“Главното е мъдростта…”

     «Главното е мъдростта; затова придобивай мъдрост…» Притчи 4:7а

     Търсенето на мъдрост е свойствено на всички култури по света, от древността до днес. Има огромно изобилие от сборници с писмени произведения посветени на тези търсения. Дошли са още от древен Египет, от Месопотамия и най-вече древна Гърция, известна с легендата си за 7-те мъдреци.

Всички сме чували и за прословутата китайска мъдрост и източна философия. Ицзин, Конфуций, Лао-дзъ, Далай Лама и много други, днес са едни от най-популярните книги и източни учители-философи. Каква полза или опасност ни очаква в дебрите на източната философия е тема за друг разговор.

Иска ми се обаче да покажа с всичко това, че търсенето на мъдрост и любовта към мъдростта е свойствена черта на всички народи и култури по света, особено българите, начело със столицата София J

Всички ние съзнаваме, че имаме нужда от мъдрост, че в мъдростта е ключът на благополучния живот. Вземете даже същите народни поговорки – мисли и съвети, придобити и натрупани в житейския опит на предците ни, които ние всички наричаме народна мъдрост, и смятаме за спомагащи на добър и успешен живот. Тоест от мъдростта се очаква да води към добро и успех, към здравомислие и благополучие, и затова тя е желана, търсена и възхваляна.

Какво казва обаче Библията за мъдростта? Що е мъдрост според Бог и Неговото Слово? Има ли разлики, многостранна или праволинейна е мъдростта? И как да придобием мъдрост? – това са въпросите, които днес искам да повдигнем заедно с вас и на които с помощта на Божието Слово да посочим съответните отговори…

И така първо, какво казва Библията за мъдростта? Забележете, тук не става дума дали казва нещо, а какво казва. Защото всеизвестна аксиома е, че мъдростта в Библията е една от най-важните и големи теми. В Библията се говори за мъдрост даже повече, отколкото за вяра! Така, че въпросът не е в това дали говори, а какво говори Библията за мъдростта.

Разсъждавайки в тази насока, откриваме най-важното библейско съобщение за мъдростта и това, че истинската, съвършената и безупречната мъдрост, способна да дари човека със знание и умение за благословен живот идва от Бога.

Той е източник на мъдростта, казва Библията в  Йов 12:13 „… у Бога, пише Йов, е мъдростта и силата; Той има разсъждение и разум”. Соломон, който стана мъдър, именно, чрез Бога казва в Пр.2:6 „…Господ дава мъдрост, от устата му излизат знание и разум”.

В Новия Завет, когато Яков поставя въпроса относно недостига на мъдрост у някой, казва в 1:5: „нека иска от Бога, Който дава…” и то „щедро”. В друго новозаветно място, малко по-рано, в Лука 21 глава, когато Христос говори с учениците, че ще дойде време когато ще бъдат разпитвани от царе и управници, забележете какво им обещава Той в 15 стих „Аз ще ви дам уста и мъдрост, на която всичките ваши противници ще бъдат безсилни да противостоят или противоречат”

Тук отново много ясно проличава, кой е източника и от кого идва мъдростта – от Бога, Който в 3 Лица – Отец, Син, и Святия Дух. И за 3-те ипостаси на Божествената Троица се говори в Библията, като начало и източник на мъдростта. Напук на някой йеховистки бръщолевици, в Новия Завет ясно се говори, че мъдростта също е дар на Святия Дух, сиреч, Той е Личност, Която притежава мъдрост и дарява с нея вярващите. В 1Кор.12:8 четем „на един се дава чрез Духа слово на мъдрост”.

И така, извора на съвършената мъдрост е Триединия Бог. И това е последователното, разумното и логичното обяснение на корените на мъдростта. Те не са в човека. И няма как да бъдат, след като ние сме творение, а Той е Творецът, от Когото идва и произлиза всичко. Не Конфуций или Далай Лама държат ключовете на мъдростта, а Живия, Всезнаещия и Мъдър Бог и Творец на всичко.

Оттук произлиза следващата важна истина за мъдростта. Понеже тя е у Бога и чрез Него идва до нас, то мъдростта е пряко зависима от нашето отношение към Него.

Когато говорим за мъдрост, която касае и земния живот и вечния, която касае и тялото и духа, превъзходната мъдрост, както се изразява Соломон, която идва от Бога, то тази мъдрост се ражда и расте, само и единствено в правилните взаимоотношения с Бога.

Най-ясното и категорично изявление в Библията по този въпрос намираме в началото на книга Притчи 1:7… същото четем и в 9:10. Отправната точка на мъдростта – е страхът от Господа – почитането и благоговейния трепет пред Бога, които водят към послушание на Него. Именно, това е началото и венецът на съвършената мъдрост.

По този начин Библията ни убеждава, че не можем да постигнем заобикалящия ни свят, да го разберем и да живеем пълноценен живот, ако сме далеч от Бога. И обратно, когато чрез вяра, любов и послушание на Него ние се приближаваме до Бога, тогава се научаваме на мъдрост и растем в нея.

„страхът от Господа е начало на мъдростта” – казва Божието Слово . Без страх от Бога, ние не можем да имаме правилно мислене за Него и жизнените неща. В Псалм 111:10 се казва: „Начало на мъдростта е страхът от Господа; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди”.(СИ) Тоест здравия смисъл на всичко откриват онези, които се боят от Бога.

Мъдростта отново е поставена в зависимост от нашето отношение към Бога. Ако у Бога е мъдростта и разбирането за всичко, здравия смисъл и знание, за миналото, сегашното и бъдещето, тогава всичко това може да бъде достъпно само в близостта с Него, в отношения на вяра, любов и послушание. Както се казва в друг Псалм, 25:14, според Цариградския превод „Тайната Господня е с онези, които му се боят…”.

И обратно, там където страхът от Бога угасва, там се помрачава и мъдростта. В Римл.1 се казва много ясно, че когато някой познае Бога, но не Го прослави като Бог, не Го почете, а даже го размени с нещо лъжливо и суетно, то тогава биват предадени на развратен ум и безразсъдство.

Досега видяхме, кой е извора на мъдростта и как мъдростта има пряка връзка с отношението ни към Бога. Нека сега обаче видим в какво точно се изразява мъдростта – що е мъдрост в светлината на Библията?

Най-често използваната дума за мъдрост в Стария Завет е еврейската „hokma”, която буквално означава „умение”.  Много хора бъркат понятията „мъдрост” и „интелигентност”. Макар и да е възможно да бъдат смесени и двете в един човек, те са разнородни понятия. Мъдростта, както виждаме предполага разсъдливост, умение, способност, тогава когато „интелигентността” – образованост и знания. Едното е свързано с практическия живот на човека, другото са теоретични знания.

В Новия Завет най-често използваната дума за мъдрост е „sofia”, която също буквално означава умение, изкуство да живееш. Не е чудно, че даже в древногръцките творби на Херодот и Платон, например, „sofia” е използвана в същия смисъл – разсъдителност, житейска мъдрост и ум.

Чисто лексикално, изхождайки от етимологията на думите в Стария и Новия Завет, мъдростта е умение, способност правилно да живееш. Да, мъдростта включва интелектуално разбиране, но не се ограничава с това. Мъдрия човек не само знае, но умее правилно да приложи тези знания, в правилния момент, по правилния начин. Някой е казал: „Знанието е това, когато знаете, че доматът е зеленчук; мъдростта е когато не слагате домата в плодова салата”.

Хората в Библията не търсят мъдрост заради самата нея, но винаги, за да я прилагат в живота и по този начин да го подобряват.

Когато четем книга Притчи, книгата на мъдростта, става очевидно, че мъдрите хора не се описват само в интелектуален план. Напротив, много малко се говори за тях като интелигенцията на обществото, и основно се подчертава живота им, който се отличава с – разбиране, праведност, търпение, усърдие, вярност, самоконтрол, скромност и т.н.  С една дума мъдреците били богобоязливи човеци, чиято мъдрост се е състояла не в статична, интелектуална почит към Бога, а в съзнателно развитие на ума и сърцето за постигане на благочестив живот. Тоест отново – мъдростта е повече практична, отколкото интелектуална.

Богословски, а именно това е и нашата основна цел, да видим мъдростта именно през очите на библейското богословие, – мъдростта е умение да следваме най-добрата и възвишена цел определена от Бога за нас, и да избираме най-сигурния подход и правилните средства за нейното постигане. Именно, това е същината на библейската мъдрост, да ни отведе до самата цел на сътворението ни, живот с Бога и според Неговата воля.

Или с други думи, истинската мъдрост е разбиране на Божията воля, разбиране на това, кое е добро и кое е зло, и умение да живеем и постъпваме съответно на това, което респективно означава – благоразумно и праведно. Тоест, моралната съставляваща е водеща в истинската мъдрост – да разпознаваш и правиш доброто.

Нека видим някой конкретни проявление на мъдростта, смятам, че това още по-добре ще ни разкрие същността на истинската мъдрост според Библията.

-                в следването на Божиите заповеди и наредби – Втор.4:5-6, Матей 7:24-25, тук се използва синонимната на „sofia” дума, която на  български е преведена като благоразумен или разумен.

-                в добро поведение и кротост – Яков 3:13

-                в отдалечаване от злото – Пр.14:16 „мъдрият се бои и се отклонява от злото, а безумният се хвърля напред и е самонадеян”.

-                във вършенето на правосъдие – Пр.20:26 „мъдрия цар пресява нечестивите и докарва върху тях колелото на вършачката”.

-                в търсенето и приемането на съвет – Пр.13:10 „от гордостта произхожда само препиране, а мъдростта е с онези, които приемат съвети”.

-                в мисълта и подготовката за бъдещето – за земния и вечния живот – например, мравките в Пр.30, са наречени извънредно мъдри, заради тяхната далновидност, лятото се грижат за зимата (виж и мъдрите девици в притчата на Исус).

-                в търпението – Пр.19:11 „благоразумието на човека възпира гнева му…”, тук е използвана синонимната дума за мъдрост в Ст.Завет.

-                в смисленото и изцеряващо говорене – Пр.12:18 „намират се такива, чието несмислено говорене пронизва като меч, а езикът на мъдрите докарва здраве”.

-                в желанието да се разпространява знанието и истината – Пр.15:7 „устните на мъдрите разпръскват знание, а сърцето на безумните не прави така”.

-                в различни други области на християнския живот – Яков 3:17

Всичко това разкрива обаче, онази мъдрост, която, както казва Яков в своето послание „слиза отгоре”, от Бога.

Има обаче и друг вид мъдрост, която е противоположна на предишната, защото вместо да води началото си в страх от Бога и към Бога, тя произлиза от земята, от греховното човешко сърце, горделива и надменна, и не признава авторитета на Бога. Яков казва за нея в 3:14-16.

Земна – защото със земни извори, идеи и цели…Животинска или душевна – защото не е плод на Духа, а на плътта, падналата човешка природа. Бесовска – защото в крайна сметка е производна на дявола, и води до действия и резултати, характерни за дявола, не за Бога.

Някой виждат в тази характеристика на Яков низходяща прогресия.

Павел също говори за земната мъдрост, в 1Коринтяни и я нарича мъдрост от този свят, която е „глупост е пред Бога” – 1Кор.3:19.

Тази характеристика е дадена, защото всички търсения на човешката мъдрост и действия изпускат най-важното – съществуването на Бога и спасението чрез  Христос. А в Псалм 14 се казва „каза безумецът в сърцето си „няма Бог”. Земната мъдрост не се опира върху Божият замисъл, а е самонадеяна, и се противи на него. В Римляни 1:21 се представя още по-добре истината за земната, човешка мъдрост и нейните корени.

Следващия въпрос е – как да придобием истинска мъдрост, как да станем мъдри в смисъла, който влага Божието Слово и който видяхме вече в нашите разсъждения?

-                Примирение с Бога – Еф.1:7-8 – първо прощение, после благодат, а след това „мъдрост и разбиране”.

-                Ходене с Бога в смирение, послушание и благоговение пред Него. Вече видяхме, именно, в страха от Бога е началото на мъдростта. Нека видим обаче още:

• Пр.11:2 «дойде ли гордост, идва и срам, а мъдростта е със смирените».
• В Пр.2:7 «Той запазва истинска мъдрост за праведните».
• Еккл. 2:26 Той дава мъдрост, знание и радост на човека, който е добър пред лицето Му; а на грешника дава грижи – да събира и трупа, за да го предаде отпосле ономува, който е добър пред лицето Божие..

-                Общение с мъдри човеци –  Пр. 13:20 „Ходи с мъдрите, и ще станеш мъдър. А другарят на безумните ще пострада зле”.

-                Поучение от Библията – колкото повече внимаваме в нея, размишляваме и изпълняваме онова, което четем, толкова по-мъдри ще ставаме.

• Пс.119:97-99 „Колко обичам аз Твоя закон! Цял ден се поучавам в него. Твоите заповеди ме правят по-мъдър от неприятелите ми…по-разумен съм от всичките си учители, защото се поучавам от Твоите свидетелства.”

-                И накрая, но не на последно място – винаги, когато усетим недостиг от мъдрост и необходимост от нея в конкретна ситуация – молете се – Яков 1:5: „нека проси от Бога”.

Какви са последствията за онези, които приемат Божията мъдрост и растат в нея, ползите от мъдростта?

-                Запазва живот – Еккл.7:12 мъдростта запазва живота на онези, които я имат.

-                Щастие и благословение – Пр.3:13 „Блажен онзи човек, който е намерил мъдрост, и човек, който е придобил разум.”

-                Дългоденствие и успех – в същата притча 16 стих „дългоденствие е в десницата й, и в левицата й – богатство и слава”.

• Пр. 21:20 „скъпоценно съкровище и масло се намират в жилището на мъдрия, а безумният човек ги поглъща”.

-                Защита и протекция – Пр.4:6 „не я изоставяй и тя ще те пази, обичай я – и ще те предпазва”. Една еврейска поговорка гласи: „Умния знае как да излезе от затруднено положение, когато мъдрия изобщо не попада в него”. .

-                Издигане и възвисяване – 4:8 „въздигай я и тя ще те въздигне; когато я прегърнеш, ще ти донесе слава”.

-                Сила и крепост – Еккл.7:19 „мъдростта крепи мъдрия повече от десетина началника, които са в града”.

-                Спасение от греха и кривите пътища на злото – Пр.2:10-17

Живеем във време на хаос и безредица в обществото, в различни области и въпроси. Става все по-трудно на хората да определят кое е добро и кое лошо, кое правилно и кое не правилно, дори кой път води до Бога, голямо объркване! Безредица има не само в морален аспект, но и в областта на вземане на решения.
„Главното е  мъдростта” – казва Соломон, и  днес определено има вакуум в тази посока. Както казваше навремето, английският философ Комингс: „Притежаваме огромни знания, на какво се случи с мъдростта?”

Живеем във време, когато този въпрос е още по-изострен. Светът е пълен с „всезнайковци”, а оскъден откъм елементарна мъдрост.

Чрез вярата в Христос и страниците на Библията Бог ни предлага Своята мъдрост, която определено както видяхме днес, се различава от класическата представа за мъдростта. За разлика от човешките философски разсъждения и умозаключения, библейската мъдрост ни помага да гледаме всичко в правилната им перспектива и да вземаме правилни решения съобразявайки се с Божията воля, и които касаят не само сегашния, но и бъдещия живот.

Ще се възползваш ли? – Притчи 4:7-9

Мястото за молитва

    “Жената Му каза: Господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи на този хълм са се покланяли; а вие казвате, че в Йерусалим е мястото, където трябва да се покланяме. Исус й каза: Жено, вярвай Ми, че идва час, когато нито на този хълм, нито в Йерусалим ще се покланяте на Отца. Вие се покланяте на онова, което не знаете; ние се покланяме на онова, което знаем; защото спасението е от юдеите. Но иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му.” Йоан  4:19-23

  

Отдавна и в почти всички религии, битува мнението, че молитвата си има своите „святи” места, където може да бъде изречена и молещия се трябва да се моли само на определени места.

В исляма даже има конкретно споменати места, където е забранено вярващите да се молят. Според един от техните хадиси (устно предание за Мохамед), се забранява, например да се молиш в обор, посред пътя, в банята или на гробище.

В нашия православен контекст, обикновено се счита за правилно да се молиш пред светите образи – иконите, било вкъщи или в църква. Тези места се смятат за молитвени.

Сигурен съм, че всеки от нас рано или късно, си задавал въпроси относно мястото за молитва и сме се питали: „Къде да се молим?, или къде е правилно да се молим?

Какво казва Библията по този въпрос? Има ли посочени определени места, където молитвата е възможна, където съзерцанието, преживяването на Божието присъствие и разговор с него, е възможен, или невъзможен?

Първо, предвид истината, че Божието присъствие е навсякъде, Библията не регламентира твърдо някакво място за молитва. Защото Бог е навсякъде!

Спомнете си известния 139 Псалм, където Давид казва „къде да отида от Твоя Дух? Или от  присъствието Ти къде да побегна?” – 8-12 ст. Именно предвид това всеобхватно Божие присъствие във всяко ъгълче на света, молитвата стига до Бога независимо от това, къде я изричаме, дали в къщи или в църква, в колата или на улицата.

Според Божието Слово ефикасността на молитвата не зависи от мястото, където се изрича, а от духовното и сърдечното състояние на молещия се – доколко сърцето, духът и душата са въвлечени в молитвата. Значението не е в географските или някакви други характеристики, а в параметрите на вярата и искреността, с които се молим.

Спомнете си фарисея и бирника в притчата на Исус. Имаше ли значението мястото за молитва? Ако държим на мястото, фарисеят се помоли на най-доброто и свято място – в храма, и въпреки това, молитвата му остана празна, тя не беше чута. Ударението в молитвата не е религиозната ценност на мястото, а сърцето и вярата на молещия се!

Някой си мислят, че ако отидат в Израел, посетят историческите места на Исус и се помолят на някое от тях, това ще им даде изключително преживяване, молитвата им ще бъде много по-ценна и ефективна. Но това е заблуда!

Вижте на този интересен дебат относно мястото за молитва и поклонение, между Исус и самарянката …

Исус разговаря със самарянката. Посочва й греха, а тя сменя темата със спора между юдеите и самаряните относно мястото на поклонение. В отговора Си Исус дава прекрасно обобщение относно богопоклонението. Той казва на самарянката, че не мястото е важно – на този или онзи хълм, но това – как се покланяш – 23-24 стихове:

Първо, поклонение в центъра на което е Бог – „истинските поклонници ще се поклонят на Отца…”

Второ, ако искаме да угодим на Бога и Той действително да бъде впечатлен от нашата молитва и поклонение, те трябва да са с дух и истина. Не мястото, а състоянието на сърцето е важно.

Тоест преди всичко, когато идваме да се покланяме на Бога, ние трябва да се приближим до Бога с нашия дух, с нашата духовна, нематериална същност, често представена още в Библията като сърце и душа. Молитвата трябва да идва отвътре нас, от нашия дух В Пс.51 се казва: „жертви на Бога са дух съкрушен, сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш”. Второ, Христос посочва истината. Тук трябва да посочим две проявления на истината – истината като познание, и истината като живот. Христос изобличава самарянката „вие се покланяте на онова, което не знаете”. Павел казва за юдеите, че имат ревност за Бога, но не според съвършеното знание.

Истината, като правилно знание е важна в поклонението. Когато идваме при Бога, трябва да знаем при Кого идваме. Правилното знание и разбиране за Бога, получено чрез Неговото откровение в Библията, не само обогатява нашето поклонение, но го прави достойно за Него. Без истината за Бога, няма да имаме и истинско, достойно за Него поклонение.

Но трябва да помним и другото проявление на истината – като искрен живот. Дали сме автентични, искрени, когато се молим, в противен случай ще чуем същите думи, които бяха казани в адрес на юдеите – „тези хора се приближават до Мене с устата си и Ме почитат с устните си, но сърцето им далеч от Мен” – Матей 15:8.

Ето такова трябва да е нашето поклонение и молитва!

И все пак, нека да кажем няколко думи за мястото. Вече разбрахме, че то не е най-важното в молитвата, нека обаче все пак разгледаме нещо.

В Старият Завет, като специално място за молитва е бил посочен Божият храм. Виждаме това в молитвата на освещението на храма, от Соломон (3Царе 8), както и чрез пророк Исая, Самия Бог казва: “защото Моят дом ще се нарече молитвен дом за всички народи” (56:7).

Оттук следва, че храмът, бе осветен и предназначен за молитва – място където израилтяните можеха да се молят както с обществени, така и с индивидуални молитви.

Но означаваше ли това единственост, уникалност? Това, че Бог отдели едно място, където да пребъдва името Му, и където да се открива на народа Си, не отменя вечната истина за Вездесъщия Бог. Той присъства навсякъде, също чрез пророк Исая, Бог казва – Исая 66:1-2

Така ние виждаме, как още в Старият Завет, при наличие на храма, който си оставаше свято и специално място за молитва, Самия Бог насочва вниманието на вярващите към сърцето и духа им, защото те са по-важни отколкото мястото.

Нека практически видим, как това се реализира от старозаветните вярващи. Внимателното изучаване на текста, открива, че те се молят на различни места, не само в храма; и техните молитви, въпреки, че са били изричани на други места освен храма, били не по-малко чувани и ефективни, от молитвите им в храма: Елизер, слугата на Авраам се моли извън града, до кладенеца и Бог чува молитвата му и му отговаря, като му посочи Ревека за жена на Исаак; Моисей се моли в пустинята, и то неведнъж; Исус Навиев призовава Бога на бойното поле;   Давид споделя, че се моли дори когато е на легло в Псалм 63; Пророк Илия се моли на върха на планината; Неемия се моли в присъствието на езическия цар Артаксеркс; Азария (Авденаго) сред огъня в пещта; Даниил се моли в своят дом; Йона в корема на рибата.

Както виждате местата за молитва за разнообразни, надминават даже нашето въображение. И всички тези молитви са били не по-малко ефективни от казаните в храма.

В Новият Завет срещаме също различни от храма и синагогата места, където вярващите се молят. Даже Исус се молеше в пустинни места, на планината, пред гроба на Лазар, в Гетсиманската градина. Първите християни: Петър на покрива на къщата; вярващите във Филипи, покрай реката; Павел и Сила в затвора; Павел на кораба със затворниците.

Има и много други примери, които ни уверяват и потвърждават думите на Павел към Тимотей “на всяко място” (1Тим.2:8). Това означава буквално всички места на този свят, както казваше Тертулиан “където ще ни се представи случай, или ще има необходимост” да се помолим, тъй като Бог е навсякъде.

За Божието ръководство

    „ И апостолите преминаха Фригийската и Галатийската земя, като им бе забранено от Святия Дух да проповядват словото в Азия;и като дойдоха до Мизия, опитаха се да отидат във Витиния, но Исусовият Дух не им позволи. И така, като отминаха Мизия, слязоха в Троада. А през нощта на Павел се яви видение: един македонец стоеше и му се молеше: Ела в Македония и ни помогни. И като видя видението, веднага потърсихме случай да отидем в Македония, като дойдохме до заключение, че Бог ни призовава да проповядваме благовестието на тях.”  Деяния на Ап. 16:6-10

 

 Рано или късно в живота на всеки християнин, който търси Божията воля възникват редица въпроси относно Божието ръководство и неговата роля в живота ни, било за нашето дългосрочно планиране или за сегашен, краткосрочен избор.

Въпросите, които често си задаваме в тази връзка са: Как да планирам своя живот и служение? Как да разбера, какво Бог планира за мен, за да изпълня Неговата воля? Струва ли си да планирам занапред или по-добре да чакам, какво Бог ще ми покаже да правя? В какво се състои МОЯТА, а в какво БОЖИЯТА роля при вземане на решение?

Смятам, че днешния пасаж може да ни даде важна информация по тези въпроси, а може би и принципи що се касае Божието ръководство в живота ни и нашето планиране. Случилото се с Павел и другите апостоли по време на така наречената Егейска мисия е изящен пример за Божието ръководство.

Малко обаче предистория.

Павел се разделя с Варнава в Антиохия и взема със себе си Сила за да посетят църквите в Галатия, създадени чрез благовестието им по време на първото мисионерско пътуване. Целта им този път обаче е да осъществят така наречен „пастирски” надзор – да проверят духовното състояние, да насърчат и утвърдят тамошните църкви, а може би и да се убедят, че галатяните правилно са разбрали написаното послание.

По пътя за Галатия, Павел посещава Дервия и Листра, основаните преди няколко години там църкви. Лука добавя, че в Листра Павел отново се среща с Тимотей, който вече е укрепнал около 20 годишен младеж – ученик с одобрен от братята характер, пояснява Лука, който апостолът пожелава да вземе също със себе си на път към Галатийските църкви.

И така тримата – Павел, Сила и Тимотей се отправят към Галатийската и Фригийската земя, и четем в 4-5 стих…. И тогава когато целта да посетят църквите бе достигната, Павел и неговите спътници решават да тръгнат към Азия, към недостигнатите още с благовестие народи.

Именно тук е добре да подчертаем ролята и начина на планирането в живота и служението.

Примера на Павел и апостолите показват, че планирането е важно, и в планирането няма нищо лошо, напротив от нас се очаква да планираме. Подобно на Павел и апостолите обаче, планирането трябва да се осъществява съобразно изявената вече Божия воля. Нашите планове не бива да влизат в конфликт с онова, което Бог ни е разкрил вече в Библията.

За Павел Божията воля бе открита по пътя за Дамаск, когато Бог ясно му разкри какво очаква от него – да бъде апостол сред езичниците, да достига с благовестието народите, които се намираха под властта на различни гръцки, римски и други местни култове и суеверия. В посланието към Римляни, когато Павел говори за своята мисия, казва, че неговото призвание включва достигането на всички народи (1:5). Така, че съвсем естествено, въз основа на вече изявената Божията воля за него, той планира и решава да достигне и народите на Азия.

Днес, когато говорим даже за нашите ежедневни житейски планирания, трябва също винаги да имаме предвид изявената вече Божията воля. Ако нашите решения и планове се разминават с онова, което Бог ни е разкрил в Библията, те са неправилни, погрешни и в тях няма да имаме благословения. Ние трябва да планираме съобразно Божията воля, а не въпреки нея.

Има обаче още нещо, и това е намесата на Бога в нашите планове, даже тогава когато те са правилни и изрядни с Библията.

Планирането на Павел бе съобразно волята и призванието от Бога да достигне всички народи, и въпреки това, Бог се намеси да промени неговите планове – 6б. Оказва се, че планът е добър, правилен, но времето за неговото осъществяване не е дошло. Контекста на мисията на Павел показва, че така или иначе Павел стигна до Азия и градовете там, но по-късно от това, което първоначално е било замислено.

Ние трябва да бъдем също винаги готови и отворени за това Бог да се намесва и променя нашите планове, така, както на Него Му е угодно. Отгоре Той знае много по-добре, и вижда много по-добре от нас, кога е времето за това или онова. Ако е много рано, както в случая с проповедта на Павел в Азия, Бог променя посоката, движението, мястото и т.н, за да ни ръководи към нещо благовременно.

Тук възниква въпросът как Бог се намесва, по какво да познаем, че Бог се намесва, за да промени нашите планове и ни ръководи.

В случая с апостолите, Лука пише, че „им бе забранено от Святия Дух”. Най-вероятно това означава, че Павел и апостолите са получили непосредствено откровение от Бога, но може да означава и вътрешно подбуждение от Святия Дух в сърцето. Каквото е да е било обаче, Павел и апостолите се връщат обратно, убедени, че Бог пряко им открива волята Си за мисията в Азия.

По-късно, когато те стигат до Мизия, и опитаха да отидат във Витиния, отново Бог не им позволява, този път Лука пише „Исусовият Дух не им позволи”. Дали този път Божието ръководство се различавало от предишното не можем със сигурност да кажем, но по всичко личи, че Бог има други планове за тях и свръхестествено ги ръководи, засега само чрез забрани.

Представете си само за миг мислите на апостолите тогава и лутането в различни предположения накъде Бог ги насочва да служат. Помислеха за Азия, но им бе забранено. Помислеха за Витиния, но и там не бяха допуснати. Върнаха се безпрепятствено в Троада, ами сега накъде. Бог обаче, когато затваря една врата, отваря винаги друга.

Не след дълго, още през нощта, Бог изпраща на Павел видение – 9б. Полученото от Павел видение обясняваше всичко, което им се случи досега. Това е вратата, която Бог им отваря и тя се казва Европа. Бог недвусмислено им открива, че благовестието трябва да стигне и до Европа, и апостолите се отправят за първи път към Македония, западната част на империята. По-късно, Павел пишейки посланието си до Коринтяните, споделя, че случилото в Троада, всъщност бе отваряне на врата за Господнето дело в Македония.

Скъпи мои, примера с апостолите е един преобраз на начините на Божието водителство като цяло в живота на християнина. За да ни ръководи към нови решения, възможности, посоки, Бог също използва разнообразни начини. Те могат да са духовни – подбуждение, откровение – било лично или чрез Библията, съновидение.

Могат да бъдат обаче и естествени. За да ни укаже волята Си, подобно на овчар, който с камъчета събира овцете, Бог може да издигне естествени препятствия, да създаде определени обстоятелства, обикновено подредени така, че е трудно да не забележиш в тях Божията воля. В Откровение 3 глава, Бог се представя като отварящ и затварящ врати. Нека знаем, че Бог отваря и затваря определени обстоятелствени врати, нека се вглеждаме в обстоятелствата, вслушваме се в тях, защото Бог може да ни отговаря чрез тях и ръководи.

От примера с Павел и апостолите научаваме още нещо за Божието водителство и това е, че то има две страни, а именно, забрана и ограничение, от една страна, и позволение от друга. Духът им забранява да вървят към Азия, но им позволява в Европа.

В нашия живот можем да срещнем също и негативната и положителната страни на Божието водителство, на което в равна степен трябва да се доверяваме и се радваме, както на ограниченията, така и на позволението, като равно изходящи от Него.

Важен принцип обаче в рапознаването на Божието ръководство ни предлага отново примерът с апостолите. В 10 стих четем „дойдохме до заключение”. Тоест всичко, което им се беше случило, апостолите мислено и молитвено съединиха, свързаха, претеглиха – и забраната от Духа и видението с македонеца, и Божията воля да проповядват на езичниците, и така те стигнаха до ясното убеждение за Божия призив и ръководство да тръгнат за Европа.

В това виждаме принципен пример и за нас. Когато се опитваме да разберем Божието ръководство, да обръщаме внимание на всеки детайл, да претегляме нещата молитвено и с Библията, да изпитваме всичко, за да сме сигурни, че това наистина е Божие дело и воля.

Да вземем, например, вътрешните подбуждания и отношението към обстоятелствата в живота. Понеже най-много бъркаме при тях, затова ги давам за пример.

Например, някои казват: „Аз така го усещам, така ми се открива”. Няма нищо лошо в това, Бог, както вече казах, често използва близостта си с човека, за да му говори лично вътре в него, в нашия дух и съвест. Но има опасност и плътта да ни говори, а не само Бог.

За да бъдем сигурни, че онова, което ни се открива, и към което сме подбудени е от Бога, имаме нужда подобно на апостолите да изследваме, да сравняваме с Библията, да се молим Бог още по-добре да ни изясни това, за да стигнем до правилното заключение.

Също и с обстоятелствата. Нека се вглеждаме в тях, вслушваме се към всяка ситуация, защото Бог може да ни говори чрез тях, но в същото време бъдем внимателни – да не би да са в противоречие с Божието Слово или с някои морални условия.

Много християни се подвеждат от различни благоприятни обстоятелства, подобно на водачите на александрийския кораб, когато Павел пътуваше за Рим (Деян.27) Които като подухна южният вятър, си мислеха, че са постигнали целта си, но после всички знаем какви щети им нанеси това решение.

Колко кризи е породил „южният вятър” в живота на много хора, в лицето на мамящи признаци на добро време за действие или решение? Много често си мислим, “А, щом и това се сбъдва, щом и някои условия са добри, щом и тази врата е отворена пред мен, значи всичко е наред, мога да продължа”. А всъщност сме се подлъгали сериозно.

Преди да видим нещо попътно в обстоятелствата, нека молитвено ги изпитваме, да разсъждаваме и съпоставяме обстоятелствата с морала, с Божията воля в Библията, със здравомислието. За да стигнем до правилното и сигурно заключение за Божието ръководство, подобно на апостолите.

Библията ни съветва: „изпитвайте, що е благоугодно на Бога” (Еф.5:10), „Всичко изпитвайте; дръжте доброто” (1Сол.5:21).

Следващия принцип в успешното Божие ръководство е нашата готовност да слушаме Бога, да се подчиним на Неговото ръководство!

Впечатляващо е послушанието на Павел и неговите спътници. Те не спорят с Бога, нито роптаят, а смирено приемат новия призив от Бога за проповед в Европа.

Същото трябва да бъде и нашето отношение към Божието ръководство, ако искаме се осъществят Божията воля и намерение в живота ни. Именно в това е нашата роля в решението. Божията роля е да ни открие, да ни поведе, а нашата да Го последваме.

И последно, резултатът на Божието ръководство е винаги добра печалба.

Когато апостолите послушаха Бога и се връчиха на Неговата воля да променят посоката на пътуването си на Запад, резултатът бе колосален – огромен брой повярвали във Филипи, Солун, Берия, Атина, Коринт и създаване на църкви, които станаха по-късно стратегически християнски центрове за разпространение на благата вест. Много домове бяха отворени за Христос и готови да станат домашни църкви – дома на Лидия, на Ясон, на Тит Юст и т.н.

В новата мисия на Павел имаше огромен улов на души за Божието Царство. Всичко това показва, че когато Бог ръководи, печалбата е наистина е голяма. Той видя, че жетвата е побеляла в тези места и прати жътварите да я съберат.

Скъпи мои, Божието ръководство е дар не само за апостолите, а за всеки християнин. Той желае и може да те довежда до печеливши решения, до успешни избори, до нови победи и постижения, както в духовния, така и физическия живот.

Чуй какво казва Той в Пс.32 „Аз ще те вразумя и ще те науча на пътя, по който трябва да ходиш, ще те съветвам, като върху тебе ще бъде окото Ми”. Дали обаче ти ще Го пожелаеш е друг въпрос. Обещанието обаче е голямо! В Ис.30:18 се казва още „Блажени са всички, които Го чакат”. Ако се молиш и търсиш Божието водителство и направление, ще бъдеш блажен.

Но ако Му противостоиш и не приемаш Неговия съвет и ръководство в Пр.1 се казва „ще ядат от плодовете на своя си път и ще се наситят от своите си измислици”.

Клайв Луис има едно великолепно изказване: „Има два вида хора. Едните казват на Бога: “Да бъде Твоята воля”. А на другите Бог казва: “Е, щом така желаеш, да бъде според волята ти.”

От коя група си ти, скъпи приятелю?

За единството

     „И не само за тях се моля, но и за онези, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ти Ми даде, Аз я дадох на тях; за да бъдат едно, както и Ние сме едно. Аз в тях и Ти в Мене, за да бъдат съвършени в единство…” Йоан 17:20-23а 

 

Стиховете, които прочетохме току що са част от молитвата на Исус преди Гетсимания. Вечерята беше завършила, хлябът и виното бяха раздадени, и точно преди да излезе с учениците навън, Спасителят вдига очите Си към небето и се моли. Моли се не само за Себе Си, но и за учениците и за всички, които биха повярвали в бъдеще време, даже след 2000 години, като нас, например. Колко мило е от Неговата страна, точно преди разпятието Си да мисли за нас, и да се моли за нас пред Своя Отец?

Това за какво се моли не е трудно да разберем – Исус се моли учениците да имат пълна радост, да бъдат опазени от лукавия, да бъдат осветени чрез истината, моли се за тяхната мисия, но като че ли най-главната нужда, която Христос представя пред Своя Отец в тази молитва е нуждата от единство. Близо 6 пъти Той повтаря в молитвата Си една и съща молба „да бъдат едно”.

Интензитета на тази молба и фокуса на единството в молитвата не е случайна. Христос знаеше и предвиждаше времето, когато сред повярвалите ще има хора от всяка раса, език и култура. Ще има бедни и богати, неграмотни и образовани, мъже и жени, млади и стари. Знаеше, че този нееднороден характер на църковната общност никак няма да бъде лесен, даже много труден що се касае единството между всички.

Сигурен съм, че Исус предвиждаше и времето, когато хората ще станат повече горделиви, себелюбиви, егоистични, както е в нашето време например, а егоизма и гордостта винаги създават предпоставки за сепаратизъм и разделения.

Ето защо приоритетната нужда в молитвата на Исус е единството. Единството е в центъра на Неговото молитвено време с Отец, в центъра на Неговите молитвените мисли. Неговите любящо сърце и очи са разбирали и предвиждали какво може да причини липсата на единството и че на Църквата няма да й по силите да бъде единна, затова ни предава на Своя Отец с думите: „опази в името Си тези, които си Ми дал, за да бъдат едно, както и Ние сме едно.” (11)

Първото нещо, което трябва да помним винаги що се касае единството е, именно, молитвата на Исус.

В онзи ужасяващ миг, когато тялото и душата Му предусещаха смъртта, нашия любящ Спасител е измолвал от Своя Отец за нас единство. Неговите собствени мъки са били засенчени от горещото Му желание учениците да бъдат едно, съвършени в единство. Това е Неговата воля, Неговото скъпоценно желание.

Ако обичаш Христос пази тази Неговата воля, скъпи приятелю. Помни Неговите желания и приспособявай живота си според тях. Преди да направиш нещо, което те разделя с другите вярващи, преди да си помислиш даже нещо разделящо, нарушаващо единството в църквата, помисли за Христос, Който се молеше за теб и за мен, да бъдем единни.

Второто важно нещо относно единството намираме в думите „да бъдат едно, както и Ние сме едно” (11,22)

С тези думи, Христос посочва най-съвършения пример на единство – единството на Святата Троица помежду Си, единството между Отца и Сина. Между тях цари такава уникална сплотеност, че в Писанието се казва: „Слушай Израилю, Йехова нашият Бог е Един Господ” (Втор.6:4).

Дори тогава, когато Христос дойде в плът, на земята, тази единност между Него и Отца не бе по никакъв начин наранена. Синът беше на земята, в човешки образ, Отец на небесата, и в този смисъл, Христос казва в 14 гл. „Отец е по-голям от Мен”, но въпреки това Те са единни. „Аз и Отец сме едно” – казва Той в Йоан 10:30.

Такова трябва да бъде и нашето единство, то трябва да бъде основано върху единството на Отца и Сина и да отразява това единство в света. Това е потресаващо предизвикателство и отговорност!

Следващото нещо, което Исус казва за единството е „да бъдат в Нас едно”.

Истинското и дълбоко единство между вярващите се случва тогава, когато те заедно пребъдват в Бога. И това се отнася не само до вярата, но и практиката на вярата. Не е възможно единство там, където един ходи в Бога, в Духа, а другия по плът. Духовния живот с Бога и във Бога е този, който сплотява и съединява, а плътския, живота в угаждане на плътта винаги разделя.

Ако погледнем още първата църква, например тази в Коринт, ние ще видим, докъде довежда живота по плът, а не по Бога, не по Дух. В 1Кор.3 глава много ясно ни се казва, че плътското довежда до завист, разпри, разделяне на „аз съм Павлов, аз съм Аполосов” и т.н.

Също така тези, които са плътски не могат да бъдат в единство с тези, които са духовни. Какво общо може да има между плътта и духа? Между тях винаги ще има пропаст, те трудно общуват помежду си, те не могат да се разбират, те не могат гледат в една и съща посока, защото единия се е в гледал в небесните неща, другия в земните, единия да угоди на Бога, другия на тялото. Те няма как да бъдат, както ние обичаме да казваме, на „един дух”.

Решението е във взаимния живот по Бога и по Дух. За да бъдат вярващите единни, необходимо е да бъдат всички в Бога, в единство на вярата, но и практиката на вярата, сиреч живот по Божията воля, живот по Дух. Нека помним това, и ако искаме да имаме истинско, дълбоко единство, нека всеки не търси своето, а Божието. Когато сме заедно в Бога, ще бъдем заедно и помежду си.

И последно, според думите на Христос в молитвата Му, целта на единството е благовестие (21б „за да повярва светът…”).

От думите на Исус произтича много сериозен извод – поставя се акцент не толкова на делата, а на самия характер на църквата, който според Него е вече мисионерски. Тоест, църквата като единна общност, чрез самото единство вече свидетелства на света за Бога.

Никога не бива да забравяме, че Църквата, вярващите не са призовани само да говорят за Христос, но и да показват Христос, да Го показват с живота си, с държанието помежду си, с единството си. И горко на този, който казва, че е вярващ, че е ученик на Христос, а няма достойния за това звание живот и отношение с братята и сестрите в църквата или извън църквата.  Ев. Йоан пише в Посланието си „всеки, който не върши правда, не е от Бога, нито онзи, който не обича брат си (или сестрата)” (3:10).

Християнството не е само говорител, но и екран, на който се отразява Христос. Подобно на този екран в църквата, на който се отразява картината от прожектора, така и нормалния християнски живот отразява Христовия образ и характер. А една важна част от Неговия характер е единството с Отца.

Когато хората видят в нас единство, единна общност, преодоляла всякакви бариери – расови, културни, полови и класови, това ще ги накара да помислят за Бога и да повярват. Нека помним, че единството не е само социологическо или богословско понятие, а мисионерско, защото свидетелства за Бога и Христос.

Деяния 4:32 – „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа” … „и голяма благодат почиваше над всички тях” – един прекрасен еталон, по който трябва да се равняваме днес.

Тържественото влизане на Исус в Йерусалим

 “И когато се приближиха до Йерусалим и дойдоха във Витфагия при Елеонския хълм, Исус изпрати двама ученици и им каза: Идете в селото, което е отсреща; и веднага ще намерите вързана ослица и осле с нея; отвържете ги и Ми ги докарайте. И ако някой ви каже нещо, отговорете: На Господа трябват; и веднага ще ги изпрати. А това стана, за да се сбъдне изреченото от пророка, който казва: “Кажете на Сионовата дъщеря: Ето, твоят Цар иде при тебе, кротък и възседнал на осел и на осле, рожба на ослица.” И така, учениците отидоха и направиха, както им нареди Исус; докараха ослицата и ослето и намятаха на тях дрехите си; и Той седна върху тях. А по-голямата част от множеството разстлаха дрехите си по пътя; други пък сечаха клони от дърветата и ги постилаха по пътя. А множествата, които вървяха пред Него и които идваха след Него, викаха: Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините! И когато влезе в Йерусалим, целият град се раздвижи; и казваха: Кой е Този? А народът казваше: Той е пророкът Исус, Който е от Назарет в Галилея.”  Матей 21:1-11

 Оставаха броени дни до Пасха – най-великият и най-значителният празник в Израел. По това време към Йерусалим тръгва огромен поток поклонници за да успеят да се настанят в препълнения град, който по това време е събирал близо 2.5 млн. души.

Към Йерусалим се насочват и Исус със своите 12 ученика. Те излизат от Йерихон, където беше станало чудото с прогледналите слепци, и предприемат тежко изкачване нагоре към заветния град.

Километър, след километър, все по-нагоре в планината, групата на Исус стига до Витфагия, разположена на Маслинения хълм, известен още и като Елеонски. В това село, според думите на Исус, учениците намират вързана ослица с младо осле. Екипират ги със своите собствени дрехи, върху които Христос възсяда и отново тръгват на път.

Броени минути, след като напускат Витфагия пред погледа им се показва самия град, величествения Йерусалим, в очакване на пасхалните тържества. Навсякъде по пътя са разположени възторжени посрещачи, които според юдейската традиция всяка година по това време излизат да посрещат богомолците, които се стичат от цяла Палестина за празника Пасха.

Този път обаче вниманието е насочено изцяло върху седналия на ослето, Исус. Събра се огромно множество, които вървяха пред Него и след Него, казва Матей.

Нещо повече, голяма част от множеството съзират в създалата се процесия, нейния месиански, царствен характер и техните действия бързо преминават в своеобразно спонтанно честване на Царя.

Те свалиха дрехите си, и ги постлаха на пътя, както направиха предците им, по време на възцаряването на Ииуй. У повечето хора, срещнали Христос при входа на Йерусалим, тази дреха е била единствената връхна дреха, и въпреки това, те са я хвърлели пред Неговите нозе в знак на уважение и признание на Царя.

Други пък сечаха палмови клонки и ги постилаха по пътя пред Исус, в знак на това, че искаха и величаеха Христос като Цар. Историята говори, че когато Юда Макавей след победата над езичниците се върнал в града, хората са го посрещнали по абсолютно същия начин, с палмови клонки, хвърлени под краката му.

Христос обаче бе посрещнат освен всичко и с царски химни. Хората пееха в Негова чест и Го приветстваха като Давидовия Син, Благословения Цар. Близо 500 години, народът се молеше и очакваше цар от дома на Давид, който да възстанови честта на Израел и святия град. И ето, по всичко личи, че това време се изпълнява пред очите им. Когато народа вижда Христос възседнал осле, в онези времена, царско животно, хората започват да викат думи от 118 Псалм. Възгласа „осанна” е еврейски израз, който се превежда буквално като „спаси ни, Господи”, взет от 118:25 ст.

И така, с тържествено отношение, с тържествени химни и възгласи, Христос влезе в Йерусалим, действително като обещания още в Стария Завет, Цар. Цар обаче, чийто престол щеше да стане кръста, Чиято корона, щеше да бъде трънения венец. Защото Исус бе Царят, Който дойде да спаси и освободи хората от греховете им, и да въдвори мир между тях и Бога.

Но уви…тази Негова мисия не беше добре разбрана, нито от духовните водачи на онова време, нито от множествата, които викаха „осанна”.

Именно тук можем да видим трагическото разминаване между мнението на тълпата и Христовия отговор на техните очаквания.

Хората очакваха от Христа земна власт, политическа, социална, която да ги освободи от римската окупация, от експлоатацията на богатите, а Христос дойде да ги спаси от истинското зло – в пълния смисъл на думата, греха, спасението от който бе възможно единствено чрез изкупителната смърт на кръста. Както казва по-късно, един от Неговите ученици, ап. Петър в 1Петр.3:18 „…Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, като беше умъртвен по плът, но оживотворен по Дух.”

Скъпи мои, когато размишляваме върху днешното събитие, върху цялата тържественост на действията и отношенията на хората към Христос преди 2000 години, неволно се задава въпроса, а какво бихме направили ние на тяхно място. И какво е нашето отношение и действия спрямо Христос, близо 20 века по-късно?

В днешната история бихме могли да различим най-малко 3 човешки групи, със своите специфични реакции и отношения към Христос, в които бихме могли да намерим отражение на нашите собствени.

Първата и основната формация в днешната история със сигурност е тази на множеството. За тях четем в 8-9 ст.

Без съмнение, в реакцията на множеството можем да съзрем много положителни уроци.

Първо, когато виждат Христа, те си спомнят за пророчествата и в техните умове възникват множества асоциации между Христос и старозаветните месиански обещания. Това са хора, които познаваха поне онези части от закона и пророците, които говореха за Месия, и даже ги знаеха наизуст, така че познатите текстове да се излеят в песен.

Нещо повече, това бяха хора, които очакваха Месия. В тях все още беше жива надеждата за избавлението, което ще им донесе Месия. Годините на пророческо мълчание и римския гнет от друга страна не са успели да угасят техните месиански надежди. От малък до голям, множеството очакваше с трепет да дойде Царя. И ето, по всичко личи, че това време настъпва. Точно според месианското пророчество от Захария, Царят влиза в Йерусалим, кротък и възседнал на осел.

При вида на такава сцена, народът се раздвижи, започна да се радва, да постилат дрехи и клонки и да пеят „Благословен Царят, Който иде в Господнето име”.

Всичко това разкрива тяхното горещо, искрено, сърдечно желание и мотив да прославят Христа и да Го обявят за Цар, Месия от Давидовия дом…

Но уви…в тези  правилни мотиви и искрени реакции, има огромно недоразумение. Цялото тържество и ликувания, всичките им надежди са изградени върху дълбоко неразбиране на мисията на Христос.

Какво се случи всъщност? Народът очакваше от Христос, че встъпвайки в Йерусалим, ще вземе в Своите ръце всяка земна власт и ще стане Месията, Който ще освободи Израел от земните му врагове, че ще свърши окупацията, ще бъдат победени всички противници и отмъстено на всички. А вместо това, Христос встъпва в свещения град, тихо, възлизайки към Своята смърт…

Оказва се, че Той не е Този, Когото са чакали, не е Този, на Когото се надявали… Колко жалко! Голямото очарование на множеството, се смени с още по-голямо разочарование. Няколко дни по-късно, същата тълпа отново викаше, но този път вече срещу Христос „разпни Го”.

Каква ужасна трагедия, могат да причинят неправилно построените надежди и лъжливите очаквания?

Не, причината не е у Христос, Той никога не би се позволил, да създаде съзнателно лъжливи образи за Себе Си, нито лъжливи обещания, нито да дава лъжливи надежди. Напротив, Той явява и открива Своя истински образ, обещания и мисия, достатъчно ясно и недвусмислено, но няма кой да слуша, или човек чува, това, което му се иска да чуе.

Още преди да се роди Бог, чрез Ангела, извести, че Христос ще спаси народа от греховете му.

Второ, вече като порасна, Самия Той в Назарет публично заяви за това каква ще бъде Неговата мисия, нейния духовен характер. Цитирайки пророчеството от Исая относно Своята мисия, Той съзнателно го прекъсва в мястото,  касаещо отмъщението, защото съзнаваше, че това ще се случи не сега, а в бъдещ етап. Но кой Го чу? Както впрочем се случва и днес?

Скъпи мои, нека се замислим, да не би и ние да имаме лъжливи очаквания, да подхранваме лъжливи надежди по отношение към Бога и делото на Христос в живота ни.

Нещо друго, можем да кажем още за множествата. У тях имаше екзалтираност, имаше бурни чувства на възхвала и почит към Христос, но нямаше посвещение.

Ефективното ученичество обаче изисква ефективно посвещение на Христос. Това обаче е липсвало у множеството, което викало „Осанна”. Те били съгласни с устата си, Христос да ги спаси, но сърцата им не били готови да приемат Неговия мир и Царство и да станат истински Негови ученици.

Ев. Марк с тъга отбелязва, „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте”. Къде беше множеството? Къде бяха онези, които току що викаха „Благословен е Царят”? Уви…нито един от тях не се реши да последва Исус, като че ли се страхуваха да направят последната стъпка към едно ефективно ученичество – посвещението.

В множеството, Исус прозря раздвояване, липса на посвещение и това Го накара да плачи за тях и за целия град Йерусалим. Те били толкова близо до онова, което щяло да послужи за мира им, Самият Цар бе дошъл да им предложи мир, но уви…те продължили да упорстват в нежеланието си да се покаят и посветят на Христос.

Втората група човешки реакции днес принадлежи на фарисеите, главните свещеници и книжници.

Тоест духовните водачи на Израел по онова време, които не само познаваха добре закона и пророците, но и учеха на тях другите. Те бяха просветените, учителите, вещи във всички духовни знания.

Когато видяха Исус да влиза в Йерусалим на младо осле, със сигурност си спомниха много добре пророчеството на Захария, но вместо да повярват на това, което виждат и чуват, те се противопоставят и негодуват срещу Исус и хората, които Го прославяха. Те не пожелаха да приемат Божията воля в Исус Христос.

Матей ни разкрива тяхната реакция в храма, когато даже децата започнали да викат „Осанна на Давидовия Син!”

Лука ни разкрива реакцията им по време на самата процесия на тържественото влизане. Четем в 19:39 “А някои фарисеи от множеството Му казаха: Учителю, смъмри учениците Си”.

Самите те не искаха да приемат Христос като Месия, но и не желаеха реакцията на множеството, радостта и хвалението на народа, и те се дразнеха, изяждаха се отвътре, като виждаха каква почит се отдава на Христос, и искаха всички да млъкнат. Какво обаче им отговори Исус? „казвам ви, ако тези млъкнат, то камъните ще извикат”.

Скъпи мои, да ни опази Бог от отношението и реакциите на тези първенци. Но не се ли получава все пак да срещаме днес подобно негодувание срещу явно разкритата Божия воля по някой въпрос?

Може би даже в нашия собствен живот това да се случва. Знаем какво трябва да правим, но не искаме да приемем това, което Бог ни открива.

Вместо да желаем и се радваме Божията воля да се изпълнява, ние роптаем и негодуваме срещу нея подобно на фарисеите, които не искаха да се примирят, че Христос е обещания Месия.

Вместо да се радваме, че Божията воля се изпълнява поне при другите, ние негодуваме и срещу това подобно на фарисеите, които се възмущаваха от възторжените реакции на народа.

Негодуваме даже срещу радостта на другия и онова, което преживяват другите с Бога?

Библията ни съветва обаче в Римляни 12:15 „Радвайте се с онези, които се радват, и плачете с онези, които плачат”.

Скъпи мои, нека изпитаме себе си на днешния ден, не сме ли изцапани и ние с греха на фарисеите, свещениците и книжниците? Ако забележете, че нещо от тях има и по вас, побързайте да се покаете и да започнете нов живот.

Последната формация в днешната история е тази на самите 12 ученици.

Първото впечатление, което ни прави тяхното поведение, е че те са с Христос преди тържеството и след него.

Те са с Христос по прашния път към Йерусалим, с Него са в тържеството, но най-вече те са с Него и след като цялата еуфория в Йерусалим приключи.

Такъв е образа на искрените християни, които са Христови ученици не само когато всичко е възторжено, празнично и радостно, но и тогава, когато прахта скърца в зъбите им, когато трябва да се плаща цена и то не малка да ходиш с Христос, когато останалите Го изоставят и забравят делата Му, истинските ученици са верни и постоянни.

Вече видяхме тъжната констатация на Ев. Марк, който отбелязва в 11 ст, „а като се свечери, (Христос) отиде във Витания с дванадесетте”. Свърши празника, свърши и множеството, но верните ученици останаха да придружават Христос.

Ситуацията преди 2000 години на днешния ден, много добре ни напомнят, колко лесно е да бъдеш с Христос, когато Той е възвеличаван, когато общественото мнение е за Христос, когато всичко около теб пее и се радва, но колко по-трудно е да останеш Христов ученик, когато светът около теб става враждебен към Христос, когато песента приключва и идва времето на сълзите.

Множествата много добре пееха и възклицаваха в онзи тържествен ден, но после, когато всичко се обърна срещу Христос, и те се обърнаха срещу Него. 12-те ученика, обаче продължиха да бъдат с Христос до последно.

Нещо  повече, научаваме за 12-те от днешния пасаж. В 6 стих четем “…учениците отидоха и направиха, както им нареди Исус“. Учениците безрезервно слушаха и изпълняваха волята на Христос. Те знаеха Кого следват, и че само чрез послушание на Него могат да израстват в ученичество.

Учениците едва ли разбираха какво точно се случваше тогава. Всичко изглеждаше невъзможно и малко вероятно. Точно преди Пасха, когато магаретата са били най-широко използвания добитък за пренасяне на провизии и жертви за храма, точно тогава някой да има свободно магаре и да го отстъпи без никакви пазарлъци и т.н.? Имаше толкова много неясни, но учениците, четем „отидоха и направиха, както им нареди Исус”.

Как стоят нещата с нашето послушание? Готови ли сме да слушаме даже тогава, когато не всичко разбираме?

Скъпи мои, на кого ще уподобим нашето собствено отношение към Христос, днес, 2000 г., по-късно?

Какви са нашите мотиви да следваме Христос? Да не би да сме тръгнали след Него с надежда, че Исус ще осъществи някой наши егоистични очаквания и желания? Или нашите надежди и очаквания са вкоренени здраво в Божията воля, вместо в нашия егоизъм и въображение?

И последно, готови ли сме не само да постиламе дрехи и клонки пред Него, в тържествени и радостни моменти, но да Го последваме и по-нататък – в Неговите беди, противостояния, мъки и страдания, и даже смърт?

В Евреи 3:14 се казва: „Защото ние участваме в Христа, ако удържим твърдо до край първоначалната си увереност”.

Апостол Андрей и ние, в 21 век

 „На следващия ден Йоан пак стоеше с двама от учениците си. И като видя Исус, когато минаваше, каза: Ето Божия Агнец! И двамата ученици го чуха да говори така и отидоха след Исус. А Исус, като се обърна и видя, че идват след Него, ги попита: Какво търсите? А те Му казаха: Равви (което значи Учителю), къде живееш? Каза им: Елате и ще видите. И така, дойдоха и видяха къде живее, и този ден останаха при Него. Беше около десетия час. Единият от двамата, които чуха от Йоан за Него и Го последваха, беше Андрей, брат на Симон Петър. Той първо намери своя брат Симон и му каза: Намерихме Месия (което значи Христос)”. Йоан 1:35-41

Днес, както знаете според народния календар е Андреев ден, в чест на единия от апостолите на Исус Христос, Андрей.

Разбира се както обикновено става с много от библейските имена, народът прибавя към тях и им приписва много неверни неща, измислени някак си да си паснат с националния фолклор или даже суеверия. Такова например е вярването, че Андрей е покровител на мечката и неин заповедник. Или че, прогонва зимата и дългите нощи и какво ли още не, което няма нищо общо с истината, но обратно е едно грубо, просташко изопачаване на библейската личност и образа на апостол Андрей. Най-жалкото в случая е, че мнозина от тези, които наричат себе си християни вярват на всичко това и го приемат, и така са се вживели в тези пусти суеверия, че ги спазват от година на година. Да оставим обаче това, какво казват хората и в какво вярва народът, и да видим какво казва Библията, Първоизточника на информацията за всички апостоли, включително и за Андрей.

Когато говорим за Андрей и обстоятелствата около него, ние виждаме силата и въздействието на християнското свидетелство. От историята с Андрей можем да почерпим много поука, насърчение и кураж да свидетелстваме на хората за Христос, защото това свидетелство посято у някого, винаги принася плод, ако не на покаянието, то поне провокира сериозни размисли, въпроси и изводи.

Преди това, обаче нека видим първото свидетелство в този пасаж – свидетелството на Йоан Кръстител, което продължава от предишния пасаж, който завършва буквално с думите „и видях и свидетелствам, че Този е Божият Син”.

Йоан, като предтеча на Христос, когото Бог беше призовал да приготви пътя за Него, стоеше на своето място и изпълняваше повереното си от Бога служение. В един от тези дни, когато хората идваха при Него и се кръщаваха, като изповядваха греховете си, дойде и Христос, обещания Месия. Още щом Го съзря, Йоан започна да свидетелства за Христос, разкривайки Кой е Той – 29 стих, „Ето Божия Агнец, Който поема греха на света!”

Споменаването на „Агнеца” тук от Йоан, и причисляването му към Христос, не е случайно. Пророк Исая нарича идващия Месия също Агне, водено на клане заради нашите беззакония (виж Исая 53).  Това е толкова важно относно Христос, че Йоан повтаря своето свидетелство и на следващия ден, четем той отново, като видя Исус, засвидетелства „Ето, Божия Агнец”.

Какво обаче се случи в резултат на това свидетелство? Свидетелството на Йоан падна толкова дълбоко в сърцето на двамата му ученика, че същите вземат решението да последват Христос. Единия от тях е Андрей. Въпреки, че първоначално е бил последвал Йоан и беше ученик на Кръстителя, когато разбира, че Христос е Месията, и е по-Горния от Йоан, както се изразяваше самия Кръстител, Андрей взема решението да последва Христос. Това е времето на неговото обръщение към Христос, и начало на едно ново ученичество, този път в школата на Спасителя. Ролята на свидетеля Йоан е била изпълнена, Неговото свидетелство даде плод и Андрей е сред първите ученици на Христос.

Тук можем да видим какво трябва да е проявлението и на нашето свидетелство днес. Ролята ни като благовестници за Христос е да запознаваме и довеждаме хората до Христос, до ясното разбиране за Него и ученичество с Него. Не сме ние учителите, не сме ние важните персони, които хората трябва да следват, а Христос. Това е смисъла на християнското свидетелство – да говорим и създаваме ученици на Христос, а не на себе си. И само, когато това се случва, именно по този начин, само тогава ще има и такъв траен плод на нашето свидетелство, какъвто е Андрей за Йоан. Четем в 37 стих – „И двамата ученици го чуха да говори така и отидоха след Исус”.

Разбира се, в самото начало на ученичеството при Христос имаме много въпросителни, включително и косвени такива, които на пръв поглед изглеждат като детско любопитство. Такова изглежда е бил и въпросът на Андрей, заедно с другия си съученик „Рави, къде живееш?”. Реакцията на Христос ни успокоява, че дори и на такива въпроси, Бог е готов да ни даде отговор. От друга страна, въпросът на Андрей и неговия съученик, може да ни говори за твърдото решение да последват Христос. Интересът към Неговото местоживеене може да бъде обяснен с желанието им да останат при Него повече време. И това наистина се случи, четем, в 39 стих „и този ден останаха при Него”.

И така, свидетелството на Йоан за Христос даде много добър плод в лицето на Андрей и другия ученик. Те последваха Христос и оттам насетне станаха вече Негови верни ученици.

Но свидетелството на единия, преминава в другия, в третия и т.н. Когато има истинско обръщение, има винаги и свидетелство. Всеки от нас е повярвал чрез нечие свидетелство, дори това да бъде свидетелството на природата (Псалм 19). Но когато повярваме в Бога и последваме Христос, и това наше обръщение е истинско, сърдечно, това безусловно поражда и у самите нас желание да свидетелстваме, да говорим за Онзи, Когото сме намерили.

Такива са обстоятелствата и при свидетелството на Андрей. Намирането на Спасителя, го накара бързо да намери брат си и да му сподели за намереното. Четем в 41 стих – „Той първо намери своя брат Симон и му каза: Намерихме Месия…”

Реакцията на Андрей е класически модел на поведение на християнския свидетел във всички времена.

Той незабавно започва да свидетелства първо на своите близки, домашни, семейство. Той отива при брат си Симон и му казва въодушевено „Намерихме Месия”. О, дано всеки от нас да бъде толкова възторжен свидетел, като Андрей за своите близки и приятели, пламенни в това да споделяме с другите, придобитите благословения от и в Бога.

Второ, Андрей не ограничава свидетелството си само с думи, но освен да каже на брат си, той го взема и го завежда при Христос – 42 ст. „като го заведе при Исус..”

Скъпи мои, думите са хубаво нещо, нужни са, но решителната покана и действие да доведем някого в църква, при Бога, при Христос, е много по-въздействащо. Андрей взема брат си и го завежда там, където Симон може да види Христос, да се срещне с Него. Правим ли същото и ние, когато искаме да кажем на някого за Христос? Довеждаме ли ги там, където те могат да видят, усетят и да се срещнат с Него, каквото място е църквата, в чийто събрания Христос присъства.

Трето, стремежът на Андрей да довежда другите при Христос не се ограничава само с Петър.

В 6 глава откриваме, как същия довежда при Христос момчето с петте хляба и две риби. И тогава, както всички знаете стана едно от най-големите чудеса на Христос – нахранването на 5000 души, без жените и децата. В 12 глава намираме случая с гърците, които искаха да видят Исус. Андрей, този път заедно с Филип, играят ключова роля в това тези хора да се срещнат с Христос.

За Андрей малко се говори, в сравнение с другите ученици на Христос. Той няма големи изяви, като другите, нито висока позиция в първата църква, нито писма и послания, каквито имат Петър и Йоан, но образа и характера му, каквито ни ги представя Библията, са не по-малко забележителни от другите апостоли.

Първо, Андрей е човек, който беше готов да бъде втори. Него неведнъж го наричат просто брата на Симон Петър. Очевидно е, че той беше винаги в сянката на Петър, макар, че Андрей беше един от първите ученици и причина самия Петър да повярва. Той обаче приемаше първото място на брат си Петър, и скромната си роля сред учениците, без да роптае или да отдава значение на място и почести, като пръв от учениците. Андрей е пример за всички онези, които скромно, вярно и безкористно заемат второто място, за които е по-важно да бъдат с Христос и да Му служат, отколкото да се наредят на челните места в Църквата.

И второ, Андрей се отличава изключително много с желанието си да представя другите на Христос. Той изпитва огромна радост и възторг, когато му се отдавало възможност да доведе някого при Спасителя. Той е човекът с мисионерско сърце. Веднъж, след като самия той се сприятелява с Христос, Андрей посвещава целия си живот, за да сближава другите с Него. В него виждаме великия пример на човек, който не се опитва да запази Христос само за себе си, но да Го направи достъпен и за останалите.

Скъпи приятели, нека бъдем днешните Андреевци в средата на Христовата църква и по отношение на духовната загриженост за онези, които са все още далеч от Христос.

Моето семейство – моята крепост

„…а домът на праведните ще стои”. Притчи 12:7

Живеем във време, когато определението „Моето семейство – моята крепост” придобива най-голяма смислова тежест. Днес, както никога преди, върху семейството се изсипва шквал от разнородни атаки – духовни, морални, политически и други. Неприятелските нападения особено върху автентичното християнско, библейско семейство са безпощадни. За да се опази семейството то трябва в действителност да бъде като крепост, като устойчив дом срещу опасните влияния на злото.

Да си представим образно какво се случва с днешното семейство, погледнете на (1) снимка. Подобно на този дом, над семейството са нависнали зловещи, тъмни облаци. Съвременните тенденции, като водата на снимката заплашват с корозия основите на християнското семейство. На (2) снимка виждаме разразена буря с гръмотевици. Същото преживява семейството днес, не само християнското. Гръмотевиците стават все по-начесто и по-близо падат, с все по-голям трясък. И мнозина семейства просто не устояват, претърпяват сериозни щети, а някои просто се рушат под удара на многоликата човешка умопомраченост.

Най-голямото предизвикателство за християнското семейство днес е, именно, устояването – да бъде здраво като крепост, като къщата, за която говори Христос в Проповедта на Планината. Там, Той оприличава разумния човек, който слуша и изпълнява волята на Бога, на човек, построил къща на канара. „и заваля дъждът, придойдоха реките, духнаха ветровете и се устремиха върху тази къща; но…тя не падна, защото бе основана на канара” (Мат.7:24-25).

Такава е Божията воля и за семейството. Вече прочетохме в началото, „домът на праведните ще стои” – казва Божието Слово. Какво означава да стои, какво представлява крепкото християнско семейство? То е като крепост, а крепост е способност да издържаш на ударите, да преминаваш през всичките изпитания, проблеми и трудности, без да губиш любовта, мира, единството и най-доброто, което Бог е дал на човека. Тази крепост не се изгражда бързо и лесно. За създаването на едно здраво, любящо и задружно семейство няма кратки пътища. Нужни са време, упорита работа и жертви. Сълзите са също част от този труден процес, но както се казва в един от Псалмите „които сеят със сълзи, с радост ще пожънат”. За да се построи издръжлив на неблагоприятни метеорологични условия дом, се изисква прецизен и упорит труд, разумни и последователни действия. Същото важи и за семейството.

Преди няколко години, по време на една от предбрачните ми консултации се роди идеята да пресъздам изграждането на здраво библейско семейство, именно, в образа на дом, с характерната му конструкция и последователност в строежа. Вложих известно въображение, за да може всеки основен строителен детайл да намери своя духовен аналог в семейството. Не претендирам за изчерпателност и точност, но мисля, че е полезно да разгледаме изграждането на здраво библейско семейство, именно, по този начин. Хората често уподобяват семейството на дом. Дори в Библията почти навсякъде, където се говори за семейство, се употребява евр. дума баит, чийто първо значение е дом като сграда.

И така, нека онагледим процеса на изграждането на здраво, библейско семейство с това на здрава и устойчива къща.

1.        ОСНОВИТЕ.

Както при къщата, така и семейството основите са първата и най-важната стъпка в строежа. Върху тях се очаква да легне целия товар и при все това да издържат. Колкото по-дълбоки са те, толкова по-устойчива става къщата срещу корозията на дъждовните води. Затова фундаментът е винаги най-здравата част от сградата. Избира се най-здравия материал – обикновено това е камък, а с напредването на технологиите – железобетон.

От основите за семейството се очаква да бъдат също толкова стабилни, здрави и издръжливи. За мен, няма по-правилна и по-издръжлива основа за един брак и семейство, от тази на Бога. Не случайно, за Него е казано, че е твърда „канара”. Тук съм съгласен напълно с Давид, който пее в 2Царе 22:3 „Бог е канара моя, на Когото се надявам”. Само ако в Бога е нашата надежда, сигурност и строеж, било на живота или на семейството, ние можем да разчитаме на здрава основа.

Някой полагат в основите на семейството си друг материал – емоционалната си привързаност и любов, психологичната, социалната или астрологичната си съвместимост, и други…Но съгласете се, че това са пясъчни основи. На пръв поглед изглежда, че вършат работа, крепят семейството определено време, докато, разбира се, не дойдат трудностите. А като „придойдат реките”, като задухат ветровете основите се разклащат и семейството се накланя като кулата в Пиза, или направо рухва.

Полагайки обаче в основата на семейството Бога – Неговата воля и благословение, ние полагаме един здрав фундамент, който може да издържи силни сътресения и да опази къщата от срутване.

Основата Бог е единствения предвиден правилен фундамент за семейството още от началото. Бог създаде семейството! Той е семейния архитект. И когато вярата в Него, Неговата воля и благословение се поставят в основите, бъдете сигурни, че това е най-сигурния фундамент от всички останали. Семейството може да преминава през големи трудности, но ако основата му е живата вяра в Бога и Неговото благословение, то ще премине и устои, защото Бог е твърда канара, здрава опора или както се казва още в Словото „няма твърдиня като нашия Бог” (1Царе 2:2). От Бога идва силата да устояваме, от Бог идва и най-побеждаващата, всичко превъзмогващата любов агапе – „Ние обичаме, защото първо Той възлюби нас” – казва 1Йоан 4:19.

2.        СТЕНИТЕ.

След като са положени основите, идва реда на стените. Те обикновено са вертикални – разделят се на вътрешни и външни. Стените отделят вътрешната част от сградата от външния свят и я обособяват като жилище. От това дали е добре изолирана фасадата, зависи доколко външния студ или горещина ще влизат вътре. Те също трябва да бъдат построени така, че да издържат не само покрива, но и натиска отвън. Стените имат и защитна функция. Знаете какво се случва там, където стените са от крехък или тънък материал. Един юмрук и си вътре. Но опитай да удариш тухлена или каменна стена.

Стените са следващата по важност стъпка в изграждането на здрава и устойчива къща. Същото важи и за семейството! Разбира се, Бог участва в целия строеж, Той е проектанта и техническия ръководител. И това не бива да забравяме! В Пс.126:2 четем: „Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й”

Кои са строителите? – Мъжът и жената, а после и децата! А аналогът на стените според мен са библейските принципи за брак и семейство, които като добри стени първо обособяват дадена семейство като християнско и второ го защитават от натиска на злото и греха.

Библейските принципи за брак и семейство са толкова важни, както и стените за една къща. Можем да имаме перфектната основа, да сме вярващи и призовали Божието благословение върху семейството, но ако в самия процес на семейния живот оставим Бога някъде встрани – встрани от плановете и решенията на семейството, встрани от действията, които предприемаме, встрани от възпитанието на децата – такова семейство рано или късно се проваля първо във взаимоотношения, а после и в друго.

Каква полза от добрия конструктивен замисъл или добре изпълнени основи в един проект, щом като сме започнали да строим, започваме да видоизменяме, да променяме с цел икономия или улеснение? По-същия начин и със семейството, в чието основа е бил Бог, но в чийто градеж с цел улеснение са били включени човешки и плътски мнения, светски принципи и нагласи. Такова семейство силно ще пострада при някоя житейска буря. Понеже се е отклонило от нормите и стандартите на Бога, то не е защитено и е изложено на много опасности.

Затова решението е, да градим правилни, здрави стени на своето семейство, които са библейските принципи, Божиите правила за взаимоотношения, устройство и йерархия, грижа един за друг, вземане на решения, възпитание на децата, интимен живот, както и отношение към финансите (виж някои от тях в Битие 2:24; Ефесяни 5:22-25,33; 1Петрово 3:7; Евреи 13:4; Притчи 5:18-19, 22:6; Евреи 13:5 и др.). Това е материала, с който трябва да изграждаме и можем да изградим здрави стени на брака и семейството.

3.        ПОКРИВЪТ.

Самата дума ни подсказва, че става дума за покриване с цел предпазване. Основната функция на покрива е да не позволява проникването на дъжд, сняг и прах вътре в къщата.

Вероятно и от личен опит знаем, колко важно покрива да е здрав и да не тече. За тази цел обикновен редовно го оглеждаме и проверяваме, и ако има пукнатина или разместена керемида, ние го поправяме.

Същото важи и за семейството. Духовния аналог на покрива тук е личната святост пред Бога и чистота на всеки от членовете му. Както казахме вече, основната функция на покрива за една къща е да предпазва дома от дъжд, сняг и прах.Същата функция да предпазва има и светостта и моралната чистота в семейството, неговото духовно състояние, което е сигурна защита срещу всякакви духовни влияния – откъм духовните нечисти сили в поднебесните места, от стрелите на лукавия изпращани във формата на различни изкушения.

Където семейството духовно е здраво, пази себе си свято и чисто пред Бога, там трудно прониква врага, дори е невъзможно. И обратно, там, където има и малка пролука в нашата святост и чистота пред Бога, бъдете сигурни, че дяволът веднага ще се възползва от нея да ни навреди. Затова Библията ни призовава да бъдем святи (1Петрово 1:13-16, 2Коринтяни 7:1), в цялото си поведение, включително и семейното.  В друго място, в 1Иоан 5:18, се казва, че който се е родил от Бога и пази себе си, дяволът не се докосва до него.

Нека постоянно проверяваме себе си, изряден ли е покривът на светостта и чистотата ни пред Бога? Ако забележим пукнатина, нека веднага побързаме да я оправим, като изповядаме пред Бога греха си и получим прошка, за да се възстанови нашата духовна цялост. Пазете себе си, чисти!

4.        ВРАТАТА.

Вратата е също много важен елемент в една къща. Тя обезпечава достъп или обратно, ограничава проникването в затворено пространство. От качеството й зависи, колко лесно може да се влезе в къщата. Вратата е символ на защита от външни заплахи, но също така, и на гостолюбие.

Да започнем от нейните защитни функции. От какво? – от нежелани посетители, някой от които, дори се натрапват!  Те се появяват, още в момента, в който се ражда брака и семейството. И с времето, тези нежелани посетители могат да станат повече.  Това могат да бъдат близки, комшии, приятели, колежки или колеги или всеки друг човек, който по някакъв начин неправомерно желае да проникне във вашия брак и семейство.  Целта е ясна – да се наруши духовното или физическото единство. Средствата могат да бъдат – изкушение и съблазън, манипулация, шантаж или други.

Затова вратата на един брак е много важна, тя регулира „посещенията”, както и нивото на достъп. Тази врата е единството, верността в брака и семейството!

Нека припомним целта, която Бог поставя за брака – Битие 2:24 „ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът”. Ако това „остави” важи за най-близките, родителите, то колко повече за останалите.  Семейството трябва да е независимо, затворено за външно влияние – контрол и натиск от хора, дори близки и приятели. Трябва да се научи да затваря врата за всичко, което се противопоставя на единството в брака и семейството.

Вратата обаче е символ и на гостолюбието. В Библията гостолюбието е едно от качествата на зрелия християнин. Ап. Павел пише в Евреи 13:1-2 „Постоянствайте в братолюбието. Не забравяйте гостолюбието”. Смисълът на гостолюбието е в любовта и почитта, която оказваме на гостите си. Бъдете гостоприемно семейство. Отворете дома си както за вярващи, така и невярващи с цел взаимно насърчение, приятелство и благовестие.

5.        ПРОЗОРЕЦЪТ.

Прозорецът е отвор в стената на сграда, предназначен за достъп на светлина и чист въздух.

Какво представлява той в брака и семейството? Предвид функцията му да дава светлина, мисля да сложа тук съвместната молитва и изучаване на Библията. Тези моменти наистина привнасят светлина в брака и семейството.

Божието Слово често е сравнявано със светлината. В Псалм 119:105 „Твоето слово е светилник на нозете ми, И виделина на пътеката ми”; Псалм 19:8 „Повеленията Господни са прави, веселят сърцето; Заповедта Господня е светла, просвещава очите”; Псалм 119:130 „Изясняването на Твоето слово просвещава, Вразумява простите”.

Божието присъствие и ръководство, което търсим в съвместната молитва е също сравнявано със светлината. Давид пише в 43:3 Изпрати светлината Си и истината Си; те нека ме водят…Съвместната молитва и изучаване на Библията имат огромен просвещаващ ефект за семейството и привнасят светлина във взаимоотношенията .

Що се касае до функцията на прозореца да внася чист въздух, мисля, че като аналог в брака и семейството, можем да посочим – съвместните празници, разходки, почивки, които наистина действат освежаващо за цялото семейство и са чудесен лек срещу стреса и напрежението, което искаме или не, днес те просто нахлуват и в семейството.  Не бива да забравяме, че по времето на съвместните семейни почивки и мероприятия, се създават прекрасни условия за по-добро сближаване, което също освежава семейните взаимоотношения и действат изграждащо. Любопитен е фактът, че всички юдейски празници са предполагали участие на целите семейства (виж Второзаконие 16:11) Чудесен пример в тази връзка е и семейството на Исус, което заедно празнуват Пасха в Йерусалим (Лука 2:41-42).

Така според мен, можем да онагледим процеса на изграждането на здраво, библейско семейство, в което цари Божията благодат и благословение.

А ето и няколко обещания на Бога спрямо едно такова семейството и дом.

Притчи 3:33 – Проклятия от Господа има в дома на нечестивия; А Той благославя жилището на праведните.

Притчи 14:11 – Къщата на нечестивите ще се събори, Но шатърът на праведните ще благоденства.

Исая 65:23 – Няма да се трудят напразно, нито ще раждат деца за бедствие; защото те са род на благословените от Господа, също и потомството им.