икономически показатели. Имало митница, в града са били разквартирувани части от римската армия. Не случайно, Христос говори по-късно за Капернаум, който до небе се е въздигнал.

Но въпреки това, Исус извършва в града няколко важни неща – призовава Петър, Андрей и Заведеевите синове, изгонва нечист дух, изцелява паралитик, изцелява човек с изсъхнала ръка, извършва чудо и в дома на военния стотник, и много други чудеса. Нещо повече, Исус бил възприел Капернаум като Свой втори дом, след Назарет.

И ето сега, Спасителят е дошъл на гости при Петър, вероятно да си отдъхне. Но вместо това Той заварва тъщата на Петър сериозно болна.

Ако хвърлим един поглед в древната история, ще открием че местността около Капернаум е била много влажна и блатиста, събирала купища маларийни комари. И по тази причина в Капернаум и Тивериада е била силно разпространена маларията. А един от първите симптоми на тази болест е внезапна треска с физически тресения и висока температура. Лука, който е бил в същото време лекар по професия, описва болестта на Петровата тъща, като „силна треска”. По всяка вероятност, става дума наистина за малария.

И ето, Исус докосва ръката на тъщата и в един миг я изцелява. „треската я остави”.

Това чудо е поредното потвърждение, че за Бога няма нищо невъзможно. Нещо повече, чудото, който извърши Исус в дома на Петър, говори колко велика е Неговата милост, и с каква охота, дори тогава, когато е изморен, Спасителят посреща нуждите на хората.

Неговата добрина е искрена, далеч от всякаква показност. Той не търси публика, не чака овации. Той извършва чудо, отдава силата и любовта Си на всеки, както сред тълпа, така и в тази стара, бедна къща, където една горка жена се мятала на леглото си от треска.

Можем още много да говорим и да се възхищаваме от Христос и Неговото отношение към хората. Но няма да ни е от кой-знае каква полза, да говорим само за Него, и нищо за себе си, за нашето отношение към Него и делата Му в живота ни.

Една от грешките на много християни, е, именно, в това, че, разглеждайки Христос, забравят да разгледат себе си и своето собствено отношение към Него.

В днешната история, освен чудодействената проява на Божия Син, се споменава и за реакцията на изцелената жена – „и тя стана да Му прислужва”. Още щом треската остави тъщата на Петър още щом Исус я изцели от страшната болест, тя се изправи и започна да Му служи. Каква достойна и уместна реакция?

Съзнанието на тази жена може да се изрази в няколко думи „спасена, за да служи”. Осъзнавайки от какво Христос я спаси, тя в същото време, осъзнала и това, заради какво е била изцелена. Това е много важен поучителен момент! Да осъзнаеш не само от какво си избавен, но и това заради какво си избавен.

Нека отнесем тази поука към нашето спасение. Чрез вяра в Христос, Бог ни спасява от ужаса на греха и Неговия гняв, в същото време обаче, това спасение не е безцелно, то е не само от, но и заради нещо…Ние сме спасени от греха, за да живеем в правда и в служение на Бога.

Павел пише в Римляни 6:22 „но сега, като се освободихте от греха…станахте слуги на Бога”. 1Солунци 1:9 „сте се обърнали от идолите към Бога, за да служите на жив и истинен Бог”.

Това е един естествен процес, който протича в живота на искрения християнин, осъзнал от какво е изцелен и спасен, и в същото време, заради какво…за да принадлежи на Бога, и да употребява новия си живот в прослава и служение на Него.

В 1Коринтяни 6:19 четем следното: „Или не знаете, че вашето тяло е храм на Святия Дух, който е във вас, когото имате от Бога? И вие не сте свои си”.

Спасението, духовното изцеление трябва да ни води към служението на Този, Който ни е дарил с тази благодат. В противен случай ние просто се поругаваме над Божието милосърдие.

Същото се отнася и до всеки друг дар от Бога в живота ни.

Жената получила изцеление, посветила възстановеното си здраве на Христос. Какво правим ние с даровете на Бога в живота си?

Английският писател Оскар Уайлд, има разказ, в който се говори как Христос влязъл веднъж в един град. И като минавал по първата улица, чул гласове и видял пиян младеж, да се провисва от прозореца. „Защо прахосваш душата си в пиянство?” – попитал Той. „Господи, казал младежът, аз бях прокажен, и Ти ме изцели, какво друго да правя?” Малко по-нагоре, Исус видял млад човек да следва жена с леко поведение и му казал: „Защо отдаваш душата си на блудство?” Младежът отговорил: „Господи, аз бях сляп, и Ти ме изцели, какво друго да правя”? Накрая, в центъра на града, Исус видял стар човек, който пълзи и плачи. Когато Христос го попитал, защо плаче, старецът отговорил: „Господи, аз бях мъртъв, и Ти ме възкреси за живот, какво друго да правя, освен да плача?”

Това е наистина ужасна притча, за това как хората се отнасят към Божиите дарове и Неговото милосърдие. Какво трагично нехайство към скъпата благодат на Бога?

Как стоят нещата с теб, приятелю? Как и за какво използваш същия живот, който всекидневно получаваш като дар от Бога?

Спомни си думите на Божието Слово в Римляни 12:1 „поради Божиите милости…представете телата (живота) си…на Бога, като ваше духовно служение”.

Кога човек реагира като изцелената жена? Когато е благодарен, първо, и второ, когато осъзнава, че това, което е получил, не е неговото, а Божие, следователно трябва да бъде отдадено в служение на Него. Божието на Бога!

Римляни 11:36 „Защото всичко е от Него, чрез Него и за Него. Нему да бъде слава до векове. Амин”.

Господи, ако искаш, можеш…

 „И, ето, един прокажен дойде при Него, кланяше Му се и каза: Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш”. Матей 8:2

Историята с изцелението на прокажения освен чисто повествователната си ценност, съдържа в себе си и доктринална ценност. Както впрочем и с много други библейски истории.

Случаят с прокажения разкрива, от една страна, божествената природа на Христос – имащ власт над болестите, от друга страна, обаче, е показателна за нашето човешко обръщение и отношение към Всеможещия.

И точно върху това бих желал да се спря днес в своите размишления, върху думите на обречения прокажен, казани към Христос: „Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш”.

Смятам, че няма да прозвучи преувеличено, ако кажа, че основната причина за разочарованието между християните по отношение към Бога е това, че ни е толкова трудно да произнесем думите на прокажения „Господи, ако искаш….”

Ние с лекота усвояваме втората половина от изречението „можеш да ме очистиш”, но ни трябват понякога години да приемем и усвоим истината, която е изразена в първата половина от изречението „Господи, ако искаш…”

Ние много по-лесно се доверяваме на Божията сила, ние приемаме, че Бог може всичко, за Него няма нищо невъзможно и т.н., но като опрат нещата до това, дали Бог иска винаги онова, което може, като опрат нещата до Божията воля, ние се сърдим, роптаем, обвиняваме Бога в несправедливост, безмилостност и т.н. И така се стига до огорчение. Огорчение, обаче на което причината сме ние, а не Бог.

Ние постъпваме като невръстни деца, които знаят, че родителите им могат това или онова, но им е трудно да приемат тяхното мнение, тяхната воля. Децата трудно разбират, че дори и да могат, родителите не винаги искат да направят онова, което могат. И точно, поради това неразбиране те бързо се огорчават, сърдят се и дори плачат.

Например, с моя син редовно изпадаме в такива ситуации. Аз му казвам „не искам”, „не е хубаво това или онова”, а той ми отвръща ядосано „искаш, искаш”… Това е детската логика – „щом искам аз, и ти трябва да искаш”… Егоцентрична логика…

И точно този синдром на незрелостта, на детското в нас се забелязва у много вярващи, които подхождат към Бога, към Своя Небесен Отец демонстративно „искам”. Не „ако искаш, Господи”, а „аз искам, Господи”. И не дай си Боже, ако не се случи онова, което искаме – истерии, паника, разочарование… Ето това е участта на духовните младенци…

Затова Божието Слово ни призовава в Ефесяни 5:17 …не бъдете неразумни, но проумявайте, що е Господнята воля.

Бог иска да пораснем, да надрастем  детския егоизъм и да се оставим в Неговата съвършена воля за нас. Да проумеем, че Неговата воля е съвършена, тя е подчинена на Неговото знание и на Неговата любов. И това е не само засега, но и занапред. Това придава особено съвършенство на желанията Му….

Римляни 12:2 И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено.

В този стих Божието Слово ни подканва да не се съобразяваме с този свят, където девизът е „искам”, където всеки е длъжен на някого….Но обратно, да обновим ума си в Христос, да придобием Неговия ум, чийто характеристика е изразена многократно в Евангелията, но най-вече в Гетсимания „не Моята воля, а Твоята да бъде”.

И когато това се случи в живота ни, когато претърпим подобно обновяване на ума и нагласата към Бога, тогава, казва ап. Павел ще „познаете от опит що е Божията воля – това, което е добро, благоугодно на Него и съвършено”.

И така, нека оставим детинското в нас, нека пораснем и проумеем, че има нещо по-важно от това, че Бог може и това е Неговата воля. А в крайна сметка това е и същността на християнския живот – да живеем съобразно Божията воля, волята на Този, Който ни е сътворил.

В 1Петрово 4:2, Божието Слово ни призовава да живеем „през останалото в тялото време, не вече по човешки страсти, а по Божията воля”.

Също и в Колосяни 1:9 четем: „ Затуй и ние, от деня, когато чухме за това, не преставаме да се молим за вас и да искаме от Бога да се изпълните с познанието на Неговата воля чрез пълна духовна мъдрост и проумяване”.

А когато това се случи, сърцето ни ще пребъдва в спокойствие и радост при всякакви обстоятелства. Дори в моменти, когато нашата воля е една, а Божията друга.

Щастието и мира в християнския живот идват не с познаването на Божията сила, а с познаването на Неговата воля, Неговата съвършена добронамереност и промисъл.

Нека молим Бога да се изпълваме все повече и повече с познаване, разбиране на Неговата воля!

„Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш” или с други думи: „Зная, че можеш, вярвам, че можеш, но също така се доверявам на Твоята воля, на Твоя избор”.

 1Йоан 5:14 И дръзновението, което имаме пред Него, е това, че ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша”.

В това е благословението и мира на живота ни в Бога – да живеем и просим по Негова воля!